Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (10)

10.

Седяха заедно в едно кафене на открито на „Фаунтин Скуеър“. Аркадия си бе поръчала кафе. Зоуи бе предпочела горещ чай. Беше ранен следобед и денят бе приятно топъл. Сутринта бе мразовито, но Зоуи все пак се бе намазала обилно със слънцезащитен крем, както обикновено. Бе живяла достатъчно дълго в Уиспъринг Спрингс, за да се научи да уважава силата на пустинното слънце.

Винаги я бяха интригували и привличали контрастите и наситените цветове, но никога не бе очаквала да открие такова изобилие и от двете тук, в тази земя на резките очертания. Пустинята Соноран бе като етюд на противоположностите и вечно изменящите се тонове. Пейзажът, който на пръв поглед изглеждаше сякаш изобщо не би могъл да приюти някакъв живот, се бе оказал в действителност изумително богат както на флора, така и на фауна.

А светлината бе невероятна. Омайваше погледа и създаваше примамливи светлосенки. Великолепните оттенъци на изгрева в жълто, пурпурно и златно отстъпваха на безмилостния пек на слънцето по пладне, а после той утихваше в преливащите се тонове на здрача. Преходът от горещината на късния следобед към прохладния, коприненомек въздух на вечерта не спираше да очарова окото й на фотограф.

Отпи глътка от чая си, остави чашата и погледна към Аркадия.

— Ще ми кажеш ли какво не е наред?

— Няма такова нещо.

— Аркадия, това съм аз, Зоуи, нали така? Аз избягах заедно с теб от „Ксанаду“. — Това бе тайното им кодово име за „Кендъл Лейк Менър“. Тази дума някак описваше странната нереалност на онова място.

— Всичко е наред, Зоуи, наистина.

Тя вдигна ръка.

— Спри дотук. Аз съм най-близкият ти човек, като евентуално изключвам Хари, а него сега го няма тук. Казвам ти: усещам, че нещо не е наред.

Приятелката й направи лека гримаса.

— Имах проблеми със съня по-рано тази седмица. Чувствах се малко напрегната и неспокойна. Но сега съм добре.

„Какво му е особеното на ноември тази година?“, зачуди се Зоуи. Изглежда, почти всички от компанията им имаха проблеми през този месец. Бони, момчетата и Итън преживяваха тежко годишнината от смъртта на Дрю Труакс, тя се измъчваше от мисли за бъдещето на брака си и се притесняваше от честата смяна на настроенията на мъжа си, а сега и най-добрата й приятелка бе разстроена от нещо.

Аркадия хвана мъничката си чаша за кафе с две ръце. Дългите й нокти, лакирани в тон с късата й сребриста коса, меко проблясваха на слънцето. Само човек, който я познава от доста време, би забелязал признаците на напрежение, помисли си Зоуи. Аркадия много добре умееше да прикрива емоциите си.

Зоуи предполагаше, че приятелката й е малко над четиридесетте, но тя притежаваше неподвластната на годините елегантност на холивудска звезда от трийсетте години на миналия век. И в добавка към това, от нея се излъчваше някаква изискана надменност и леко отегчение, което много подхождаше на този образ. Днес бе облечена в студени пастелни тонове, които бяха нейната запазена марка. Беше висока и слабичка, носеше бледосин копринен панталон и бяла туника от същата материя с изтънченост и стил, които напомняха за Грета Гарбо.

Зоуи си бе сложила салфетка в скута, но Аркадия не бе сметнала за нужно да го стори. Отпиваше от кафето си и хапваше от кроасана със забележително пренебрежение към евентуални капки или трохи. Храната никога не се разсипваше или размазваше случайно по скъпите й дрехи.

— Ще ми кажеш ли какво те кара да стоиш будна нощем? — попита Зоуи. — Знам, че причината не е страхотен секс. Хари още е извън града.

— Започвам да подозирам, че тъкмо това може да е проблемът — отвърна Аркадия много сериозно.

— Липсата на страстен секс?

— Не, това, че Хари е извън града.

Зоуи откъсна парче от кроасана и намаза малко масло отгоре му.

— Нещо не те разбирам.

— Мисля, че започвам да свиквам с присъствието му наоколо.

— Е, и? На него май му харесва да е наоколо. Не виждам никакъв проблем.

Аркадия стисна по-здраво малката чашка.

— Работата е там, че може би развивам известна… зависимост към него.

Зоуи преглътна залъка кроасан.

— Би ли ми обяснила малко по-подробно?

— Проблемите ми със съня се появиха скоро след като той замина във връзка с последната си задача. — Аркадия присви сребристосините си очи. — Сякаш изведнъж започнах да се страхувам от тъмното. Преди три нощи бе наистина ужасно.

— Разкажи ми.

— През целия ден бях доста изнервена. Дълго време не можах да заспя. И после изведнъж се събудих. В продължение на няколко секунди бях напълно дезориентирана. Мислех, че пак съм в „Ксанаду“.

— Реакцията ти е напълно разбираема, ако питаш мен — рязко се намеси Зоуи. — Винаги когато сънувам онова място, се събуждам обляна в студена пот.

Приятелката й поклати глава.

— Там е работата: не мисля, че съм го сънувала. Просто се събудих внезапно и изпитах страх. Сякаш някой бе проникнал през ключалките на входната врата.

Зоуи замръзна на мястото си.

— Но нямаше никакви следи от влизане с взлом, нали?

— Разбира се, че не. Щях веднага да повикам Итън, ако имаше дори и най-малката следа, че някой се е опитвал да обезвреди новата алармена система на Хари. Но се чувствах много странно, докато…

— Докато какво?

Аркадия изви устни в иронична усмивка.

— Докато не се обади Хари.

Зоуи малко се успокои.

— И после се почувства много по-добре?

— Да.

— Смяташ, че това странно чувство нощем, когато Хари го няма, означава, че си го допуснала прекалено близо до себе си, нали?

— Знам само, че не съм изпитвала подобно нещо, преди да го срещна миналия месец. — Поколеба се. — Мисля, че той усети колко съм изнервена. Започна да ми се обажда по два пъти на ден вместо само веднъж нощем.

Зоуи се усмихна.

— И изведнъж ти започна да спиш по-спокойно?

— Много по-спокойно.

— Значи се тревожиш, че може би се пристрастяваш към Хари Стаг.

— Много време измина, откакто за последен път съм се доверявала на мъж — отбеляза Аркадия. — Самата представа за това малко ме плаши.

— По съвсем разбираеми причини. — Зоуи леко потупа дланта й. — Но Хари Стаг не е като Грант Лоринг.

— Знам.

Аркадия видимо се поуспокои и изпи остатъка от кафето си.