Джейн Ан Кренц
Истина или предизвикателство (1)

1.

Мразеше случаи, които приключваха по начина, по който щеше да свърши този. Итън Труакс затвори папката и сложи ръце на малката кръгла масичка. Загледа се в мъжа, седнал насреща му на прекалено малкия стол в хотелската стая.

— Сигурен ли си, че тези цифри са верни? — попита той с безизразен глас.

— Напълно. — Декстър Мороу се усмихна с уверения вид на съветник по инвестициите. Той не можа да скрие пресметливия израз в очите му. — Взех ги направо от личния лаптоп на Катрин снощи, след като си легна.

— Беше ми споменал, че си близък с шефката.

Мороу се захили. Подобен чисто мъжки смях човек може да чуе в съблекалните или в баровете.

— Много близки. От личен опит мога да те уверя, че и в леглото е почти толкова добра, колкото и в ръководенето на собствената й компания.

Итън успя да запази лицето си безизразно, но не му беше лесно. Задачата му бе да свърши работа за клиентката си, а не да защитава честта й.

Навън жаркото слънце на Аризона грееше над настланата със сини плочки градина и басейна на хотела. Но тук, вътре, във въздуха се усещаше хлад и той не идваше от климатика.

Мороу небрежно повдигна единия си крак и опря глезен върху коляното на другия. По яката на скъпото му кремаво поло имаше тънко черно ръбче. Блузата си подхождаше с марковите панталони и кожените мокасини, европейско производство. На китката му проблясваше златен швейцарски часовник.

Декстър Мороу бе преуспял. Работеше в луксозен офис, играеше голф през седмицата и забавляваше клиентите си в скъпи места като кънтри клуба „Дезърт Вю“. Бе сред богаташите в Уиспъринг Спрингс.

А Итън щеше да му отнеме всичко това.

— Добре — тихо каза Итън, напрегнат и готов за развръзката. — Значи сделката е готова.

Мороу погледна към алуминиевото куфарче, което стоеше на пода до стола на Итън.

— Донесе ли парите?

— Дребни банкноти, както се разбрахме. — Итън се наведе, хвана дръжката на куфарчето и го плъзна по килима към Мороу.

Във века, когато парите можеха да се пренасят по цял свят само за миг посредством компютрите, сумите в брой в куфарче все още бяха предпочитаният метод на трансфер за онези, които не искаха да оставят електронни следи за федералните власти или за Комисията по ценни книжа и валутни операции.

Мороу вдигна куфарчето и го сложи на масата. Итън знаеше, че онзи се преструва на спокоен, но не му се удаваше особено. Пръстите му леко трепереха, когато отключи куфарчето. Определено се вълнуваше.

Мороу вдигна капака и огледа прилежно стегнатите пачки банкноти. От него се излъчваше някакво трескаво вълнение, което при друг човек би могло да бъде приписано на извратена страст.

— Искаш ли да ги преброиш? — попита го тихо Итън.

— Би ми отнело прекалено много време. Трябва да се връщам в офиса. Не бих искал някой да започне да задава разни въпроси. — Той бръкна в куфарчето. — Просто ще проверя една пачка наслуки.

Итън стана и леко се отдалечи от масата. Никога не се знаеше как ще реагира човек, когато разбере, че са го притиснали до стената.

Мороу прелисти набързо пачка празни бели хартийки, които бяха скрити под единствената истинска банкнота от двадесет долара. За момент сякаш не можа да осъзнае какво е станало. После разбра. Загорялото му лице стана пурпурночервено. Извърна се бързо и погледна Итън в очите.

— Какво, по дяволите, става тук? — изрева той.

Вратата на банята се отвори. Оттам излезе Катрин Комптън.

— Тъкмо се канех да те попитам същото, Декс — каза тя. Равният й глас прикриваше сдържания й гняв. Красивото й лице бе напрегнато. — Но това би било само загуба на време, нали така? Вече знам отговора. Ти току-що се опита да продадеш тези поверителни тръжни оценки на господин Труакс.

Нещо подобно на страх за миг премина по лицето на мъжа.

— Той каза, че името му е Уилямс.

— Казвам се Труакс — обади се Итън. — Итън Труакс от „Труакс Инвестигейшънс“.

Мороу сви и разпусна юмруци до тялото си. Изглежда, му бе трудно да свърже фактите.

— Частен детектив?

— Да — потвърди Итън.

Бе леко изненадан от смаяното изражение на мъжа. Този човек бе замесен в цяла поредица измами като настоящата. Можеше да се предположи, че е свикнал нещата да се объркват понякога. И без това тук нямаше никаква реална опасност и той сигурно го знаеше. Работодателите много рядко решаваха да подведат някого под съдебна отговорност в подобна ситуация. Не искаха да предизвикват лоши отзиви за компаниите си.

— Наех Итън миналата седмица, когато започнах да се съмнявам в теб, Декс — обясни Катрин.

Мороу вдигна ръце пред себе си в умолителен жест.

— Скъпа, ти не разбираш.

— За съжаление много добре разбирам — каза тя. — Всичко ми е ясно. Ти определено ме бе заблудил за известно време — но край.

Мъжът хвърли поглед към Итън. Лицето му бе потъмняло от гняв. После отново се обърна към Катрин.

— Разбрала си всичко напълно погрешно. Правиш голяма грешка…

— Не — прекъсна го Катрин.

— Чуй ме. Знаех, че отнякъде изтича информация, и ми беше ясно, че е някой много близко до теб. Опитвах се да разбера кой е мръсникът, който те използва.

— Ти си този мръсник — изтъкна Катрин.

— Не е вярно. Аз те обичам. Опитвах се да те предпазя. Когато Труакс пусна слух, за да ме осведоми, че има кой да купи тези тръжни оценки, реших, че най-сетне ще мога да разбера кой стои зад изтичането на вътрешна информация. Тук съм, защото исках да го вкарам в капан и да го принудя да ми даде информация. Само го залъгвах.

— Не се тревожи — каза Катрин. — Няма да подам оплакване в полицията. Едно съдебно дело би навредило на компанията. В „Комптън Инвестмънтс“ много държим на доверието и на дългосрочните делови отношения. — Тя се усмихна измъчено. — Но пък ти вече знаеш това, нали, Декс? В крайна сметка работиш за мен близо година.

— Катрин, всичко си разбрала погрешно.

— Сега можеш да си вървиш — отсече тя. — В офиса ще те посрещне човек от охраната. Ще остане с теб, докато опразниш бюрото си, после ще ти вземе ключовете и ще те ескортира извън сградата. Знаеш каква е процедурата. В такива ситуации се постъпва стандартно. На никого няма да кажем защо си бил освободен от работа. Сигурна съм, че всички в компанията знаят за нашата връзка. Ще предположат, че сме прекратили отношенията си. Когато се случват подобни неща, винаги служителят с по-нисък ранг във фирмата напуска, нали така?

— Катрин, не можеш да постъпваш така с нас.

— Не става дума за нас. А за теб. И като споменах ключове, искам си обратно онзи за моето жилище, който ти дадох преди няколко месеца. Няма да ти трябва повече. — Тя протегна ръка с дланта нагоре.

— Казвам ти, правиш грешка. — Сега гласът му бе дрезгав.

— Не, поправям грешката, която направих, когато се забърках с теб. Ключът, ако обичаш. — Гласът й внезапно стана рязък. — Веднага!

Мороу наистина се сепна. Итън се впечатли от бързината, с която той извади златния ключодържател от джоба си.

Несръчно свали ключа от връзката и го подхвърли към Катрин.

— Разбира се, ще поръчам да сменят ключалките, за всеки случай. — Тя пусна ключа в чантичката си. — Тази сутрин, след като ти излезе, опаковах разни твои вещи, които в последно време оставяше в дома ми. Ризи за смяна, самобръсначка и други такива. Занесох ги в твоя апартамент.

Изражението по лицето на Мороу се смени светкавично. Той погледна Итън.

— Всичко е по твоя вина, копеле такова! Ще съжаляваш за това, обещавам ти!

Детективът извади от джоба си миниатюрното дигитално записващо устройство. Всички се загледаха в него. Без да каже и дума, той го изключи.

Челюстта на мъжа се стегна, когато осъзна, че заплахата му е била записана. Той безмълвно сграбчи куфарчето си, като го стисна толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Отиде до вратата, отвори я и излезе.

Последва кратка тишина. Сякаш цялата стая „въздъхна“ дълбоко.

Катрин не откъсваше поглед от пода.

— Мислиш ли, че заплахата му към теб е сериозна, Итън?

— Не се тревожи за това. — Той отиде до масата, взе пачката с фалшиви двайсетдоларови банкноти и я върна обратно в куфарчето. — Типове като Мороу предпочитат да не поемат физически риск. Когато ги спипат, изчезват колкото е възможно по-бързо. Утре по това време вече няма да е в града. Най-късно — вдругиден. След няколко седмици ще се е установил някъде другаде и ще работи по поредната си измама.

Тя направи гримаса.

— Май не правя услуга на обществото, като не повдигам обвинения срещу него, а?

— Работата ти не е да правиш услуги на обществото — отвърна й той безизразно. — Имаш отговорности пред компанията си и пред клиентите си. Изборът не е лек.

— Не — каза тя без колебание, — не е. Компанията стои на първо място. В момента провеждаме изключително деликатни преговори. В трите клона на „Комптън Инвестмънтс“ тук, в Уиспъринг Спрингс, и в района на Финикс имам повече от петдесет служители и стотици клиенти, които ще бъдат пряко засегнати от тази сделка. Нося отговорност пред всички тях.

„Говори като истински изпълнителен директор на компания, каквато е“, помисли си той.

Катрин поклати глава — сега, когато всичко бе свършило, изглеждаше измъчена.

— Знаеш ли, никога не съм си представяла, че мога така да бъда измамена от някой мъж. Винаги съм била уверена в себе си и в инстинктите си. Толкова бях сигурна, че мога да различавам измамниците.

— Разкри Мороу. — Той затвори капака на куфарчето и го заключи. — Нали затова вдигна телефона и ми се обади?

Тя се сепна от тази забележка. След като я обмисли за момент, кимна веднъж, приемайки истинността на твърдението.

— Да, аз ти се обадих, точно така. — Решително се запъти към вратата. — Благодаря ви, че ми изтъкнахте този очевиден факт, господин Труакс. Заради цялото вълнение бях забравила как и аз самата накрая осъзнах, че в Декстър Мороу има нещо прекалено хубаво, за да е истинско.

Итън я последва в коридора и затвори вратата.

— Инстинктите ти са съвсем на място.

— Знаеш ли, дори обмислях да се омъжа за него.

Той кимна.

— Това щеше да е втори брак за мен — добави тя.

Итън отново кимна. Спря пред асансьора и натисна бутона за повикване.

— Първият ми съпруг се ожени за мен, защото искаше да вземе в ръцете си компанията на баща ми — продължи Катрин. — Когато разбра, че аз съм явният наследник и че възнамерявам сама да ръководя „Комптън“, подаде молба за развод.

Итън отправи напразна молба към хотелските богове вратите на асансьора да се отворят по-скоро. Разбираше нуждата на клиентката си да поговори, след като всичко свърши. Обикновено се стараеше да слуша търпеливо. Считаше, че това е част от работата му. Но днес просто му се искаше всичко да приключи. Обземаше го безкрайна умора.

Приливът на адреналин, който обикновено съпътстваше успешното разрешаване на случая, не го бе връхлетял в хотелската стая. Може би това беше заради проблемите му със съня в последно време.

Знаеше причината за безсънието си. Беше ноември. Лош период. Ако се съдеше по изминалите две години, нямаше да може да спи добре преди началото на декември.

Слава богу, асансьорът дойде. Катрин влезе първа.

— Някога бил ли си женен? — попита го тя.

— О, да — отвърна той.

Тя вдигна вежди.

— Разведен?

— Три пъти.

Жената се намръщи. Той не се учуди. Един или два развода бяха приемливи в този динамичен век. Можеха да се изтъкнат оправдания. Три обаче предизвикваха въпроси, засягащи вероятни вродени недостатъци в характера.

— В момента женен ли си? — попита Катрин.

Той си помисли за Зоуи, която го чакаше у дома. Извика в съзнанието си образа й, седнала срещу него на закуска сутринта, толкова жизнена и блестяща в костюма си с цвят на аметист. Спомни си как лъчите на утринното слънце, струящи през прозореца, бяха запалили искри в тъмнокестенявата й коса и как го бе погледнала с тайнствените си тъмни очи. Неговата жена, съпругата му.

Пазеше този образ в съзнанието си като талисман срещу тъмните сили на ноември, които се вихреха около него. Но част от мислите му подхранваха опасенията за бъдещето, защото бе почти сигурен, че рано или късно тези сили ще надделеят и ще прокудят Зоуи от него.

Натисна копчето за фоайето.

— Донякъде — каза в отговор на въпроса.