Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Smogovci, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отсърбохърватски
- Виктория Менкаджиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- egersegerdes(2016)
- Корекция
- maskara(2016)
Издание:
Автор: Хървое Хитрец
Заглавие: Смоговци
Преводач: Виктория Менкаджиева
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: Хърватски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1986
Тип: Роман
Националност: Хърватска
Печатница: ДП „Георги Димитров“
Излязла от печат: 15.07.1986
Отговорен редактор: Лилия Рачева
Редактор: Жела Георгиева
Художествен редактор: Васил Миовски
Технически редактор: Спас Спасов
Рецензент: Жела Георгиева
Художник: Панайот Гелев
Коректор: Мая Лъжева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1828
История
- —Добавяне
Глава 16
Или дългото нощно пътуване с малко повръщане
Отговорът пристигна бързо: майката пишеше на Цобра, че той е най-любимият й син, че мисли само за него и ще му донесе много хубави неща, само да се учи добре, ала, когато Цобра прочете хабера, както се казва в народните песни, той помръкна и няколко дни замислено мълча. Мацалото и Перо го оставиха на мира, понеже предполагаха, че пак става въпрос за някое от безумните му изобретения, които винаги изискваха няколко дни предварително цупене, а на Драгец така му беше пламнала главата покрай новата къща, че не обръщаше внимание на странностите на смахнатия изобретател.
Един ден обаче изобретателят изчезна.
Чакаха го до единайсет часа вечерта, а после Драгец отиде в милицията със снимката на Цобра. Два дни по-късно снимката, от която дяволито се усмихваше Цобра, излезе и във „Вечерни лист“, а над нея с доста едри букви пишеше:
ИЗЧЕЗНАЛО Е МОМЧЕ
Това го уреди Драгец с дежурния редактор от своята смяна и дори сам избра шрифта за заглавието.
По същото време, когато в Загреб се появи тоя брой на „Вечерни лист“, по просторния двор на двореца Шьонбрун, с ръце в джобовете и подсвирквайки си тихичко, крачеше едно гладно и недоспало момче. Лицето му извънредно много приличаше на онова от снимката във „Вечерни лист“ — то имаше същия чип нос, същите възголеми, клепнали уши, същите тъмни и неспокойни очи, само дето на онова от снимката косата му беше сресана, а на това тук му висеше на фитили. Но все пак, ако изключим тая малка разлика, бихме могли да потвърдим, че двете момчета бяха всъщност едно момче и по-точно — Цобра.
Но да се върнем малко по-назад и малко по на юг — два дни по-назад и около четиристотин километра по на юг, т.е. в Загреб, и да видим как тоя Цобра се бе озовал там, където се беше озовал, а той се беше озовал във Виена.
Във Виена, хлапакът му с хлапак!
А всичко започна така: Цобра прочете във вестника, че на 23 ноември 1974 година, в 21 часа пред „Генералтурист“ тръгва автобус за Франкфурт. Малко преди 21 часа, но точно на 23 ноември същата година, топло облечен, с джинси и жилетка, върху която носеше късо зелено палто с качулка, Цобра се смеси с пътниците.
Влезе в автобуса заедно с една дебела жена, чийто багаж се състоеше от два куфара и две деца: момиченце на около осем години и малчуган на около три. Екскурзоводът беше застанал на входната врата, но тъкмо в тоя момент хвърляше огнени погледи към една мацка, която очевидно пътуваше сама, и затова дори не се опита да установи количеството багаж на дебелата жена, която седна на една седалка и сложи малчугана до себе си, а на малката посочи с пръст мястото отзад — знак да се разположи там и да мълчи. Цобра инстинктивно се намести до момиченцето.
Той не си губеше времето. С няколко бонбона, които представляваха цялата му суха храна до Франкфурт, подкупи момиченцето и започна да разговаря с него за училището и за много други големи проблеми на малките личности, а на неизбежния въпрос, къде са татко му и майка му, или пък само татко му, или само майка му, Цобра посочи с пръст една жена, няколко седалки зад тях, която още щом седна в автобуса, заспа с отворена уста, излагайки на показ цял златарски магазин.
— Това е майка ми — каза Цобра. — Спи й се.
Малката не беше възхитена от родителката на Изобретателя.
— Моята майка е по-хубава — каза тя.
— Да, но е дебела — установи Цобра.
— Не е дебела. Тя е пълна.
— Пълна… с какво? Аха, пълна с лапачка.
— Не — рече момиченцето обидено. — То така се казва. Майка винаги говори за себе си: „Аз не съм дебела. Аз съм само малко пълна.“
Цобра избухна в такъв гръмогласен смях, че дебеланата се обърна и доста неделикатно попита:
— Бибо, кой е пък тоя?
— Ами… едно момче… Майка му е ей там, спи…
— Добре, само да не правите глупости! И спете!
Автобусът вече се носеше по Хърватско Загоре, но от тоя кайкавски[1] резерват не се виждаше нищо, може би защото беше тъмно като в рог. Биба послушно затвори очи, но после пак ги отвори и каза на Цобра.
— Хайде сега спи, а като се събудим, ще повръщаме.
На Цобра му се повдигна, но не каза нищо и скоро заспа.
Събуди се навреме, точно когато автобусът спря на границата. Някакъв човек събра от екскурзовода паспортите и започна да се разхожда из автобуса и да брои пътниците, Цобра се свлече на пода, покри се със своето и Бибиното палто, а после измъкна ръката си, повдигна краката на Биба и ги опъна, така че момиченцето, което въобще не се събуди (само изломоти нещо насън), почти с цял ръст легна върху него.
Всичко мина добре. Автобусът спря още веднъж, а, след това продължи пътя си, но Цобра се измъкна изпод Биба чак след петнайсетина минути, намести я обратно в позата, в която бе заспала, и като въздъхна с облекчение, се отпусна на мястото си, но…
Но тогава до ушите му достигна приглушен разговор, от който кръвта застина в жилите му.
Вдясно, две седалки зад него, седеше млада двойка, чието мляскане още от по-рано смущаваше спокойния сън на пътниците. Сега младежът прегърна момичето, млясна го отново и каза:
— Още четири часа и сме във Виена.
— Ах, кукличке — каза му тя (тя на него — кукличке!). — Три дни във Виена…
Цобра почувствува как едри капки пот закапаха в гащите му.
Значи ли това, че е сбъркал автобуса?
Но нямаше време за празни съжаления, защото тъкмо в тоя момент, както впрочем съвсем правилно беше предвидила, Биба почувствува непреодолимо желание да изхвърли вечерята си по малко по-особен начин. Като чу странните звуци, дебелата й майка бързо реагира, извади найлонова торбичка и я подаде на Цобра.
— Дръж това — каза му тя енергично, — и не го изпускай, докато малката не свърши.
Цобра стисна зъби и извърна глава, а момиченцето завря своята в торбичката и усърдно повръща няколко минути. Струваше му се, че то ще си изхвърли душата или поне стомаха, но благодарение на командите от предната седалка: „Още! Добре! Хайде още малко! Е! Така! Така!“, всичко приключи и Биба с кърпичка на устата притихна на мястото си, след което дебеланата доволно се обърна към малчугана, който й обещаваше същите вълнения: „ик, ик, ик“, а Цобра с глупаво изражение на лицето остана да държи торбичката, като се чудеше какво да я прави.
— Госпожо — пошепна той.
Дебеланата не трепна.
— Госпожо — викна той по-високо.
— Какво има? — сопна се дебеланата.
— Какво да правя с торбичката?
— Че няма на мен да ми я дадеш, я. Хвърли я през прозореца.
Цобра криво-ляво направи това и вечерята на Биба шляпна върху земята на свещената римска империя. Все пак той се възползува от тая си близост с дебеланата и нейното семейство и предпазливо попита:
— Моля, госпожо, кога пристигаме във Франкфурт?
— Леле, колко си глупав — каза дебеланата, като извърна леко глава към него. — Че ти изобщо не знаеш закъде пътуваш, а? Като котка в чувал…
— За… Виена ли?
— Аха, все пак си знаел — каза тя и в пристъп на добро настроение си затананика под нос:
„Wien, Wien, die Stadt meiner Traume, Wien, Wien…“[2]
— Е, Цобра, сега вече си… — каза си Цобра, употребявайки един израз, който редакторите на книги за деца и юноши, кой знае по какви съображения съвсем неоснователно мразят.