Дейвид Хауарт
Великата армада (12) (Испанската версия)

XI
Парма

Поведението на херцог Парма остава централната загадка в историята на армадата. От книгите или чрез собствени умозаключения можем да си представим постъпките му, но защо е постъпвал точно така, си остава в областта на предположенията.

За да се опитаме да видим нещата с очите на Парма, трябва да се върнем към месец февруари. Тогава специалните пратеници на кралица Елизабет пристигнали във Фландрия да преговарят с него за мир и преговорите продължавали до момента на идването на армадата. През цялото това време по специално нареждане на краля Парма живеел в свят на умишлена измама. Твърдят, че крал Филип, както и кралица Елизабет, искал мир, но писмата му до Парма доказват обратното. Филип нееднократно му напомнял, че преговорите в никой случай не бивало да успеят — те просто трябвало да бъдат използвани като средство за протакане и да държат англичаните в неизвестност, докато се стегнела армадата. Достатъчно е да цитираме едно от писмата му, в което той настоявал Парма да иска извинение за нападението на Дрейк срещу Кадис: „Когато го получите, трябва да се държите така, като че ли сте напълно удовлетворен, и да се престорите, че вярвате на всичките им приказки; после ще възобновите преговорите, ще определите пълномощници и ще предложите среща на неутрална територия. Що се отнася до пълномощията… кажете, че ги имате отдавна, но не можете да ги представите, докато те не предложат условия, достойни да ги приема. Ще твърдите така само за заблуда. Това е най-добрият начин да ги подведете, та пълномощниците да се срещнат. Но само за ваше сведение заявявам, че възнамерявам тези преговори никога да не успеят, каквото и да предлагат англичаните. Напротив, единствената ни цел е да ги заблудим и да забавим подготовката им за отбрана, като ги накараме да вярват, че няма да имат нужда от нея. Вие съзнавате добре, че истината е друга и че от наша страна не бива да протакаме, а да бързаме да нахлуем в Англия, за което вече сме се подсигурили с достатъчно хора, кораби и пари.“

„Макар че започваме тези преговори без намерение да ги завършим, вие винаги можете достойно да се измъкнете от тях, като се докачите по някой религиозен повод или от други възмутителни предложения, които те сигурно ще направят… Трябва да продължавате така, като не отстъпвате по нито една точка, а след това да настоявате за друга, водени единствено от целта да спечелите време, докато подготовката за нахлуването приключи.“

Трудно е да открием по-цинична заповед на монарх в който и да било век. Не бихме могли да кажем дали на Парма му е било неприятно да го карат да лъже и мами, но сигурно не е бил възхитен. В крайна сметка той бил изтъкнат военен, а дори и тогава военните си имали свои закони на честта. Независимо от това той много успешно заблуждавал англичаните в продължение на шест месеца. Това било учудващо лесно, защото кралицата твърдо вярвала, че той бил честен и откровен, а и защото избраните от нея пълномощници не се отличавали с проницателност, нито били способни на тънкости и хитрост. Те били двама аристократи — граф Дерби и лорд Кобам, и трима възрастни и вероятно много учени мъже — сър Джеймс Крофт, д-р Дейл и д-р Роджърс. Сър Джеймс, както пише един историк от онези времена, „бе доста вдетинен в постъпките си“ — с други думи, той бил изкуфял, а двамата доктори били майстори да прахосват време с латински речи, пълни с древни софизми и класически алюзии, които никой освен тях не разбирал, невъобразимо дълги и отегчителни и далеч от всички практически въпроси.

Парма също назначил пълномощници и така успели да прекарат три месеца в размяна на комплименти и подаръци помежду си и в обсъждане къде да се срещнат. Англичаните искали срещата да стане в Остенде, който бил в ръцете на английски гарнизон. Парма отказал въз основа на това, че по право градът бил испански. През май се състояла първата среща на недотам удобния пясъчен бряг, точно извън обсега на оръдията в Остенде — условия, които задоволили всички. Самият Парма не взел участие в нея, макар че присъствувал там, преоблечен като слуга, за да има възможност да влезе в града и да разгледа укрепленията му отвътре. Не решили и дори не обсъдили нищо, защото англичаните настоявали да видят пълномощията на Парма, издадени от краля.

Той ги лъжел от месеци, че има такива пълномощия, но всъщност нямал. Парма писал на краля да му изпрати такъв документ, инак, твърдял той, англичаните можели да разтурят преговорите. И наистина кралицата губела търпение. „Обяснете недвусмислено на херцога — пише тя на пълномощника си в средата на май, — че след като изгубихме толкова седмици да чакаме пълномощията му, повече няма да търпя никакво отлагане. Дайте му да разбере, че има работа с благородник, който тачи повече честта, отколкото живота на своята кралица. Дръжте се както подобава на реномето ви.“ Пълномощията пристигнали точно навреме. Били съставени на френски, което внесло допълнително объркване (преговорите се водели на латински, италиански, испански и английски); те били придружени с писмо от краля, който напомнял на Парма да не бъдат използвани „в никой случай за нищо друго, освен за показ“. Пълномощниците на Парма ги показали на д-р Дейл, но не му дали дубликат. По-късно Парма споменавал колко неловко се получило, че документът бил датиран 17 април — по-малко отпреди един месец.

И така преговорите продължили — нещо като мрачна комедия с наивност от едната страна и протакане и измама от другата. Парма често бил принуден най-скандално да лъже. Например, когато д-р Роджърс забелязал военните приготовления, той го уверил: „С думата си на благородник заявявам достоверно и честно (той говорел на италиански, но тези думи произнесъл на испански), че не ми е известно за никакви планове на испанския крал срещу Нейно Величество и владенията й“.

Верен на заповедите на своя крал, той не се споразумял с англичаните абсолютно за нищо. Те все още преговаряли, когато армадата пуснала котва край Кале, и Парма писал с оттенък на наивна изненада: „Мирните преговори с кралицата завършиха с отзоваване на пълномощниците й. Усилията ми да ги убедя да продължим преговорите независимо от присъствието на армадата останаха безрезултатни“.

Той изпълнил каквото му било заповядано, но това го направило друг човек. В края на шестте месеца мнението му за плана на армадата вече било различно; различно било дори може би и мнението му за краля.

 

 

Парма получил всички писма на херцога, пратени по време на плаването му, но не се опитал да му отговори. Разбира се, писмата пристигнали почти накуп, защото по-ранните трябвало да пътуват по-дълго. Първото било изпратено от Бискайския залив на 25 юли, а последното на 5 август и всички те пристигнали между 2 и 7 август. Парма отговорил само на първото и не изпратил отговора, докато не разбрал, че армадата е край Кале. На 7 август той накарал да препишат всички писма и пратил копията им на краля заедно с едно свое съпровождащо писмо.

„Няма нужда да се спирам на тези писма — заточва той, — освен за да съобщя, че откликнах възможно най-бързо и енергично на молбата за пилоти и муниции. Сторих това до предела на възможностите на нашата бедност.“ Парма все трябвало да проси от краля пари и с пълно основание никога не пропускал случая да му натякне това. Но бързината и енергичността му не били кой знае какви. Три дни по-късно той трябвало да признае, че корабите с пилотите и мунициите все още не били излезли от пристанището, като се извинявал със силно вълнение. Вълнението обаче не било много силно. Лодките на двете флоти сновели от кораб на кораб без затруднения, а лодките на херцога непрекъснато пътували до сушата.

Когато на 5 август пристигнал мичман Хил, продължава Парма, той наредил да докарат корабчетата от флотилията си и товаренето започнало. Предполагал, че до този момент вече било приключило. Междувременно самият Парма останал в Брюге (който е на 40 мили от Дюнкерк), за да приключи работите си там и да изпрати няколко съобщения, и се надявал да тръгне към крайбрежието на другия ден, 8 август. Той обещавал на краля да помогне на херцога с каквото може. Но всъщност в писмото пише следното: „Ако съдя по това, което ми съобщава херцогът, изглежда, той все още очаква да изляза с нашите кораби да го посрещна, макар че би трябвало да му е ясно колко неосъществимо е това. Повечето от корабчетата ни са строени само за речно плаване, не биха могли да издържат дори най-малкото вълнение. Те с мъка ще пренесат хората през Ламанша и в хубаво време, а що се касае да се бият, това очевидно не могат да сторят, колкото и добри да са превозваните от тях войски. Това бе главната причина, поради която Ваше Величество реши да изпрати армадата, тъй като благоразумно преценихте, че по никой друг начин не би могло да се осъществи“.

На следващия ден, когато научил, че армадата е край Кале, Парма повтаря всичко отново, само че с други думи, и добавя: „Ако херцогът бе наясно по въпроса, той би се съгласил с мен и би се заел незабавно да изпълни заповедите на Ваше Величество, без да се остави да го отклонят от това“.

Отново и отново Парма се връща на темата, че корабчетата били годни да пресекат Ламанша само при съвсем тихо време, и то след като херцогът вече си бил изпълнил задълженията да разчисти морето от врага. Такъв бил планът на краля и ако някой имал намерение да го променя, Парма си измивал ръцете от всякаква отговорност. Изглежда, изобщо не му било съобщено за промяната, предложена от Рекалде, преди армадата да отплава — флотата най-напред да стигне до Дюнкерк, като оттам ескортира флотилията на Парма през Ламанша. За съжаление не сме сигурни дали в архивите не липсва някое и друго писмо, но сред многобройните депеши от краля до Парма нямаше нито една, в която да му съобщават тази жизненоважна информация.

Парма на свой ред не бил схванал от писмата, изпратени от херцога, че армадата просто не може да разчисти морето от врага. Това неразбиране изглежда преднамерено. Никой не би могъл да се заблуждава за смисъла на многократно повтаряните думи на херцога. Та той изобщо не предлагал корабчетата на Парма да влизат в бой, а само онези бързоходни ветроходи, които смятал, че другият има. Херцогът конвоирал безпомощните урки през целия път нагоре по Ламанша. Ако Парма разполагал с донякъде мореходни корабчета, било напълно възможно (при попътен вятър) да ескортира и тях въпреки активната съпротива, докато изминели онези четиридесет и няколко мили, които делели Кале от устието на Темза. Ако ли пък Парма нямал такива съдове, без съмнение щели да натъпчат армията му по корабите на армадата за този кратък преход. Херцогът молел само да излязат да го посрещнат край Кале. Това не било неразумно. Всъщност това била единствената надежда, която им оставала.

Но Парма отказвал да разбере, че трябвало да бърза. Задължението на херцога било да победи врага в морето. Ако той успеел, Парма щял да изчака метеорологически безупречно време, за да прекоси необезпокояван Ламанша. В противен случай нямало и да опитва. От всичките му писма личи, че той вече бил убеден, че експедицията е обречена.

Ако се срещнели лично, двамата херцози сигурно щели да се разберат и да решат как да действуват, ако изобщо се стигнело до действия. Ако имала пилоти, армадата щяла да измине дузина мили покрай брега. Корабчетата на Парма, колкото и окаяни да били, при прилив щели да излязат от заливчетата и да се оставят отливът да ги носи. Но херцозите ги делели двадесет мили по море и още по-дълбоката бездна на недоразумението. А то било взаимно и вината за това се криела някъде из Ескориал, откъдето кралят бил дал невярна информация на двамата херцози или пък изобщо не им бил дал никаква информация един за друг. Той заблуждавал Медина Сидония, че Парма разполага с прилична флота, достатъчно добра, за да го посрещне край Маргейт; той заблуждавал Парма, че пътят му по море щял да бъде разчистен така, че да прекоси Ламанша, без да гръмне нито веднъж.

 

 

Щом пуснали котва, херцогът изпратил на брега секретаря си Херонимо де Арсео с още едно писмо до Парма, което Арсео написал от негово име. То е много по-рязко от всички останали писма, писани лично от херцога: „Неспирно пишех на Ваше Превъзходителство и не само че не получих отговор, но дори не ми дадохте вест, че писмата ми са стигнали до вас. Както може би си представяте, това ме безпокои много и за да разсея съмненията си дали вестоносците ми са стигнали безпрепятствено до вас, пращам сега тази лодка със съобщение, че съм пуснал котва край Кале с цялата армада, като вражеската флота се намира по фланговете ми и може да ме обстрелва, докато аз не мога да й причиня голяма вреда. Чувствувам се задължен да уведомя Ваше Превъзходителство за това и да ви помоля, ако не можете веднага да докарате цялата си флота, да ми изпратите четиридесет или петдесет бързи ветрохода, за което ви помолих вчера. С тяхна помощ ще мога да противостоя на вражеската флота, докато Ваше Превъзходителство излезе с останалите, и заедно да тръгнем и открием някакво пристанище, където армадата да бъде в безопасност“.

Същата вечер херцогът изпратил на сушата един капитан, който да посети губернатора на Кале и да му обясни защо били пуснали котва там, защото губернаторът, разбира се, бил французин, а на чия страна щял да застане французинът, винаги оставало под съмнение, ако изобщо вземел нечия страна. Капитанът открил губернатора и съпругата му в една карета на брега в очакване на морския бой. Но той бил дружелюбно настроен, толкова дружелюбно, че на заранта херцогът пратил интенданта и ковчежника си с шест хиляди златни дуката да се опитат да купят храна, а губернаторът пратил по племенника си пресни провизии в дар на херцога. По обичая на местните всезнайковци този племенник съобщил на херцога колко опасно място били избрали да пуснат котва поради приливните и отливните течения и незащитеността на флотата. Всъщност там, където избрали да спрат, били най-силните течения в източната част на Ламанша. Но херцогът вече знаел. Флотата пуснала котва по време на отлива, но през нощта започнал сигизийният прилив със скорост три възела и всички кораби трябвало да пуснат втора котва.

На другия ден, неделя, 7 август, херцогът написал още две писма до Парма и в тях съвсем ясно личи как угасвала и последната му надежда. В първото той казва, че трябвало да вдигнат котва и при най-малкото разваляне на времето. Той молел Парма да му помогне да намери пристанище: „Тъй като лятото е към края си, а корабите ми са много големи, трябва да се постарая да изпълня добре възложената ми задача… Поради това ви моля да побързате да се присъедините към нас преди края на сигизийния прилив, тъй като по време на квадратурния за вас ще бъде невъзможно да напуснете Дюнкерк и съседните пристанища“.

Във връзка с това писмо Парма отбелязва кисело, очевидно до някой свой подчинен, следното: „Във връзка с писаното от херцог Медина за сигизийния прилив и за излизането ни от Дюнкерк преди края на прилива можете да го уведомите, че нито в Нюпорт, а още по-малко в Дюнкерк ще срещнем някакви затруднения. Истина е, че при някои ветрове водата спада и сигизийният прилив е необходим, но този риск съществува само за някои кораби. Дори и да не можем да ги използваме, въпросът или идеята да чакаме сигизийните приливи или пък да забавим експедицията поради тях не е възниквал изобщо“.

В това писмо за последен път херцогът моли Парма да побърза и за последен път споменава за изпълнението на задачата си. Информацията за приливите в Дюнкерк трябва да му е била донесена от дон Родриго Тельо, когото той изпратил от Бискайския залив с първото си писмо до Парма. Дон Родриго тръгнал от Дюнкерк на съмване в неделя, като предишния ден бил с Парма в Брюге, когато пристигнали новините, че армадата е при Кале. Парма се бил зарадвал много, но не отишъл в Дюнкерк, а когато Тельо тръгнал в събота вечерта, товаренето на хората и припасите още не било започнало.

По-късно същия ден секретарят Арсео праща вест: Парма все още не бил пристигнал, провизии, оръдия и муниции не били изпратени, а дърводелците все още работели по корабите. Според мнението на Арсео нямало да бъдат готови до две седмици.

Никъде не се споменава още колко ужасни подробности дон Родриго разказал на херцога: за речните баржи, осигурени от Парма, които били абсолютно неподходящи за прекосяване на Ламанша — някои съвсем нови, но зле направени, други стари и изгнили, трети незакалафатени, така че потъвали още в пристанището, докато ги товарели; за малкото бързоходни ветроходи — невъоръжени, едни без мачти, други без такелаж, някой и друг затънал в тинята. Всичко това се изяснило по-късно и е съмнително дали изобщо било съобщено на херцога. Но цели две седмици, за да се приготвят! Това му било достатъчно. Не можел да свърне в открито море и да се бие с англичаните без муниции. Трябвало да намери пристанище, та ако ще да забави експедицията до пролетта. Само пилотите на Парма можели да му помогнат да открие такова пристанище, а те не били пристигнали.

Последното си писмо херцогът праща по главния инспектор на армадата: дон Хорхе Манрике, който така авторитетно се изказвал на съветите в Коруня. Не искал бързи ветроходи, нито пък настоявал Парма да побърза. Изпращал дон Хорхе, пише той, „за да ви опише положението на армадата и да ви обясни неотложната нужда да й бъде намерено пристанище, без което тя положително ще загине, тъй като корабите й са много големи. Смятам, че във всички случаи това трябва да се предприеме възможно най-бързо. Лятото е към края си и трябва да внимаваме много. Освен това е невъзможно да продължаваме да обикаляме с армадата, тъй като неповратливостта й непрекъснато я оставя подветрено на врага и не можем да му причиним вреда, колкото и да се опитваме. Дон Хорхе ще ви информира изчерпателно, както бих сторил това лично аз“.

Всъщност Парма разполагал наблизо с едно пристанище, което би могло да подслони армадата дори и през зимата; това била реката Шелда, която водела към Антверпен. Южният й бряг заедно с Антверпен бил в ръцете на Парма. Северният с пристанището Флесинг близо до устието на реката бил в ръцете на холандците. Армадата била достатъчно силна да си пробие път покрай Флесинг и да има шанс да се защити край Антверпен. Но без пилотите нямало никаква надежда да открият входния канал, който се наричал Вилинген и минавал покрай огромни пясъчни наноси, плитки и невидими, проточени почти на двадесет мили навътре в морето.

 

 

Освен абсурдните качества на корабите му, имало друга една сериозна причина, поради която Парма не можел да посрещне херцога. Това била холандската флота с най-близката си база във Флесинг. Холандците имали няколко големи кораба и много бързи ветроходи. Нито англичаните, нито испанците съзнавали силата им. Англичаните ги виждали рядко и никога всички заедно, защото това били съдове с плитко газене, които сновели покрай пясъчните наноси, където галеоните не можели да идат. Затова англичаните от време на време недоволствували, че холандците не полагали достатъчно усилия в сраженията с Испания. Холандците пък се ядосвали на англичаните точно поради обратната причина — английската флота под командата на Сиймор твърде често се навъртала наоколо и била достатъчно силна да попречи на Парма да излезе. А холандците копнеели той да тръгне. Те патрулирали цяло лято плитчините край Дюнкерк и Нюпорт, но отдалеч, за да го изкушат да излезе в открито море. (Те правели това по време на сигизийните приливи, защото знаели онова, което очевидно било неизвестно на Парма, че корабите му не можели да излязат от пристанищата при квадратурен прилив.) Искало им се той да тръгне, защото познавали корабите му и били абсолютно сигурни, че ще могат да ги унищожат веднъж завинаги, а, заедно с тях и армията му; и колкото по-далеч го пресрещнели от брега, толкова по-дълго щяло да се наложи да плуват войниците му.

Много рядко на холандците се признава ролята им в поражението на Испания по море. Но всъщност те представлявали една доста неразрешима проблема. Дори армадата и да разбиела английската флота, тя никога нямало да разгроми флотилията от бързи ветроходи, които веднага щели да се оттеглят в безопасност сред плитчините, където тя не можела да ги последва. Корабите на Парма имали шанс да стигнат в безопасност до Кале, ако вървели близо до брега — малките ветроходи на херцога вършели това безнаказано. За целта корабите на Парма трябвало само да излязат от пристанището при прилив и да се спуснат покрай брега с отлива. Но ако чакали армадата да помете англичаните от моретата, та тогава да тръгнат да прекосяват Ламанша по най-краткия път, те щели да бъдат унищожени, преди да стигнат до дълбока вода, където армадата би могла да ги защити. Всъщност дори английската флота да беше разбита, Англия щеше да бъде защитена от холандците. Парма знаел за холандските кораби, но смятал, че в задълженията на херцога влизало и тяхното унищожаване. Без съмнение, пише той, те щели да изчезнат веднага щом пристигнела армадата. Изглежда, нито той, нито някой друг от високопоставените край него не схващали разликата между кораби с дълбоко и плитко газене или между дълбока и плитка вода.

„Хората на херцога, които неотдавна пристигнаха тук — пише Парма в писмото си от 8 август, — като видяха корабите без оръдия и без да са натоварени хората, опитаха се да изкарат, че не сме готови. Те грешат. Корабите от месеци са в добра готовност за работата, която трябва да свършат, а именно да пренесат хората през Ламанша. Нямаме толкова моряци, колкото би трябвало, но са достатъчно, за да свършат работа. Корабчетата са толкова малки, че войските не могат да останат дълго на борда им. Няма място да се обърнат и сигурно ще се разболеят и заразят или умрат. Могат да останат на тези ниски и малки корабчета само за много късо време и вярвам, че в това отношение няма да допуснем пропуски в службата си на Ваше Величество.“

Но само един ден преди това той пише, че бил наредил товаренето да започне на 5 август и че очаквал вече да е привършило. И двете писма били изпратени, преди да тръгне от Брюге, и може би това обяснява неговата увереност. Доколкото става ясно, Парма не бил идвал на крайбрежието от май, а и тогава не ходил в Нюпорт или Дюнкерк. Бил оставил изграждането на флотата на подчинените си и според няколкото по-късни предположения те го били подвели преднамерено. Докарвали корабостроители от Италия и Балтика, но ръчната работа се извършвала от холандци, които имали нещастието да живеят в окупираните от Парма земи. Работата не им била по сърце и дори се говорело за саботаж. Един друг Манрике, не дон Хорхе, а дон Хуан, който бил в армията на Парма, пише на секретаря на краля: „Може би ще ви се стори дръзко от моя страна, но не мога да премълча как най-благословената експедиция в света беше провалена. В деня, когато пристигнахме да товарим, открихме, че корабите все още не са довършени, че на борда си нямат нито едно гюле и нищо за ядене. Това съвсем не се дължеше на липсата на усилия от страна на херцог Парма (едва ли ще се намери друг човек, който да полага толкова старания, колкото той), а защото моряците и всички, които трябваше да вършат разните дребни неща, явно и неприкрито насочваха усилията си не за да служат на Негово Величество, защото не това бе целта им, а да пилеят средствата му и да протакат войната; освен това простолюдието създаваше всевъзможни пречки.“

В друго писмо до краля — този път анонимно — се казва почти същото: „Много зле стояха нещата с фламандските кораби. Те нямаше да бъдат готови още две седмици поради нехайството на снабдителите, чиято единствена грижа бе да откраднат каквото могат. Моряците не достигат, защото ги пренебрегнаха и се отнасяха много зле с тях. Ако тези кораби се бяха присъединили към армадата, без съмнение щяха да изпълнят предназначението си“.

Очевидно Парма не си бил дал труда да надзирава построяването на флотата и смятал, че ще бъде готова, а тя не била. Но това не обяснява всичко. Парма бил невероятно енергичен човек, който вършел чудеса с войските си; дори бил прокопал канали, за да прекара шлеповете си от Шелда до Дюнкерк, без да излиза в открито море. Защо тогава се оказал толкова безпомощен в конкретния случай? Защо строял речни шлепове вместо ветроходи? Защо залагал всичко на някакво си изключително добро време? И как, за бога, смятал да се придвижва с шлеповете? Може би на гребла, но дали бил осигурил гребла и ключове за тях и дали бил обучил войниците да ги използват, или пък бил открил кой можел да кара на гребла речен шлеп, предназначен да го тегли кон? Никой не е отговорил на тези въпроси, а най-малкото самият Парма. Затова единственото предположение, което можем да направим, е, че бил загубил интерес към начинанието и след толкова месеци чакане престанал да вярва в осъществяването му. Построяването на шлеповете изглежда само като претекст — преструвка, която да прикрие някакво друго намерение, също както преговорите с Англия били предназначени да прикрият намеренията на краля да нахлуе в Англия.

Това е съвсем възможно. Парма водел преговорите при строги нареждания от краля да не успеят. Докато преговарял обаче, сигурно бил започнал да се убеждава, че без преднамереното им саботиране от негова страна преговорите сигурно щели да успеят. Същевременно бил загубил и вяра в нахлуването, защото протаканията дали достатъчно време на англичаните да се подготвят. Още през март той излага тези свои мисли в едно писмо до краля: „Покоряването на Англия би било трудна задача, дори при внезапно нападение. Сега те са силни и въоръжени; ние сме сравнително слаби. Рисковете и несигурността са големи, а мисля, че английските пълномощници наистина желаят мир. Въпреки това Ваше Величество може да разполага с живота ми и с всичко останало“.

Никой не смеел да поучава краля какво да прави, но намекът е достатъчно ясен. Съвсем същия съвет му бил дал и другият херцог от Коруня. Разглеждано в тази светлина, събирането на шлепове вече добива смисъл. Това просто било средство за заплаха, точка за пазарене в преговорите и Парма отдавна вече не смятал да излиза с тях в открито море.

Парма имал две предимства пред краля. Първо, бил по-интелигентен и интелигентността му не била оплетена в мрежите на интриги и догми. Второ, за разлика от краля той нееднократно се бил срещал и разговарял с англичаните, които колкото и да били некадърни, били протестанти и верни поданици на кралицата. При своята интелигентност и опит Парма може би успял да види онова, което не виждал кралят — безполезността на едно нахлуване в Англия. Дори да жертвувал своя живот и живота на безброй други хора, дори да прекосял Ламанша и да спечелел битките, дори да превземел Лондон, да го оплячкосал, да свалял и убиел кралицата, испанският крал пак нямало да може да управлява страната, защото англичаните, както и холандците, никога нямало да се подчинят. Сигурно му било дошло до гуша да води една безкрайна репресивна война от името на краля. Едва ли желаел нова.

Освен това Парма, изглежда, се бил разочаровал от поведението на краля по отношение на собствената си особа, в чиито вени също течала кралска кръв, или поне по отношение на децата си. Те можели с не по-малко основания от Филип да претендират за португалския трон, но кралят на Испания го заграбил. Парма смятал, че родът му заслужавал едно кралство и че той му го бил спечелил. Но Филип никога ме му бил предлагал подобно нещо — нито в Италия, където били владенията на Парма, нито в Португалия, нито в Нидерландия, където той така майсторски се сражавал; и кървавата битка с Англия сега просто щяла да донесе на испанския крал още един трон без намек за награда на Парма. Дори в армадата спорели кой щял да стане крал на Англия — Филип или Парма, и подхвърляли полу на шега, че въпросът трябвало да се реши с още една война.

Разбира се, Парма не бил запознат със съдържанието на тайното писмо на краля, в което Филип излагал минималните си искания за свобода на вероизповеданието в Англия и изтегляне на английските войски от Нидерландия, тъй като не се бил срещал с херцога, който му го носел; той така и не го прочел. В противен случай окончателно щял да се убеди колко безполезно пилеене на усилия било нахлуването, да не говорим за живата сила. По време на преговорите Парма винаги би могъл да извоюва условията на краля, с изключение на прошката за изгнаниците и кралицата щяла да го възнагради по-щедро от Филип.

Така че по липса на нещо по-добро това е едно от предположенията за евентуалните мотиви на поведението на Парма. Кралят наистина злоупотребил с търпението му. Твърде много му се било събрало и верноподаническите му чувства били пред сриване. Преди една година, както много други, Парма се бил оставил да го убедят, че нахлуването е божие дело, и охотно заповядал да строят флота. След това постепенно започнал да се обезверява. Корабостроителите продължавали да строят негодни кораби, а той не си давал труда да погледне какво ставало в пристанищата, защото смятал и се надявал тези кораби да не потрябват никога. Мирът чрез преговори, мислел той, бил сигурна работа, нахлуването било рисковано и нямало да успее. Да можел само да осуети това нахлуване, преди да е стигнало твърде далеч; тогава кралят щял да го остави да преговаря, а той искал именно това. Не че бил миролюбец по дух, съвсем не; той бил боец по професия и по наклонности. Но великите пълководци никога не водят битки, ако могат да постигнат целта си с преговори.

Армадата пристигнала почти към края на лятото и не оставали никакви надежди за онова метеорологически съвършено време, каквото трябвало за този вид кораби, за да прекосят Ламанша. За Парма било вече твърде късно да обяснява на краля какво бил успял да направи и какво не. Можел само отново и отново да повтаря, че бил готов, макар че очевидните факти показвали обратното. Сигурно би трябвало да му съчувствуваме. Щом смятал, че преговорите щели да успеят и че Англия не можела да бъде покорена със силата на оръжието, значи Парма бил прав, а кралят не бил. Единственото, което отблъсква в случая, е, че във всяко свое писмо Парма полагал върховни усилия да прехвърли вината за неуспеха върху херцога, докато херцогът нито веднъж не обвинил никого освен себе си.

 

 

В понеделник вечер, на 8 август, Парма най-сетне яхнал коня си и потеглил към крайбрежието, като най-напред отишъл в Нюпорт, а после в Дюнкерк. Той твърдял, че в този ден на корабите в Нюпорт били натоварени шестнадесет хиляди души и че всичко практически било готово — с изключение, разбира се, на въпросното метеорологически съвършено време, за което настоявал, и затова корабите не могли да излязат от пристанището. Нюпорт било по-незначителното от двете пристанища, а преди да отплава армадата, Парма бил казал на краля, че разполагал само със седемнадесет хиляди души войска, поради което настоявал за още шест хиляди от армадата; затова едва ли ще е неоснователно да го заподозрем, че цифрите, които съобщавал, били в известен смисъл разтегливи. На идната сутрин в Дюнкерк той заварил хората събрани на кея и смятал да ги натоварят до вечерта.

Пак в Дюнкерк Парма срещнал дон Хорхе Манрике, който го търсел вече цял ден и видял с очите си какво ставало в пристанищата. Дон Хорхе бил по-прям от останалите вестоносци, изпратени от херцога, и толкова бил вбесен от видяното, че бил готов да се опълчи и на Парма, и на когото и да било другиго.

Сцената била забележителна — нещо като пререкания с разменени роли, в които Парма трябвало да убеждава дон Хорхе, че корабите му не били мореходни. Нито тогава, нито по-късно Парма не дал обяснение защо строял точно такива кораби. Има две описания на срещата, като нито едно от тях не принадлежи на дон Хорхе; няколко дни по-късно той докладвал за плаването — може би първият доклад, който стигнал до краля, но в него са описани чутите от някой друг перипетии на армадата, след като дон Хорхе я напуснал, и нито дума за онова, което ставало на брега.

Първото описание е направено от Парма. Той съобщава на краля, че дон Хорхе го помолил да помогне на херцога да завладеят някое пристанище, по-специално остров Уайт, или пък да се присъедини към него, за да сразят врага. Трудно можем да повярваме, че дон Хорхе бил казал точно това, и то в никой случай няма нищо общо с писмото на херцога, донесено от дон Хорхе; херцогът само молел за помощ да намерят пристанище — каквото и да било. Също така в нито едно от писмата си херцогът не предлагал да се върнат до остров Уайт. Можем само да предположим, че Парма преднамерено предавал погрешно думите на дон Хорхе или пък не го слушал какво казва. Той винаги бил смятал, пише Парма, че херцогът ще успее да намери пристанище по пътя си нагоре по Ламанша. Молбата му показвала само „колко зле е уведомен за малките ни слаби корабчета, абсолютно негодни за бой, та дори и за силно вълнение или вятър“. И продължава: „Въпреки това желанието ми да служа на Ваше Величество е толкова силно, че реших да обсъдя възможността с маркиз Де Ренти и хората с практически морски опит в присъствието на дон Хорхе Манрике, така че ако се окаже невъзможно да излезем с корабчетата, те да го убедят, че наистина е така и че най-много бихме могли да тръгнем при хубаво слънчево време, без врагове в Ламанша; за да превозим хората, както бе уговорено. Общото мнение бе, че тези съдове е изключено да предприемат седем- или осемдневно плаване, както предлага херцогът“.

Седем или осем дни? Херцогът никога не бил предлагал подобно нещо.

Второто описание е направено от свещеника Хуан де Виктория. Не можем да твърдим със сигурност дали е бил очевидец, може би просто повтарял слуховете; никой не споменава присъствието му на срещата. Но историята, която разказва, е много човешка и донякъде се потвърждава от другия Манрике, дон Хуан, който просто пише: „Тук е дон Хорхе Манрике. Просто е тъжно да гледаш какви сцени прави“.

Като главен инспектор на флотата дон Хорхе (според свещеника) смятал, че правата му се простирали и върху флотата на Парма, и той вдигнал ужасен скандал на офицера снабдител на Парма, който не бил приготвил храна и муниции, а и нищо друго. Офицерът му заявил, че в Нидерландия получавали заповедите си направо от краля, а не от армадата. Дон Хорхе казал, че ще се върне при флотата, за да донесе потвърждение на пълномощията си, но преди да стори това, офицерът се оплакал на Парма. Парма пристигнал лично и дон Хорхе го атакувал, което било смело и прибързано. „Той бе посрещнат зле от херцога — пише свещеникът, — който дойде със свита от други херцози и испански благородници. Дон Хорхе му каза, че трябва да товарят незабавно, а херцогът отговори, че не е негова работа. Херцогът се опита да го удари, но го възпряха другите благородници и присъствието на испанските войски. Вместо това той заповяда на дон Хорхе да се завърне при флотата. Дон Хорхе отвърна, че няма да се върне, докато не докладва на Негово Величество какво става.“

Докато те разгорещено се препирали, а войниците ги натоварвали като добитък на борда, в пристанището пристигнала малка лодка, от която слязъл един младеж. Това бил самият принц Асколи, незаконороденият син на крал Филип, объркан, треперещ от студ и мокър до кости. Заеквайки, той разказал за нещастието. Предния ден имало голям и страшен бой и армадата изчезнала на север.

Странно, че никой в Дюнкерк не чул канонадата от битката при Гравелин, която се развихрила само на около дванадесет мили от тях, нито пък видял пръснатите кораби на армадата. Но истината е, че препирнята с Парма относно товаренето на войските се разиграла на другия ден, след като армадата била безвъзвратно разбита.