Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (6)

6. „Най-новата енциклопедия Мелци“

Слязох в селото. На връщане стръмното уморява доста, но беше хубава и освежаваща разходка. Добре, че бях взел няколко картона „Житан“, защото тука имат само „Марлборо Лайт“. Селски хора.

Разказах на Амалия историята с бухала. Не се засмя, като й казах, че съм помислил, че е призрак. Стана сериозна.

— Бухалите не, те са добри животни и не сторват никому нищо. Но горе — сочеше към Ланге, — горе още има магесници. Какво са магесниците ли? Направо ме е страх да кажа, но вие трябва да го знаете, баща ми, Бог да го прости, все ви разправяше тези истории. Бъдете спокоен, те няма да дойдат тука, те ходят да плашат простите селяни, не господата, които може да знаят точните думи, за да ги накарат да побегнат с щръкнали от страх коси. Магесниците са зли жени, които бродят нощем. А пък ако има мъгла или буря, още по-добре, тогава се чувстват в свои води.

Не поиска да ми каже друго, но спомена за мъгла и я попитах има ли още много мъгла.

— Много ли? Богородичке, колкото искаш, че и отгоре. Понякога не се вижда от моята врата до началото на уличката, ама какво приказвам, оттука не виждам дори къщата, а ако вечер има някой вътре, едвам се забелязва светлинката от прозореца, и е като от свещ. А пък и да не стигне дотука, да видите само какво е към хълмовете. Донякъде не се вижда нищо, после се появи нещо, някое магаре, някоя църква, и после пак бяло и бяло — и отзад. Все едно че горе са излели кофа мляко. Ако сте още тука през септември, ще я видите, то тука мъгла има винаги, освен от юни до август. Долу в селото живее Салваторе. Неаполитанец е, дойде да работи тука преди двайсет години, при тях, знаете, е голяма беднотия, и още не е свикнал, казва, че при тях времето е хубаво и на Водици. Да знаете колко пъти се е губил из нивята и без малко да падне в потока, и ходиха да го търсят нощем с фенерчета. Е, може и да са добри хора, нищо не казвам, ама не са като нас.

Цитирах наум:

И погледнах към долината: беше изчезнало

всичко! залято! Голямо равно море,

сиво, без вълни, без бряг, едноцветно.

 

И едва се долавяше, тук-там, странният

звук на слаби диви крясъци:

птици, изгубени сред този пуст свят.

 

А високо в небето скелети на бук,

като окачени, и видения на руини,

и мълчаливи убежища на постници.^[1]

Но засега руините и убежищата на постниците, които търсех, ако ги имаше, си бяха там, под яркото слънце, но пак невидими, защото мъглата я носех вътре в себе си. Или пък трябваше да ги търся в сенките? Моментът беше дошъл. Трябваше да вляза в централното крило.

Казах на Амалия, че искам да отида там сам, тя поклати глава и ми даде ключовете. Изглежда, че стаите са много и Амалия ги държи всичките заключени, защото не се знае дали не обикалят лоши хора. И така, тя ми даде една връзка ключове, големи и малки, някои ръждясали, и ми каза, че тя ги знае всичките наизуст, но щом толкова съм искал да отида сам, трябвало да ги пробвам един по един. Все едно, че ми каза: „Хайде, дръж, след като още се инатиш като дете“.

Сигурно беше влизала рано сутринта. Предишния ден капаците бяха затворени, а сега бяха притворени, колкото да влиза светлина в коридорите и стаите и да вижда човек къде стъпва. Макар че Амалия проветряваше от време на време, миришеше на застояло. Не беше неприятно, все едно че мирисът идваше от старите мебели, от гредите на тавана, от белите платна, които покриваха мебелите (не трябваше ли някъде да е седнал Ленин?)

Хубаво приключение, пробвах ключовете един след друг, все едно че бях главният надзирател на затвора в Алкатраз. Стълбата водеше до едно помещение, нещо като преддверие, добре обзаведено, с креслата на Ленин и няколко ужасни пейзажа, рисувани с маслени бои, в стил деветнадесети век, сложени в хубави рамки. Още не познавах вкуса на дядо, но Паола ми го беше описала като любопитен колекционер: не е възможно да е харесвал такива цапаници. Явно бяха семейни картини, може би художествени упражнения на някой прадядо или някоя прабаба. Между другото, в полусянката на преддверието едва се забелязваха, бяха като петна на стените, може би трябваше да си стоят там всичките.

От едната страна на залата се излизаше на единствения балкон на фасадата, а от другата имаше два коридора, които минаваха през задната част на къщата, широки и мрачни, със стени почти напълно покрити със стари цветни щампи. В десния коридор имаше репродукции от „Imagerie d’Epinal“, представящи исторически събития, Bombardement d’Alexandrie, Siège ed bombardement de Paris par les Prussiens, Les grandes journées de la Révolution Française, Prise de Pékin par les Alliées, а други бяха испански, поредица малки чудовищни същества Los Orrelis, една Coleccion de monos filarmonicos, един Mundo al revés и две алегорични стълби, с различните възрасти от живота на човека, едната за мъжете, а другата за жените, люлката и децата с проходилката на първото стъпало и после, все нагоре до средната възраст, хубави усмихнати хора върху олимпийска стълбичка; след това бавното слизане на все по-стари хора, които на последното стъпало са превърнати, както искал Сфинксът, в трикраки същества с два тънки треперещи крака и бастун, до образа на чакащата смърт.

 

 

Първата врата водеше към голяма едновремешна кухня с голяма готварска печка и огромно огнище, в което още висеше на верига меден котел. Всички предмети бяха от други времена, може би наследени още отпреди времето на дядо ми. Всичко беше вече антиквариат. През прозрачните стъкла на бюфета виждах чинии на цветя, кафеничета, чаши за мляко с кафе. Инстинктивно потърсих поставката за вестници — значи знаех, че съществува. Беше там, закачена в един ъгъл до прозореца, от пирографирано дърво, с големи греещи макове на жълт фон. Тъй като по време на войната не е имало дърва и въглища, кухнята е била сигурно единственото отоплявано място и кой знае колко вечери съм прекарал в тази стая…

Следващата стая беше банята, в стар стил и тя, с огромна метална вана и извити кранове. Умивалникът беше голям като купол. Опитах се да пусна водата и след поредица пукания и гъргорения потече жълтеникава струя — избистри се чак след две минути. Тоалетната чиния и казанчето ми напомняха баните в Терме Реали от края на деветнадесети век.

Последната врата след банята водеше в стая с малко мебели от зеленикаво дърво, декорирани с пеперуди, и легълце, в което на възглавницата беше подпряна една кукла Ленчи, предвзета толкова, колкото може да е една парцалена кукла в стил двадесети век. Със сигурност това беше стаята на сестра ми, както показваха няколко роклички в един шкаф, но изглежда, бяха махнали от нея повечето мебели и я бяха затворили завинаги. Миришеше само на влага.

След стаята на Ада коридорът завършваше с шкаф в дъното: отворих го, усещаше се още силен мирис на камфор и вътре бяха добре подредени бродирани чаршафи, завивки и един юрган.

Върнах се по коридора до преддверието и тръгнах по лявата му част. Тук по стените бяха окачени немски щампи, много ценни като изработка, Zur Geschichte der Kostüme, пищни жени от Борнео и красиви хавайки, китайски мандарини, неаполитански рибари и римски разбойници с пушките си с къси цеви, испанци от Сеговия и Аликанте, но и исторически костюми, византийски императори, папи и рицари от Средновековието, тамплиери, дами от четиринадесети век, търговци евреи, улани, гренадири от Наполеоновата войска. Немският гравьор беше хванал всеки от изобразените с дрехата му за специални случаи, така че не само властниците се представяха, натежали от украшения, с оръжия с гравирани дръжки, с парадни брони и богато украсени далматики, но и последният бедняк от Африка и човекът от народа без пукната пара бяха изобразени с пъстри шалове, завързани на кръста, с шапки с пера и шарени тюрбани.

 

 

Може би преди да ги видя в многобройните приключенски романи, съм разглеждал това пъстро множество от раси и народи на земята по щампите, сложени в рамки и подредени в редица, много от тях вече избледнели с годините от слънчевата светлина, която ги беше превърнала в моите очи в израз на екзотичното. „Раси и народи на земята“, повторих си на глас и помислих за космата вулва. Защо ли?

 

 

Първата врата беше на трапезарията, която се свързваше, в дъното, с преддверието. Два бюфета имитация на мебел от четиринадесети век, с кръгли и преплетени пъстроцветни стъкла на вратичките, няколко стола тип Савонарола точно като във филма „Cena delle Beffe“ и един абажур от ковано желязо, висящ отвесно над масата. Казах си „петел с паста реале“, но не знаех защо. После попитах Амалия защо в кухнята на масата трябва да има петел с паста реале и какво е паста реале. Тя ми обясни, че на Коледа, всяка година, която нашият Господ Бог изпращал на земята, на коледния обяд се ядяло петел със сладка и люта горчица, а преди това паста реале, което било малки жълти тестени топчета, сварени в бульона от петела, които направо се топели в устата.

— Колко беше вкусна тази паста реале, жалко, че не я правя вече, може би защото изгониха краля, горкият човек и той, иска ми се да ида да кажа две думи на Дучето!

— Амалия, Дучето го няма вече, и това го знаят дори и онези, които са си загубили паметта…

— Аз от политика не разбирам, ама знам, че един път го махнаха, пък после се върна. Казвам ви, той си стои и чака някъде и един ден знае ли човек… Както и да е, господин дядо ви, Бог да го прости, държеше много на петела и на паста реале, че без тях каква Коледа щеше да е.

 

 

Петел и паста реале. Извикаха ги в паметта ми формата на масата и абажурът, който сигурно е осветявал тези блюда в края на декември. Както в играта „Мишена“: маса трябва да се свърже със стол, или с трапеза, или със супа. На мен ми напомняше паста реале, пак по асоциация.

Отворих вратата на другото помещение. Беше семейна спалня и за миг се поколебах дали да вляза, сякаш беше забранено място.

Очертанията на мебелите ми изглеждаха огромни в полумрака, а голямото легло с балдахин приличаше на олтар. Може би това беше спалнята на дядо, в която не биваше да стъпваме? Тук ли е умрял, стопен от мъка? И аз дали съм бил тук, за да се простя с него?

И следващата стая беше спалня, но с мебели от неопределено време, някакъв псевдобарок, без ъгли, само извивки, извити бяха и страничните врати на гардероба с огледало и на скрина. Тук ми се сви стомахът, както в болницата, когато видях снимката на родителите си от деня на сватбата им. Тайнственият пламък. Когато се бях опитал да обясня на доктор Гратароло какво усещам, той ме беше попитал дали е като екстрасистула. Може би, отговорих, но придружено от някаква топлина, която се качва към гърлото — е, тогава не е, каза Гратароло, екстрасистулите не са такива.

 

 

Всъщност видях една книга, малка, подвързана с кафява кожа, върху мраморния плот на дясното нощно шкафче и отидох направо да я разгърна, като казвах: „riva la filotea“^[88], „иде филотея“, все едно да кажеш на диалект, че пристига… какво? Усетих, че тази тайна ме е придружавала с години, с въпроса на диалект (но говорел ли съм на диалект?) „Иде? Какво е това, дето иде?“ Какво може да е това, което пристига… жица? Тролей, трамвай, който върви нощем, някаква мистериозна въжена линия?

Отворих книгата с чувството, че върша светотатство, и се оказа „Филотея“, написана от миланския свещеник Джузепе Рива, от 1888 г.: сборник с молитви, благочестиви разсъждения, със списък на празниците и календар на светците. Книгата вече почти се беше разпаднала и листовете се отделяха, щом ги пипнеш. Събрах я с благоговение (все пак работата ми е да се отнасям внимателно със старите книги) и видях, че на гърба е отпечатан червен знак, с надпис със златни, вече избледнели букви: „Рива Филотея“. Явно това беше нечий молитвеник, който никога не съм посмял да разгърна; двусмисленият надпис, в който не са отделени името на автора от заглавието, ме е предупреждавал за неизменното пристигане на някакъв тайнствен дилижанс, закачен с рога за електрическите жици.

После се обърнах и видях, че от двете извити страни на скрина има две вратички: спуснах се да отворя дясната, сърцето ми биеше ускорено, огледах се, сякаш се страхувах, че някой може да ме наблюдава. Вътре имаше три рафтчета, и те извити, но празни. Чувствах се притеснен, все едно че бях откраднал нещо. Може би ставаше дума за кражба от едно време: идвал съм да гледам тези полички, защото може би тук е имало нещо, което не е бивало да пипам или да виждам, и съм го правел тайно. Вече бях сигурен, че е така, почти като полицейско заключение: това беше стаята на родителите ми, „Филотея“ беше молитвеникът на майка ми, на тази поличка в шкафчето, където съм идвал да пипам, е имало нещо много лично, знам ли какво, може би стари писма, или портфейл, или пликове със снимки, които не е можело да сложат в семейния албум…

Но ако това беше стаята на родителите ми, тъй като Паола ми беше казала, че съм се родил тук, на село, това беше стаята, в която съм дошъл на този свят. Да не си спомня човек стаята, в която е роден, е нормално, но тази, за която години наред са ти казвали, че си роден тук, на това голямо легло, където понякога нощем си искал да спиш между мама и татко, където кой знае колко пъти, вече отбит, си искал да вдъхнеш отново мириса на гръдта, която те е кърмила, тази стая би трябвало да остави поне някаква следа в проклетите ми мозъчни полукълба. Не, и в този случай тялото ми беше запазило само спомена за някои жестове, повтаряни многократно, и толкова. Все едно да кажем, че ако поискам, бих могъл да повторя смукателните движения на устата, която лапва зърното на гръдта, но всичко би свършило дотук, без да мога да кажа чия е гръдта, нито какъв е вкусът на млякото.

Има ли смисъл да си се родил, след като после не си го спомняш? И, ако говорим технически, родил ли съм се въобще някога? Казваха го другите, както обикновено. Доколкото знаех, бях роден в края на април, на шестдесет години, в една болнична стая.

Господин Пипино, роден старец и умрял дете. Каква беше тази история? И така, господин Пипино се родил от една зелка на шестдесет години, с хубава дълга бяла брада, започва поредица от приключения, той се подмладява по малко с всеки ден, докато става младеж, после дете, после сукалче и умрял, когато проплакал за пръв (или за последен) път. Сигурно съм чел тази история в някоя книжка от детството ми. Не, не е възможно, щях да съм я забравил като всичко останало, може да съм я видял цитирана, като съм бил на четиридесет, в някоя история на детската литература — не знаех ли всичко за детството на Виторио Алфиери, а нищо за моето?

Във всеки случай трябваше да се впусна в преоткриването на всичко за мен тук, в сянката на тези коридори, поне за да мога да умра в пелени, като видя накрая лицето на майка си. О, Боже, а ако издъхна, докато гледам лицето на някоя дебела кърмачка с мустаци като на училищна директорка? Гарсия л’Орка^[89].

 

 

В дъното на коридора, след една пейка под последния прозорец, имаше две врати, едната в дъното, а другата отляво. Отворих вратата отляво и влязох в един обширен строг кабинет. Махагонова маса с голяма зелена лампа, като в националната библиотека. Светлината влизаше през два прозореца с цветни стъкла, които гледаха към задната част на лявото крило, към може би най-тихата и изолирана част на къщата, и от тях се разкриваше невероятна гледка. Между прозорците висеше портретът на възрастен господин с бели мустаци, застанал така, сякаш позира на някой селски Надар^[90]. Невъзможно беше фотографията да е била тук, докато дядо е бил още жив, нормален човек не би държал пред очите си собствения си портрет. Не беше възможно да са я сложили и родителите ми, тъй като дядо беше умрял след тях и именно от скръб поради тяхната гибел. Може би вуйчо и вуйна, след като са продали къщата и нивите, са превърнали стаята в гробница. И наистина, нищо не показваше, че тук е било работно място, обитавано място. Голотата на стаята беше погребална.

На стените имаше друга серия от Images d’Epinal, с безброй войници в сини и червени униформи, пехотинци, кирасири, драгуни, зуави.

 

 

Порази ме библиотеката, и тя от махагон, беше на трите стени, но и тя всъщност празна. Върху някои от полиците имаше по две-три книги, за украса, точно както правят лошите архитекти, които осигуряват на клиента си малко фалшива култура, като оставят място за вази „Лалик“, за африкански фетиши, сребърни подноси, кристални шишета. Но тук липсваха дори тези скъпи дреболии: само стари атласи, купчина френски списания с патинирана хартия, „Най-новата енциклопедия Мелци“ от 1905 г., френски, английски, немски и испански речници. Не беше възможно дядо, книжар и колекционер, да е живял с една празна библиотека. И наистина, ето на една от полиците, в посребрена рамка, снимка, направена явно от единия от ъглите на стаята, докато слънцето влиза през прозореца и огрява писалището: дядо, седнал, малко изненадан, по риза, но с жилетка, почти напъхан между два купа книжа, затрупали масата. Библиотеките зад него са пълни с книги, до книгите се виждат купчини вестници, натрупани безредно. В ъгъла на пода се виждат други купища, може би списания, и кутии, пълни с други книжа, сякаш наслагани там просто за да не се хвърлят. Ето, така трябва да е изглеждала стаята на дядо, когато в нея се е живеело, складът на един спасител на всякакви печатани материали, които други хора биха изхвърлили на боклука, трюмът на призрачен кораб, пренасящ забравени документи от едно море до друго, място, където ще се изгубиш, ако решиш да разровиш всеки куп. Къде бяха отишли всички тези чудеса? Явно вандали, изпълнени с уважение, бяха махнали и изхвърлили всичко, което създава безпорядък. Дали са продали всичко на някой вехтошар? Може би след това прочистване не съм искал вече да виждам тези стаи, може би заради това съм искал да забравя Солара. И все пак сигурно в тази стая, година след година, съм прекарвал часове с дядо в търсене на кой знае какви чудеса. Нима и тази опорна точка от моето минало ми е отнета?

Излязох от кабинета и влязох в стаята в дъното на коридора, много по-малка и не така строга: по-светли мебели, направени може би от някой местен дърводелец, които е трябвало да са достатъчни за едно момче. Малко легло в ъгъла, много полици, празни, с изключение на една редица красиви червени подвързии. Върху ученическа масичка, добре подредена, с черна папка в средата, имаше друга зелена лампа и един стар екземпляр от латинския речник „Кампанини Карбони“. На едната от стените висеше, закован с два пирона, друг образ, който предизвика у мен нов тайнствен пламък. Беше корицата на музикална партитура или реклама на плоча, „Бих искал да летя“, но знаех, че е свързана с един филм. Познах Джордж Формби, конската му усмивка, знаех, че пее, с акомпанимент на укулеле, й го виждах как се забива с един вече неуправляем мотор в купа слама и как излиза от другата страна, сред летящи и кудкудякащи кокошки, а в ръката на полковника, седнал в коша на мотора, пада едно яйце, и после виждах Формби да пропада отвесно с аероплан от други времена, в който е попаднал по погрешка, после да се издига нагоре и да пропада отново отвесно — о, колко смешно, направо да се пръснеш от смях, почти извиках: „гледах го три пъти, гледах го три пъти“. „Най-смешното кино, което съм гледал“, повтарях си, и казвах „кино“, както явно се е казвало тогава, или поне така се е казвало на село.

 

 

Със сигурност това беше моята стая, спалня и работно място, но с изключение на малкото неща, беше гола, все едно стаята на някой голям поет в родната му къща, предлагат ти я на входа, а вътре е подредена така, че да те накара да усетиш дъха на неизбежната вечност. Тук са били написани „Песен през август“, „Одата за Термопилите“, „Елегията на умиращия лодкар“… А той, Великият? Него го няма вече, угаснал на двадесет и три години от невярна болест, и вижте пианото, още отворено, както го е оставил Той, в последния ден, който е прекарал на тази земя, виждате ли? Върху клавиша на централното „ла“ има още следа от петното кръв, капнало от бледите му устни, докато е свирел „Прелюдия на капката“. Само тази стая помни краткия му земен път, и него, наведен над изстраданите си писания. А писанията? Те са заключени в библиотеката на Римския колеж и могат да се видят само със съгласието на Дядо му. А Дядо му? Умрял е.

Ядосах се много. Върнах се в коридора, показах се на прозореца и извиках Амалия. Как е възможно, попитах я, в тези стаи да ги няма нито книгите, нито другите неща, а в моята стая да не намирам играчките си?

— Ама господин Ямбо, вие живеехте в тази стая, когато бяхте ученик, на шестнайсет-седемнайсет. Как искате да са там играчките ви? И как така ви идват наум сега, след петдесет години?

— Зарежи. А кабинетът на дядо? Трябва да е бил пълен с какви ли не неща. Къде са сега?

— Горе на тавана, всичко е на тавана. Помните ли тавана? Прилича на гробище, на мен ми става мъчно, като се кача там, и ходя само за да слагам панички с мляко. Защо ли? Ами защото така мамя трите котета да се качат горе и като са там, гонят мишките и ги ловят. Това беше идея на господин дядо ви; на тавана има много книги и мишките трябва да се гонят, защото нали знаете, на село, каквото и да правиш… Докато вие си растяхте, нещата отиваха едно по едно на тавана, като куклите на сестра ви. А после, когато вуйчо ви и вуйна ви взеха да пипат тука, е, не искам сега да приказвам, ама можеше поне да оставят нещата както си бяха. Нищо, както като се разтребва за празниците. Хайде всичко на тавана. Естествено беше този етаж, където сте сега, да заприлича на гробище, и когато вие се върнахте с госпожа Паола, на никого не му се искаше да се занимава, затова отидохте да живеете в другото крило, то е по-бедно, но е по-лесно да се държи подредено, и госпожа Паола го оправи и подреди…

Ако бях очаквал да открия в голямото крило пещерата на Али Баба с всичките делви и амфори, пълни с жълтици, с диаманти, големи като лешници, и килимчета, готови да полетят, бяхме сбъркали всичко, аз и Паола. Стаите със съкровищата бяха празни. Може би трябваше да отида горе на тавана и да донеса долу всичко, което открия там, за да ги възстановя в предишния им вид? Да, обаче трябваше да си спомня как са изглеждали преди, а пък нали цялата тази работа я правех именно за да си спомня.

Върнах се в кабинета на дядо и забелязах, че на масичката в ъгъла има грамофон. Не от старите, с фуния, а по-нов. По дизайна можеше да се предположи, че е от петдесетте години, само за плочи седемдесет и осем оборота. Значи дядо е слушал плочи? Дали ги е събирал като всички останали неща? И къде ли са? И те ли са на тавана?

Започнах да прелиствам френските списания. Бяха луксозни, цветни, страниците им приличаха на миниатюри, с украсени полета и цветни илюстрации в стила на прерафаелитите, с бледи дами, които разговарят с рицари на Светия Граал. И после разкази и статии, и те в рамки с преплетени лилии, със страници, посветени на модата, вече в стил ар деко, с дами с източени форми, късо подстригани, с рокли от шифон или бродирана коприна с ниска талия, гол врат и дълбоко изрязани на гърба, с устни като кървяща рана, с дълги цигарета, от които се вие лениво синкав дим, с шапчици с воалетки. Тези второстепенни художници са знаели как да нарисуват аромата на пудра.

 

 

В списанията се редуваше носталгичното връщане към току-що отминалия стил либерте с модерното в момента, или пък позоваването на тази малко необичайна хубост придаваше благородна патина на предложенията на бъдещата Ева. Но погледът ми се спря върху една незначителна Ева, извън модата, и сърцето ми заби ускорено. Не беше тайнственият пламък, а хубаво и силно сърцебиене, потръпване от тъга, по сегашното.

Беше женски профил, с дълги златни коси и забулено излъчване на паднал ангел. Изрецитирах наум:

И сякаш дълги бледи лилии умират

в ръцете ти като свещи навек изгаснали

и пръстите ти нежни с дъх от болка разпнат

трошици отмаляла немощност събират.

И от одеждите ти светли се излъчва страстен зов

за страдане и за любов.^[91]

Господи, този профил го бях виждал със сигурност като дете, като момче, като юноша, може би и на прага на зрялата си възраст, и се беше запечатал в сърцето ми. Това беше профилът на Сибила. Значи съм познавал Сибила от незапомнени времена и преди месец, в кабинета си, просто я бях разпознал отново. Но това, че я бях разпознал, вместо да ме изпълни с радост и да ме тласне към нова нежност, беше сбръчкало душата ми. Защото в този миг си давах сметка, че като бях видял Сибила, просто бях дал живот на образа от една рисунка от детството си. Може би е станало така и когато съм я срещнал за пръв път: веднага съм я възприел като предмет на любовта, защото образът от тази картина е бил предмет на любовта. После, като я видях отново след събуждането си, съм приписал на нас двамата една история, за която съм мечтал, когато съм ходел с къси панталонки. Нима между мен и Сибила не е имало нищо друго освен този профил?

А ако нищо друго, освен това лице, не е съществувало между мен и всичките жени, които съм познавал? Ако съм преследвал единствено лицето, което съм видял в кабинета на дядо си? Изведнъж търсенето, което предприемах в тези стаи, придобиваше друг смисъл. Не беше само опит да си спомня какво е било, преди да напусна Солара, а и да разбера защо съм направил всичко, което съм направил след Солара. Но дали наистина беше така? По-спокойно, казвах си, в крайна сметка видя един образ, който извика в мисълта ти жена, която си срещнал вчера. Може би този образ ти напомня Сибила само защото и тя е крехка и руса, а на друг би напомнил кого ли не. Грета Гарбо например, или момичето от съседната къща. Ти си още превъзбуден и като онзи от вица (беше ми го разказал Джани, като му казвах за теста в болницата) виждаш все оная работа във всички мастилени петна, които ти показва докторът.

 

 

Стига със списанията, щях да ги разгледам после. Веднага бях привлечен от „Най-новата енциклопедия Мелци“ от 1905 г., с 4260 гравюри, 78 таблици, 1050 портрета, 12 хромолитографии, издателство „Антонио Валарди“, Милано. Щом я разгърнах и видях пожълтелите страници с шрифт осем и малките фигурки в началото на най-важните думи, веднага потърсих това, което знаех, че ще намеря. И наистина, ето я, страницата с всички видове мъчения: варене в кипваща вода, разпъване на кръст, шиповете, с жертвата, изправена на крака и после блъсната да падне на задника си върху възглавница с остри железни шипове, огънят, с горене на стъпалата, нажежената решетка, заравяне в земята, изгаряне на клада, разтягащо колело, дране, шиша, триона, жестока пародия на представление на фокусник, с осъдения, сложен в сандък, и двамата палачи с голям назъбен трион, с тази разлика, че тук човека вътре наистина го разрязваха на две, изкормяне, почти като предишното мъчение, само че тук един дълъг нож, задвижен от лост, трябваше да разреже нещастника по дължина, и после влачене, с жертвата, вързана за опашката на кон, стягане на краката в менгеме, и най-впечатляващото от всички — набиване на кол, а тогава сигурно не са знаели нищо за гората от набити на кол и запалени, на чиято светлина вечерял войводата Дракула, и така нататък, тридесет вида мъчения, едно от друго по-ужасяващи.

 

 

Мъченията… Като затворя очи, веднага след като бях попаднал на тази страница, бих могъл да ги изброя едно по едно и кроткият ужас, спокойната възбуда, които изпитвах, бяха мои усещания от този момент, не усещанията на друг, когото вече не познавах.

Кой знае колко дълго съм разглеждал тази страница. Но и другите, някои цветни (и стигах до тях дори без да вървя по азбучен ред, сякаш следвах паметта на пръстите си); гъбите, дебелички, а най-красиви бяха отровните, златиста крастава гъба с червена шапчица, напръскана с бели точки, отровножълта мухоморка, бяла пърхутка, розовката, като дебела устна, разтеглена в гримаса, печурка, гълъбка, сърнела, манатарка. После вкаменелостите: мегатерий, мастодонт и моа; и старинните музикални инструменти (рамзинга, олифант, лютня, гъдулка, солова арфа и соломонова арфа); знамената на целия свят (със страни, които се казваха Китай и Кохинхина, Малабар, Конго, Табор, Маратс, Нова Гранада, Сахара, Самоа, Сандвичеви острови, Влахия, Молдавия); превозните средства като омнибус, файтон, фиакър, ландо, купе, кабриолет, едноместна двуколка, дилижанс, етруска каруца, бига, носилка за слон, волска кола, каляска, паланкин, летика, шейна, гальота; морски плавателни съдове (а пък аз си мислех, че съм научил от кой знае какви разкази за морски приключения, думи като бригантина и бизанмачта, утлегар, марс, фокмачта, гафел, рея, бомбрамстенга)… И още, старинни оръжия: боздуган, меч, ятаган, кама, сабя, алебарда, аркебуза, бомбарда, стенобитна машина, катапулт.

Това беше първата енциклопедия в живота ми и сигурно съм я прелиствал дълго. Краищата на страниците бяха захабени, много думи бяха подчертани, понякога отстрани се появяваха бързи бележки, написани с детски почерк, най-вече за преписването на трудни термини. Тази книга беше използвана до припадък, четена и препрочитана, и мачкана, и много листове бяха вече почти откачени.

Тук ли се бяха формирали моите знания? Надявам се не, разсмях се, като започнах да чета някои рубрики и именно най-подчертаваните:

Платон. Проч. гръцки фил., най-великият от философите в древността. Бил уч. на Сократ, излага неговото учение в своите „Диалози“. Събрал колекция от красиви и ценни ант. домашни предмети. 429–347 пр.Хр.

Бодлер. Парижки поет, екстравагантен и изкуствен в изкуството си.

 

 

Явно човек може да се освободи и от лошо образование. После съм пораснал на години и по знания и в университета съм прочел почти целия Платон. Никой друг не ми е потвърдил, че бил събрал колекция от красиви и ценни антични домашни предмети. А ако е вярно? И ако за него това е било най-важното нещо, а останалото е вършел, за да си изкарва хляба и за да си позволи охолен живот? Всъщност мъченията са съществували, не мисля, че се учат в учебниците по история, които се използват в училищата, и това е лошо, трябва да знаем от какво тесто сме ние, потомците на Каин. Значи аз съм израснал с мисълта, че човекът е непоправимо зъл и че животът е разказ, пълен с крясъци и гняв? Затова ли Паола казваше, че съм повдигал рамене, когато умирали един милион деца в Африка? Нима „Най-новата енциклопедия Мелци“ ме е изпълнила със съмнения към природата на човека? Продължавах да я разгръщам:

Шуман (Роб.). Проч. немски копм. Написал „Раят“ и „Пери“, много симфонии, кантати и т.н. 1810-1856 — (Клара). Прочута пианистка, вдовица на посл. 1819–1896.

 

 

Защо вдовица? През 1905 г. и двамата са били мъртви от доста време, нима се казва, че Калпурния е била вдовицата на Юлий Цезар? Не, тя е била жена му, макар че го е надживяла. Защо само Клара е вдовица? Мили Боже, „Най-новата енциклопедия Мелци“ се е интересувала и от клюки, а след смъртта на мъжа си, а може би дори и преди това, Клара е имала връзка с Брамс. Посочени са датите (Мелци, като Делфийския оракул, не казва и не крие, а загатва), Роберт е умрял, когато тя е била само на тридесет и седем години и й е било отредено да живее още четиридесет. Какво е трябвало да прави на тези години хубавата и прочута пианистка? Клара принадлежи на историята като вдовица и Мелци регистрира този факт. Как ли съм разбрал после историята на Клара? Може би защото Мелци е разпалил любопитството ми по повод на „вдовицата“. Колко думи знам, защото съм ги научил? Защо зная все още, с абсолютна сигурност и напук на мозъчната си буря, че столицата на Мадагаскар е Антананариво? Там съм срещнал думи, които имат дъх на магическо заклинание: блюдолизец, весталка, дамаскин, едикт…

 

 

Прелистих атласите: някои бяха много стари, още отпреди войната от 1914–1918 г. и от войната в Африка, сиво-синкави на цвят, имало е още немски колонии. Явно през живота си съм разглеждал много атласи — нали току-що видях един Ортелиус? Но там някои екзотични имена навяваха нещо много познато и скъпо, сякаш от тези книги трябваше да тръгна, за да стигна до други. Какво свързваше детството ми с Deutsch-Ostafrika, с Niderlandisch-Indie и най-вече със Занзибар? Значи нямаше съмнение, че там, в Солара, всяка дума извиква друга. Дали щях да стигна по тази верига до последната дума? Коя е тя? „Аз“?

 

 

Върнах се в стаята си. Струваше ми се, че знам без никакво колебание едно нещо. В речника „Кампанини Карбони“ не съществува думата лайно. Как се казва на латински? Как е възклицавал Нерон, когато, за да закачи някоя картина, си е удрял пръста с чука? Qualis artifex pereo ли? Като съм бил момче, това със сигурност са били сериозни проблеми и официалната култура не е давала отговор. Тогава се е прибягвало до неучебни речници, мисля. И ето наистина, в „Мелци“ има лайно, лайнар, лайнян, лайнянка — „лепкава смес за махане на космите, използвана най-вече от евреите“ — сигурно съм се питал какви косми са имали евреите. Сякаш ми светна в главата и чух глас: „Домашният ми речник казва, че курва е жена, която продава себе си“. Някой, някой съученик беше открил в друг речник това, което го няма дори в „Мелци“, в ушите ми е звучала забранената дума в полудиалектна форма и сигурно дълго съм разсъждавал върху това „продава себе си“. Какво толкова забранено може да е имало в продаването, как да кажем, без продавач и без счетоводител? Ясно е, проститутката от предпазливия речник е продавала себе си, но моят информатор е превел това наум по единствения начин, който за него е имал смисъл на злобен намек, като онова, което е слушал вкъщи: „А, хитра е тая жена, цялата търговия си я върти сама…“

Дали виждах нещо, мястото, момчето? Не, появяваха се сякаш само фрази, поредици от думи, написани в разказ, който съм чел някога. Flatus vocis.

Подвързаните книги не можеше да са мои. Със сигурност ги бях поискал от дядо, или вуйчо ги беше пренесъл тук от кабинета на дядо, за да украсят стаята. По-голямата част бяха cartonnes от Collection Hetzel, всичките произведения на Жул Верн, подвързани в червено, със златни ръбове… Може би съм научил френски тъкмо с тези книги, и в тях също веднага намирах най-забележителните илюстрации, капитан Немо, който вижда огромния октопод през люка на „Наутилус“, въздушния кораб на Робур Завоевателя, накичен с технологически вимпели, балона, който пада над Тайнствения остров. (Издигаме ли се? — Не, напротив. Слизаме! — По-лошо, господин Сайръс! Падаме!^[92]), огромния снаряд, изстрелян към луната, пещерите в центъра на земята, упорития Керабан и Михаил Строгов… Кой знае колко са ме вълнували тези образи, които се появяваха винаги на тъмен фон, очертани с тънки черни линии, редуващи се с белезникави полета, една вселена без цветни зони, нарисувана хомогенно, образи, създадени от черти, разтеглени, лъжовни отражения, поради липсата на очертания, свят, видян от някакво животно с негова собствена ретина, може би така го виждат воловете и кучетата, или гущерите. Свят, изучаван нощем през спусната щора с тънки процепи. Посредством тези гравюри прониквах в света от светлосенки на поетическата измислица: вдигах поглед от книгата, излизах от него, яркото слънце прерязваше очите ми, после отново се гмурках, като водолаз в дълбините, където цветовете не се различават. Дали са правили цветни филми по книгите на Верн? Какво става Верн без тези вдлъбнатини, които пораждат светлина само там, където инструментът на гравьора е издълбал или подчертал релефно повърхността?

 

 

Дядо беше подвързал други томове от същия период, запазвайки обаче старите им илюстровани корици — „Гаврош“, „Граф Монте Кристо“, „Тримата мускетари“ и други шедьоври на народния романтизъм.

 

 

Ето две издания, на италианското издателство „Сандзоньо“ и френското, „Капитан Сатана“, т.е. „Морски грабители“ на Жаколио. Еднакви илюстрации, кой знае в коя от версиите съм ги чел. Знаех, че на едно място има две ужасяващи сцени, най-напред злият Набод, който с един удар на брадва отсича главата на добрия Харалд и убива сина му Олаф, и после накрая палачът Гутор, който сграбчва главата на Набод и започва да я стиска с мощните си ръце, докато накрая мозъкът на нещастника не изхвръква от главата му и не опръсква тавана. На тази илюстрация очите на жертвата и на палача почти изскачат от орбитите.

 

 

По-голямата част от историята става в ледени морета, покрити от северна мъгла. Небето е седефено, а гравюрите го правят мъгливо, в контраст с белотата на леда. Воал от сиви изпарения, с още по-силен млечнобял оттенък… Много фин бял прах, подобен на пепел, спускащ се над кануто… От дълбините на океана се издига блестящо сияние, нереална светлина… Порой от бяла пепел, разкъсан на места, и сред тези разкъсвания се долавя хаос от изплъзващи се форми… И една човешка фигура, безкрайно висока, по-висока от всеки земен обитател, увита в саван, с лице бяло като неопетнен сняг… Не, какво говоря, това са спомени от друга история. Браво, Ямбо, имаш добра краткотрайна памет. Не са ли това първите образи и първите думи, които си спомни в момента на събуждането си в болницата? Сигурно е Едгар По. Но ако тези страници на По са се запечатали по този начин в публичната ти памет, не е ли станало така, защото като малък си виждал лично бледите морета на капитан Сатана?

Продължих да чета (да препрочитам?) книгата чак до вечерта, дадох си сметка, че бях започнал прав, после седнах, с рамене, опрени на стената, и с книгата на коленете, забравил за времето, докато Амалия не дойде да ме извади от унеса. Викаше:

— Ще си развалите очите, и майка ви, Бог да я прости, все това повтаряше! Хайде сега, вместо да излезете навън, че вижте какво време беше следобед! И дори не слязохте да хапнете нещо на обяд. Хайде, хайде, че вече стана време за вечеря!

И така, бях повторил едновремешния ритуал. Чувствах се без сили. Ядох като момче, което трябва да се храни добре, за да порасне, после изведнъж ми се приспа зверски. Обикновено, казваше Паола, винаги съм четял дълго в леглото, преди да заспя, но тази вечер никакви книги, все едно че мама ми беше наредила така.

Заспах веднага и сънувах южни земи и морета, съставени от ивици крем, разпределени на дълги редове в една чиния със сладко от къпини.