Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (13)

13. Бледата госпожица

Бях участвал в авантюрите на дядо с ентусиазма на читател на комикси. Но за периода от средата на 1943 г. до края на войната в поредиците в параклиса нямаше нищо. Само от 1945 г. — подлистниците, които бях събрал от освободителите. Може би от средата на четиридесет и трета до средата на четиридесет и пета не са излизали вече комикси, или пък не са стигали до Солара. Или пък след 8 септември 1943 г. съм присъствал на такива събития от реалния живот, които са били повече от роман — с партизаните, Черните бригади, които са минавали пред къщата ни, пристигането на нелегалните вестници — и са надхвърляли това, което биха могли да ми разкажат моите вестничета. Или пък съм се смятал за много голям, за да чета комикси, и именно през онези години съм минал към по-„упойващи“ четива като „Граф Монте Кристо“ и „Тримата мускетари“.

Във всеки случай до този момент Солара не ми беше върнала нищо, което да е било наистина и само мое. Това, което открих, бяха нещата, които съм четял, но както са ги чели толкова други като мен. До това се свеждаше цялата ми археология: с изключение на историята с нечупливата чаша и една забавна история за дядо (но не за мен), не бях възстановил моето детство, а детството на моето поколение.

 

 

До този момент най-ясните неща ми ги бяха разказали песните. Отидох в кабинета, за да задействам моето радио, като слагах на грамофона случайно попаднали ми плочи. Първата, която ми предложи радиото, беше отново една от онези весели налудничави песнички, които са придружавали бомбардировките:

Снощи, както се разхождах, ми се случи следното:

лепна ми се луд младеж —

спря ме и погледна ме.

 

Седнахме кафе да пием на някаква маса,

той запъваше се малко,

но все пак ми каза:

 

влюбен съм в едно момиче с коси като злато,

как ли, как ли да й кажа

колко я обичам?

 

Мойта баба Каролина казваше: по нейно време

влюбените си шептели:

дай ми, дай ми да целуна

 

косите ти черни,

устните ти сладки,

очите ти чудни.

 

Как обаче да го кажа

на любимата ми мила?

Нейните коси са злато.

Втората песен беше със сигурност по-стара и по-сълзлива: вероятно е разплаквала майка ми:

Бледа госпожице,

сладка съседке от петия етаж,

не минава нощ, без да сънувам Неапол,

а вече двайсет години съм далече от него

 

… момченцето ми днес

отвори стар учебник по латински

и намери — познай какво! — да, незабравка.

Защо, защо в очите ми блести сълза?

Кой знай, кой знай защо…

А аз? Комиксите от параклиса ми казваха, че съм получил откровение за секса — а за любовта? Паола първата жена в живота ми ли е била?

Беше странно, че в параклиса няма нищо, което да отпраща към периода между моите тринадесет и осемнадесет години. И все пак през тези пет години, преди нещастието, все още съм посещавал къщата.

Дойде ми наум, че бях забелязал, не на етажерките, а подпрени до олтара, три кутии. Не им бях обърнал особено внимание, обзет от очарованието, което ми вдъхваха пъстрите ми колекции — а може би имаше още нещо, в което си струваше да поровя.

Първата кутия беше пълна със снимки от детството ми. Очаквах кой знае какви открития, но не се случи нищо. Изпитах само чувство на голямо, почти религиозно вълнение. След като бях видял снимката на родителите си в болницата и снимката на дядо в кабинета, разпознавах семейството си и в други периоди, като се ориентирах по дрехите или преценявах по-млади ли са, или по-възрастни, според мярката на полите на майка ми. Сигурно бях аз момченцето с шапка за слънце, което бута един охлюв върху един камък, а момиченцето, което стои мирно до мен и ме държи за ръка, е Ада, Ада и аз сме двете създания с бели дрехи, аз почти във фрак, а тя почти с булчинска рокля, в деня на Първото причастие или на Миропомазването; аз бях вторият балила отдясно, строен с малка пушка, преметната през гърдите, с единия крак изнесен напред; и после пак аз, по-големичък, до един чернокож, който се смееше с шестдесет и четири зъба, може би първият освободител, когото съм срещнал и с когото съм се обезсмъртил на 25 април.

Само една снимка ме развълнува наистина: беше любителска снимка, разбираше се по това, че не е съвсем на фокус, и показваше едно момченце, което се навежда леко притеснено, а едно по-малко момиченце, стъпило на пръсти с белите си обувчици, го прегръща през врата и го целува по бузата. Така мама и татко ни бяха изненадали, докато Ада съвсем искрено, уморена от дългото позиране, ме възнаграждаваше със сестринската си обич.

Знаех, че момченцето съм аз, а момиченцето е тя, не можех да не се разнежа, но все едно го бях видял на филм и се разнежвах като страничен човек пред едно артистично представяне на братската и сестринска любов. Така, както се вълнуваме пред „Angelus“^[1] от Миле, пред „Целувката“^[2] на Хайец, или пред Офелия, която се носи в прерафаелитски стил^[3] върху килим от тръстики и асфодели.

 

 

Асфодели ли бяха? Откъде да зная, ето отново думата, която показва силата си, не образът. Хората разправят, че сме имали две полукълба на мозъка, в лявото били разположени рационалните връзки и словесният език, а дясното било свързано с емоциите и със света на образите. Може да ми се е парализирало дясното полукълбо. Или пък не, защото ето че умирам от желание да открия нещо, а търсенето е страст, не е чиния ядене, което се яде студено, като отмъщението.

 

 

Оставих снимките, които ми вдъхваха само тъга към неизвестното, и минах към втората кутия.

В нея имаше образи на светци, много от тях на Доменико Савио, ученик на дон Боско, когото художниците изобразяваха изпълнен с жал, рисуваха го с опърпани панталони, издути, все едно стои цял ден на колене, потънал в молитви. После едно томче, подвързано в черно, с червени ръбове на страниците, като молитвеник, „Благоразумният младеж“, от самия дон Боско. Беше издание от 1847 г., в доста лошо състояние, и кой знае кой ми го беше дал. Поучителни четива и сборник с религиозни химни и молитви. Съдържаше много призиви за непорочност като най-висша добродетел.

И на други места се появяваха пламенни апели за непорочност, подкани да се въздържаме от лоши зрелища, от двойствени връзки, от опасни четива. От всичките Божи заповеди, изглежда, най-важната беше седмата, не прелюбодействай, и по доста прозрачен начин разните поучения се отнасяха до забранените докосвания до собственото тяло, чак до съвета вечер да лягаш в леглото си по гръб, с ръце, скръстени на гърдите, за да не се натиска коремът ти в дюшека. Редки бяха препоръките да нямаш контакти с другия пол, сякаш подобна възможност беше нещо далечно, забранено от обичаите. Най-големият враг беше мастурбацията, макар че думата се споменаваше рядко и по-често се прибягваше до предпазливи заобиколни начини да се обясни. Един наръчник обясняваше, че единствените животни, които мастурбират, са рибите: вероятно се намекваше за външното осеменяване, мръстенето, при което водата има грижата за оплождането — но това не значи, че тези бедни животинки извършват грях, съвкупявайки се in vaso indebito. И нито дума за мъжките маймуни, които са онанисти по призвание. Мълчание за хомосексуалността, сякаш да се оставиш да те пипа някой семинарист не е грях.

Взех един много раздърпан екземпляр от „Малки светци“ на дон Доменико Пила. Това е историята на двама благочестиви млади хора, които изтърпяват ужасни мъчения от страна на масони, настроени против Църквата и продали се на Сатаната — масоните искат да посветят младежа и девойката в радостите на греха и в омраза към светата ни религия. Но престъплението не остава ненаказано.

 

 

Скулпторът Бруно Керубини, изваял статуята на Светотатството за масоните, е събуден през нощта от появата на другаря си в порочните забавления Волфанго Кауфман. След последната им оргия Волфанго и Бруно са сключили договор: първият от двамата, който си отиде от този свят, ще се яви на приятеля си, за да му каже какво има на Оня свят. И Волфанго се явява след смъртта си, излязъл от изпаренията на Пъкъла, увит в погребален саван и с изцъклени очи върху лицето му, напомнящо образа на Мефистофел. От нажежената му плът се излъчва зловеща светлина. Призракът казва кой е и съобщава: „Адът съществува и аз съм там!“. И казва на Бруно, ако иска осезаемо доказателство, да протегне дясната си ръка; скулпторът се подчинява и от призрака капва капка пот, която пробива ръката му като разтопено олово.

 

 

Датите на книгата и на брошурите, когато ги имаше, не ми казваха нищо, защото можеше да съм ги чел на всякаква възраст, така че не можех да кажа кога съм се отдал на благоразумни дела — дали е било през последните години на войната, или след като съм се върнал в града. И какво е било това — реакция на военните събития, начин да се справя с бурите на юношеството, различни разочарования, които са ме хвърлили в отворените обятия на Църквата?

 

 

Истинските части от мен самия бяха в третата кутия. Най-отгоре стояха няколко броя на „Радиокуриер“ от времето между четиридесет и шеста и четиридесет и осма година, в които имаше някои отбелязани и подчертани програми. Почеркът със сигурност беше моят и значи тези страници ми бяха казвали това, което само аз съм искал да слушам. Подчертаните неща, с изключение на няколко нощни програми, посветени на поезия, бяха камерна и концертна музика. Бяха кратки музикални паузи между други предавания — рано сутрин, следобед, късно вечер — три етюда, едно ноктюрно, когато е подходящо и цяла соната. Музика за познавачи, сложена в часове, когато слушат малко хора. Значи след войната, след като съм се върнал в града, съм търсел музикални изпълнения, с които съм се упойвал постепенно, залепен за радиото, пуснато тихо, за да не пречи на останалите от семейството. При дядо имаше плочи с класическа музика, но можех ли да зная дали не ги е купил по-късно, именно за да окуражи тази моя нова страст? Отбелязвал съм си предварително редките случаи, в които съм можел да слушам моята музика, и кой знае колко съм се дразнел, като съм отивал в кухнята за очакваната среща и не съм можел да чуя нищо заради хората там — бъбриви снабдители, жени, които шетат или точат кори за паста.

Шопен беше авторът, когото съм подчертавал с най-голяма разпаленост. Занесох кутията в кабинета на дядо, пуснах грамофона и скалата на моя телефункен и започнах последното си търсене под звуците на „Соната в си бемол мажор опус 35“.

 

 

Под „Радиокуриер“ имаше две тетрадки от времето на лицея, между четиридесет и седма и петдесета година. Открих, че съм имал наистина страхотен учител по философия, защото по-голямата част от това, което зная по този предмет, беше там, в моите бележки. Имаше също картинки, шеги, които съм си правел със съучениците си, снимки с класа, правени в края на годината, ние, подредени в три или четири редици, учителите в средата. Лицата не ми говореха нищо, беше ми трудно да разпозная дори себе си, карах, като ги изключвах едно по едно, като се захващах за последните кичури от перчема на Перчемчо.

Сред тетрадките от лицея ето и още една, която започваше от 1948 г., но имаше разлики в почерка, установявах ги постепенно, като продължавах да разгръщам листовете, може би съдържаше текстове и от следващите три години. Бяха стихотворения.

Тези толкова лоши стихотворения можеха да са само мои. Младежко акне. Мисля, че на шестнадесет години всеки е писал стихотворения, това е преходен период между юноша и възрастен човек. Не помня вече къде съм чел, че поетите се делят на две категории, добри поети, които по някое време унищожават лошите си стихотворения и отиват да продават пушки в Африка^[4], и лоши поети, които публикуват стихотворенията си и продължават да пишат до смъртта си.

Може би нещата не стоят точно така, но моите стихотворения бяха лоши. Не ужасни или отвратителни, че да се помисли, че зъл гений е предизвикал написването им, а просто обикновени. Струваше ли си да се върна в Солара, за да разбера, че съм бил драскач? Но имаше поне една причина да се гордея: бях прибрал тези неуспешни опити в една кутия, в един параклис със зазидана врата, и се бях посветил на събиране на антикварни книги. Изглежда, че на осемнадесет години главата ми е била съвсем наред и съм бил критически неподкупен.

Но щом, макар че съм ги погребал, все пак съм ги запазил, значи по някакъв начин съм държал на тези стихотворения дори и след като е преминала възрастта на акнето. Като свидетелство. Знае се, че някои хора, успели да изхвърлят тения, запазват главата й в спиртен разтвор, а други правят същото с камъните, които са извадили от жлъчката им.

Първите текстове бяха само нахвърляни мисли, кратки откровения пред омаята на природата, както трябва да постъпи всеки начеващ поет: зимни утрини, които намигват със скреж и мечтаят лукаво за април, поетични пориви над загадъчния цвят на една августовска вечер, много, прекалено много луни и само един миг на срамежливост:

Що правиш ти, Луна, на небето, кажи ми, що правиш?

Живея живота си,

моя бледен живот,

защото съм купчина пръст

и много долини,

и досадни угаснали вулкани.

Слава Богу, значи не съм бил чак толкова глупав. Или пък тъкмо съм бил открил футуристите, които искат да убият лунната светлина^[5]. Веднага след това обаче прочетох няколко стихотворения, посветени на Шопен, на неговата музика и на мъчителния му живот. Ясно е, на шестнадесет не пишеш стихотворения за Бах, който се е почувствал объркан едва в деня, в който умряла жена му, и на гробарите, като го попитали как да организират погребението, отговорил да питат нея. Шопен сякаш е създаден специално за да изтръгва сълзи от очите на един шестнадесетгодишен юноша, заминаването за Варшава, с панделката на Костанца до сърцето, надвисналата смърт в отшелническата обител на Валдемоса^[6]. Едва като пораснеш, си даваш сметка, че е писал хубава музика, преди това плачеш.

Следващите стихотворения бяха посветени на паметта. Още с мляко по устата, вече съм се загрижил да колекционирам спомени, едва-едва избледнели от времето. В едно стихотворение се казваше:

Изграждам си спомени.

Живота

насочвам към този мираж.

Всеки отминал миг,

всяка минута.

Обръщам леко страницата

с трепереща ръка.

И споменът е вълната,

която къдри бързата вода

и изчезва.

Започвах често на нов ред — сигурно съм се научил от херметиците.^[7]

Много стихотворения за пясъчния часовник, който пропуска времето като тънка нишка и го предава на дейната житница на паметта, един химн на Орфей, в който усещам, че не може да се върнеш в царството на спомена — за да откриеш увехналата — неочакваната свежест — на първия откраднат плод… Препоръка към мен самия, не биваше да разпилявам — нито миг. Страхотно, един прекалено силен тласък в артериите ми се беше оказал достатъчен, за да разпилея всичко. В Африка, в Африка, да продавам пушки.

Сред поетичните дреболии съм пишел и любовни стихотворения. Значи съм обичал. Или съм бил влюбен в любовта, както се случва на тази възраст? Но говорех за нея, колкото и неосезаема да беше:

Създание, затворено

във неустойчива загадка,

която прави те за мен далечна.

А може би родена си ти само

да изживееш тези стихове,

а просто не го знаеш.

Стихове като на трубадур, и като ги преценявам сега, доста мачистки. Защо създанието е било родено само за да преживее моите бедни стихове? Ако не е съществувала, значи съм бил моногамен паша, който е правел от секса нежна плът за въображаемия си харем, а това си се нарича мастурбация дори когато изпразването става с паче перо. Но ако Затвореното създание е съществувало реално и наистина не е разбрало? Тогава съм бил глупак, а тя коя е била?

Не стоях пред образи, а пред думи, и не усещах тайнствени пламъци, защото кралица Лоана ме беше разочаровала. Но нещо все пак усещах, така че да мога да си спомня някои стихове, докато четях нататък: един ден ти ще изчезнеш — и може би било е само сън. Поетическият фигмент^[8] не изчезва никога, пишеш, за да го увековечиш. Страхувал съм се да не изчезне, защото поезията е била крехък ерзац на нещо, което не съм успявал да доближа. Непредпазлив градих — на пясъците на момента — пред образ само. — Ала не знам дали мига оплаквам — мига, във който се осъдих да създавам свят.

Четях описание, което беше твърде подробно, за да се отнася до измислено същество.

Минаваше неподозираща,

с прическа нова,

и беше май.

Студентът бе до мен

(висок и рус, и стар)

с пластирче на врата,

разправяше,

че имал сифилома.

А по-нататък се споменаваше за жълто сако, все едно е била видението за тръбенето на шестия Ангел^[9] и златния жертвеник. Момичето е съществувало и не може да е било измислено от оня негодник със сифиломата. А това сред последните от любовната поредица?

В една такава вечер

три дни преди Коледа

разгатвах любовта

за първи път.

В една такава вечер

с отъпкан сняг по улиците

вилнеех под един прозорец,

надявах се, че някой ще ме види

как хвърлям снежни топки.

И мислех, че това ще стигне,

за да позная плътската любов.

 

Безброй сезони

смениха клетките и тъканта ми —

не знам дори дали живея в спомена.

 

Само ти, само ти,

кой знае къде (къде си?).

Откривам те още в дълбините на мускула

сърце

удивен като в онези три дни

преди Коледа.

На това Затворено създание, изключително реално, бях посветил три години от израстването си. После (къде си?) я бях изгубил. И може би по времето, когато са загинали родителите ми и съм се преместил в Торино, съм решил да приключа, както свидетелстваха последните две стихотворения. Те бяха пъхнати в тетрадката, но не бяха написани на ръка, а на пишеща машина. Не мисля, че в лицея се е използвала пишеща машина. Значи тези два последни поетични опита бяха от началото на годините ми в университета.

Странно, че бяха тук, след като всички ми казваха, че съм престанал да ходя в Солара точно през тези години. Но може би след смъртта на дядо, когато вуйчо и вуйна са ликвидирали всичко, пак съм влязъл в параклиса именно за да запечатам спомените, от които се отказвах, и там съм пъхнал тези два листа, като завещание и сбогом. Те звучат като прощаване, като приключване и с поезията, и с нежните прелюбодеяния, които оставях зад гърба си.

 

 

Първото гласеше:

О, белите дами на Реноар,

дамите от балкона на Мане,

кафетата с тераси към булеварда

и бялото чадърче от ландото,

увехнало с последната орхидея след последната въздишка на Бергот

 

Да си го кажем направо:

Одет дьо Креси

е голяма курва.

Второто носеше заглавие „Партизаните“. Беше всичко, останало в спомените ми от четиридесет и трета година до края на войната:

Талино, Джино, Рас, Лупето и Шабола

един пролетен ден слизаха

и пееха вихри враждебни вият над нас.

Как бих искал да ги има още тези лета

на неочаквани силни изстрели

в тишината на обедното слънце

на следобеди,

прекарани в очакване

новини, прошепнати полугласно,

Десетата си тръгва, утре слизат

хората на Бадолио^[10] развалят бариерите

по пътя за Орбеньо не може да се мине

откарват ранените с брички

видях ги до църковния двор

сержант Карани се е барикадирал

в кметството…

После изведнъж дяволска музика,

адски трясък, тракане

над зида на една къща, глас от уличката…

А през нощта тишина и редки изстрели,

от Сан Мартино и последните преследвани…

 

Бих искал да сънувам тези безкрайни лета

подхранвани със сигурност като със кръв

и времето, когато

Талино, Джино и Рас са погледнали

може би в лицето на истината

 

Но не мога, тук е още

моята бариера

на пътя към Дола.

И така затварям тетрадката

на паметта. Вече свършиха

ясните нощи, в които

партизаните в гората

бдяха птичките да не пеят

за да може любимата им да поспи.

Тези стихове оставаха пълна загадка. И така, преживял съм един период, който за мен е бил героичен, поне докато съм го виждал с другите като действащо лице. Докато съм се мъчел да приключа всякакво търсене, свързано с детството и юношеството ми, на прага на порастването, се бях опитал да извикам няколко мига на възторг и сигурност. Но се бях спрял пред една бариера (последната бариера на тази война, водена пред къщи) и се бях предал — на какво? На нещо, за което не можех или не исках вече да си спомням и което беше свързано с Дола. Отново Долът. Да не би да съм срещнал магесници и тази среща да ми е показала, че трябва да залича всичко? Или пък, след като вече съм си давал сметка, че съм изгубил Затвореното създание, съм превърнал другите дни и Дола в алегория на тази загуба — и затова съм затворил в непревземаемия шкаф в параклиса всичко, което е било до онзи момент?

Друго не оставаше, поне в Солара. Можех само да заключа, че след този отказ съм решил да се посветя, вече като студент, на антикварните книги, за да се обърна към миналото на други, което не можеше да ме засегне.

 

 

Но кое е било Създанието, което с бягството си ме е накарало да сложа в архив и годините от лицея, и годините от Солара? И аз ли съм имал моята бледа госпожица, сладка съседка от петия етаж? В такъв случай това беше още и единствено една друга песен, която всички, рано или късно, са пели.

Единственият, който можеше да знае нещо, беше Джани. Ако се влюбиш, и то за първи път, ще го споделиш поне с този, с когото седиш на един чин.

Само преди дни не исках Джани да разсее мъглата на спомените ми със спокойната светлина на своите, но сега можех да прибягна единствено към неговата памет.

Обадих му се вечерта и говорихме няколко часа. Започнах отдалеч, с Шопен, и разбрах, че по онова време радиото е било наистина единственият източник на голямата музика, към която сме се пристрастявали. В града, като съм бил в трети гимназиален клас, най-после се е създало дружество на приятелите на музиката, което от време на време организирало някой концерт за пиано или цигулка, най-много някое трио, и от нашия клас сме ходели само четирима души, почти скришом, защото другите разбойници искали само да успеят да влязат в казиното, макар че нямали още деветнадесет години, и ни гледали така, все едно сме педерасти. Добре, изживели сме някои тръпки заедно, можех да пробвам. Знаеш ли дали в първи гимназиален клас съм започнал да мисля за някое момиче?

— И това си забравил значи. Може би всяко зло за добро. Защо ти трябва да го знаеш, минало е толкова време… Стига, Ямбо, мисли за здравето си.

— Не се прави на идиот, намерих тука разни неща, които ме заинтересуваха. Трябва да зная.

Изглежда, се колебаеше, после отпуши спомените си, и то го вземаше много навътре, все едно че влюбеният е бил той. И всъщност било е почти така, защото (казваше ми той) до онези дни бил незасегнат от любовните мъки и се опиянявал от нещата, които съм споделял с него, все едно че историята била негова.

— А освен това наистина беше най-хубавата в техния клас. Ти много избираше. Влюби се, да, но само в най-красивата.

— Alors moi, j’aime qui?… Mais cela va de soi! — J’aime, mais c’est forcé, la plus belle qui soit!^[104]

— Какво е това?

— Не знам, хрумна ми. Но кажи ми за нея. Как се казваше?

— Лила. Лила Саба.

Хубаво име. Оставях го да се топи в устата ми, все едно че беше мед.

— Лила. Хубаво. И после какво стана?

— В първи гимназиален клас ние, момчетата, бяхме още хлапаци с пъпки и ходехме с три четвърти панталони. Те на същата възраст бяха вече жени и въобще не ни поглеждаха, занасяха се със студентите, които идваха да ги чакат на излизане. Още щом я видя, ти хлътна до гуша. Нещо като Данте и Беатриче, и не го казвам случайно, защото в първи гимназиален клас ни караха да учим „Нов живот“ и прозрачни, чисти, сладки води и това бяха единствените неща, които ти знаеше наизуст, защото говореха за теб. Въобще, поразен от любов. Няколко дни беше премалял, с буца в гърлото, не хапваше нищо, вашите мислеха, че си болен. После поиска да разбереш как се казва, но не смееше да питаш, от страх другите да не разберат. За щастие, в нейния клас беше Нинета Фопа, едно симпатично момиче с муцунка като на катеричка, тя ти беше съседка и играехте заедно от деца. И един път, като си я срещнал на стълбите и си говорел с нея за друго, си я попитал как се казва онази, с която си я срещнал предишния ден. И си научил името й.

— И после?

— Казвам ти, беше станал като зомби. И тъй като тогава беше много набожен, отиде при духовния си ръководител, дон Ренато, един от свещениците, които се движеха с мотори и с баски барети, и всички казваха, че бил с широки разбирания. Разрешаваше ти дори да четеш книги от забранения списък^[105], защото нали трябва да се упражнява критичният дух. Аз нямаше да имам смелост да отида да разкажа такова нещо на свещеник, но за теб е било необходимо да кажеш на някого. Знаеш ли, беше като оня от вица, дето след корабокрушение попада на самотен остров, сам с най-известната и най-красива актриса на света, става каквото има да стане, но той все още не е доволен и не се успокоява, докато не я накарва да се преоблече като мъж и да си нарисува мустаци с изгорена коркова тапа; и тогава я хваща под ръка и й казва: да знаеш, Густаво, коя свалих…

— Не говори мръсотии, за мен това е сериозно нещо. Какво ми е казал дон Ренато?

— Какво искаш да ти каже един свещеник, дори и да е с широки възгледи? Че чувството ти е благородно и красиво, и нормално, но че не бива да го разваляш, като го превърнеш във физическа връзка, защото човек трябва да стигне чист до брака и значи трябва да го пазиш като тайна дълбоко в сърцето си.

— А аз?

— А ти като глупак си запазил всичко в сърцето си. Според мен и защото ужасно си се страхувал да се приближиш до нея. Само че глъбините на сърцето ти не са били достатъчни и дойде да разкажеш всичко на мен и трябваше дори да ти държа ръката.

— Как, след като не съм се доближавал до нея?

— Работата е там, че ти живееше точно срещу училището, като излезехме, само завиваше зад ъгъла и си беше вкъщи. Момичетата, по нареждане на директора, излизаха след момчетата. Така имаше опасност никога да не я видиш, освен ако не се побиеш като кол пред стълбището на лицея. Обикновено и ние, и момичетата трябваше да пресечем градините и да минем по Ларго Мингети, после всеки си тръгваше към къщи. Тя живееше точно на Ларго Мингети. Значи ти излизаше, правеше се, че ме изпращаш до края на градините, внимаваше кога ще излязат момичетата, връщаше се и пресичаше пътя й, докато тя слизаше с приятелките си. Срещаше я, гледаше я, и толкова. Всеки божи ден.

— И съм бил доволен.

— Хич не беше доволен. Започна да ги забъркваш какви ли не. Включваше се в благотворителни инициативи, за да получиш от директора разрешение да ходиш по класните стаи и да продаваш не знам какви си билети, влизаше в нейния клас и правеше така, че да останеш половин минута повече до нейния чин, уж че не можеш да събереш пари да й върнеш рестото. Направи се, че те боли зъб, защото вашият зъболекар беше точно на Ларго Мингети и неговите прозорци гледаха в балкона на къщата й. Оплакваше се от нетърпими болки и зъболекарят не знаеше какво да направи и за да направи нещо, ти пилеше зъбите. Ходи да ти пилят зъбите сума ти пъти за нищо, но пристигаше там половин час по-рано, така че да стоиш в чакалнята и да гледаш през прозореца. Естествено тя никога не се показваше на балкона. Една вечер валеше сняг и излизахме от киното, точно на Ларго Мингети, и ти организира бой със снежни топки, ревеше като подивял, мислехме, че си пиян. Правеше го, като се надяваше, че тя ще чуе врявата и ще се покаже на прозореца, и си си мислел колко добре ще се представиш. Вместо това обаче се показа една зла старица и се развика. И после гениалната ти идея — направи списание, представление, голямото шоу на лицея. Рискува да не завършиш първи гимназиален клас, защото мислеше само за списанието, за текстове, за музика, за декори. И накрая успехът, три представления, за да може цялото училище, заедно със семействата на учениците, да дойдат да видят в аулата най-големия спектакъл на света. Тя дойде две вечери една след друга. Най-големият ти номер беше този с госпожа Марини. Марини беше учителката ни по естествени науки, слаба като клечка, с коса, събрана на кок, без гърди, с големи очила с рамки от костенурка и вечно с черна престилка. Ти беше слаб като нея и за нула време се докара като нея. В профил беше направо тя, като две капки вода. Още като се появи на сцената, избухнаха аплодисменти, не ти трябва Карузо. Марини по време на час изваждаше от чантичката си един бонбон за гърло и половин час го въртеше в устата си, ту на едната, ту на другата страна. Ти отвори чантичката, престори се, че лапаш бонбона, и изду бузата си с език — казвам ти, залата щеше да се събори, пет минути всички се превиваха от смях, направо ревяха. Само с едно мръдване на езика си беше побъркал стотици хора. Беше станал герой. Но беше ясно, че се вживяваш толкова, защото тя беше там и те беше видяла.

— Не съм ли си помислил, че след това нещо мога да се реша?

— Ами обещанието, дадено на дон Ренато?

— И значи освен дето съм й продавал билети, дори не съм говорил с нея, така ли?

— Само понякога. Например веднъж бяха завели цялото училище в Асти, да гледаме трагедиите на Алфиери, представлението следобед беше само за нас и ние четиримата бяхме завладели една ложа. Ти гледаше в другите ложи и в партера и я търсеше, и забеляза, че е седнала на едно сгъваемо столче в дъното, откъдето не се виждаше нищо. И през антракта направи така, че да се срещнете, каза й здравей, попита я дали й харесва, тя се оплака, че не виждала добре, и ти й каза, че имаме чудесна ложа с едно празно място и ако иска да дойде. Тя дойде, изгледа всичките останали действия, наведена напред, а ти стоя през цялото време на едно от канапенцата в дъното. Не виждаше вече сцената, но пък гледа тила й два часа. Почти оргазъм.

— И след това?

— След това тя ти благодари и отиде при приятелките си. Беше се показал любезен и тя ти благодареше. Казах ти, те бяха вече жени, а ние не знаехме още да си обършем носа.

— Дори след като в лицея съм бил героят на представлението?

— Е, да не мислиш, че жените се влюбват в Джери Луис^[106]? Мислели са, че си добър, и толкова.

 

 

Добре, Джани ми разказваше баналната история на една гимназиална любов. Но с продължението на историята ми помогна да разбера нещо. Бях прекарал в делириум първата година от лицея. После беше започнала ваканцията и бях страдал жестоко, защото не съм знаел къде е. От есента започнали мълчаливите ми ритуали на обожание (и междувременно, това го знаех аз, не Джани, съм продължавал да пиша стиховете си). Все едно че съм живеел до нея ден след ден, а и нощем, предполагам.

Но в средата на втората година Лила Саба изчезнала. Напуснала училището, и както съм разбрал от Нинета Фопа, и града, с цялото си семейство. Объркана история, за която и Нинета не знаела много, само някоя клюка. Баща й се бил забъркал в нещо, май предумишлен фалит. Оставил всичко в ръцете на адвокатите и си намерил работа в чужбина, докато нещата се оправят — но явно не са се оправили, защото те не се върнали.

Никой не знаел къде са отишли, някои казвали в Аржентина, други в Бразилия. Южна Америка, по време, когато Лугано е било за нас Краят на света^[107]. Джани се заел да помогне, май най-близката й приятелка била някоя си Сандрина, но тая Сандрина си мълчала и не казвала. Били сме сигурни, че си пишат с Лила, но тя била като гроб — и после защо е трябвало да каже нещо точно на нас?

Прекарал съм година и половина напрегнат и изпълнен с мъка, не съм приличал на човек. Мислел съм само за Лила Саба и къде е.

После, казваше Джани, изглеждало, че като съм отишъл в университета, съм забравил всичко, между първата година и дипломирането ми съм имал две връзки с момичета и после съм срещнал Паола. Лила е трябвало да остане красив спомен от юношеството, както се случва на всеки. Всъщност обаче аз съм я търсил през целия си живот. Искал съм дори да отида в Южна Америка, надявал съм се да я срещна по улицата някъде между Огнена земя и Пернамбуко. В момент на слабост съм признал на Джани, че с всичките си връзки съм търсел във всяка жена лицето на Лила. Искал съм да я видя поне веднъж, преди да умра, не ме интересувало каква е станала. Ще си развалиш спомена, казвал ми Джани. Нямало значение, отвръщал съм.

— Прекарваше живота си в търсене на Лила Саба. Казвах ти, че това е извинение, за да се срещаш с други жени. Не те вземах много на сериозно. Разбрах, че става дума за нещо сериозно, едва през април.

— Какво е станало през април?

— Ямбо, това не бих искал да ти го казвам, защото ти го разказах точно няколко дни преди инцидента. Не казвам, че може да е имало пряка връзка между двете неща, да не чуе дявол, но все пак зарежи това нещо, бездруго според мен няма значение.

— Не, трябва да ми кажеш всичко, иначе ще ми се вдигне кръвното. Хайде, изплюй камъчето!

— Значи в началото на април отидох по нашите места, да занеса цветя на гробищата, както правя от време на време, а и защото ми е малко мъчно за стария ни град. Откакто го напуснахме, си е останал така, както си беше, и като се връщам там, се чувствам млад. И там срещнах Сандрина, и тя на шестдесет като нас, но не беше много променена. Отидохме да пием кафе и си спомнихме за едно време. От дума на дума стигнахме до Лила Саба. Не знаеш ли, каза ми тя (ами откъде, по дяволите, можех да знам!), не знаеш ли, че Лила умря веднага след като завършихме лицея? Не ме питай защо и как, каза ми, бях й изпратила писма в Бразилия и майка й ми ги върна, писа ми какво е станало, помисли си, горката, да умре на осемнадесет години. И толкова. Всъщност и за Сандрина беше нещо старо и приключило.

Измъчвал съм се четиридесет години, като съм преследвал един призрак. Скъсал съм с миналото си в началото на университета, това е бил единственият спомен, от който не съм се освободил, и без да зная, съм обикалял около един гроб. Много поетично. И сърцераздирателно.

— Но как изглеждаше Лила Саба? — попитах. — Кажи ми поне как изглеждаше?

— Какво да ти кажа, беше красива, и на мен ми харесваше и като ти казвах това, ти беше горд, като някой, дето му казват каква красива жена имате. Имаше руси коси, които стигаха почти до кръста й, личицето й беше ангелско и дяволито и като се смееше, се виждаха зъбките й…

— Все ще има някоя нейна снимка, класните снимки от лицея!

— Ямбо, лицеят, нашият някогашен лицей, изгоря през шестдесетте — стени, чинове, дневници, всичко. Сега има нов лицей, ужасен.

— Приятелките й, Сандрина, сигурно имат снимки.

— Може и да имат, ако искаш, ще опитам, макар че не знам как да ги поискам. Иначе какво ще направиш? И Сандрина, след почти петдесет години, няма да може да ти каже в кой град е живяла, беше със странно име, не някой известен като Рио, да не би да искаш да си наплюнчиш пръста и да прелистиш всички телефонни указатели на Бразилия, за да видиш ще откриеш ли името Саба? Може да намериш и хиляда. А баща й, като е избягал, може и да си е сменил името. И после като отидеш, какво ще намериш там? Родителите й сигурно са умрели и те, или пък са вдетинени, защото сигурно са прехвърлили деветдесетте. Ще им кажеш: извинявайте, минавах оттука и искам да видя някоя снимка на дъщеря ви Лила, така ли?

— Защо не?

— Престани, защо да тичаш още след този призрак? Умрелият умрял, да са живи живите. Не знаеш дори в кое гробище да потърсиш надгробната й плоча. И после, тя дори не се е казвала Лила.

— А как се е казвала?

— Ха сега, по-добре да си бях мълчал. Спомена ми го Сандрина през април и ти го казах веднага, защото съвпадението ми се струваше интересно, но веднага видях, че то те порази повече, отколкото трябва. Прекалено, ако ми разрешиш. Защото е просто съвпадение. Добре, ще изплюя и това камъче. Лила е било умалително от Сибила.

 

 

Профил, видян във френско списание, лице, което съм срещнал по стълбите на лицея като момче, и после други лица, които може би са имали всичките нещо общо, Паола, Ванна, красивата холандка и така нататък и така нататък чак до Сибила, живата, която скоро ще се жени и значи ще изгубя и нея. Щафетно бягане през годините в търсене на нещо, което вече не е съществувало още като съм пишел стихотворенията си.

Изрецитирах се:

Сам съм, подпрян на мъглата

на ствола на един булевард

и в сърцето ми е

само споменът за теб,

блед, безкраен,

изгубен в студените светлини,

далеч от всичко сред дърветата.^[108]

Това стихотворение е хубаво, защото не е мое. Спомен огромен, но блед. Сред всичките съкровища в Солара нито една снимка на Лила Саба. Джани си спомня лицето й, все едно че е било вчера, а аз, единственият, който имам право на това — не.