Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (1)

Пролог

Пред блок номер седем гражданинът Никифоров се спря.

Метна на рамо греблото, което обикновено носеше със себе си, и огледа насъбралата се тълпа. Навалицата привличаше, теглеше към себе си. В нея имаше мъже и жени, които си шепнеха и се провикваха.

Да беше някоя мълчалива мъжка тълпа, гражданинът Никифоров изобщо не би спрял, но сега му се дощя да се смеси с тълпата, да си пошушука с някого, да се провикне на свой ред.

Едва Никифоров се мушна в навалицата, и веднага някакъв небръснат човек му прошепна на ухото:

— И какво, както са си с раса ли ги отведоха?

— Не зная — изтръпна гражданинът. Тези неприятни думи го уплашиха. Не разбра напълно думата „раса“, но какво значи „отведоха“, веднага се досети.

— Да, с раса — каза високо гологлав дангалак. — Вървят един до друг петима монаси, а ръцете им — оковани във вериги.

— Изведоха ги от входа и ги натикаха в един жълт фургон.

— Какви ги дрънкаш! Какъв фургон! Те носеха куфар, натъпкан с пари.

— Ама не сте ли чули? В Перловка се появили черни монаси, три торби злато отмъкнали.

— Какви монаси? Какво злато? В нашата махала само Геврека имаше монаси, но му ги задигнаха.

— Монасите! Отмъкнали ги в кошница.

— Че как ще се поберат в кошница?

— Пу! — плюна Никифоров и си помисли: „Защо ми трябваше да се бутам тука? Ще взема да се забъркам в някоя каша“. Дръпна се встрани и се блъсна в някаква бабичка, която внимателно го разглеждаше.

— Я чакай, гълъбче — каза тя и препречи пътя му с рамо. — Не си ли ти оня, дето е бъркал в бюфета? Защо пребледня?

Гражданинът Никифоров стана бял като мъртвец и търти да бяга.