Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (11)

Глава десета

Шон напредваше с мерцедеса си по крайбрежната магистрала съвсем бавно. Върволицата от коли се забавяше при навлизането в Лагуна и се влачеше едва-едва чак до Нюпорт. Беше истински подвиг да пресечеш към пренаселения полуостров Балбоа, защото шестте ленти за движение на магистралата се вливаха в двулентовия мост над водата. Но от цялата година тази вечер беше най-лоша — щеше да се проведе ежегодният Коледен парад на лодките. Всички яхтсмени украсяваха съдовете си със светлини и обикаляха залива, като спираха от пристан на пристан, за да споделят веселието си със своите съседи. Идваха яхти и от Хънтингтън, Моро, Тибурон и Сан Диего.

Обикновено Шон предпочиташе да не остава в Нюпорт по време на парада, но днес се бе обадил на Картър Робинсън, за да си определи среща, и той му бе казал, че през следващите две седмици ще е затрупан с работа, а след това заминава извън града.

— Защо не наминеш в събота вечерта? Ще пийнем по нещо и ще поговорим — предложи Картър и Шон прие, макар и неохотно.

Бе отраснал в Нюпорт и познаваше второстепенния път към залива.

Тръгна по моста към Балбоа и след това към ферибота в Агейт. Спря на кея по залез, точно когато щяха да затворят рампата и намести колата на борда. След осем минути се оказа в южния край на полуострова.

Лидо, където живееше Картър Робинсън, беше в северния.

Когато мина по 15-а улица, намали леко и огледа старата къща, в която бе отраснал. Беше на цяла пресечка от океана и само около 100 квадратни метра, но въпреки това сега струваше близо милион. Разбира се, когато беше малък, районът се смяташе за работнически и я продадоха едва за 14 000. В Лидо или Бейшорс се намираха летните резиденции на богатите — кинозвездите и нефтените магнати от Средния Запад. Някога полуостровът беше гетото на Нюпорт. Там живееха рибарите и хората, които обслужваха баровете и ресторантите и поправяха кадилаците на заможните — хората, на които се гледаше като на слуги.

Но този стар Нюпорт сега съществуваше само на фотосите, окачени по стените на някои кръчми. Когато пазарът на недвижими имоти се бе утроил само за една нощ някъде в средата на седемдесетте, много от местните хора продадоха имотите си и се преместиха другаде, а след това вече никой не познаваше дори съседите си. „Новият Нюпорт“ — както често го наричаха малкото останали коренни жители, сега бе претъпкан с огромни резиденции, пластични хирурзи и магазини за скъпи кожи.

Картър живееше в сива дървена къща на самия бряг. Беше една от богаташките резиденции в Лидо, построена през двайсетте години от някакъв нефтен магнат от Оклахома, който прекарваше зимите в Нюпорт.

През шейсетте Картър я бе купил за 100 000 долара, а двайсет години след това струваше поне три милиона.

На вратата имаше табела: „Весела Коледа. Влизайте направо“. Шон отвори вратата и премина през натъпкания с антики вестибюл, през който се излизаше на пристана. През плъзгащата се стъклена врата се виждаше яхтата на Картър — двайсетметрова красавица с палуба от избеляло тиково дърво и сини въжета. На носа се вееше флагът на Нюпортския яхт клуб, а отдолу върху блестящия бял корпус със златни букви бе изписано името „Поко Буено“. Шон бе работил на такава яхта, за да се издържа, докато учеше в университета в Сан Диего. Все още смяташе, че онези дни са били едни от най-щастливите в живота му — едно лято дори преминаха през Панамския канал.

Видя Картър да мъкне към лодката каса уиски. Беше напуснал фирмата преди Шон да постъпи в нея, но двамата се бяха срещали по най-различни поводи — коледни празненства, професионални семинари, светски събития. Макар и да беше само с пет години по-млад от Спан, Картър Робинсън не изглеждаше и на половината от възрастта си.

Поддържаше външния си вид срещу много пари, а коремът му все още бе плосък благодарение на Нюпортския атлетически клуб, който посещаваше ежедневно.

— Шон, как си, приятелю! — изрева той, когато го видя и остави на земята касата уиски.

— Благодаря, добре — отговори Шон и стисна ръката му.

— Аз не мога да се оплача, а и да се оплача, няма кой да ме чуе — разсмя се Картър и тупна Шон по рамото. Макар и да не беше от едрите, смехът му беше гръмогласен, а по олюляването му с касата уиски в ръце, можеше да се съди, че сериозно е намалил съдържанието на някоя бутилка с четирийсетградусов алкохол. Все пак, както и много други познати на Шон адвокати, Картър се справяше с пиенето със същата увереност, с която отблъскваше атаките в съда.

— Къде се губиш? Купонът започва. Почти сме готови за отплаване.

Шон знаеше, че Картър ще иска тази вечер да направи своя тур за овации в залива и се радваше, че не го изпусна.

— Не мога да се оправя — каза той.

— Какво? — Картър вдигна ръце, сякаш го бяха обидили.

Шон отвори малката портичка, за да мине домакинът му.

— Делото „Чад Къртис“ ме влудява.

— Колко мразя криминалните адвокати! — засмя се Картър. — Вечно са сериозни. Трябва да се занимаваш с фирмени дела като мен. Ще печелиш щури пари, само за да прехвърляш документи.

— Тъкмо затова се занимавам с криминални дела — възрази Шон и махна косата от челото си. — Мразя бумащината.

Картър сви рамене.

— А как е Джонатан?

Качиха се на кея. Тъмносинята вода се виждаше в процепите между бялобоядисаните дъски.

— Добре е. Все още идва на работа в шест и четирийсет и пет и си тръгва по тъмно.

— Някои неща никога не се променят, нали? — Картър остави касата с уиски на кея и се обърна към Шон. — Момче, и през ум не би ми минало, че ще ти позволи да се заемеш с това дело. Тази скръндза!

— Той не ми позволи — отбеляза Шон.

Картър го изгледа учудено.

— Нали ми каза, че си се заел?

— Напуснах фирмата.

— О, разбирам — поклати глава Картър. — Е, „Спан, Макгроу и Нюсъм“ и без това не е място за адвокат по криминални дела. — Той улови Шон за ръката и изведнъж стана сериозен. Алкохолът подхвърляше мислите му насам-натам като хвърчило без опашка. — Съжалявам — добави той с тържествен тон, — но трябва да ти го кажа. Бих се радвал, ако клиентът ти прекара най-добрите години от живота си в „Сан Куентин“.

Робин беше свястно момиче.

Шон се изненада, че дори и такъв опитен адвокат е готов да обяви някого за виновен само въз основа на слуховете, пуснати в пресата и клюките в града.

— Сигурен съм, че Робин е била свястно момиче — каза Шон. — Искам да поговорим за нея, когато имаш време тази вечер.

— С радост ще ти помогна с каквото мога, но честно да ти кажа, мисля, че си губиш времето. Всъщност не познавах Робин много добре. Виждах я само в кантората. Понякога се отбиваше тук, когато с Кари бяха съученички, но оттогава не е идвала.

Шон трудно би повярвал, ако не бе виждал как съдружниците в „Спан, Макгроу и Нюсъм“ се отнасяха към секретарките и чиновниците, а дори и към някои от адвокатите — все едно че бяха част от мебелировката.

— Беше секретарка на Кари. Трябва да говориш с нея.

— Вече го направих.

— Е, и?

— Не беше много отзивчива.

— Опитай пак. Шокът от убийството вече е преминал и може би ще се съгласи да поговорите.

— Да, може би — кимна Шон, но знаеше, че е безполезно да опитва.

Още в началото на кариерата си бе разбрал, че обвиняемите и свидетелите често променят решенията си. Понякога това се дължеше на объркване — куршумите, забиващи се в плътта със свръхзвукова скорост, сирените, изтезаващи тъпанчетата на ушите им, щракането на белезниците, озъбените стоманени челюсти на присъдата, перспективата да прекарат в затвора повече време, отколкото са живели преди това.

Но беше готов да се обзаложи на всичко, че Кари Робинсън не би променила своето — още в самото начало бе приел като неизбежна даденост, че ще може да разговаря с нея само в качеството й на свидетел на обвинението в съдебната зала.

Картър отново вдигна касата с уиски.

— Е, стига сме говорили за работа. Време е да се повеселим. — Смехът отново се върна на лицето му.

Качиха се на задната палуба, където имаше маса с храна и напитки.

Беше пълно с гости и макар че бе едва шест часът, веселието бе набрало солидна скорост. Свиреше музика, хората пиеха и танцуваха.

Шон погледна дрехите си — памучни панталони и риза на цветя. Мъжете на борда носеха официални костюми, а жените — вечерни тоалети. Той приличаше на човек от екипажа.

Последва Картър до препълнения салон и спря край вратата. След малко сред тълпата зърна Кари Робинсън, с прилепнала червена рокля, която скриваше само горните десет сантиметра от красивите й бедра. Тя сложи чашата си с шампанско на пианото, прегърна един току-що дошъл мъж, целуна го по бузата и след това изтри червилото с палец.

Шон се обърна и застана край парапета. В залива вече имаше няколко лодки, които се движеха бавно. Пасажерите им крещяха коледни приветствия и закачки към другите. Допиваше последната глътка уиски от чашата си, когато яхтата изведнъж се отдели от кея. Шон се засмя.

Бе дошъл тук, за да разговаря със свидетел по най-голямото си дело, а се оказа, че трябва да участва в Коледния парад. Шон Барет и останалите вмирисани богаташи.

В продължение на час и половина след това той седя облегнат на парапета с кръстосани крака и наблюдава как хора, които едва се удържаха прави, прескачаха от лодка на лодка в търсене на по-весела компания или по-красива жена, с която да споделят веселието си.

Самият празник за него не означаваше кой знае какво. Майка му си бе отишла една студена Коледа, когато той навърши осем. След това не я бе виждал.

Винаги щеше да помни онази вечер. Това бе едно от нещата, които винаги щеше да носи със себе си. Тогава живееха в Северна Каролина — баща му, майка му, сестра му, брат му и той. Над Кейп Фиър налетя ураган. Старият буик на баща му поднесе на алеята пред къщата, когато черните облаци така бяха затъмнили небето, че се бе наложило да запалят уличното осветление.

— Бързо! — извика той. — Вземи сестра си и да слезем в скривалището.

Избута ги за раменете като овце през вратата на кухнята и ги вкара в бомбеното скривалище, което бе направил сам по време на комунистическата атомна истерия.

— Мама ще дойде ли? — попита го Шон. Не я бе виждал от два дни и никой не му бе казал къде е. Но и друг път бе изчезвала по за два-три дни в „отпуск“, както се изразяваше самата тя. Най-накрая шестгодишната му сестра го улови за ръката и му каза, че е заминала завинаги. Едва тогава успя да свърже думите на баща си за игрището за голф, караниците между родителите им, когато майка им се връщаше от „отпуските“ си, ядосаното затръшване на кухненската врата, когато баща им излизаше побеснял навън посред нощ, мъртво пиян, и ругаеше „онзи скапан нехранимайко, голфаджията“.

Влязоха в скривалището и на следващата сутрин, след като вятърът ви часове наред, а вратата на подземието се тряскаше сякаш някаква горила се опитваше да я изкърти, изпълзяха навън. Баща му отмести падналото пред входа дърво и Шон видя, че всичко, което някога бе обичал — дома, велосипеда, бухалката за бейзбол, книгите — всичко си бе отишло. Майка му — също. Тогава баща им реши да се преместят в Калифорния, колкото се може по-далеч от съпругата си.

След това в живота на Шон нямаше нищо сигурно, освен нещата, които би могъл да постигне сам. Това означаваше училище. Завърши с награда.

Получи пълна стипендия да следва право и завърши първи по успех в групата си. Шест години след това стана уважаван, обещаващ млад адвокат. В регистъра на Ориндж Каунти бе записан като „изгряваща звезда“.

— Как си Шон? — попита женски глас.

Обърна се и видя Кари Робинсън. Реши, че тя не би пропуснала възможността още веднъж да се заяде с него. Понечи да отговори нещо, но тя продължи, без да го изслуша.

— Шон, искам да се извиня задето се държах така онзи ден в съда. Не беше особено колегиално от моя страна. Като адвокат, би трябвало да си дам сметка, че си длъжен да свършиш работата си. — Тя разпери ръце пред себе си и добави: — Бих искала да помогна на Чад, ако има как.

При първия им разговор тя му се бе озъбила така, че още чуваше чаткането на челюстите й, а сега искаше да помага.

— Всичко е наред — каза той накрая. — Беше разстроена заради Робин.

— Когато гневът ми мина, си дадох сметка, че и Чад ми е приятел и че го обвинявам, без дори да съм го изслушала. Какво искаш да научиш?

По-късно, когато си припомняше този момент, Шон се упрекваше, задето веднага не се е досетил, че нещо не е наред. Само за една нощ тя се бе обърнала на сто и осемдесет градуса. Може би заради блестящите й зелени очи, заради начина, по който сложи длан на лакътя му или заради собственото му желание по-бързо да реши делото, но той изобщо не се запита какви са мотивите й изведнъж да поиска да му помогне.

— Ще ти кажа. Най-вече ме интересува какво е станало с Робин, докато е била в Холивуд.

— Разбира се — кимна Кари и се облегна на парапета до Шон. — Всъщност известно време й вървеше. Снима се в телевизионни реклами и й повериха няколко второстепенни роли. Участваше в шоуто на Лейкър в продължение на две години. Танцуваше с Пола Абдул, преди да стане известна. — Кари се засмя тихо. — Робин често се шегуваше, че от това не е имала голяма полза, освен, че е получила възможността да се запознае с Джак Никълсън. Но и от това нямало голяма полза.

Шон се усмихна.

— И какво се случи? — попита той и лицето му отново стана сериозно.

— Срещна една отрепка на име Грегъри Поуп.

— Кой е той?

— Някакъв дребен, надут холивудски агент — отговори тя, натъртвайки презрително всяка дума. — Той е виновен за всичко.

Шон усети, че вратата поддава и натисна, за да я отвори изцяло.

— Как така за всичко?

— За всичко… наркотици, оргии, всичко. — Кари се отдели от парапета и застана с лице към него. — Робин беше страхотно момиче с огромен талант, но попадна сред плъхове. — Тя и се вгледа в пристанището.

Шон чувстваше, че изчезването на приятелката й я е занимавало с дни, че и тя се мъчи да разбере причината.

— Влечугите като Грегъри Поуп знаят как да експлоатират момиче като Робин. Сякаш са го учили в училище. — Тя отново замълча и присви очи.

— Ще ми се да пипна мистър Поуп в ръчичките си! — Кари и удуши въздуха пред себе си. — Робин тръгна оттук невинно младо момиче, а се върна напълно променена.

— В какъв смисъл?

— Стана… закоравяла. Предполагам, че това е точната дума. — Кари вдигна очи към Шон, за да потърси потвърждение, но той остана безразличен. Искаше да чуе мислите, предположенията, подозренията, догадките й, всичко, което би могло да предизвика съмнение в изчезването й. — Някак си бе станала по-груба… във всяко отнощение… видът, походката, езикът й. Дори очите й. Изглеждаше, като че ли на двайсет и две се е простила с младостта си. Разбираш ли какво искам да кажа?

Шон повдигна вежди и кимна, за да продължи.

— Но с мен никога не се е държала грубо. Когато бяхме заедно, все още бяхме хлапета. Ако наистина имаше нужда от нещо, винаги идваше при мен.

Кари сведе поглед, за да подреди спомените си.

— Като с работата?

— Да, помоли ме да й намеря работа. Всъщност беше малко тъжно. Винаги казваше, че предпочита да се самоубие, вместо да робува зад бюрото на някоя стара пръдня. — Бузите на Кари се зачервиха, сякаш се канеше да се усмихне, но не го направи. — Започна като помощничка в офиса ни и въпреки всичко, струва ми се, накрая заобича закона. Започна да посещава подготвителни вечерни курсове, за да кандидатства право.

След това се интересуваше от борсата и винаги носеше със себе си книги за акции и ценни книжа. Беше много умна и се радвах, когато се заемеше с нещо с ентусиазъм.

Шон също се обърна и в продължение на известно време двамата наблюдаваха другите лодки и потока развеселени пешеходци на сушата.

— Разкажи ми за последната ви среща — каза той. — Това може да се окаже полезно.

Кари не отговори веднага. След малко се изпъна и го погледна.

— Беше късно. Имахме среща… Баща ми, аз, Робин и един клиент.

— Да не е бил Джон Крюгер от „Ларами Хоумс“? — попита Шон.

Тя присви очи.

— Точно той. Записано е в полицейския доклад, нали? — В очите й се появи вяла усмивка. Погледите им се срещнаха за няколко секунди.

Имаше нещо повече, това не бе само среща между двама колеги.

— Робин водеше протокола — каза Кари, без да отмества поглед. — Свършихме малко след седем, изпратих я да се прибира и повече не я видях.

— Случи ли се нещо необикновено онази вечер?

— Не, нищо.

— Тя пи ли?

— Не. Нито капка. Аз, баща ми и Крюгер изпихме по чашка, но не и тя.

Как тогава, помисли си Шон, само след около час се е оказала мъртво пияна на плажа? Значи след тази среща се е случило още нещо.

— А известно ли ти е да е вземала наркотици?

— Не е. Сигурна съм. Когато се върна в Нюпорт, беше сериозно пристрастена към кокаина, заради Поуп. Тежеше двайсет кила с мокри дрехи и се бе запътила към нищото със сто километра в час. Но се отърва съвсем сама. Никакви клиники и психоаналитици. Просто си каза, че трябва да престане и престана. Дяволски се гордеех с нея. — Кари се подпря на парапета. — Това е другата причина за яда ми. Всичко в живота й започваше да се нарежда и…

От вратата на салона надникна висок, чернокос мъж и прекъсна разговора им.

— Кари, ела. Чакаме те да ни посвириш на пиано — каза той и махна с ръка.

— Добре, идвам — отвърна Кари и сви рамене. — Задълженията на домакиня.

— Разбирам — кимна Шон.

— Ще можем ли да поговорим по-късно?

— Разбира се.

Проследи я с поглед и на лицето му заигра широка усмивка. Щом като Кари Робинсън заставаше на тяхна страна, може би по-лесно щеше да помогне на Чад Къртис. Една уважавана адвокатка, приятелка както на жертвата, така и на обвинения в убийството й, би могла да опровергае доста вестникарски клюки, лъжи и слухове пред съдебните заседатели.

Взе пълна чаша и застана на кърмата, за да наблюдава лодките. Беше красива нощ. През последните няколко дни вятърът не преставаше, така че смогът над града бе изчезнал. Звездите бяха ярки. Яхтата на Картър мина покрай Лидо, влезе в канала „Райн“ и мързеливо заобиколи старата консервна фабрика и доковете, където някога работеше баща му като корабен електротехник.

— Хайде, татко! Не можеш да управляваш това нещо! — извика женски глас и откъсна Шон от мислите му.

Яхтата се плъзгаше в опасна близост с кейовете край фабриката. Видя ръждясалите им железни подпори, покрити с водорасли, и черните изгнили талпи само на метри от борда.

— Ти ще кажеш, че не мога! — извика мъжки глас.

Шон отстъпи назад и се обърна. В сянката на мостика забеляза да се боричкат мъж и жена.

— Има ли кой да ми помогне?! — извика жената с нотка на отчаяние в гласа.

Шон се спусна нататък и бързо се изкачи на мостика. Горе завари Кари, която се мъчеше да удържи баща си.

— Поне ме остави на руля! — каза тя.

Картър Робинсън бе напълно пиян. Шон веднага си даде сметка, че е безпредметно да се спори с него в това състояние.

— Дявол да го вземе, това е собствената ми скапана яхта! — изръмжа Картър и я отблъсна от себе си.

„Поко Буено“ беше само на сантиметри от привързаните на кея лодки.

Картър му бе достатъчно симпатичен, за да не иска на сутринта да се свести в ареста, задето е потопил двайсетметрова яхта в пияно състояние.

— Картър — каза Шон и го потупа по рамото. Когато той се обърна с лице към него, стовари солидно кроше в брадичката му. Краката на Картър се огънаха, раменете му се отпуснаха и тялото му се стовари тежко на пода.

Шон бързо изтича напред и и пое управлението. Намираха се на косъм от една яхта, която струваше не по малко от шест-седем милиона. Прецени, че ако завие прекалено рязко, има опасност да се блъсне в някоя от другите минаващи наблизо лодки и затова даде пълна газ и завъртя руля докрай. Завъртяха се почти на място. Когато видя пролука, отново вмъкна „Поко Буено“ във върволицата на останалите.

Кари се опитваше да вдигне баща си върху тапицираната пейка в задния край на мостика и Шон отиде да й помогне.

— Съжалявам — промърмори той и изсумтя, докато вдигаше Картър. — Канеше се да потопи яхта за няколко милиона.

Кари погледна пияния си баща. Езикът му се бе показал навън и на горната му устна имаше лига.

— Нямаше друг начин — съгласи се тя и мушна под главата му спасителен пояс. — Можеш ли да поемеш управлението за малко? Ще повикам някого, за да го свалим долу.

— Няма проблем — отговори Шон и отново застана зад руля. Беше във възторг от възможността да управлява отново такава яхта. Отдавна не беше го правил. През цялото си детство бе мил палуби, боядисвал мачти, стъргал корпуси — всякакви подобни работи, които му намираше баща му. Това бе още едно от нещата, които щеше да помни вечно — гниещите рибешки вътрешности в морето, пърпоренето на дизеловия двигател, плискането на водата по палубите. Когато беше на тринайсет, караше лодки в пристанището и около доковете, за да прибира собствениците им от гуляите. На шестнайсет вече му поверяваха ферибота през лятото, а през почивните дни плаваше с някои от най-известните спортни риболовни яхти в околността — „Дорадо“, „Джокър“, „Уаху“ — модерните двайсет-трийсетметрови убийци на рибата в района.

След няколко минути Кари се върна с двама добре сложени мъже. Те отнесоха Картър, който продължаваше да стене с олигавена уста. Кари остана при Шон.

— Наистина ли мислиш, че може да е жива? — попита най-накрая тя, с лъч на надежда в гласа.

Шон я погледна.

— Колкото основания имам да мисля, че е мъртва, толкова имам да мисля и че е жива. На теб как ти се струва?

— Бяхме много близки с Робин. Не мога да разсъждавам трезво. Сега само се моля.

Яхтата се движеше на двигател, но Шон имаше чувството, че е на платна. Беше чудесна лодка. Витлото се въртеше, като че ли се стремеше да ти угоди, носът пореше водата като цип в коприна, двигателят сякаш се молеше за повече газ. Минаха покрай яхт клуба, Чайна Коув, заобиколиха остров Балбоа и отново се върнаха към задния залив.

Идеята беше да продължат с останалите лодки покрай шамандурата и да се върнат назад, но Шон сви към залива. Когато наближиха моста на магистралата, той свали хидравличната мачта, за да не се удари в бетонения свод. Чуваше боботенето на колите отгоре. Скалите на залива се издигаха от двете страни на „Поко Буено“. Цветните светлини, с които бяха окичени скъпите къщи, накацали отгоре им, блещукаха. Шон се облегна и вдигна поглед към звездите.

— Кога се запознахте с Робин? — попита той, повече от учтивост, отколкото от истински интерес.

— О, Боже! Още в началното училище. Преди сто години! — Тя му се усмихна. — Всички момчета тичаха след нея, но кой би могъл да ги обвини? Тя имаше най-чистосините кристални очи и най-буйната руса грива. Разбира се, завиждах й безумно. — Докато говореше, ръцете й танцуваха върху арматурното табло. — Колкото и да я мразех, веднага си допаднахме. Никой не би могъл да мрази Робин. Беше пълна с живот.

— Трябва да сте били страхотни двете — отбеляза Шон. Представи се двете красавици — едната руса, другата кестенява — да се разхождат с ягуара на татко из града. По колко различни пътища бяха поели впоследтвие!

— И още как! Какви неприятности си навличахме! — усмихна се Кари.

— Познаваш и Чад от училище, нали? — попита Шон и вдигна поглед.

— Че кой не го познаваше? Чад и Робин бяха двойката в училище. Тя беше кралицата, а той — полузащитникът на футболния отбор.

— Звучи ми като сценарий за телевизията — отбеляза Шон сухо. Все още не бе виждал подобни знаменитости, за които всеки уважаващ себе си прокурор да не може да изрови някой и друг нелицеприятен детайл.

— Нали? — каза Кари и вдигна очи. — Ето защо е толкова тъжно, ако той… ако тя е мъртва.

— И какво става по-нататък в приказката? — подкани я Шон.

— Както всички останали, които се кълнат, че никога няма да се забравят, тръгнаха всеки по своя път. Той отиде да играе бейзбол, а тя — в Холивуд, за да става актриса. Всички смятаха Чад за звезда, но и Робин имаше талант. Често имитираше разни хора, а с грима и облеклото нямаше равна на себе си. Често ни забавляваше, като имитираше когото й посочим. Барбара Стрейзънд, Бет Мидлър, Нанси Рейгън. — Кари се усмихна и поклати глава, потънала в спомени. — Беше страхотна Нанси Рейгън.

Шон обиколи залива веднъж и после, вместо да се присъедини към другите яхти, започна втора обиколка. Никой не се възпротиви.

Празненството долу беше в разгара си, музиката гърмеше по-силно от всякога, независимо, че сега беше в по-бавно темпо. Натали Коул пееше мелодиите на баща си, а гласовете и дрънкането на чашите бяха утихнали. Край парапета на кърмата Шон забеляза двойка, която се целуваше с чаши за шампанско в ръце. Въпреки че мъжът бе доста буен, не разляха и капка. Една друга двойка се бе усамотила в тъмното, на един шезлонг. Чашите им бяха на палубата встрани. Мъжът беше отгоре, единият крак на жената го бе обвила през кръста, а другият, обут в сандал със сребърен ток, стърчеше право към небето.

— Беше глупаво от моя страна да обръщам внимание на дивотиите за Чад в пресата — каза Кари. — Сега си давам сметка, че не може да го е направил той.

— Наистина ли? — попита Шон малко изненадано. Да съчувстваш на изпаднал в беда приятел е едно, но да го смяташ за невинен? Дори самият той все още не беше убеден в това.

— Да. Може би той е причина за смъртта й, може би — не. Каквото и да се е случило, не вярвам самият Чад да я е убил. Бих искала да разбера какво се е случило. Не мисля, че сме научили всичко.

Сякаш четеше мислите му.

— Знаеш ли — продължи тя след малко, — Чад наистина ми допадаше. В училище беше център на вниманието. Обичаше да кара сърф в Дел Мар.

Имаше чудесна стара таратайка, в която се качвахме по десет души, за да ни откара дотам. Страхотно време беше. — Тя отново се усмихна, протегна ръка и докосна неговата. — Между другото, искам да ти благодаря, че ми помогна да се справя с баща ми.

— Няма защо — отвърна той и я погледна. За първи път забеляза, че очите й всъщност не за зелени. Бяха сини, с жълти точици. Майка му имаше такива очи — променяха цвета си в зависимост от светлината.

Понякога бяха сини, понякога зелени, понякога бе невъзможно да се определи цвета им.

— Видях, че няма да се справиш сама — каза той. — Съжалявам само, че се наложи да го ударя.

— Аха… А аз бях такава кучка… — Кари повдигна вежди и се засмя, за да омекоти извинението си.

Шон също се засмя и стисна ръката й. Много добре, помисли си той, тя е красива и невероятно богата.

— Каквото било — било, става ли? Ще започнем отначало.

— Добре — кимна тя все още усмихната.

— Освен това за мен беше истинско удоволствие да управлявам „Поко Буено“.

— Така ли? — попита тя недоверчиво.

— Абсолютно. Тази яхта е една от най-добрите в класа си.

Кари се усмихна.

— Е, преди да се върнем, трябва пак да сляза долу, за да се погрижа за татко — каза тя и докосна ръката му. След това се наведе и го целуна по бузата. — Весела Коледа, Шон.

— Весела Коледа. Ще може ли да поговорим пак?

— Разбира се. Защо не ми се обадиш другата седмица? Ще вечеряме заедно. Ще ти помогна с каквото мога.

— Добре, ще ти се обадя — обеща той и я проследи с поглед, докато слизаше по стълбите. Изглежда току-що си бе намерил приятелка.