Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (8)

Глава седма

Яркото пустинно слънце блестеше в изпоцапаните с кал стъкла на спрелия джип. Немощните чистачки бяха прорязали полумесеци, през които Емъри Нокс се мъчеше да гледа, докато шофира. Протегна ръка и извади химикалката от джоба на ризата на Гамбоа.

— Е, ето ни в прекрасния център на Виктърсвил — каза той и отбеляза върху синята карта изразходваната за гориво сума.

Нокс беше младо чернокожо ченге, завършило в Мичиган със степен по криминология. От четири години служеше в полицията и вече бе станал детектив. При това темпо, след още пет щеше да се кандидатира за шериф и Гамбоа щеше да му е подчинен. Беше приятен на вид, образован, говореше добре — принадлежеше към малцинството, на което сегашният му шеф не се доверяваше. Но въпреки всичките си предразсъдъци, Гамбоа харесваше Нокс. Освен всичко друго той беше находчив, всеотдаен и боравеше с пистолета с непоклатима прецизност.

— Според полицията от Виктърсвил, децата с велосипедите са видели кучето да гризе ръката някъде зад онези хълмове — каза Гамбоа.

Нокс потрепери като си представи как някакъв помияр разкъсва плътта на мъртвото момиче. Дори и след четири години, през които почти ежедневно бе гледал кървища, не се чувстваше добре при вида на насилието. Все още не можеше да разбере как шефът му беше в състояние да яде поничка в закусвалнята на Дени и в същото време да разглежда фотоси на облени в кръв мъже и жени, с рани като сплескан домат на гърдите.

Гамбоа погледна още веднъж картата на коленете си и каза:

— Тръгни по „395“ към Навахо.

Нокс излезе от булевард „Палмдейл“ и тръгна по шосе номер 395. След няколко мили Гамбоа направи знак с ръка.

— Някъде тук. Казаха, че трябвало да видим табелка, на която пише „Гомес“.

— Там ли да свия?

— Не. Продължаваш до първата юка и тогава.

— Добре — кимна Нокс. Той не правеше разлика между юка и конска каруца.

— Намали — каза Гамбоа. — Тук е.

— Как така? Тук?

Нокс се наведе към шефа си, за да види за какво става дума. Навсякъде наоколо се простираше пустинята — изсъхнали ниски храсти, тук-там опасни на вид кактуси и пясък, безкраен пясък. Беше отраснал в Детройт и бе свикнал да живее във вдъхващата увереност какавида на големия град — сгради, улични табели, хора.

— Просто изкарай проклетия джип от пътя, колежанино. В Мохаве има само трийсет-четирийсет неща, които могат да те убият.

— Мразя тези обиколки из пущинаците — промърмори Нокс и излезе от пътя.

Заподскачаха в джипа с двойно предаване, който заръмжа по неравностите. Това не беше път. Просто някакъв пустинен плъх бе минавал с колата си оттук достатъчно често, за да изпомачка храсталаците и да остави следи в пясъка. По тези места се срещаше подобна порода пустинни плъхове. Те намираха отнякъде стара каравана, паркираха я насред пустинята и я обявяваха за свой дом. Освен това често гледаха по четири-пет подивели кучета.

— Какъв ли маниак живее тук? — учуди се Нокс.

— От тези, които не се интересуват особено от човешкия род — отвърна Гамбоа, надвесил глава през прозореца, за да следи за дупки, камъни и всичко останало, което можеше да превърне осите на джипа в парчета старо желязо.

След около стотина метра пътят стигна до разчистена площадка. Двама униформени полицаи от Сан Бернардино стояха пред една каравана и разговаряха с някакъв човек, облечен в дрипави работни дрехи, който вонеше така, че Гамбоа усети още от джипа. Докато разговаряше, човекът надигаше бутилка.

— Том Гамбоа. Това е партньорът ми Емъри Нокс. — Гамбоа не изчака, за да чуе техните имена. — Открихте ли нещо?

— Не много — отвърна единият униформен. Той беше дебел мексиканец, чието шкембе висеше над колана. — Кучето на този тип измъкнало отнякъде женска ръка.

— Значи не знаете къде е трупът?

— Не — каза мексиканецът и посочи неопределено към пустинята наоколо.

— Това място е доста просторно.

— Ами обитателят му? Той нищо ли не знае?

Полицаят поклати глава.

— Кучето е по-умно от него.

— Страхотно! Как му е името?

— Дарил Хигинс.

— Добре — махна с ръка Гамбоа. — Ние ще поемем нещата.

Мексиканецът погледна партньора си — кльощав алкохолик с мораво лице, и намигна. Шефът им ги бе изпратил да „придружат“ техни колеги от Ориндж каунти, докато претърсят околността, което би отнело целия следобед. При това положение те можеха да си позволят тричасов обяд и няколко бири, без никой да забележи.

— Както искате, сержант — каза мексиканецът. — Приятно прекарване.

Двамата усмихнати полицаи се качиха на патрулната кола и заподскачаха по пътя, вдигайки облак прах.

— Кажи сега за кучето — обади се Гамбоа. — Когато двамата полицаи са дошли, то е гризело човешка ръка. — Той посочи торбата, която бяха предали на Нокс.

— Само знам, че обича да се разхожда ей натам. Има няколко захвърлени трошляци…

— Трошляци?

— Аха. Коли. Стари коли. Пълно е с плъхове — добави той и посочи към храсталаците.

— Плъхове?

— Аха. Колкото котки са. Затова кучетата обичат да ги гонят.

— Добре. Къде каза, че са тези трошляци?

— Ей там. Право през онези храсталаци.

Мъжът се приближи до Гамбоа и посочи едно място, което с нищо не се отличаваше от околния пейзаж. Дъхът му, вонящ на мърша, нахлу в ноздрите на Гамбоа и той задържа дишането си, докато не се отдалечи на пет метра от човека.

— Ще проверим — кимна сержантът и се обърна към Нокс. — Взе ли лопатите?

— Да — отвърна Нокс и му подаде едната.

Гамбоа я нарами и тръгна към храсталаците. Партньорът му го последва, стиснал лопатата като копие, с поглед, забит в земята.

Тръгнаха през пустинята, препъвайки се в оформените от вятъра купчинки пясък и ниските растения. След неколкостотин метра забелязаха затънала в пясъка кола. Малко по-нататък имаше още няколко подобни останки. Изкачиха се по дюната и се оказаха сред гробница за старо желязо.

Кучето, което ги следваше през цялото време, веднага започна да души около една от колите. Гамбоа и Нокс покопаха малко край нея. След това животното се отдалечи и започна да рови с лапа край голям камък.

Двамата го прогониха и отново уловиха лопатите.

Това продължи няколко часа. Най-накрая се отказаха и се върнаха при караваната на Дарил Хигинс. И там, в сянката на газовата бутилка, видяха кучето, което дъвчеше друг къс човешка плът.

— По дяволите! — изруга Гамбоа, приближи се и изби месото от зъбите на ръмжащото животно.

— А, ето ви — обади се Дарил и излезе от караваната. — Този път видях откъде дойде. — Той отново се приближи и сержантът пак престана да диша. — Виждаш ли онова възвишение там?

Полицаите се отправиха към хълмчето на хоризонта.

Слънцето щеше да залезе след малко. Облаците, надвиснали над планините в далечината, горяха. Гамбоа знаеше, че трябва да бързат.

Веднага след залеза щеше да стане тъмно като в рог — след няколко минути. Намираха се в пустинята.

На едно място Нокс се спъна и падна на колене и лакти.

— Хайде, колежанино — подкани го Гамбоа. — Повече няма да почиваме.

Стигнаха до върха на хълма и Нокс се огледа.

— Оттук се вижда караваната — каза той и засенчи очите си с длан. — Трябва да търсим някъде наоколо.

Започна да рови тук-там с лопатата. След това прекрачи един камък и се спъна в нещо синьо.

— Ела — извика Нокс. — Прилича ми на рокля. Може да е тя.

Гамбоа коленичи и започна да разрива пясъка с ръце. Отдолу се появи син плат. После изсъхналата плът. Кичур коса. Той го улови и задърпа бавно, докато не се показа женско лице, втренчило мъртвешки очи в него.

— Жена е! — възкликна Гамбоа тържествуващо.

— Да — кимна Нокс, сякаш бе останал без дъх.

— Гледай, дясната ръка я няма. Тази, която е отмъкнало кучето.

Сержантът огледа трупа.

— Умряла е горе-долу по същото време. Възрастта съвпада, косата, мястото също. Трябва да е тя. — Той се изправи и пое дълбоко въздух.

От плиткия гроб се носеше ужасна воня.

— Погледни я само — обади се Нокс. Бе застанал до Гамбоа, който все още стискаше в ръката си кичур коса. Над далечните планини се процеждаха последните слънчеви лъчи. — Погледни какво е направил с нея!

— Аха — кимна сержантът разсеяно.

— Как ли ще се почувства баща й?

— Баща й е мъртъв. — Това бе едно от първите неща, които бе научил за момичето.

— Била е красива — продължи Нокс, който бе виждал нейни рекламни снимки по бикини. — Сега е само куп гнила мърша, храна за кучетата.

Беше облегнал брадичката си върху дръжката на лопатата.

— Не е полезно да разсъждаваш така, Емъри — прекъсна го Гамбоа, без да вдигне поглед. Той все още продължаваше да открива части от трупа.

— По-добре отиди да донесеш фотоапарата.

Нокс изтича по склона на хълма към джипа, дишайки дълбоко. Доста коктейли щяха да са му необходими довечера, за да прогони спомена за миризмата на разлагаща се плът. Бръкна през прозореца, взе „Полароида“ от предната седалка и хукна назад. Когато стигна до гроба, подаде фотоапарата на Гамбоа и той направи няколко снимки на гроба със светкавица — така, както го бяха открили. След това махнаха парчето плат, с което беше увито тялото, преди да бъде заровено.

Сержантът направи още няколко снимки.

— Косата й изглежда кестенява — отбеляза Нокс. — Робин Пенроуз е имала руса коса, нали?

— Цветът може да се промени, след като е била заровена тук — каза Гамбоа, без да престава да щрака с апарата. — Тя е. Мога да заложа задника си.

Направи още една снимка и промърмори под нос:

— Да, тя е.

Представи си каква физиономия щеше да направи Барет, когато идентифицират трупа и клиентът му получи обвинение в убийство първа степен.