Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (6)

Глава пета

Шон си проби път през тълпата пушачи пред входа на областния съд.

Вътрешността не се различаваше от повечето държавни учреждения и напомняше куче, за което не се грижи никой. Ъглите бяха пълни с прахоляк и топчета мъх. Край стената се мъдреше самотен стол с пластмасова тапицерия, сцепена по шева. Никъде не се виждаха цветя или декоративни растения, никакви цветове, освен мрачното бежово и имитацията на дърво. Беше като автобусна спирка — всички минаваха оттам, без да обръщат никакво внимание.

Шон се промъкна през една зала, пълна с хора, от които също никой не се интересуваше. Млади жени с изрусени коси и приятни лица, с големи колкото юмрук синини по ръцете, седяха отпуснати на столовете, а децата им, облечени безвкусно, тичаха насам-натам. Двама-трима изхвърлени от училище младежи с рошави дълги коси се бяха навели над някакъв формуляр и се мъчеха да го прочетат. Мъже с ботуши и мазни шапки за бейзбол с надписи бършеха унищожените си от наркотиците носове.

Шон се изкачи по стълбите до Върховния съд на втория етаж. Кари Робинсън го очакваше на стълбищната площадка. Висока бе почти колкото Шон, а черната й коса покриваше раменете. Беше с небесносин костюм, а на шията си бе завързала червено шалче. Той беше забравил колко е красива.

— Говори ли с Джонатан? — попита тя направо.

Шон се намръщи.

— Да.

— Добре. Искам да ви благодаря за това, че уважихте чувствата ми.

Просто не исках някой от двама ви да помогне на онзи убиец.

— Ще поема защитата — каза Шон рязко.

На лицето й се изписа изненада.

— Но Джонатан ми каза, че няма да ти позволи…

— Вече не работя за „Спан, Макгроу и Нюсъм“ — прекъсна я той.

— Уволни ли те?

— Ако го е направил, станало е след като напуснах. А сега ще ме извиниш ли?

Той понечи да си тръгне, но тя го улови за ръкава. Шон се обърна ядосано.

— Ти би харесал Робин.

— Не се съмнявам.

— Кажи ми, Барет, знае ли Чад Къртис колко много страдат семейството и приятелите й, задето не могат да й осигурят прилично погребение?

Той я огледа отдолу нагоре — от скъпите обувки, до прическата за двеста долара.

— Чад се е заблудил.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше сигурен, че ще му помогнеш. Според него ти си била единственият човек, който знаел колко много е обичал Робин Пенроуз.

— Това не беше любов, а по-скоро мания. Още откакто се върна в Нюпорт, Чад вървеше по петите й като някаква хрътка. Робин не можеше да се откачи от него за нищо на света. — Кари все още стискаше ръкава му и го дръпна по-близо до себе си. — Знаеш ли, бе преживяла тежък период и я очакваше блестящо бъдеще. Не съм имала по-добър помощник от нея, смяташе да продължи да учи… — Тя замълча. Шон понечи да тръгне, но Кари отново дръпна ръкава му. — Как можеш да се съгласиш да го защитаваш? Той заряза младата си жена…

— Виж какво… Вече съм слушал всичко това — спря я Шон хладно. — Аз съм адвокат на Чад.

Той се освободи от ръката й и се отдалечи.

Забеляза тълпата журналисти през зала „Е“ веднага щом сви зад ъгъла.

Позна репортерите на повечето вестници от Западното крайбрежие, с натъпкани в задните джобове бележници. Говореха шумно, като закоравели престъпници. „Разбира се, че й е видял сметката. И дума да не става! Въпросът е дали ще успеят да го докажат.“

За първи път се явяваше като защитник на Къртис, така че журналистите не му обърнаха внимание, когато си запробива път към залата. Още от утре цялата тълпа щеше да се втурва към него, веднага щом се появеше зад ъгъла, с насочени фотоапарати и видеокамери.

Зад глутницата репортери Шон забеляза Том Гамбоа. Полицаят също го забеляза, измъкна се от тълпата и се приближи.

— Добро утро, съветнико — поздрави той. В устата му „съветнико“ звучеше като обида.

— За какво е тази суматоха? — сряза го Шон. Беше с най-хубавия си костюм — тъмносин, с жилетка — и преди да излезе бе лъснал обувките си с кухненския парцал. Освен това носеше впечатляващ златен часовник, „Ролекс“ — от Сингапур, които вървяха по двайсет и пет долара парчето близо до стадион „Доджър“.

— Искат да разберат кой адвокат е извадил Маклин от шапката си — поясни Гамбоа и посочи тълпата с палец през рамото си. — Чакай да видиш какво ще стане, като разберат, че си ти.

— Ще е забавно — отвърна Шон. — Особено, щом ти разследваш случая.

Гамбоа кимна към дъното на коридора.

— Имаш ли нещо против да поприказваме насаме, Барет?

Той сграбчи Шон за ръкава, преди да чуе отговора му и го задърпа на безопасно разстояние от журналистите.

— Какво има, сержант? — попита Шон, въпреки че се досещаше.

Прокурорът искаше да му направи предложение и Гамбоа трябваше да послужи за посредник.

— И двамата знаем, че клиентът ти е виновен и мога да го докажа независимо дали има труп или не. Освен това открихме трупа.

В гласа на полицая се появи напевна нотка на удоволствие. Често говореше така, когато притиснеше в ъгъла престъпник, или адвокат на престъпник, което за него беше все едно.

— Така ли? — попита Шон, като се стремеше да не изглежда обезпокоен.

— Значи сте намерили трупа? Аз пък не съм чул такова нещо.

— Е, все още не сме го намерили, в истинския смисъл на думата — отговори Гамбоа бързо, — но знаем къде е.

Шон се ухили и полицаят се приближи.

— Преди да го представите като доказателство, сержант, трупът трябва да е на разположение, така че някой да го разпознае.

Гамбоа също се ухили.

— Можеш да кажеш на клиента си, че знаем къде е заровена. На един хълм край Виктърсвил. На твое място бих му го съобщил веднага, съветнико. — Гамбоа премина на мисията, за която беше изпратен от прокурора. — Обвинението ще се съгласи, ако предложиш непредумишлено убийство. Веднага. Ако намерим трупа, ще искаме най-тежкото наказание.

Шон кимна.

— Разбира се, ще му предам.

— Това предложение се прави само веднъж, Барет — предупреди полицаят и се изплю в препълнения пепелник до Шон. — Важи само за днес.

Беше му омръзнало да слуша ултиматумите като този, които прокурорите бяха свикнали да му сервират. Сякаш продаваха коли на старо.

Наистина, много от хората, чиито интереси представят адвокатите, заслужават най-тежки наказания, но дали системата и всички, свързани с нея, трябваше да падат до нивото на престъпниците?

— Ако правосъдието функционираше както искаш ти, Гамбоа, нямаше да има нужда от съд. Просто ще извиваме врата на всеки, докато признае, а след това ще бесим и толкова.

— Не ми звучи лошо.

— Само дето ще пострадат и невинни хора.

— Невинните не се разхождат с колата на жертвата на следващия ден, Барет — изръмжа Гамбоа и завря носа си в лицето на Шон. — Престани да ми пробутваш тези помии! Задниците като Къртис трябва да отиват в газовата камера, само че бабичките от Върховния съд няма да ни позволят да го изпратим там.

Без да каже нищо, Шон заобиколи Гамбоа и отново тръгна към съдебната зала. Съдебният пристав го забеляза и му махна да побърза. Шон предположи, че преди да започне, съдията Маклин ще иска да се срещне със страните.

Докато приближаваше, някой от журналистите се провикна:

— Мистър Барет, вярно ли е, че сте поели защитата на Къртис?

Изведнъж тълпата с фотоапаратите и видеокамерите се люшна към него.

За да се отърве, се наложи да пребяга последните няколко крачки.

— Ще разговарям с вас после — провикна се той през рамо, преди приставът да затръшне вратата зад гърба му.

Прокурорът, Шърман Лоуънстайн, вече чакаше на мястото си. Беше прехвърлил петдесетте и от последния път, когато го видя, бе надебелял, но усмивката му все още блестеше от множеството златни коронки, все още носеше костюмите с подплънки и ослепителните вратовръзки, които бяха негова запазена марка. Днес беше с червена, широка цяла педя, със сексуални изрази, написани на френски.

— Мистър Барет? — каза Лоуънстайн и протегна ръка.

— Да — кимна Шон и я стисна. — Как сте, мистър Лоуънстайн? Аз ще представям мистър Къртис.

— Да, научих. Ще бъде интересно дело.

— Вероятно. — Шон остави куфарчето си на масата на защитата и попита:

— Значи са изпратили тежката артилерия, а?

Репутацията на Лоуънстайн наистина беше солидна. Той бе съвършеният обвинител — хитър като гладна невестулка, с невероятен усет за работата си. „Нашият часови във войната срещу престъпността“ — както често го наричаше кметът на града по безкрайните приеми, благотворителни балове и политически срещи, където Лоуънстайн винаги присъстваше и винаги го снимаха.

— Е — каза прокурорът, — нещата могат доста да се заплетат, ако не си наясно с какво си се заел. — Той хвърли на Шон продължителен, съчувствен поглед, като боксьор тежка категория, който гледа дребния си клубен спаринг партньор, когото са изпратили да се бие с него, за да си изкара прехраната. — Но ако трябва да съм напълно честен — добави той, — исках малко да сменя обстановката.

Първата от многото лъжи, полуистини, преувеличения и заблуди, помисли си Шон. Лоуънстайн вече от дълго време беше прославен от медиите заместник областен прокурор. Той бе обвинител в делата срещу Среднощния удушвач и Децата на гибелта — сатанинска секта, която убиваше знаменитости по азбучен ред. Бяха стигнали до „Д“, когато специалните отряди ги пипнаха пред къщата на Джони Карсън в Малибу.

Лоуънстайн беше от прокурорите, които измерват успеха си с продължителността на посветеното им ефирно време.

Приближи приставът и каза:

— Господа, съдия Маклин желае да ви види в кабинета си.

Съдията Стивън Маклин седеше с крака на бюрото, с цигара, залепнала на долната му устна, и говореше по телефона. По закон той нямаше право да пуши в съда, но това не пречеше около него в кабинета му непрекъснато да се стеле канцерогенен облак. Преди да влезе, Шон пое дълбоко въздух. Помисли си, че това може би е последният чист въздух, който ще има възможност да вдъхне в продължение на доста време, защото освен към пушенето, съдията имаше добре известна слабост и към дрънкането.

Маклин им посочи столовете с цигарата. При движението върху панталоните му падна дълго парче пепел. Съдията идеално се вписваше в неугледната атмосфера на Областния съд. Костюмите му изглеждаха така, сякаш е прекарал нощта на някоя пейка в парка, а сакото и панталонът му рядко бяха от един комплект. Косата си сякаш бе подстригвал сам — приличаше на щръкнала суха слама, лъкатушеща от челото до тила.

Маклин захвърли слушалката на мястото й, стана и влезе в тоалетната.

Без да затваря вратата, той разкопча панталоните си и започна да се облекчава.

— Знаех, че не можеш да се откажеш от това дело, Барет — подхвърли той през рамо.

Шон бе свикнал със странностите на Маклин, така че се включи в разговора:

— Не подозирах, че глупостта ми толкова бие на очи. — Усмихна се.

— Какви ги дрънкаш? След това ще се прославиш като Лоуънстайн.

Шон погледна прокурора и се ухили. Долната му устна беше провиснала от изумление. На масата за вечеря щеше да каже на жена си: „Този смахнат съдия ни извика, за да се изпикае пред нас, докато обсъждаме делото.“

— Как го прие старият Спан? — попита Маклин.

— Страхотно. Благодарение на вас, сега съм бивш служител на Спан и Макгроу.

Маклин се изтръска, закопча панталоните си и се върна при тях. Без да си направи труда да се отбие до умивалника, той застана пред Лоуънстайн и му подаде ръка.

— Не сме се виждали от доста време. Как я караш?

Прокурорът се поколеба дали да поеме подадената му ръка, но накрая реши да се ръкува със съдията. Добрият прокурор е готов на всичко, за да спечели делото.

— Добре, благодаря — отвърна той и посочи към Гамбоа, който бе влязъл безшумно. Шон не разбра кога се е промъкнал. — Предполагам, че се познавате със сержанта?

Без да погледне полицая, Маклин кимна:

— Аха. Той пък защо е тук? Казах, че искам да разговарям със страните по делото.

Маклин отиде до една отворена кутия от диетична кока-кола, взе я и я разклати. Навсякъде из кабинета му имаше кутии от безалкохолни напитки — по рафтовете на библиотеката, по первазите, на бюрото. Той мина покрай всички тях и също ги разклати. Най-накрая намери една, в която беше останало малко и го изпи на голяма глътка.

Докато съдията търсеше нещо за пиене, Лоуънстайн започна пледоарията си:

— Ваша светлост, това е много сложен случай, с който се занимавам сравнително отскоро. Събрали сме много данни и въпреки това имам чувството, че съм още в началото. Мистър Гамбоа води разследването и е запознат с всички подробности. Бих искал да помоля, когато е възможно, да стои край мен при разговорите тук или на масата ми в залата.

Маклин се върна зад бюрото си и запали нова цигара.

— Това е малко необичайно. Какво ще кажеш, Барет?

Шон предположи, че това е само прелюдия към нещо друго, към което се стреми прокурорът. Не би му струвало нищо да се съгласи.

— На този етап нямам никакви възражения — кимна той, давайки да се разбере, че по-късно може и да се възпротиви.

— Добре — каза Маклин, разклати друга кутия от диетична кока-кола и я допи. — Но гледай да говориш само ти, Лоуънстайн.

— Да, благодаря, ваша светлост. Имам и още едно предложение. Мистър Барет и аз имаме да разследваме още много неща, така че предлагам да отложим делото с два или три месеца, за да имаме време да се подготвим.

Шон изгледа прокурора кисело. Досега не беше чувал негов колега да е проявявал загриженост за състоянието на защитата. Лоуънстайн искаше да протака поради две много съществени причини — колкото повече време минеше, толкова по-дълго щяха да търсят трупа и съответно шансовете им да го открият се увеличаваха. Ако не го откриеха, заради продължителната неизвестност, съдебните заседатели щяха да са по-склонни да приемат изчезналата жена за мъртва.

— Ваша светлост — намеси се Шон, — не мога да не оценя спортсменското чувство на мистър Лоуънстайн и загрижеността му за защитата, но както съдът и обвинението добре знаят, моят клиент има право делото му да започне най късно след шейсет дни. Той няма да се откаже от това право. Предлагам трети януари.

Лоуънстайн изгледа Шон продължително и пак се обърна към съдията.

Този път телевизионната му усмивка си бе отишла.

— Трети януари ме устройва — заяви той натъртено.

— Нещо друго? — попита Маклин.

— Да, ваша светлост — обади се Шон. — Представена ми е папка с материали, дебела пет сантиметра. Ако трябва да изпълня задълженията си по това дело, ще имам нужда от две неща.

— Да? Какви са те? — попита съдията малко раздразнено. Като всички свои колеги, графикът му в съда беше препълнен и той се стремеше да няма забавяния.

— Най-напред бих искал прокуратурата да ми предава всички материали по разследването в рамките на двайсет и четири часа от придобиването им.

Маклин погледна Лоуънстайн.

— Струва ми се разумно, какво ще кажеш?

Лоуънстайн би предпочел да задържа информацията си колкото се може по-дълго, но знаеше, че няма смисъл да упорства. Маклин го питаше от учтивост. Ако откажеше доброволно да предава докладите, щеше да бъде принуден.

— Добре — кимна прокурорът и махна с ръка, сякаш правеше благодеяние.

— Докладите ще са налице до три часа всеки ден.

— Това ли е всичко? — попита Маклин.

— Ще имам нужда и от детектив, ваша светлост. Прокуратурата има на разположение двама за целия период, а освен това и цялата полиция.

Ако трябва да се подготвя адекватно, аз също ще се нуждая от услугите на детектив, назначен от съда.

Шон наблегна на последната фраза. Искаше да каже, че съдът трябва да плати. Тъй като Маклин го бе избрал лично, Шон се надяваше съдията да е по-щедър от обикновено.

— Разбира се, че ще имаш детектив — кимна Маклин щедро. Това дело не в състояние да обърка графика му с месеци напред. Не биваше да позволи да се проточва до безкрайност и след това да попадне в някой юридически капан, само защото защитникът не е научил урока си както трябва. Това би означавало проваляне на делото и нови шест месеца за насрочване на ново. Щом защитата искаше детектив, щеше го получи и съдията с радост бе готов да плати.

— Имаш ли някого предвид? — попита Маклин.

— Крейг Макдъф.

Преди Маклин да успее да каже каквото и да било, Гамбоа избухна:

— Няма да позволите на това влечуго да се занимава с делото, нали?

— Не е твоя работа, Гамбоа — прекъсна го Шон. Трябваше да установи правилата на играта още в самото начало. Нямаше нищо против сержантът да се навърта наоколо, но само ако си мълчи.

— Достатъчно! — намеси се съдията. — Сержант Гамбоа, не е задължително да сте тук. Дръжте се като малко момиченце в училище или ще наредя на пристава да ви изрита навън! Всъщност — обърна се той към прокурора, — това не засяга обвинението. Излезте да чакате в съдебната зала, а в това време ние с Барет ще изгладим въпроса.

След като Лоуънстайн затвори вратата след себе си, Маклин застана с лице към Шон.

— Дявол да го вземе! — изкрещя той. — Макдъф! Не го ли изхвърлиха от полицията за присвояване на пари от наркотрафиканти?

— Да. Но официално не бяха повдигнати никакви обвинения. Макдъф напусна доброволно и въпросът бе приключен. По онова време той имаше куп лични проблеми, ваша светлост, и полицията го освободи, без да му налага санкции.

— Не ме баламосвай, Барет — каза съдията и драсна дебела клечка кибрит, чийто пламък беше поне два сантиметра висок. — Ако не беше напуснал доброволно, щеше да лежи в затвора.

Той запали цигарата и хвърли клечката в сребърния пепелник на бюрото.

— Знам едно — ползвал съм услугите му и друг път и, честно казано, той е най-добрият детектив, който ще се съгласи да работи за парите, които е готов да даде съдът. Ако очаквате Къртис да разполага с добра защита, ще ми трябва добър детектив.

Маклин дръпна жадно от цигарата и кимна.

— Добре, но ако възникнат някакви проблеми с него, ще се махне. Без коментари. Съгласен ли си?

— Съгласен.

— А сега да свършим с днешната работа. Кажи им да изведат Къртис.