Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (5)

Глава четвърта

Рано на следващата сутрин Шон застана пред прозореца на неосветения си кабинет и се загледа към пристанището на Нюпорт — кея на фериботите, окичен със сини и бели коледни светлини, старата консервна фабрика, сега превърната в ресторант, с червена звезда на покрива и картонен Дядо Коледа, облегнал се уморено на нея.

Хоризонтът бе станал оранжев — може би някъде там имаше буря. След ден-два вълните щяха да са големи.

— Само да убедя Спан — каза си той.

Като повечето адвокати, Шон имаше навика да репетира пледоариите си на глас и нерядко заставаше пред огледалото, за да види как би изглеждал в очите на съдебните заседатели.

Видя как сребристия мерцедес на шефа му се вмъква в осеметажния паркинг от другата страна на улицата. Един ръкав на костюм се показа през страничния прозорец и мушна пластмасова карта в процепа, бариерата се вдигна и колата изчезна в бетонната конструкция. Спан се появи след няколко минути — висок, със зализана сива коса, стиснал в ръка виненочервеното си куфарче. Крачеше бодро, като че ли наближаваше обяд. Шон нямаше нужда да поглежда часовника си. Знаеше, че е точно шест и четирийсет и пет.

Спан беше започнал кариерата си като адвокат по криминални дела, но впоследствие се бе преквалифицирал, давайки си сметка, че само малцината елитни избраници, които пишеха книги — повече знаменитости, отколкото професионалисти — успяваха да пробият в криминалното право.

Повечето хора, извършили престъпления — както казваше Спан поне по веднъж всяка седмица, — не могат да си позволят да наемат адвокат и най-често получават служебен защитник. Тези, които имат пари, невинаги плащат, тъй като не са съвсем каймака на обществото. След като лъжат, мамят, изнудват, крадат и убиват в ежедневието си, от тях не може да се очаква да се променят за един ден и да станат почтени.

Да си добър адвокат по криминални дела означава да изискваш да ти се плаща предварително.

При ежедневните си обиколки Спан се отбиваше в кабинета на Шон точно в десет и четирийсет и пет, ако не беше в съда. Преди да се срещне с шефа си днес, обаче, той искаше да поговори със Скот Пауърс. Спан беше наел Скот преди седем месеца по препоръка на Шон, за да помага при по-маловажните дела. Беше добър адвокат и негов стар приятел.

Познаваха се още от училище, когато играеха заедно бейзбол.

— Искал си да ме видиш. Как върви със самопризнанията на Бъргър? — попита Скот, когато влезе при Шон. Бяха връстници, но оредяващата коса и бледият цвят на кожата правеха Скот да изглежда по-стар.

— Съдията ги отхвърли. Трябваше да видиш физиономията на Гамбоа, когато заразпитвах любовницата. Беше страхотно!

— Много се радвам. Носът на това ченге трябва да се натрива редовно.

Иначе как върви делото?

— За това исках да поговорим — отговори Шон, прекоси стаята и седна на един стол до прозореца. — Мисля, че ще се наложи ти да се заемеш с него. Известно време ще бъда ангажиран с нещо друго.

Шон знаеше, че трябва да си осигури допълнителна помощ, ако искаше Спан да приеме плана му. Логично беше да се обърне към Скот. Той би се справил с настоящите му дела не по-зле от самия него. Те бяха най-обикновени. Освен това, ако възникнеха неприятности, щеше незабавно да му окаже помощ.

Но имаше няколко проблема. Най-напред, още с пристигането си преди седем месеца, Скот бе предизвикал скандал. Беше се оказал единственият свидетел на убийство, извършено в някакъв бар за хомосексуалисти. Знаейки, че е безполезно да лъже, бе признал пред телевизионните камери, че е педераст и го бяха излъчили 2-и, 4-и, 5-и и 7-и канал в новините от пет и единайсет часа. Когато Скот се появи на работа на следващия ден, Спан изфуча от кабинета си и го пресрещна. После го вкара вътре, затръшна вратата и му се нахвърли така, че всички чуваха екзекуцията в продължение на петнайсет минути.

— Пет пари не давам с кого се чукаш! — крещеше Спан. — Само че ти го направи с репутацията на моята фирма, а подобно нещо няма да търпя!

Знаеш ли, че тази сутрин ми се обадиха шестима от най-старите ми клиенти, за да ме попитат какво става със Спан и Макгроу?

И шефът го уволни. Онази сутрин Шон беше в съда и не присъства на всичко това, но когато му разказаха, отиде право в кабинета на Спан и поиска да върне приятеля му на работа.

Шефът отказа категорично и Шон тъкмо се канеше да заяви, че напуска и той, когато случайно погледна навън през панорамния прозорец от черно стъкло и видя, че на отсрещния тротоар са се събрали десетина педита с плакати и лозунги.

— Мистър Спан — каза Шон тогава, — по-добре погледнете какво става там, долу.

Шефът се обърна и на Шон му се стори, че чу ахване. Долу тълпата нарастваше, вече се виждаха и фургоните на местното радио — шефът моментално си даде сметка, че назрява публичен скандал, който би могъл да унищожи фирмата му.

Реши какво да прави само за минута. Свали сакото си, нави ръкавите на ризата си и слезе на улицата с угрижен вид, за да разговаря с хомосексуалистите. След още десет минути успя да ги убеди, че информацията за уволнението на Скот е поредния гаф на средствата за масово осведомяване.

Това стана преди шест месеца и Скот все още работеше във фирмата.

Сега седна на стола до Шон и попита:

— За какво става дума? Защо трябва да се откажеш от делата си? Да не си болен?

— Не, не съм болен — отвърна Шон и си свали обувките. — Поемам едно друго дело, което ще иска много време.

— Колко ще трае? — попита Скот намръщено.

— Поне няколко месеца. Но може да се проточи и година.

Даваше си сметка какво означава това. Нямаше да има как да протака и да лавира. Трябваше да съобщи на някои много богати и влиятелни хора, че повече няма да се занимава с проблемите им.

— Шегуваш се! — възкликна Скот и отмахна кичур руса коса от лицето си. — Какво е това дело?

— Чу ли за Чад Къртис?

— Разбира се — Скот замълча и допря пръст до устните си. — Но там защитата е служебна, назначена от съда. — Той пак замълча, за да помисли над следващата част от загадката. — И Спан ти позволи да го поемеш? — Каза го сякаш току-що бе чул, че слънцето утре няма да изгрее.

— Спан още не знае.

— Още не знае?!

— Ще му кажа веднага, щом се появи.

Скот се разсмя.

— Фю-ю-ю! Сеньор! — подсвирна той. — Ако знаех, че тази сутрин ще си споделяме фантазии, щях да си сложа корсета! Този номер няма да мине, Шон.

— Ако не мине, Скот, готов съм да си отида.

Изрече го със спокойно лице, но стомахът му се сви. Досега дори не се бе замислял колко далеч е готов да стигне, за да поеме делото.

Скот забеляза нещо в погледа му, което го стресна.

— Говориш сериозно, нали?

— Да.

— И това дело означава толкова много за теб, че си готов да пропилееш шанса в бъдеще да станеш съдружник във фирмата?

— Да. — Шон усещаше как затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в блатото на решимостта, откъдето няма връщане назад.

— А защо, дявол да го вземе?

— Скот — Шон сложи ръка на рамото му, — става дума за обвинение в убийство, без да е открит труп. Това се случва толкова рядко, колкото и слънчевите затъмнения.

— Знам. Само че ще е по-добре да помислиш още малко. Ще има и други дела, при които ще можеш да улучиш десятката.

— Е, кой знае? — усмихна се Шон и тупна с ръка коляното си, за да сложи край. — Може би Спан ще ни поднесе изненада и ще ми позволи да поема делото и без да мисля за своя частна практика.

— Аха, така е — поклати глава Скот. — Чух, че това лято ще открият ски лифт в Долината на смъртта.

Двамата се засмяха. Някой застана зад тях и каза:

— Разбрах, че си искал да ме видиш.

Скот и Шон се обърнаха и видяха Спан, облечен в елегантен италиански син костюм. Посребрената му черна коса беше сресана назад, ноктите му бяха добре поддържани и с рубина на вратовръзката си приличаше на манекен от модно списание.

— Мистър Спан! Добро утро! — поздрави Шон объркано. Цяла сутрин бе мислил как ще протече тази среща и сега шефът му го бе изненадал неподготвен.

— Е, отивам да си гледам работата — вметна Скот, изгледа Шон с вдигнати вежди и тръгна.

Спан протегна ръка и го улови за ръкава.

— Искам да поговорим за делото „Гемко“, веднага щом се запознаеш с него — каза той хрипкаво.

— Готов съм по всяко време, мистър Спан — отвърна Скот и бързо излезе от стаята.

На Шон му се стори, че го чува да въздиша облекчено навън в коридора.

Шефът успяваше да тормози всеки. Той беше единственият от фирмата, който можеше да уволни когото си иска, без да задава въпроси и да дава обяснения.

— Разбрах, че си разговарял с човек на име Чад Къртис — заяви Спан и отново се обърна към Шон, който бързо скри босите си крака под стола.

— Струва ми се интересен случай — добави той, докато наблюдаваше как подчиненият му се мъчи да мушне краката си в обувките. — Откриха ли тялото?

— Не. Още не — отвърна Шон. Имаше чувството, че шефът му вече знае всичко за делото, включително за оттеглянето на Пелзър и настояването на съдия Маклин да се заеме той.

— Няма труп — поклати глава Спан. — Това не се случва често, нали? — Тонът му изведнъж стана толкова приятелски, че Шон се почувства неудобно. Извън службата Спан не беше лош. Когато напълнеше корема си до половината със скоч, ставаше дори човечен. — Всъщност — продължи той, — докато работех в канцеларията на областния прокурор, съм виждал само един такъв случай.

— Обвинение без труп? — Шон изведнъж забрави всичко, което искаше да каже на шефа си.

— Да. Не съм ли ти разказвал за него?

— Не.

— Ами — започна Спан и седна на ъгъла на бюрото, — когато съдията каза на защитата да призове последния си свидетел, адвокатът стана и се обърна театрално към дъното на залата — Спан стана и се обърна към дъното на кабинета — повиши глас доста повече от нормалното и призова на свидетелската банка да да се яви жертвата.

— Жертвата? — учуди се Шон.

Спан се усмихна.

— Да. Когато произнесе името на жертвата, в залата настъпи гробна тишина. „Робърт Слоун. Призовете Робърт Слоун.“ Всички, включително и прокурорът, се обърнаха към вратата. Очакваха оттам да влезе убитият и да спаси обвиняемия. — Спан замълча и се обърна към Шон през рамо.

— Минаха две минути, но никой не влезе. Адвокатът седна на мястото си и всички най-накрая разбраха, че жертвата няма да се появи. Но разбраха и още нещо. След като при споменаването на името всички обърнаха глави в очакване, значи до голяма степен се съмняваха, че е мъртъв. — Спан се обърна и удари с длан по бюрото. — Направи го брилянтно! Адвокатът бавно изгледа съдебните заседатели един по един, дори и прокурора, след това обяви, че няма какво повече да каже. — Спан се облегна с две ръце на бюрото и се втренчи в Шон. — Обвинението бе сигурно, че е загубило делото. Заседателите се оттеглиха, за да мислят и взеха решение за по-малко от ден. — Той се поколеба за миг и изрече кулминационната реплика: — Виновен.

— Виновен!? — Шон се засмя. Разговаряха като двама приятели в бара, които си разказват истории от войната.

— Никой не можеше да повярва, особено адвокатът на защитата. След заседанието той причакал отвън председателя на съдебните заседатели и го попитал: „Как можахте да го обявите за виновен? Не може да не сте се съмнявали, защото всички се обърнахте към вратата, когато призовах жертвата.“ „Така е — отговорил председателят, — наистина се съмнявахме.“ „Е, и“ — попитал адвокатът. „Когато произнесохте името му, всички се обърнаха към вратата. Всички, с изключение на вашият клиент. Единствен той от цялата съдебна зала знаеше със сигурност, че жертвата няма да се появи.“

Спан посочи вратата. Усмивката му накара Шон да мисли, че може и да се съгласи да поеме случая „Къртис“.

— Кой те накара да говориш с Чад? — Усмивката изведнъж изчезна. За миг шефът се превърна от мило кутре в зло куче пазач.

— Съдия Маклин — отвърна Шон. — Защитникът се е оттеглил и Маклин ме помоли да го заместя.

— Това е добре — кимна Спан. Лицето му беше безизразно, а очите му не трепваха. — Не бива да ядосваш съдията Маклин, защото ще ти го върне при някое друго дело. Оказал си му почит, като си разговарял с обвиняемия, а сега остава само да измислиш някаква приемлива причина, за да откажеш.

Шон се вгледа за миг в шефа си с неволно възхищение. За толкова кратко време този човек бе успял да му разкаже една забавна история и да му забрани да се заеме с най-интересния случай в живота си.

— Все още не съм решил дали да се откажа — каза той най-накрая и погледна Спан право в очите.

— Не мисля, че е толкова трудно да вземеш това решение. — Шефът се обърна и се загледа през прозореца. — Няма начин да поемеш делото. И без това си предостатъчно зает.

— Да, така е — кимна Шон. Беше готов да отговори на всичко. — Мислех, че Скот ще може да ми помага през следващите няколко месеца. Поне, докато свърша с Къртис.

— Позволи ми да ти припомня какво ти казах, когато постъпи на работа при нас. Ние сме екип. Екип! Никой не може да напредва в кариерата за сметка на фирмата. Всички работят за всеобщото благо. — Спан се наведе и потропа с пръст върху бюрото. — Наехме те, за да се занимаваш с криминалните проблеми на клиентите ни. В по-голямата си част това са много богати, добре плащащи и влиятелни хора. Когато изпаднат в беда, очакват от теб да отидеш и да ги освободиш под гаранция. Никой няма да търпи скапаняци, които не си държат на думата.

Шон сдържаше яда си, но не без да стиска зъби. Усещаше как го обливат топли вълни.

— Това дело може да допринесе много за репутацията на фирмата — каза той тихо.

— Само, ако спечелиш.

Най-накрая Шон разбра защо шефът му не иска да се заема с делото.

Беше твърде рисковано. Шумът около него би могъл да утрои работата на фирмата за шест месеца и да й осигури престиж, който не може да се купи с пари. Но можеше и да подкопае основите й. Така разсъждава корпоративния ум — придържай се към златната среда и ще си платежоспособен.

— Знаеш ли, към историята, която ти разказах, трябва да добавя и още нещо — продължи Спан. — Репутацията на защитника, който загуби делото, пострада значително. А сега се обади на съдия Маклин и му кажи, че няма как да вместиш делото сред ангажиментите си. — Той сложи ръка върху телефона.

— Не мога да го направя — отсече Шон. Категоричността му изненада и самия него.

— Синко, това не подлежи на обсъждане. Докато работиш за тази фирма, ти няма да защитаваш Чад Къртис.

Съдбовният момент бе настъпил по-бързо, отколкото Шон очакваше. „Е — мислеше той, — дали да извърша професионално самоубийство, или не?“

— Това не е някакъв си дребен, скапан развод — заговори бавно. — Това е истинско съдебно дело. — Направи крачка към Спан. — Още от университета си мечтая за подобен случай. Сега не смятам да се откажа от него.

Вече бе отишъл твърде далеч. Даваше си сметка, че може би вече не е сред служителите на Спан и Макгроу. Нещо повече — шефът му притежаваше достатъчно влияние, за да го изрита от Южна Калифорния и двамата много добре знаеха това. Но Шон разбра, че в момента не дава пет пари за работата, за бъдещето си, за парите, за престижа. Искаше да поеме проклетото дело.

— Излагаш на опасност всичко, за което си се трудил през последните няколко години — поклати глава Спан. — Като прекрачиш този праг, все едно скачаш от скала. Единственият ти парашут е фирмата. — Той посочи пода, сякаш кариерата на Шон бе там долу, унищожена от собствената му глупост.

Спан продължи, без да изважда ръце от джобовете си, изпълнен с безразличие:

— Сантиметри те делят да станеш пълноправен съдружник. Пропиляваш всичко заради някакво дело, което ще се превърне в най-банална история, веднага щом някой се спъне в трупа, докато тича за здраве.

Това може да стане още утре сутринта. И делото ще се превърне в най-тривиална помия, в която най-много ще можеш да пледираш за непредумишлено убийство.

Шон не каза нищо. Спан притежаваше удивителен инстинкт на адвокат по криминални дела. На времето си е бил сред най-добрите. Жалко, мислеше Шон, че е изоставил това, за да се занимава с бумащината на компаниите. Само за да укрепи финансовото си положение.

Изправи се и за първи път се почувства равен с шефа си. След като загуби работата си, той вече нямаше власт над него. Усещаше как възелът в стомаха му се отпускаше. Джонатан Спан и Шон Барет бяха равностойни същества и Шон най-накрая го разбра.

— Ще рискувам, Джонатан — каза той спокойно и излезе.