Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (30)

Глава двайсет и девета

Последният свидетел на обвинението — майката на Робин Пенроуз, беше готова да даде показания и Шон знаеше, че не му остава много време.

След това обвинението щеше да изслуша неговите свидетели. Би могъл да спечели малко време, като разпита възрастната жена обстойно, макар че от това едва ли би имал някаква полза — най-често съдебните заседатели изпитват симпатии към майката на жертвата. Времето обаче му бе нужно, за да може Мак да се добере до някаква конкретна информация, която да обърне нещата в тяхна полза. Ако Мак не постигнеше нищо, щеше да разчита единствено на няколкото души, които си мислеха, че са виждали Робин Пенроуз след изчезването й. Нямаше представа как биха се държали при кръстосания разпит. Лоуънстайн беше опитен и много лесно щеше да ги въвлече в противоречия и съмнения.

Но не можеше да очаква нищо по-добро в дело като това. Не можеше да прецени дали нещата вървят добре, защото никога не бе участвал в подобен процес, както и всички останали, между другото. Единствената му утеха беше, че и Лоуънстайн изпитва същите съмнения. Никой от двамата не можеше реално да прецени шансовете си за успех. Шон си даваше сметка, че ако иска да спечели, особено след показанията на Джонсън, ще трябва да изрови нещо по-съществено и се молеше Мак да успее.

Детективът се обади на втория ден, късно вечерта след повторното си заминаване за Лас Вегас.

— Някой от хотела разпозна ли състарената снимка? — попита Шон нетърпеливо.

— Не става за пред съда — отговори Мак. — Теруилигър и Фелипе, шофьорът, казаха, че снимката прилича на възрастната жена, но не могат да се закълнат, че е тя.

— По дяволите! — изруга Шон и хвърли химикалката си на масата. — Значи потъваме!

— Не бързай толкова. В банката попаднах на златна жила. Една от служителките я разпозна.

— Сериозно ли говориш? — Шон наостри уши.

— Да. Още като й показах снимката, разбрах, че е виждала тази жена.

Само че не искаше да ми каже нищо, защото се страхуваше да не изгуби работата си. Наложи се да й кажа, че съм от друг град и да й покажа значката си.

— Каква значка?

— Старата ми значка от полицията. Още не съм я върнал.

Шон подсвирна.

— Свърши ли работа?

— И още как! Разбира се, наложи се да добавя и хилядарка. — Мак нямаше лесно да се откаже от допълнителни средства за разследването.

— Погледна значката, прибра паричките в чантата си и ми разказа всичко.

— Хиляда долара! — извика Мак. — Дал си й хиляда долара! За Бога, Мак, за толкова пари можеше да признае, че тя е убила Робин!

— Струваше си, Шон. Възрастната дама си открила сметка преди няколко месеца. След това всяка седмица, като по часовник, се отбивала и внасяла едри суми от порядъка на петдесет хиляди и повече. Това продължило няколко месеца, до миналия октомври, когато отишла и превела половин милион на „Хътчинсън и Слоун“.

— Какво е това? Адвокатска кантора?

— Борсови посредници.

— Борсови посредници?

— Аха. Изглежда е играла на борсата — каза Мак. — А сега слушай гвоздея. Три дни след това пак се появила в банката с чек от „Хътчинсън и Слоун“ за близо милион. Внесла парите по своята сметка и казала, че ще иска да ги изтегли след два дни. Тогава се намесила шефката и проверила чека. Истински, без никакво съмнение. След два дни се появила с нашето момче, прибрала паричките и си тръгнала.

— С цял милион в брой?

— Аха. Десет дни по-късно изчезва без следа.

— Боже! — въздъхна Шон. — Какво, по дяволите, става, Мак?

— Не знам всички подробности, но явно не всичко е тръгнало по мед и масло, защото Комисията по ценните книжа е проявила интерес.

— Това пък защо?

— Защото симпатичната възрастна дама е купила акции за милион, само ден преди стойността им да се удвои.

— Чакай малко. Каза, че е превела на борсовите посредници само петстотин хиляди.

— Да. От тази банка. Установих, че е изтеглила още половин милион от две други банки. Затова ги е разхождал шофьорът. На третия ден е продала всичко за два пъти повече пари.

— И сега от комисията подозират, че е разполагала с вътрешна информация?

— Разбира се. Акциите са поскъпнали, защото компанията е обявила успешното завършване на преговорите по важна сделка. Затова е разследването на комисията.

— Всичко това е направила старата дама? — попита Шон и се изправи.

— Да. И от нея се интересува не само комисията по ценните книжа, но и данъчните власти. Изглежда гълъбицата е закрила всичките си сметки и е напуснала гълъбарника, така че никой не знае къде е. Използвала е фалшиво име. Такава персона не съществува. При това не е платила никакви данъци. Попълнила е всички нужни формуляри, показала е шофьорска книжка, карта за социална осигуровка… и всичко останало.

Само че документите са били фалшиви.

— Значи старата дама, която се е разхождала насам-натам из Вегас, е спечелила милион долара за един ден. А сега ми кажи какви са шансовете тя да е Робин Пенроуз.

— Коя според теб е компанията, чиито акции са я направили милионерка за два дни?

— Не знам.

— „Ларами Хоумс“.

— Проклет да съм! — възкликна Шон. Изведнъж започна да си дава сметка какво е направила Робин Пенроуз и какво иска да скрие от него Чад Къртис. — Нещо друго?

— От банките измъкнах само толкова. Сега смятам да поговоря с брокера, чрез който е купила акциите. Ако не успея да се срещна с него утре или вдругиден, ще се наложи да остана до понеделник.

— Добре. Имам достатъчно работа, засега. Опитай се да научиш колкото можеш повече. За да измъкнем Къртис от тази каша, ще ни трябват много факти и свидетели. В случай, че ми потрябваш и не те намеря в хотела, ще оставя съобщение за теб на телефонния секретар.

— Добре.

— И… Мак!

— Опитай се да намалиш разходите. — Шон бързо пресметна какво бе останало от заема, който бе взел за разноските по делото, докато съдът му възстанови сумата. — Не можеш да хвърляш по хилядарка на всеки, с когото разговаряш.

— Струва си разходите, Шон. Но си прав. Останах почти без пари, а трябва да говоря още с един куп хора.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Ако нямаш нищо против, смятам да подремна… Стига да намеря достатъчно евтин хотел… — добави Мак и затвори.

Той се обърна и прегърна Кенди, която лежеше до него в апартамента в „Мираж“.

— Готова ли си за големия удар, малката?

— Чух те да се жалваш на шефа си, че си останал без мангизи. Не приличаш на онези, които правят големите удари.

— Я, виж какво намерих! — Мак отвори чекмеджето на нощното шкафче и измъкна плика с останалите двайсетачки. Лицето й просветна. — Заделям част от парите му за пенсията си.

Кенди се изкиска и започна да го целува по корема.

— За това ще има достатъчно време после — спря я той и стана от леглото. — Сега ще слезем долу в казиното, защото имам чувството, че съм кучи син със страхотен късмет. Ще накараме собствениците да съжаляват, че сме се родили!

 

След разговора с Мак Шон излезе на верандата. За първи път главоблъсканицата започваше да добива ясни очертания. Разбира се, все още не беше в състояние да обясни много неща, но бе сигурен, че скоро и това ще стане. Ключът беше „Ларами Хоумс“. Картър и Кари бяха видели Робин за последен път на срещата с Джон Крюгер. Шон бе сигурен, че именно Робин е предизвикала интереса на Комисията по ценните книжа. „Ларами Хоумс“ беше клиент на Картър, така че не беше изключено той и Робин да са действали заедно. Другата възможност бе тя сама да е планирала и извършила всичко. Само че трудно би се справила без чужда помощ. Дори и да бе достатъчно умна, за да замисли подобен удар, едва ли би успяла да събере толкова пари. Нуждаела се е от съдружник и вероятно това е бил самият Картър.

Шон излезе на плажа и нагази до колене във водата. Енергията на вълните винаги стимулираше мислите му. Обичаше да усеща тегленето на течението отдолу, да гледа белите гребени в далечината. След малко излезе и тръгна по брега.

Разбира се, все още не можеше да каже със сигурност дали Робин е жива или не, и дали Чад наистина не я е убил. Един друг факт също не му излизаше от ума — Шаба Сейнт Джеймс му се бе обадил по телефона, за да го изпрати в Бейкърсфийлд, и не друг, а самият той беше в колата с Робин. Защо? Сега нямаше кой да му помогне — Бъргър и Ромеро бяха мъртви, самият Шаба Сейнт Джеймс все още бе в кома. Гамбоа несъмнено щеше да го принуди да се разприказва, но дотогава? Трябваше да се справи с всичко сам.

Продължи да се разхожда. Кари щеше да го очаква в нейната къща. След инцидента с Шаба прекарваха доста време у тях. Той отиваше при нея, когато свършеше с работата си, а това най-често означаваше след полунощ. Припомни си разговора им тази сутрин. Тя донесе кафето и седна до него на леглото. Спомена за пътуването им до Сан Франциско… смятаха да отидат там, след края на делото…

Изведнъж се сети. Ами ако кражбата на документи от „Медтек“ е била направена със същата цел… вътрешна информация… Може би ако научеше повече подробности за нея, щеше да разгадае мистерията?

Липсваше му съвсем малко, за да свърже двете престъпления.

Забеляза светлините на някаква лодка в залива и изведнъж му хрумна къде да търси липсващата брънка. Хукна обратно към къщата си.

Студените, мокри крачоли удряха краката му. Съблече се във всекидневната, сложи си тъмносин анцуг и някакви стари маратонки и се качи на колата. Провери връзката ключове, за да е сигурен, че все още пази тези от „Спан и Макгроу“. Покрай безпокойствата около напускането си, беше забравил да ги върне. Завъртя стартера на мерцедеса, двигателят се закашля, заръмжа и най-накрая запали.

Тръгна по крайбрежната магистрала покрай Дейна Пойнт, през Лагуна.

Минаваше полунощ и всички светофари мигаха жълто, така че се наложи през града да кара по-бавно. След като излезе от Лагуна, отново ускори до осемдесет и след петнайсет минути спря пред „Спан и Макгроу“.

Проблемът се състоеше в това, че Спан вече бе отказал да му покаже папката по делото „Бъргър“, непосредствено след смъртта на Скот.

Любезно му бе обяснил, че това е поверителна информация, а той вече не е адвокат на обвиняемия. Бъргър беше убит преди Шон отново официално да поеме защитата му.

Формално това представляваше кражба с взлом. Ако Спан и областният прокурор решаха, можеха да го вкарат в затвора заради тази малка среднощна екскурзия, но едва ли щеше да се стигне дотам. Спан щеше да побеснее, да го заплашва, да го обвинява, но в края на краищата щеше да омекне.

Беше толкова тихо, че чуваше шума на вълните от Балбоа, на две мили разстояние. Отвори вратата на колата и скърцането й проряза въздуха над смълчаната улица.

Бутна тежката стъклена врата към фоайето. Не очакваше да е заключена, защото адвокатите, особено занимаващите се с криминални дела, нерядко работеха по всяко време на денонощието — ако съществува вероятност клиентът ти да бъде осъден да вдъхне отровния газ, често се налага да използваш всяка възможна минута.

Излезе от асансьора и извади ключовете си. В този момент отвътре се показа чистачът с кофата и парцала си и му кимна. По дяволите! — помисли си Шон. Сега имаше и свидетел!

Отиде до офиса на Скот и натисна дръжката. Нямаше ключ за тази врата и не би могъл да я отвори, ако беше заключена. За щастие, не беше.

Влезе и веднага забеляза промяната. Нямаше ги старото махагоново бюро и кожения стол. Шон погледна табелата на вратата и прочете: „Джейкъб Дайсън“. Разбира се. Това беше заместникът на Скот, който преди това работеше във фирмата на Картър.

Все пак, ако имаше късмет, папката по делото „Бъргър“ щеше все още да е там. Дайсън бе сложил някакви нови шкафове с чекмеджета и дъбово бюро, които приличаха на купени от магазин за преоценени мебели.

Наложи се да отвори няколко чекмеджета, преди да намери буквата „Б“.

Барнаби, Бенсън, Блек… Но нямаше Бъргър. Намери „П“ и провери на „Пауърс“. Тук бяха всички дела на Скот и той затършува сред тях.

Бензек, Бендър, Бърнел… Нямаше Бъргър.

По дяволите! Къде се беше дянала тази папка? Шон седна на бюрото.

Разбира се! Спан често прибираше замразените дела в кабинета си, за да не изтича информация. Отиде до кабинета му, но вратата беше заключена. Бившият му шеф не пропускаше да заключи кабинета си дори, когато отиваше до тоалетната. Оставаха две възможности — или да разбие бравата, или да се прибере вкъщи. Нямаше намерение да си тръгне без папката „Бъргър“.

Излезе в коридора и провери асансьорите. И двата бяха на партера.

Върна се пред кабинета на Спан. Знаеше, че е безумно. Ако разбиеше вратата на кабинета му, едва ли щеше да се отърве безнаказано. Спан щеше да побеснее. Щеше да се разчуе сред колегите му. Би ли могъл да направи подобно нещо наистина?

Облегна се на вратата и продължи да разсъждава. Ако спечелеше делото, бъдещето му беше осигурено. Ако го изправеха пред съда за кражба чрез взлом, щеше да влезе в затвора и да се прости с кариерата си.

Реши да разбие вратата и в този момент му хрумна нещо друго. Във всеки кабинет имаше компютър. По всяка вероятност Дайсън използваше старата машина на Скот. Може би делото „Бъргър“ все още беше записано на диска.

Скот беше компютърен маниак. Бе накарал фирмата да му купи най-бързата възможна машина и, за разлика от повечето си колеги, я използваше. Шон натисна бутона и червената лампичка светна. След секунда екранът оживя и се появи надпис:

ДОБРО УТРО, СКОТ. ДА ОСВОБОДИМ НЕВИННИТЕ.

Можеше да се обзаложи, че Дайсън се радва на компютъра си и иска да е в крак с времето, но се бои да направи каквото и да било, за да не би нещо в дяволската машина да се обърка. Затова не си бе направил труда да промени началния надпис.

Шон прегледа списъка на екрана и откри „Криминални дела“. Стартира програмата и започна да търси. Бендел… Бърнъл… И тук нямаше Бъргър. Явно файлът беше изтрит.

Но Шон не се отказа. Очакваше подобно нещо. Освен това знаеше, че бившият му шеф не разбира нищо от компютри. Той бе изтрил делото „Бъргър“, но не знаеше, че машината всъщност не заличава цялата информация, а само първата буква от името на файла и ако отгоре не се запише нещо друго, впоследствие той може да се възстанови. Дайсън едва ли използваше компютъра често, така че имаше всички шансове за успех.

Шон откри програмата за възстановяване на изтрити файлове и я стартира. Беше виждал как го прави Скот. След секунда, на екрана се появи списъкът. На 18 октомври, само ден след погребението на Скот, някой бе изтрил делото „Бъргър“. Видя го — „?ЪРГЪР“. „Моля, впишете първата буква на изтрития файл“ — се изписа на екрана. Шон чукна „Б“ и след още малко, вече четеше документите. Потърси бележките за „Медтек“. Под името Шуитърс, Джеймс, президент на „Медтек“, имаше множество бележки. След малко Шон откри, каквото търсеше.

„Шуитърс заяви, че на 15 февруари ще бъде обявено сливането на «Медтек» и «Кауфман Индъстриз», което щяло да удвои или утрои цената на акциите на «Медтек» в рамките на два или три дни.“

Отдолу Скот бе добавил: „Според Шуитърс, Бъргър е трябвало да изнесе тази вътрешна информация.“

— Да! — възкликна Шон. — Благодаря ти, стари приятелю!

Разпечати всички документи от делото, след това изключи компютъра и излезе през стъклената врата. Когато застана пред асансьорите, видя, че някой се изкачва и за всеки случай реши да слезе по стълбите. След още малко се качи на колата. Беше твърде възбуден, за да си легне да спи, така че се отби да изпие едно кафе в денонощното барче на Дени на крайбрежната магистрала.

Сега вече беше сигурен, че Шаба, Бъргър, Ромеро и Робин са се занимавали с набавяне на поверителна вътрешна информация от фирмите, за да спекулират на борсата. Но имаше нещо неясно. Бъргър не би могъл да си върже обувките, без чужда помощ. Ромеро беше наркоман, без образование и без капка амбиция. Шаба, въпреки че разполагаше с много пари, едва ли би могъл да замисли подобно нещо. Той беше изпълнител, нечия дясна ръка. А Робин? Може би имаше понятие от ценни книжа, но не чак толкова. Значи трябваше да има още някой. Някой, който разбира от акции и в същото време знае как да използва поверителната информация и къде да я намери.

Докато пиеше кафето си, Шон прочете и останалите документи по делото.

Към края Скот изреждаше имената на членовете на директорския борд на „Медтек“ — десетина души. Шон ги прочете и изведнъж ръката му застина с чашата кафе във въздуха. На предпоследния ред бе изписано името на Картър Робинсън.