Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (3)

Глава втора

Шон бутна вратата на ареста и тръгна по дългия коридор към помещението за свиждания. Беше идвал стотици пъти до този зандан, но не бе успял да свикне с обстановката. Студеното, нечовешко излъчване на мястото винаги го бе карало да потреперва. Предполагаше, че е заради метала — металните врати, металните рамки на прозорците, металната мрежа в стъклата, металните решетки и дръжките от неръждаема стомана. Никъде нищо топло.

Той почука на металната врата на приемната и видя лицето на Глория Родригес да се взира към него иззад армираното стъкло. Родригес беше ниска и възпълна жена, с големи латиноамерикански очи, които охраняваше с намръщената си физиономия. Тя не можеше да се усмихне, да се отпусне или да покаже някаква емоция, защото мъжете около нея щяха да я удавят в гадости. Шон не можеше да си представи защо я държаха да работи на това място.

— Добър ден, Глория — поздрави той, когато се промъкна покрай нея.

Беше отворил куфарчето и се боричкаше с него, за да измъкне някакви документи.

— Добър ден, мистър Барет. Как сте? — отвърна тя. Гласът й звучеше плоско, но в погледа й имаше топлина.

— Благодаря, добре съм. Какво прави Розарио? — Глория имаше син от някогашния си брак.

— Завърши семестъра с награда. — Очите й станаха малко по-топли. — Оставете нещата си на бюрото — добави тя и се отмести встрани, за да му направи място.

Патерсън, другият дежурен надзирател — месест, подпухнал от бира човек с мътен поглед, — стана от металния стол в малката колкото тоалетна стаичка, за да поздрави Шон.

— Съветнико — извика той, — на кой ще заложиш днес?

— На „Фриско“ — отвърна Шон, без да вдига поглед от документите си. — Добре, че ми напомни — добави той, извади от джоба си зелен фиш за залагания и десетдоларова банкнота и ги подаде на надзирателя.

По време на футболния сезон Патерсън се превръщаше едва ли не в знаменитост, защото приемаше залозите за местния тотализатор. При шест познати резултата можеха да се спечелят хиляда долара при залог от десет, така че дори съдиите се отбиваха в петък следобед, за да оставят фишовете и десетачките си.

Патерсън откачи верижката с ключове от колана си.

— Е, с коя риба ще си имаш работа днес, съветнико?

„В този аквариум имаме всякакви риби — обичаше да се шегува надзирателят. — Намират се и акули. Разбира се, те влизат през главния вход и носят дипломатически куфарчета.“

Шон най-накрая намери полицейския доклад и прочете пълното име на обвиняемия, при когото го изпращаше съдия Маклин.

— Чад Лий Къртис.

Патерсън прокара пръст по изпомачканата компютърна разпечатка, закачена на стената и кимна:

— А, да. Пираната.

— Пирана?

— Аха. Това е убийството без труп, нали? Предполагаме, че е изял жертвата си, защото от нея няма и следа.

Патерсън се засмя и отвори вратата. Шон затвори куфарчето, стисна полицейския доклад между устните си, взе си нещата и последва надзирателя.

— Ей, Барет — обади се Патерсън, докато крачеха по коридора, — поверили са ти истинска знаменитост. Чад Къртис, „Стрелеца“.

— Аха. Последния път, когато четох за него във вестника, наистина беше футболна звезда. Какво, по дяволите, се е случило с него?

— Счупил си ръката, докато се мъчел да хвърли топката извън стадион „Янки“.

— Наистина ли? — поклати учудено глава Шон.

— Да. Казват, че се хванал на бас със свой съотборник. Сигурно цял ден са се наливали с кока-кола и са се чудели какво да правят. „Дявол да го вземе, мога да изхвърля топката от шибания стадион!“ — Патерсън се засмя на собственото си изпълнение.

— Откъде чу всичко това? — попита Шон. Надзирателите от затвора не падаха по-долу от отегчена домакиня, когато ставаше дума за клюки.

— Играеха в един отбор със сина ми в гимназията. И сега се виждат чат-пат. — Патерсън замълча за миг, за да си припомни, опрял ръка на металната решетка. — Когато се прибираше у дома след мач, ръцете му вечно бяха като че ли се е мъчил да поправя работещ автомобилен двигател. Изподрани и отекли. Веднъж засичах удара на Къртис с полицейски радар. Сто и шейсет километра в час при обикновено подаване на тренировка. Сто и шейсет! — Патерсън подсвирна. — Беше най-добрият спортист в Ориндж Каунти. Полузащитник във футбола, най-много кошове в баскетболната лига, трети от ранглистата на бейзболистите. Три години след това го взеха от „Оукланд“, за да помирише голямата игра, а идиотът му с идиот реши да изхвърли топката извън шибания стадион „Янки“!

— Така че се е простил с шанса да подпише гарантиран договор за двайсет и пет милиона, без удръжките — отбеляза Шон и въздъхна при мисълта за идиотския начин, по който Къртис бе пропилял бъдещето си.

— Трета клетка, съветнико — каза Патерсън и затръшна вратата след него.

Шон отиде до килията в дъното и седна. Беше голяма колкото тоалетна в бензиностанция и горе-долу толкова чиста. В средата беше разделена от бетонна преграда със зарешетено стъкло с такъв дебел пласт отпечатъци от пръсти, плюнки и сополи, че трябваше да се взира, за да открие чисто място, през което да види как изглежда клиентът му.

Единствената разлика между двете половини беше, че стените откъм затворниците бяха изподраскани с черни маркери. Имаше свастики, войнствени девизи и тайнствени послания като: „КУТРЕ СМУЧЕ ПЪРЖЕНИ КАРТОФИ“ и „КРЪВОЖАДНА ЖЕРТВА“.

Шон седна и докато чакаше, отново се зачете в досието на Къртис. Вече го бе прегледал и бе отделил най-главното от аргументите на обвинението. След няколко минути чу дрънкането на вратата и вдигна поглед към Патерсън, който въведе клиента му. Къртис беше високо, хубаво на вид хлапе с леденосини очи. Най-малко метър и осемдесет и пет. Явно след училище беше направил още мускули и изглеждаше така, сякаш доста се е трудил в залата за вдигане на тежести.

— Седни — нареди Патерсън и Къртис се сгъна на стола като родител, който сяда на чина на детето си по време на родитело-учителска среща.

— Здрасти, Чад — поздрави Шон. — Името ми е Шон Барет и съм адвокат.

Съдията Маклин ме помоли да поема защитата ти, но преди да се съглася, трябва да науча някои подробности.

— Вече имам адвокат — отвърна Чад навъсено.

— Да, знам. Но Бил Пелзър се оттегли.

— Защо? Какво се е случило? — попита Къртис разтревожено. Шон си даваше сметка, че и най-малката дреболия е в състояние да хвърли един следствен в паника, а да загубиш адвоката си никак не е малко.

— Не знам нищо повече, Чад — каза той и вдигна доклада, който беше в скута му.

— Дори не мога да разбера защо все още съм тук! — възкликна Къртис и повиши глас. — Според мистър Пелзър вече трябваше да съм излязъл.

Съдията щял да прекрати делото след предварителното следствие. Така ми каза той. — Чад се надигна от стола и приближи лицето си към стъклената преграда. — Не разполагат с тялото й. Дори не са сигурни, че Робин е мъртва! Защо още ме държат тук?

Обикновено Шон бе склонен да успокоява клиентите си, да ги държи за ръка, но часовникът показваше 5:11. В 5:30 арестантите трябваше да се приберат в главния корпус на затвора и Чад не можеше да остане в помещението за свиждане след това, независимо дали му се иска или не.

Адвокатът вдигна папката със следствените материали за убийството и я задържа пред стъклото.

— Слушай, Чад, тук има пачка документи, дебела повече от пет сантиметра. Ще ми трябва време, за да проуча всичко. Така че нека се споразумеем. — Той свали папката и сниши тон. — Най-напред аз ще ти задам няколко въпроса, а след това, ако остане време, ще отговоря и на твоите.

Къртис седна отново на стола си и кимна:

— О’кей.

Подобно бързо съгласие би могло да изненада Шон, но той познаваше хората като Чад. Младежът бе свикнал да се подчинява на треньорите си. Обичаше да се жалва и да капризничи, но се чувстваше облекчен, когато някой друг поемеше отговорност за живота му.

— Така — кимна адвокатът. — Какви бяха отношенията ти с жената, която твърдят, че си убил?

— Беше ми гадже от училище.

Шон обърна доклада от другата страна и се приготви да води записки.

— Разкажи ми нещо повече за нея.

— Обичах я — отвърна Чад и с това изчерпа въпроса.

— Обичаше я. Да разбирам ли, че си сигурен, че е мъртва?

— Няма как да не е — отвърна той и отново повиши глас. — Тя също ме обичаше и никога не би ме оставила да стоя тук, ако беше жива.

— Добре, добре. — Шон вдигна ръце. — Само се успокой. Разкажи ми за нея.

— Ами, беше много хубава — започна Чад. — Актриса. Имаше една-две второстепенни роли за телевизията и няколко други, с реплики, в разни комедии.

Шон кимна.

— Продължавай.

— В училище бяхме голяма двойка. Аз бях полузащитник, а тя ръководеше клакьорките. Когато завършихме, Робин отиде в Холивуд, за да става актриса, а аз се хванах да играя с професионалистите…

— Бейзбол ли? — попита Шон. По никакъв начин не искаше Чад да си мисли, че е негов запалянко. Хлапето имаше нужда от помощ, а не от възхищение. Прокуратурата нямаше да му предложи договор за милиони.

— Да, бейзбол — кимна Чад. — Имах предложения и за футбол, само че всички умници сметнаха, че бъдещето ми е в бейзбола. Много им разбираха главите, няма що. — Той се облегна назад и се засмя. Шон отбеляза, че дори и в затвора, хлапето не е загубило способността си да се усмихва искрено. Това беше плюс. Би допаднало на съдебните заседатели.

— А какво стана с Робин в Холивуд? — попита той след това.

— Не й беше лесно. Запозна се с кофти тайфа. Наркотици, такива работи. Не знам нищо повече. Когато се върна в Нюпорт, беше доста зле и една стара приятелка й намери работа. — Чад сведе лице и се съсредоточи, за да спре напиращите сълзи. — Наистина се справяше отлично. Печелеше добри пари. Искаше да продължи да учи.

— Добре — кимна Шон. — Разкажи ми за последната ви среща.

Къртис сви рамене.

— Един петък, вечерта, преди няколко седмици я оставих у тях.

Оттогава не съм я виждал.

— Някой друг виждал ли я е след това?

— Не. И да е, никой не ми е казал нищо.

— Добре. — Шон надраска нещо върху листа пред себе си. — А сега ми кажи какво стана на предварителното следствие.

— Две хлапета казаха, че ме видели да се карам с нея на плажа и да я бия. Помислили я за мъртва, когато я занесох до колата. Но не беше, мистър Барет. Беше само пияна.

— Добре, Чад. Кой друг даде показания?

— Един тип на име Франк Джонсън. Твърдеше, че съм искал от него да ми помогне да се отърва от колата на Робин. Това е всичко.

— Така — кимна Шон. — А сега ми разкажи за караницата на плажа.

Знаеше, че са повдигнали обвиненията срещу Чад преди всичко заради показанията на двете хлапета.

— Не беше кой знае какво. Робин се напи и започна да дрънка дивотии.

Ударих я веднъж-два пъти, за да се съвземе, нищо повече. Когато я откарах у дома, вече й нямаше нищо.

Шон се вгледа в лицето му за миг. Неговите думи сериозно се разминаваха с показанията на двете хлапета. На тях им се бе сторило, че я е пребил до смърт.

— А за какво се скарахте? — попита Шон.

— За обичайните работи. Знаете как става.

— Не, не знам. Искам да ми кажеш точно какво се случи и какво си казахте.

— Най-различни неща. Не помня вече. Нищо особено.

Шон погледна полицейския доклад и започна да го разлиства, търсейки нещо, което би могло да му е от полза.

— Ами онзи, от когото си искал да разкара колата? Франк Джонсън?

— Не съм му давал никаква кола! Той е гаден лъжец! Вечно си има неприятности с полицията и е излъгал, за да се отърве самият той!

Имат ли право да ме държат тук така, мистър Барет — попита изведнъж Чад. — Без да са открили трупа?

Шон остави всичко и се наведе напред, за да го огледа добре през мръсното стъкло.

— Знаеш ли, струва ми се, че не си даваш сметка колко тежко е положението ти, Къртис. Имат сериозни косвени доказателства срещу теб. Много сериозни.

— Не знам — отвърна Чад. — Онези деца на плажа не може да са видели кой знае какво, защото не я убих. Тя беше пияна и припадна. Това е всичко. А Франк Джонсън… — той се засмя. — Франк Джонсън е лисица.

Беше лисица, когато играехме заедно, сега си е същият. Готов е на всичко, ако ще му донесе някой долар, за да смърка гадости.

Шон се вгледа в затворника. Знаеше, че го очаква сериозно разочарование.

— Всичко това може да е вярно, но в момента шансовете ти да убедиш съдебните заседатели в правотата си са много малки.

Раменете на Чад увиснаха.

— Но аз не съм я убил!

Шон остана мълчалив за миг. Наричаха адвокатите „съветници“, защото даването на съвети представлява голяма част от работата им. Трябваше да обясни законните положения на своя клиент, да го запознае с правата му и възможните изходи, да му каже точно в какво положение се намира. Бе дошло време да се заеме с работата си.

— Не е чак толкова важно дали си го направил или не. По-важното е дали уликите срещу теб са достатъчно силни, за да убедят съдебните заседатели. Вярно е, че няма труп, но не е задължително да има. Ще им бъде трудно да докажат, че е мъртва. Затова и прокурорът рядко дава ход на такива дела — или трябва да осъдят обвиняемия, или той остава свободен завинаги. При подобни случаи шансовете са на страната на обвиняемия. Лошото е, че и областният прокурор знае тези неща много добре, така че не би предал нещата в съда, ако не е абсолютно сигурен в успеха си. Изглежда е сигурен. Защото дело ще има.

Къртис сведе лице, докато брадичката му се опря в гръдния кош. Беше очаквал следващия път, когато види адвоката си, да си тръгне от затвора с него.

— Мистър Барет, никога не бих наранил Робин. Обичам я — добави Чад, без да вдигне поглед. — Попитайте всеки, който ни познава. Попитайте Кари Робинсън, най-добрата й приятелка.

— Кари Робинсън, адвокатката? — попита Шон. Въпреки че я бе срещал няколко пъти по различни поводи, познаваше я по-добре по репутация, отколкото лично. Кари Робинсън беше пълноправен съдружник във фирмата на баща си и бе завоювала сериозни позиции. Бе представлявала няколко големи компании в сделки, с които се занимаваше неговата фирма, и бе успяла да направи лъвовете от офиса им на маймуни. В момента тя струваше доста пари. А отгоре на всичко, имаше лице, заради което мъжете биха дали мило и драго. В коридорите на съда за нея се говореше, че била богата снобка от „бедняшките“ квартали на Нюпорт, които Шон предпочиташе да избягва.

— Кари ще потвърди, че не бих могъл да я убия. Тя знае колко обичах Робин.

— Вярвам ти, Чад. За нещастие, любовта е едно от първите неща, които прокурорите използват, за да докажат наличието на вина. Твърде често тя се оказва мотив за най-жестоки престъпления.

Чад Къртис най-накрая вдигна глава. В очите му се четеше ужас. Шон го забеляза, но до пет и половина нямаше много време, а се налагаше да свърши още някои неща.

— В папката на Пелзър прочетох, че на няколко пъти му се е обаждал анонимен глас с ямайски акцент. Казвал му е, че знае къде е Робин.

Споменавал ли е за тези обаждания пред теб?

— Не.

— Имаш ли някаква представа какви са били те?

— Не. Не знам нищо за тях.

Чад се завъртя на стола си, докато не застана почти странично. Бе скръстил ръце на гърдите си.

Шон се вгледа в него. За млад човек, който влиза в затвора за първи път, май не си даваше много труд да помогне на адвоката си да го измъкне оттам.

— Знаеш ли, Чад — каза той след малко, — най-силното качество на един адвокат е способността да отгатва мислите на хората. На свидетелите, на клиентите си, на другите адвокати, ако щеш. Много често реакцията на човек при даден въпрос говори много повече отколкото конкретният отговор. През целия ни разговор останах с впечатлението, че говориш истината. Може би тук-там беше посмекчена, но в общи линии ми каза истината. До момента, в който споменах анонимния глас по телефона. — Той остави Чад да понервничи още известно време на стола си и попита отново: — Ще ми кажеш ли какво знаеш за този тип?

— Не знам нищо, кълна се!

Шон се поколеба за миг, без да сваля поглед от него. Най-често даваше на клиентите си да разберат кога си мисли, че го лъжат, и преставаше да настоява. После оставяше мисълта за дългия престой зад решетките да опресни паметта им.

— Наистина ли смятате, че ще има дело? — попита Чад. — Пелзър твърдеше, че ако не открият тялото, ще оттеглят обвиненията.

— Съжалявам. Мога категорично да заявя, че дело ще има. Утре ще определят датата.

— Но аз не съм я убил! Нямам никаква причина да й навредя! Трябва да е… — Момчето изведнъж млъкна и извърна лице.

— Трябва да е? Знаеш ли кой би имал интерес да я премахне? Ако знаеш, по-добре е да ми кажеш веднага.

Чад поклати глава, без да го погледне.

— Лъжеш, синко — поклати глава Шон. — Според мен ти си сигурен, че е мъртва и знаеш кой би могъл да я е пречукал.

— Не знам! — извика Чад.

— Но си сигурен, че е мъртва?

— Не съм казвал такова нещо.

— Хайде, хайде. Мога да разбера кога ме будалкат.

Младежът не отговори и се втренчи в стената.

— Погледни ме, Чад — изкрещя Шон. — Погледни ме!

Той бавно извърна очи.

— Чад, не мисля, че ще е умно от моя страна да поема сложен случай като твоя, ако съм убеден, че клиентът ми ме лъже.

Шон се изправи, сякаш, за да си тръгне.

— Мистър Барет — обади се Чад умолително, — съжалявам. Нещата не се развиха така, както очаквах. Тя наистина имаше много проблеми в Холивуд. Беше сериозно затънала в наркотиците и се движеше с лоши типове. Струва ми се, че е дължала на някого от тях пари. Просто не знам.

Това вече беше нещо.

— Някакви имена? — попита Шон.

— Не. Съжалявам. Докато Робин беше там, аз се занимавах със спорт.

Тогава в отделението при Чад влезе Патерсън и махна с ръка на Шон.

— Привършвайте — каза той. — Време е да ги строяваме, за да ги закараме в главния корпус.

Чад стана, за да последва надзирателя и се обърна за последен път към адвоката:

— Ще ми помогнете ли?

— Все още не мога да кажа със сигурност — отвърна Шон и го проследи с поглед, докато изчезна зад вратата. Чад Къртис не го знаеше още, но бе попаднал в „А група“. Само че „А група“ на съдебните дела. Шон не можеше да си обясни защо хлапето увърташе. Беше очевидно, че знае повече, отколкото искаше да каже. Защо? Кое си струваше да бъде премълчано, въпреки риска да гние в тази помийна яма още няколко месеца и накрая да получи присъда за убийство?