Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (29)

Глава двайсет и осма

На следващия ден Лоуънстайн призова на свидетелската банка Франк Джонсън — висок, мускулест чернокож младеж, на години горе-долу колкото Чад. Джонсън леко накуцваше. Размахваше едната си ръка около тялото си, а другата държеше плътно прилепнала. Беше облечен в евтин полиестерен костюм с консервативна кройка — униформата на изтормозените от обвинението свидетели. Само че дрехите му бяха в пълен безпорядък. Ризата бе разкопчана почти до пъпа, на мястото на вратовръзката висеше масивен златен медальон, заровен в космите на гърдите му. Косата му бе остригана на ивици, а над слепоочията му бяха прорязани две мълнии. Още от пръв поглед Шон си даде сметка, че Мак беше прав. Прокурорът се бе споразумял с Джонсън. Когато влезе през задната врата и мина покрай него, Шон забеляза малко квадратно етикетче, закрепено за задния край на сакото му.

— Извинете, ваша светлост — каза Шон и тръгна след свидетеля към банката. — Мистър Джонсън, от сакото ви виси нещо.

Той бързо протегна ръка и откъсна етикетчето. Да облече престъпника Джонсън като почтен, редовно ходещ на църква гражданин, изглежда беше идея на Лоуънстайн. Вероятно бе купил костюма снощи и го бе хвърлил на Джонсън, за да го облече за делото.

— О! Това е етикетче с цена — каза Шон и го вдигна така, че всички да могат да го видят. — Шейсет и девет долара и петдесет цента от магазина на Пени. Добра покупка!

— Сержантът ми го купи днес сутринта — отговори Джонсън и посочи към Гамбоа.

— Хубав костюм — кимна му Шон.

— Ваша светлост — намеси се Лоуънстайн, — длъжни ли сме да слушаме остроумията на защитата?

— Младежът се облича добре, това е всичко — намигна Шон.

— Престанете, Барет — скара му се Маклин, но по изражението на лицето му личеше, че епизодът му е доставил удоволствие. Той и колегите му непрекъснато се срещаха с подобни преоблечени бандити, които се опитваха да измъкнат по-лека присъда чрез лъжесвидетелство.

Лоуънстайн започна да задава въпросите си един по един, като ги четеше от бележника си и ги отбелязваше с кръстче. Първо Джонсън потвърди, че е познавал Чад Къртис като професионален бейзболист, а после каза, че на 15 октомври, неделя сутринта, Чад е отишъл при него с открит бял форд мустанг, модел 1987 година. Двамата седнали в стаята, за да гледат футбол и пият бира и след малко Чад заговорил за колата.

— Поиска от мен да го отърва от нея — заяви Джонсън.

Лоуънстайн бе успял да го предразположи с поредицата основни въпроси за самоличността му, адреса му, за това дали познава обвиняемия и така нататък. Сега Джонсън се чувстваше спокоен и дързостта му се възвръщаше с всяка измината минута.

— Какво точно каза той? — попита Лоуънстайн.

— Каза, искам да разкараш тази красавица, братле — отговори Джонсън и вдигна предизвикателно брадичката си. — Затрий я така, че никой да не може да я намери.

Прокурорът поклати многозначително глава. Джонсън бе най-важният му свидетел. Той щеше да вкара Чад Къртис зад решетките и се бе облякъл специално за случая.

— Вие попитахте ли го защо иска да го отървете от колата?

— Попитах го дали не я търсят. Човек трябва да разбере най-напред това — отвърна Джонсън с тон на познавач. Беше експерт по кражбите на коли.

— А какво отговори той?

— Че не е крадена. Собственикът й повече нямало да има нужда от нея.

— Аха — кимна Лоуънстайн и потри брадичката си. — Спомена ли той още нещо за собственика?

— Само, че не бил в състояние да възрази — Джонсън се усмихна и хвърли многозначителен поглед на съдебните заседатели.

Прокурорът също ги изгледа, сякаш се чудеше какво означава всичко това.

— Попитахте ли го, какво иска да каже?

— Защо ми беше да го питам? Той ми даде проклетата кола и само от частите щях да изкарам две-три хилядарки. Да не съм глупак?

— Какво стана след това? — продължи прокурорът.

— Хвърли ми ключовете и каза: „Само гледай наистина да изчезне от лицето на земята“.

Лоуънстайн се приближи до него и присви очи.

— Това ли бяха точните му думи?

Джонсън отговори, без никакво колебание:

— Да — и стреля с пръст по прокурора за по-голяма тежест.

— Разбирам — поклати глава Лоуънстайн, който искаше да извлече максималните дивиденти от сцената. Бе подпрял брадичката си с ръка, замислен над казаното от свидетеля, сякаш наистина го чуваше за първи път.

— Какво стана след това? — попита той накрая.

— Тръгна пеша по шосето. Трябва да се е прибрал на автостоп. Оттогава не съм го виждал. Чак до днес.

— Благодаря, мистър Джонсън. Свидетелят е ваш, мистър Барет — кимна той.

Шон се изправи веднага. От всички свидетели на обвинението, най-много се страхуваше от Джонсън. Въпросът, на който не би могъл да даде задоволителен отговор, не беше в това как колата на Робин се е оказала у Чад в деня на изчезването й. В края на краищата те бяха добри приятели. По-важният въпрос беше как колата е попаднала у Джонсън, ако не му я е дал Чад. Колкото и да се опитваше да дискредитира свидетеля, Шон не би могъл да даде приемливо обяснение на този факт, а такова несъмнено щеше да бъде поискано.

— Мистър Джонсън — започна той, — от колко време познавате Чад Къртис?

— Може би от пет години.

Джонсън седеше небрежно, опрял лакът върху облегалката на стола. Като повечето престъпници, той също умееше да си придава вид на незаинтересован и безразличен. Държеше се, сякаш не се страхуваше от нищо, най-малкото от някакъв си смахнат адвокат. Шон смяташе да провери доколко е истинско самообладанието му.

— Къде се запознахте?

— Както вече казах, играехме заедно бейзбол.

— Професионален бейзбол?

— Да. За Медфорд, Орегон. Единственият първодивизионен отбор в Оукланд.

Джонсън каза повече, отколкото го попитаха. Шон се надяваше да продължи в същия дух. Не се знаеше какво може да излезе от дръзката му уста.

— Колко време играхте заедно с обвиняемия?

— Част от сезона. Около три месеца. След това той отиде в Тексас.

— А какво стана с вас?

— Отрязаха ме и се прибрах у дома.

Шон се приближи до него.

— Бяхте ли приятели с мистър Къртис в Медфорд?

— Чат-пат пиехме по бира заедно.

— Сами? Само вие и той?

— Не. И с други от отбора.

— Значи той не е бил най-добрият или най-близкият ви приятел? — попита Шон и се приближи до преградата на съдебните заседатели.

— Не, не беше най-добрият ми приятел. — Джонсън продължаваше да седи с лакът върху облегалката на стола и да маха с другата при всеки въпрос, сякаш пропъждаше мухи.

— Значи не сте били добри приятели?

— Бяхме съотборници.

— Съотборници?

— Да, съотборници — отвърна Джонсън нетърпеливо, махна ръката си от облегалката и седна изправен.

— Кога за последен път се видяхте преди петнайсети октомври?

— Когато той игра срещу Сан Бернардино. След мача дойде с мен у дома, за да изпием по бира. Така научи къде живея.

— Нека да изясним едно — каза Шон и се надвеси над парапета на свидетелската банка. — Играли сте в един и същи отбор в продължение на три месеца преди пет години, така ли?

— Току-що ви го казах — изсумтя Джонсън отегчено, сякаш едва издържаше човешката глупост.

— И не бяхте добри приятели?

— Не.

— И след онова време сте се виждали само веднъж?

— Точно така.

Шон се наведе още по-напред и повиши глас:

— И искате от нас да повярваме, че Чад Къртис ви се е доверил, за да го отървете от колата?

— Няма значение дали вярвате или не — изстреля Джонсън в отговор. — Казвам ви какво се случи.

— Мистър Джонсън, осъждан ли сте за кражба на кола? — попита Шон.

— Да. Защо мислите, че вашето момче се обърна към мен за помощ?

Защото знам какво да правя.

Шон се отдалечи и продължи с лице към съдебните заседатели:

— Това не е единственото нещо, за което сте осъждан, нали?

Джонсън се обърна към съдията.

— Отговорете на въпроса — подкани го Маклин.

— Осъждан съм и за друго.

— За пласиране на наркотици? — Шон впери поглед в един от мъжете, който клатеше глава, отвратен от боклука, заел свидетелската банка.

— Да.

— Лежахте ли в затвора?

— Изкарах шест месеца в полицейския арест.

— Но по онова време все още течеше срокът на условната ви присъда за кражбата на колата — Шон се завъртя на пета и се втренчи в свидетеля.

— Да — отговори Джонсън с раздразнение.

— И лежахте само в полицейския арест? Адвокатът ви трябва да е бил много добър!

— Възразявам, ваша светлост — изправи се рязко Лоуънстайн. — Това е издевателство над свидетеля.

— Възражението се отхвърля — каза Маклин и се обърна към Шон. — Продължавайте по същество.

Шон кимна и продължи:

— Мистър Джонсън, давахте ли показания в делото срещу Джордж Маклан?

— Да, струва ми се.

— Какви бяха показанията ви тогава?

— Маклан ми каза, че е ограбил няколко магазина за алкохол.

— И това стана след като сте бил арестуван за пласиране на наркотици?

— Да — сви рамене Джонсън. — Струва ми се.

— И тъй като с показанията си помогнахте на обвинението, получихте намалена присъда? — Той повиши глас. — Така ли беше?

— Да.

Шон поклати глава и отново се обърна към съдебните заседатели.

— Бяхте ли арестуван, след като мистър Къртис уж е поискал от вас да го отървете от онази кола?

— Да — отвърна Джонсън и сви рамене с безразличие.

— По какво обвинение?

— Притежание на наркотици с цел продажба — каза свидетелят отегчено.

— И по това време течеше срокът на условната ви присъда?

— Да.

— Получихте ли присъда във връзка с новото обвинение?

— Още не.

Шон направи пауза и се обърна към Джонсън, но така, че съдебните заседатели да видят отвратеното изражение на лицето му.

— И днес давате показания, в очакване на нова присъда, нали мистър Джонсън? Споразумяхте ли се?

— Обещаха да ме оставят на мира.

— Кои? — попита Шон и присви очи.

— Прокурорът и ченгето. — Джонсън посочи към масата на обвинението.

Шон проследи погледа му до Гамбоа и Лоуънстайн.

— Става дума за мистър Лоуънстайн и сержант Том Гамбоа, нали?

— Да.

— Нямам повече въпроси.

Шон се върна на своята масата и хвърли бележника си с доволна усмивка. Потупа Чад по рамото, сякаш бе решил всички проблеми. Но знаеше, че не е така. Как колата на Робин бе попаднала у Джонсън, освен ако Чад не му я е дал? И ако му я е дал, какво е станало с Робин Пенроуз? Колкото и неприятен да беше Франк Джонсън, след като съдебните заседатели останеха сами, нямаше как да не си зададат този въпрос, ако искат да са обективни докрай. Показанията на Джонсън потвърждаваха вината на Чад, независимо от всичко останало — в това не можеше да има никакво съмнение.

 

Маклин закри заседанието и залата се опразни веднага. Лоуънстайн кимна на Шон, когато той мина покрай него, и дръпна Гамбоа настрана в коридора.

— Какво стана с другия свидетел?

— Онзи, който лежа в една килия с Чад ли? Ще потвърди, че Къртис му е разказал всичко. Как я е убил, как се е отървал от трупа… Всичко, с изключение на това, къде е тялото.

— Добре — потупа го по рамото прокурорът.

— Не е чак толкова добре — поклати глава Гамбоа. — Получих бележка, в която ми казва, че ако ще дава показания, иска да знае повече подробности за делото.

Лоуънстайн сви рамене.

— Използвал ли си го друг път? — попита прокурорът, без да обръща внимание на думите му.

— Аз лично не, но отделът… — Сержантът млъкна и изгледа Лоуънстайн заплашително. — Слушай, не ми харесва тази работа. Даваш си сметка за какво става дума, нали? Иска да знае колкото се може повече подробности, за да не могат да го хванат в крачка.

— Сержант — каза Лоуънстайн и улови Гамбоа за ревера, — пет пари не давам дали ти харесва, или не. Франк Джонсън ни беше полезен, но човек никога не може да е сигурен какво се върти в главите на онези шибани клоуни, съдебните заседатели. Искам да съм сигурен, че Барет ще спечели скапаното дело, само ако влезе в съдебната зала с Робин Пенроуз под ръка. — Прокурорът сви юмрук. — Така ще пречупим гръбнака на това копеле.

— Слушай, аз не съм света вода ненапита, но мисля, че отиваш твърде далеч.

— Не се прави на праведен пред мен, Гамбоа! Защо мислиш, че работиш по този случай? Защото винаги правиш всичко възможно, за да заковеш обвиняемия. Така ще постъпиш и сега.

Гамбоа не отговори.

— Значи ще му покажеш полицейските доклади и ще му обясниш какво се иска от него — продължи Лоуънстайн. — Не го принуждаваш да лъже.

Къртис е виновен, нали?

— Предполагам — кимна полицаят.

— Това е важното. Всичко останало са подробности. Какво му обеща?

— Да не лежи предишната условна присъда и да получи нова условна присъда за делото с наркотиците.

— Добре. Продължавай да действаш.

Лоуънстайн си играе с делата, като че ли играе карти, помисли си Гамбоа. Отказва се от дребните игри, за да направи големия удар.

Точно това правеше надутото копеле. Не го интересуваше дали фалшивият свидетел, след като му свърши работа, няма да отиде и да изнасили още пет или шест възрастни жени, стига на първа страница във вестниците да пише: „Лоуънстайн печели нашумяло дело“. На Гамбоа му се догади.

— Барет научил ли е за него? — попита прокурорът.

— Още не.

— Чудесно! Искам да запазя тази изненада колкото се може по-дълго.

Когато приключи със свидетелите на защитата, ще призова твоя човек за опровержение. Все пак ще трябва да уведомим Барет, защото Маклин може да се заяде. Ще му дадеш доклада след като аз ти кажа.

Гамбоа кимна.

— В ръцете ни е — заяви Лоуънстайн и сви юмрук. — Когато разбере за какво става дума, ще ни моли за милост. Ще настоява да му искаме непредумишлено убийство. И тогава ще му покажа среден пръст!

— Искаш да кажеш, че оттегляш предложението си?

— Или убийство първа степен, или нищо — засмя се злобно прокурорът. — Възможно е дори да има утежняващи вината обстоятелства. Ще видим дали ще успеем да му уредим резервация за газовата камера.