Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (26)

Глава двайсет и пета

След като го превързаха, Шон подкара към дома си. Мак и Кари вече бяха там и го чакаха.

— Какво е станало с теб? — попита уплашено тя, когато видя окървавената му риза.

— Нищо особено — отвърна той и се разкопча, за да им покаже превръзката. — Попаднах на нашия приятел от Ямайка и той се опита да ми разпори корема.

— Островитянинът? — учуди се Мак. — Той ли направи това? Дявол да го вземе, Шон, казах ти, че този човек не е стока!

— Той е убил Скот и Ромеро. Вероятно и Бъргър.

— Бъргър? И него ли? — попита Мак.

Шон кимна.

— И ти му се напъха в ръцете? — възкликна Кари. — Постъпил си глупаво, Шон!

— Как разбра, че е островитянинът? — попита Мак.

— Сам той ми каза.

— Аха. — Мак посочи корема му. — С какво ти направи това?

— С мачете. Както Скот и Ромеро. — Шон поклати глава при мисълта за собствената си глупост. — Гамбоа се появи точно, когато онзи се канеше да доведе нещата докрай.

Кари се отпусна на старото канапе, покри лицето си с ръце и се разрида. Мак я изгледа изненадано.

Шон я прегърна, за да я успокои, а в това време детективът излезе на верандата. Най-накрая Кари се съвзе и отиде в кухнята, а Шон отиде при Мак. Луната беше само на няколко сантиметра над хоризонта.

— Какво откри във Вегас? — попита той.

Мак се обърна.

— За Робин Пенроуз нищо. Но мисля, че има нещо около Чад.

Той му разказа за старата дама и банките.

— Наистина ли е бил Чад? — попита Шон.

— Приятелят ми във Вегас не е детегледачка, а бивше ченге — отвърна Мак. — Сигурен съм, че е бил Чад.

— Кога каза, че е бил там?

— Две или три седмици преди изчезването на Робин. Струва ми се, че нашето момче е наумило нещо и се обзалагам, че е незаконно. Просто го подушвам. Струва ми се, че трябва да отидеш при него и да го попиташ какво е правил в Лас Вегас с онази баба, която е разнасяла чанта пари от банка в банка.

Шон се вгледа в океана. Тази вечер вълните бяха големи. Изникваха от тъмнината като огромни, надигнали глава чудовища и се разбиваха с грохот на брега. Чад криеше нещо през цялото време и може би то бе свързано с епизода във Вегас.

— Хрумна ми нещо — каза Шон.

— Хубаво. Защото аз нямам никаква идея как да продължа оттук нататък.

Освен ако не накараш Къртис да изплюе камъчето.

Шон поклати глава. Бе увещавал Чад повече от месец, но без никакъв успех.

— Слушай — каза той, — някога имах един клиент, обвинен, че е задигнал осем милиона от фирмата си и избягал от страната. Живял в Чили петнайсет години, преди застрахователната компания да го открие.

— Той улови лакътя на Мак. — И знаеш ли как го намериха?

Мак пусна една бирена оригня.

— Шерлок Холмс се е върнал в бизнеса?

Шон не обърна внимание на шегата му.

— Състариха една негова снимка с помощта на компютър и я разпратиха тук-там. Някой го разпознал.

Мак поклати глава.

— Не разбирам връзката.

— Занеси снимката на Робин на някой от бившите си колеги в полицията и помоли да я състарят с трийсетина години. Можеш ли да го направиш?

— Естествено. Но не схващам защо. Да не искаш да кажеш, че онази баба е била Робин Пенроуз?

— А защо не? Всичко в това дело е толкова объркано, че изобщо не бих се учудил. Ако Чад и Робин са намислили някаква шашма…

Мак се обърна и се облегна на парапета.

— Струва ми се, че оставяш фантазията си да се развихри прекалено, Шон — каза той.

— Робин е била актриса. Играела е роли. Освен това е била гримьорка.

Познава занаята. А и какво ще загубим, ако проверим? Занеси снимката в лабораторията, за да я обработят и се върни във Вегас. Може би някой ще я разпознае.

Мак се намръщи.

— Иди най-напред в казиното на твоя човек, а после и в банките, в които са ходили. Може пък да разберем за какво става дума.

— Всичко изглежда много добре, Шон — каза Мак и заби пръст в гърдите му, — ако се окаже, че Робин е била възрастната дама, ако състарената снимка прилича на нея, ако някои от служителите в банките я разпознаят. Нищо друго ли не ни остава, че да се занимаваме с подобно нещо?

Шон сви рамене.

— Не можем да сме сигурни в нищо. Трябва да свършиш работата, колкото се може по-бързо и да поддържаш непрекъснато връзка с мен, за всеки случай. Струва ми се, че сме близо до края. Ако се наложи да говоря с теб и не те открия в хотела, ще оставя запис на телефонния секретар.

Искам да се обаждаш всеки ден.

— Добре. Няма проблем. Само че пътувах доста време. Ще ми трябват още малко пари.

— Колко? — попита Шон и си припомни двете хиляди, които бе раздал в лунапарка.

— Знам ли? Три-четири хиляди мисля, че ще ме оправят.

— Съвземи се, Мак! Три-четири хиляди! Какво ще правиш с тях?

— Не съм казал, че ще ги изхарча. Само че понякога се налага да се изръсиш с някой и друг долар, ако искаш хората да са откровени с теб.

При това нерядко се оказва, че не знаят нищо интересно. Само че вече си дал парите. Освен това ще имам нужда от прилична храна и място за спане. Много ли ти се вижда? Ще ти върна, каквото остане. — Естествено Мак нямаше такова намерение.

— Знам какво ще направиш, като попаднеш във Вегас — поклати глава Шон. Влезе вътре и след малко се върна с един плик. — Това са последните пари в брой, които имам. Ще трябва да ти свършат работа.

Три хиляди долара в банкноти по двайсет. Не знам как ще накарам Маклин да ми плати и половината на това, което вече изхарчих. И ми върни, каквото ти остане, чу ли?

— Няма проблем — каза Мак, преброи бързо парите и мушна плика във вътрешния джоб на сакото си.

— Кога тръгваш? — попита Шон след малко, когато влязоха във всекидневната и Мак си отвори нова бира.

— Дявол да го вземе! Току-що се върнах! Нямам ли право да си поема дъх?

Шон сви рамене.

— Мак, след като си открил всичко това, нима очакваш да не предприемем нищо?

— Добре, добре — поклати глава Мак и взе сакото си от канапето. — Ще отида да се преоблека и след един час съм на път. Доволен ли си?

— Благодаря, Мак — Шон го потупа по рамото. — Обади ми се веднага, ако откриеш още нещо.

— Мислиш ли, че си в безопасност тук? — попита Мак от стъпалото. — Тази черна маймуна е само изпълнител. Онзи, който поръчва музиката, все още е на свобода. — Той повдигна вежди. — Накарал е островитянина да пречука всички, свързани с убийството на онзи пазач, а сега ти го свърза и с изчезването на Робин. Мислиш ли, че наистина си го видял в Бейкърсфийлд с момичето?

— Не знам. Не бих се изненадал. Може би ще разберем, след като Гамбоа го разпита. Естествено, не изключвам възможността да е убил и нея.

Мак се наведе към него и каза тихо, за да не чуе Кари:

— Пази се, Барет. Ти също не си недосегаем за куршумите. Можеш да минаваш за супермен само в съдебната зала.

— Да, така е.

— Поне нея дръж настрана. Не бих искал да видя хубавото й личице, надупчено на решето.

Шон не бе помислил за това. Когато побеснееше, загубваше изцяло здравия си разум. Сега, след като вече ближеше рани, се изуми от собствената си глупост. Да се опитва да притисне убиец като Шаба!

Какво, по дяволите, очакваше да се случи след това?

Мак тръгна и Шон затвори вратата зад гърба му.

Кари дойде при него и го прегърна.

— Обещай ми да не правиш повече глупости — каза тя умолително.

— Да не излизам срещу мачете с обикновено куфарче ли? — попита той.

— Точно това имам предвид.

— Обещавам най-тържествено.

След няколко минути Мак влетя през вратата и хвърли на маста фиш за глоба.

— Дявол да го вземе, Барет! Ти и твоята кантора на самия бряг ми струвате цяло състояние! Както е тръгнало, ще трябва да дам всичките ти пари за глоби!

— Добре, добре — изръмжа Шон в отговор. — Дай ми това нещо.

— Точно така — кимна Мак. — А защо не се погрижиш и за останалите?

Струва ми се, че някои от тях вече са просрочени.

Той хвърли на масата пачка квитанции с глоби за неправилно паркиране и излезе.

 

Тази нощ Шон дълго лежа буден в леглото. Кари спеше до него. Далечен ураган край Хавайските острови бе разбунтувал морето и вълните бяха огромни.

Беше на трийсет и три години. Най-напред колежа, после университета, след това направо адвокатската практика. Никога не бе имал време за връзка като тази. Просто беше прекалено зает. Как би могъл да работи средно по четиринайсет часа на ден и да има време за жена и деца? Ако не се броят, разбира се, случайните връзки. Беше нелепо дори да си помисли за брак сега. Може би след три-четири години… Както и без това смяташе. Сега се появи Кари и отговори на много въпроси, за чието съществуване преди това дори не знаеше.

Събудиха се малко преди зазоряване и решиха да се разходят по плажа.

Пясъкът под босите им крака беше студен.

— Чудя се какво общо има този островитянин с всичко това. Робин споменавала ли е за него пред теб?

— Не. Може би е някой от тайфата, с която се е движела в Холивуд.

— Възможно е. А защо този тип реши да убие всички, свързани с делото „Бъргър“?

Продължиха нататък към кея, заслушани в шума на вълните.

— Мислиш ли, че в Бейкърсфийлд наистина си видял Робин? — попита най-накрая Кари.

— Възможно ли е да не е била тя? Онзи се обади по телефона, че е там, аз отидох и наистина я видях.

— Може да е била друга… За да си помислиш, че е Робин. Не забравяй, че никога не си я виждал лице в лице. Разчиташ само на снимките. Не можеш да си сигурен, че е била тя.

— Така е.

Видяха как един гларус се спуска с крясък от небето и каца на една скала. Кари се обърна към него.

— И още нещо… Защо Робин би се впуснала във всичко това, оставяйки Чад да бъде съден за убийство? Не мисля, че е способна на подобно нещо.

— Може би си права за тази Робин, която познаваш от дете. Но онази, за която ми разказа Грегъри Поуп, според мен е напълно способна.

— Онова влечуго не ти вдъхва доверие, нали? Не бих се изненадала, ако и той е забъркан в тази история.

Шон поклати глава.

— Не мисля, Кари. Наистина, нищо не би ме изненадало, но ми се стори, че Поуп искрено я е обичал, колкото и да е смахнат.

Кари се приближи до него, за да се предпази от вятъра, който ставаше все по-силен.

— И така, докъде стигнахме? — попита тя.

— За нас не знам — отвърна Шон. — Но знам, че Робин сериозно е затънала в неприятности. Ако все още е жива, струва ми се, че много скоро може и да умре. Всички, които са имали вземане-даване с Шаба, засега завършват в моргата.

Кари потрепери.

— А какво е общото между тях? Каква е връзката между Робин и смъртта на Бъргър?

— Не знам. — Шон спря и се обърна към нея. В сутрешния полуздрач му се видя много красива. — Може пък наистина в Бейкърсфийлд да не са били Шаба и Робин, а някои други.

— Но не вярваш в това?

— Не вярвам. Ала не ми се мисли за другата възможност.

Разхождаха се близо час. Никое дело досега не го бе обърквало и изтощавало толкова. Съмняваше се във всичко и всички, включително и в собствените си възможности. Прегърна Кари през кръста и тръгнаха назад към къщата. Мълчаха. На небето бяха надвиснали черни облаци.

Вълните бяха големи и яростни, чайките се криеха от вятъра.

Шон спря, обърна се към Кари и тя му се усмихна. Целуна я и за миг лицето й го защити от хапещия вятър. Знаеше, че е достатъчно да я прегърне, за да забрави всички неприятности. Сред бурята от съмнения, неувереност и подозрения, единственото нещо, в което бе сигурен, беше тя.