Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (24)

Глава двайсет и трета

След Сан Франциско късметът изневери на Макдъф. Прекара два дни в Лас Вегас, от казино в казино, но не попадна на нищо. Не се бе прибирал у дома повече от седмица и вече се канеше да си тръгва. Първо, обаче, искаше да се нахрани като човек и да се наспи, а нямаше пари нито за едното, нито за другото.

Подкара наетата кола към казино „Дезърт Сандс“. То бе едно от по-старите заведения и неоновата му реклама не блестеше така ярко, както на „Фламинго“ или „Съркъс-съркъс“. Келнерките не бяха така млади и изкусителни, както в „Рио“, тапицерията на мебелите бе протрита. Тук не идваха арабски величия, за да играят бакара. Всъщност, в казиното никой не играеше бакара — по-голямата площ беше заета от автомати, работещи с по четвърт долар, пред които с часове висяха възрастни дами със синкави коси, докато шофьорите им се чудеха какво да правят отвън на паркинга.

Мак бе срещнал жена си Труди в „Сизърс Палас“. Една вечер бяха дошли тук с колеги и нарушавайки всички възможни закони, пръскаха пари, като че ли бяха търговци на наркотици. Когато погледите им се срещнаха, сякаш настъпи химическа реакция. След последното й представление, той я изчака пред казиното и отидоха заедно да пийнат нещо. Веднага след това я заведе в стаята си и на сутринта се събуди в прегръдките й.

Онова бяха добрите дни. Тогава имаше Труди и много пари. Когато не беше на работа, сядаше в розовия си кадилак и подкарваше към Вегас със сто и шейсет, като показваше служебната си карта на пътните патрули, ако го спряха, и отново политаше напред, към красивата руса танцьорка, която го очакваше, за да прекарат цялата нощ заедно.

Животът тогава бе хубав. Вървеше му и на игралните маси. В продължение на три години имаше чувството, че не стъпва по земята.

Сега всичко това му се струваше сън. Нямаше работа, нямаше я Труди, нямаше пари. Вече не можеше да си позволи да закуси дори в „Дезърт Сандс“. Единственото хубаво нещо на заведението беше шефът му Пит Търуилигър — бивш полицай, с когото Мак бе работил около две години.

Търуилигър понякога го уреждаше с безплатна храна, а ако нямаше клиенти, и с място за спане.

Когато Мак влезе, видя бившия си колега в средата на игралната зала да гледа през рамото на едно от крупиетата. Косата му беше боядисана в гарвановочерен цвят и имаше бакенбарди като на Елвис Пресли. И също като Елвис бе прибавил към теглото си двайсетина килограма, но не искаше да го признае пред себе си. Все още носеше ризи със стария размер, така че шкембето му заплашваше да скъса копчетата им.

— Търуилигър! — повика го Мак, когато се приближи.

— Ей, Мак! Стари кучи сине! — извика Пит искрено зарадван, че го вижда. Той вече не държеше на никого — след двайсет и две години в полицията и още няколко в Лас Вегас, за него всички бяха задници, изчакващи удобен момент да се изсерат на главата му. Пазеше добри чувства единствено към старите колеги като Мак.

— Как е Труди? — попита той и го тупна по рамото.

— Зарязах я тая кучка — отвърна Мак.

— Значи най-накрая хубавицата взе че си вдигна чукалата, а?

Мак се усмихна кисело. По-лесно би могъл да излъже Бог, отколкото Търуилигър.

— Какво ти отмъкна?

— Всичко.

— Сигурен бях, че ще стане така, още онази вечер, като се срещнахте.

Знаех си, че ще забие боядисаните си нокти в теб и ще те изсмуче. Още тогава можеше да й припишеш къщата и колата и да си спестиш поне времето и нервите. Само това ти е останало, нали?

Мак се усмихна, изпълнен със спомени.

— Боже мой! Я се погледни! Обрали са те до шушка и пак гледаш по същия начин, като си мислиш за нея! — Пит поклати глава. — Е, какво те води насам?

— По работа съм.

— По работа? Да не си станал търговски пътник или нещо такова?

— Частен детектив.

— Гръм и мълния! Частен детектив, а? Защо не изнасилиш баба си, за да си сигурен, че си стигнал до самото дъно?

— Какво друго мога да правя? — сви рамене Мак. — Да стана младши служител в някоя фирма?

— Е, да. Бих ти намерил някоя работа тук, само че ако разберат, че са те пипнали с изцапани ръце в полицията, ще изхвърлят и двама ни.

— Благодаря ти, но няма нужда. Добре съм и така.

— Виждам — Търуилигър и сложи ръка на рамото му. — Гладен ли си?

Разбира се, че си. Иначе нямаше да се отбиеш да ме видиш, нали? — Той се засмя, извади от джоба си зелена карта и му я подаде крадешком, сякаш беше пакетче кокаин. — Ето ти един талон за храна. Отиди да хапнеш, а аз ще ти уредя стая в хотела. Какво ще кажеш? Имам две мадами, с които си струва да се запознаеш. Свършвам работа в девет или десет. Ще се отбия да те взема, ще пийнем по нещо и ще потанцуваме.

— Ей, не мога да танцувам — възрази Мак и тръгна към бюфета.

Щом взе таблата и започна да я плъзга по поставката от неръждаема стомана, го обзе старото чувство. Наистина „Дезърт Сандс“ не беше „Мираж“ с черния хайвер и руската водка, но пък и кой даваше пет пари за такива боклуци? Тук предлагаха какво ли не — всякакви салати, супи, печени меса, деликатеси, десерти, порциите бяха огромни. Мак взе две препълнени чинии и панерче с хляб и седна на маса, откъдето можеше да наблюдава играещите. Наистина не беше „Мираж“, но дяволски му приличаше на земен рай.

Когато премина към десерта, към него се приближи едно пиколо и каза:

— Мистър Търуилигър ме изпрати да ви дам ключа от стаята, сър.

Пожелавам ви приятно прекарване в „Дезърт Сандс“. Да кача ли багажа ви горе?

— Не, благодаря.

— Както желаете, сър.

След като приключи с вечерята, Мак отиде до колата, взе сака си и се качи на последния етаж. Отвори вратата на стая 810 и пред очите му се разкри ослепителна панорама на Лас Вегас. Слънцето току-що бе залязло и неоновите реклами вече блестяха ярко на фона на вечерното небе.

Спря на прага стъписан. Трябваше му малко време, докато осъзнае, че са му дали апартамент. Беше очаквал да влезе в малка, предизвикваща клаустрофобия стаичка, предназначена само за спане.

Апартаментът беше огромен. Продължаваше напред десет метра, след това имаше стъпало и още десет метра равен под, който стигаше до панорамния прозорец, заемащ цялата стена. Пред самия прозорец имаше бар от тиково дърво, зареден с десетки бутилки алкохол. Сякаш управата изразходваше за напитки цялата сума, която получаваше за апартамента на вечер. Канапетата бяха големи и меки, навсякъде се виждаха стъклени масички, красиви вази и изкуствени цветя.

Мак пусна сака си на пода и бавно отиде до прозореца. Отвори плъзгащата се врата, излезе на терасата и се вгледа в блестящите светлини на града. Пред осветената мраморна фасада на „Мираж“, на отсрещната страна на улицата, се виждаше върволица скъпи коли, около които се суетяха пиколите.

Той влезе вътре и си наля голяма чаша дванайсетгодишно уиски. Леглото в спалнята беше цял декар, застлан с ален плюш. По стените висяха картини, изобразяващи голи жени с огромни гърди. Банята беше по-голяма от целия му апартамент в Капистрано и всичко в нея — стените, пода, тавана, умивалниците в форма на мида, римската вана с релефи на нимфи — беше от имитация на мрамор. Дори и тоалетната чиния беше от същия материал. Капакът бе обвит с кадифе, а отпред имаше зелено килимче.

Остави чашата на рафта над умивалника, съблече се и застана под душа, за да освежи изтощените си рамене на силната струя. Отново се почувства като Цезар. Така го наричаше Труди. Спомни си как влизаше под душа с него, докосването до гърдите й, които му се струваха като коприна. Тогава правеха любов във ваната, поливаха се с шампанско и се смееха, а топлата вода продължаваше да облива телата им.

Търуилигър се обади в осем и каза, че в десет ще дойде с две момичета. Мак седна на терасата и изпи половината бутилка уиски, потънал в спомени за старото време.

Пит се появи с момичетата в единайсет. Едната беше негърка, с много тъмна кожа и рижа перука. Беше копие на проститутката от летището, която Търуилигър чукаше безплатно, когато беше полицай. Другата беше за Мак и Пит внимателно я избута към него.

— Мисля, че ще се разберете с Кенди — подхвърли той и се засмя.

Кенди донякъде напомняше Труди, но беше много по-млада, косата й бе по-руса, а гърдите — по-големи. Мак почувства бодване под лъжичката.

Кенди го прегърна през кръста и му се стори, че наистина е попаднал в рая. Не искаше да си отиде оттук.

 

Когато Мак се събуди на следващата сутрин и влезе във всекидневната, завари там Пит. Снощното уиски биеше барабани в главата му. Кенди все още спеше и нямаше да се събуди до два-три часа следобед, а той трябваше да се прибира в Лос Анджелес.

— Мак — каза Теруилигър. Той беше от хората, които се будят с първите слънчеви лъчи. Мак имаше нужда от няколко кафета или чаша водка с доматен сос, преди да стане достатъчно цивилизован, за да води разговори. — Тези снимки ли показваше на Кенди снощи?

Пит бе свеж като новородено. Гледаше извадените на масата документи.

— Да. Предполага се, че изчезналото момиче проституира, затовае реших, че Кенди може да го познава.

Мак си наля чаша кафе и се стовари върху канапето до него.

— Познавам този тип! — заяви изведнъж Теруилигър.

Мак се вгледа в снимката и си даде сметка, че има предвид Чад.

— Разбира се, че го познаваш. Публикуваха снимката му във всички вестници.

— Не, не от вестниците. Беше в нашия хотел две седмици. Затова го помня. Никой не остава тук повече от два-три дни. Човек не идва в шибаната пустиня, за да се пече на слънце.

— Сам ли беше? — попита Мак и бързо се отърси от дрямката.

— С някаква жена.

Посочи Робин.

— Тази ли?

— Не.

— По дяволите! — изръмжа Мак сякаш на себе си. — Значи Къртис е имал още една мадама.

Замисли се. Ако Чад е мамел Робин, нещата ставаха още по-заплетени.

— Не, освен ако не е геронтофил — добави Теруилигър.

— Какво е това?

— Човек, който си пада по старци. Жената беше най-малко на шейсет и пет, седемдесет.

— Не разбирам.

— Какво има да разбираш? Млад тип идва в хотел за комарджии в Лас Вегас с баба си, остава две седмици и не припарва до игралната зала.

— Пит се засмя. — Май клиентът ти не е казал цялата истина, само истината и нищо друго, освен истината, а?

— Така е.

— Сещам се кой може да ти помогне. Фелипе, един от нашите шофьори.

Трябва да дойде на работа след един час. Той го возеше насам-натам за сто долара на ден. Баровците ги наемат, защото знаят къде са най-добрите места.

След още литър кафе Мак, слезе долу, за да поговори с шофьора. Фелипе беше нисък кубинец с невероятно тесни панталони и лъскаше сребристия си континентал пред хотела.

— Фелипе?

Кубинецът не каза нищо. Вдигна поглед към натрапника, прецени, че е ченге и продължи да лъска колата.

Мак знаеше как да го накара да се разприказва. Бръкна в джоба си и остави петдесет долара на калника. Фелипе не реагира и се наложи да остави още петдесет. Шофьорът ги взе и ги мушна в джоба си.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Познаваш ли този тип? — Показа му снимката на Робин и Чад.

Кубинецът я разгледа внимателно и заговори съвсем делово:

— Беше тук в началото на октомври. С баба си, предполагам. Не я чукаше, сигурен съм. Или имаха някакъв бизнес или бяха роднини, а може би и двете. Но никакъв секс.

— Търуилигър каза, че си ги возил из града?

— Точно така. Това е най-интересното. Искаш ли да го чуеш?

Мак се намръщи и извади още две по десет.

— По-интересно е от това.

— За тия пари трябва да е повече от Енциклопедия британика — изръмжа Мак и извади още двайсет.

— Обикновено оставям клиентите пред някое казино и ги чакам да излязат. После отиваме в друго. От казино в казино, нали?

— Да — кимна Мак. — Това не струва четирийсет долара.

Кубинецът вдигна очи към небето.

— Но тези двамата ходеха по банките.

— Банки? Не разбирам.

— Не знам точно какво правеха вътре, но мога да ти кажа, че старата дама имаше една чанта пари. Веднъж се обърнах назад и ги видях.

— Заедно ли влизаха в банките?

— Не. Само бабата. Той чакаше в колата.

— До кои банки ходиха?

— Това е отделен въпрос — ухили се шофьорът.

— Дявол да го вземе, да не събираш пари за пенсия?

— Нали живеем в ерата на информацията? Ако искаш да си осведомен, ще трябва да си платиш.

Мак извади още двайсет.

— „Ларедо“, „Невада Нашънъл“ и още една. Не мога да се сетя в момента, но ще ти я кажа малко по-късно.

— Ще ми струва ли още нещо?

Фелипе го изгледа укоризнено и каза:

— Аз не съм алчен, човече! Ще ти я снеса без пари!