Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (23)

Глава двайсет и втора

Нокс паркира джипа в двора на отдела за борба с наркотиците.

— Изглежда има нещо в това, за което ни заяжда Барет — каза Гамбоа. — Смъртта на Бъргър го потвърждава. Убийството на Ромеро и Скот не е свада между хомосексуалисти. Нещата трябва да са свързани.

— Може би, но ми се струва, че Бъргър беше последният, който би могъл да каже за какво става дума — отбеляза Нокс.

— Ами задникът, който ги е убил?

— Да, ако го хванем. Можем да го търсим сред неколкостотинте затворници, които са били на покрива, когато е бил наръган Бъргър — Нокс посочи компютърната разпечатка в ръката на Гамбоа. — Ще ни трябват месеци, за да проучим всички. А половината вече са пуснати под гаранция.

— Какво друго ни остава?

Нокс сви рамене и слезе от джипа.

— Погледни колко пъти е освобождаван Ромеро — продължи Гамбоа. — Десет, единайсет, дванайсет, тринайсет! — преброи той, докато вървяха по дългия коридор. — Тринайсет пъти са го пускали по живо по здраво!

— Изглежда е работил за отдела за борба с наркотиците, ако питаш мен.

— Сериозна история! Четиринайсет пъти е арестуван и тринайсет от тях са го пускали без нищо. — Гамбоа се изхрачи в едно кошче за боклук. — Рутледж и шайката му! Боже мой! Обличат се като палячовци и вонят още по-лошо. Махни им значките и няма да са по-стока от лекетата, които гонят.

— Все пак са на наша страна — напомни му Нокс. — Не могат да работят на улицата по официални костюми.

Гамбоа поклати глава.

— Всичко е въпрос на приоритет. До един са пропаднали. Внедряват се в някоя шайка уж за малко и скоро забравят, че всичко е само театър.

Отвориха една врата, на която пишеше „НАРКОТИЦИ“ и се промушиха между две дълги редици шкафове. Влязоха в по-голямо помещение, в което имаше няколко бюра. Около черната дъска в ъгъла се бе събрала група мъже с цивилни дрехи. Едър мъж, със загоряла от слънцето кожа и големи космати ръце, удряше по дъската с парче тебешир. Приличаха на футболен отбор, който анализира мач.

— Рутледж е най-лошият от пасмината — промърмори Гамбоа и кимна към едрия мъж пред дъската.

— Мислех, че го харесваш.

— Колкото херпес — отвърна Гамбоа.

— Я вижте кой е тук! — извика Рутледж, когато видя Гамбоа и Нокс в дъното на стаята. — Самите братя биячи! Да си нарушил нечии граждански права напоследък, Гамбоа?

— Още ли заделяш от конфискуваните мангизи, Рутледж? — не му остана длъжен Гамбоа.

Сам Рутледж и Том Гамбоа се мразеха още от полицейската академия не защото бяха различни, а защото си приличаха. Бяха готови на всичко, за да получат повишение и тъй като и двамата бяха станали сержанти, съперничеството помежду им се бе задълбочило още повече. Не пропускаха случай да си разменят обиди, а на няколко пъти се бе стигнало дори до бой.

— Та на какво дължим честа да ни посетиш? — попита Рутледж. Дразнеше се, че пресата обръщаше повече внимание на отдела на Гамбоа. Когато заловяха убиец, снимката на Гамбоа веднага се появяваше във вестниците. На отдела за борба с наркотиците също обръщаха известно внимание, но далеч по-малко, отколкото на отдел „Убийства“. Работата им беше мръсна и невзрачната им клиентела отнемаше от блясъка.

— Исках да видя как ще е като се пенсионирам — ужили го Гамбоа.

— Ако си дошъл да ни даваш акъл, благодаря. Гледали сме този филм.

Очевидно бяха чули за незаконния разпит на Бъргър.

— Майната ти! — просъска Гамбоа, усмихнат през зъби.

— И освен това — продължи Рутледж, — в момента не ни трябват обвинения в незачитане на закона. Искаме да запазим работата си. — Околните се разсмяха. — Нали нямаш нищо против да завършим инструктажа си? За тази вечер планираме арести. Бих те поканил, но не искам да си имаме работа с бърза помощ.

— Да не би да сте намерили някоя бабка, която си прави чай за повишаване на апетита? — отвърна Гамбоа.

— Ти ми кажи само едно. Как така областният прокурор може да обвини някого в убийство, след като главният следовател дори не може да открие трупа?

— Да те вземат дяволите, Рутледж, скапаняк такъв! Не можете ли поне да приличате на полицаи!? — Гамбоа застана до двама млади, единият с опашка, а другият с тъмни очила и джинси. — Не само приличате на боклуци, а сте си такива.

— Ти ли го казваш? Чувам, че напоследък разследваш убийствата си в разни помийни ями.

Нима бяха научили и за това?

Гамбоа се приближи до Рутледж и впери поглед в очите му. Не за първи път се заяждаха така. Нокс все пак искаше да избегне всякакви неприятности и застана между двамата. Имаха нужда от помощта на отдела за борба с наркотици.

— Знаеш ли, Гамбоа — не преставаше Рутледж, наклонил глава, за да го вижда над рамото на Нокс, — с радост бих те изритал по задника, само че след два часа трябва да сме на улицата.

— Слушайте, сержант Рутледж, съжалявам, че прекъсваме работата ви — опита се Нокс да успокои обстановката. — Дойдохме, за да получим от вас сведения за един човек на име Еди Ромеро.

— Знам, че е мъртъв — отговори Рутледж.

Гамбоа му показа компютърната разпечатка.

— Струва ми се, че е работил за вас. Така ли е?

— Да, използвали сме го няколко пъти. За следене на пласьори и всичко останало. — Както повечето ченгета от службите за борба с наркотиците, Рутледж също изпитваше параноичен страх от скандалите.

Всички знаеха, че в този бизнес се въртят много пари и борещите се с него бяха най-силно изложени на изкушението да се корумпират. — Някакъв проблем ли има?

— О, не — отговори Нокс. — Според документите, той е бил арестуван миналия месец за притежание на наркотици. За вас ли работеше?

— Да, преди да го очистят.

— Каква точно беше задачата му?

— Както на всички останали. Трябваше да ни информира за контактите си. Този път се срещна с някакъв тип на име Шаба Сейнт Джеймс.

— О-хо-о! — възкликна Гамбоа и показа на Нокс разпечатката. — Виждаш ли? Шаба Сейнт Джеймс е бил на покрива на затвора, когато Бъргър е очистен.

— Боже! Трябва веднага да го разпитаме!

— Малко е късно, умнико. Адвокатът му го е измъкнал под гаранция — Гамбоа посочи надписа до името. — Освен това никак не бързам да го пипна.

— Защо?

— Искам известно време да го наблюдаваме. Да видим с кого се среща.

Този тип е само изпълнител. Трябва да разберем кой е мозъкът зад всичко това.

Нокс кимна.

— И Ромеро трябваше да му заложи клопка? — попита Гамбоа.

— Не. Искахме да устроим нещо такова, но Ромеро категорично отказа да участва. Страхуваше се.

— Може би това е в основата на всичко — каза Нокс. — Сейнт Джеймс е заподозрял, че Ромеро се кани да му изиграе мръсен номер и го е ликвидирал.

— Може би — кимна Рутледж, — само че не е имал основание да мисли, че работи за нас, защото не работеше. Нали се отказа? Освен това, защо ще убива адвоката? Само би си навлякъл неприятности.

— Точно така — съгласи се Гамбоа. — И защо му е било да убива Бъргър?

Не, тук играта е по-голяма, не става дума само за леке, което се е уплашило да не го натопят. — Той млъкна за миг и се обърна към Нокс.

— Чакай малко, колежанино! Барет не ти ли каза, че пред „Медтек“ е стрелял едър негър, комбина с Ромеро?

Нокс кимна.

— Тогава ще наблюдаваме кучият син известно време. Да видим какво е намислил.

След като атмосферата се поуспокои, Нокс попита:

— Сержант, възможно ли е момчетата ви да следят известно време какво става по улиците? Може да ни помогнат да открием Сейнт Джеймс.

Рутледж кимна.

— Ще наредя. Що се отнася до Сейнт Джеймс, бърлогата му е в увеселителния парк в Хънтингтън.

— Знам го този парк — отвърна Нокс. — Благодаря. Всички сведения, които можете да ни дадете, ще ни бъдат от полза.

— Да — подхвърли Гамбоа на излизане, — ако им остане време между дозите кокаин.

— Ще направим всичко за теб, Гамбоа — извика Рутледж в отговор. — Ако чуя нещо, ще ти се обадя в антисептичната яма.

Стаята се разтресе от смях. Нокс хвана шефа си за ръкава и го избута през вратата, преди да успее да отговори.