Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (21)

Глава двайсет

Всяка нощ Теди Бъргър се свиваше на неравния дюшек, колкото се може по-далеч от решетката и държеше очите си отворени на четири. Шумовете го стряскаха, особено тези, които му приличаха на тихи стъпки.

Чувстваше се спокоен, само когато стената бе зад гърба му. Когато се налагаше да излезе от килията, заобикаляше ъглите внимателно, отдалеч, и винаги проточваше врат, за да се увери, че никой не го причаква.

Спеше свит на кълбо, колкото се може по-далеч от решетката — някой можеше да го улови за крака, да го издърпа и да забие нож в корема му. Бе чул, че Лешояда е умрял точно така. Освен това разправяха, че могат да натикат в гърлото ти сапун, докато се задушиш. Подобни разкази го ужасяваха. Всяка вечер седеше на леглото си и отново преживяваше чутото през деня.

Един от затворниците му каза как са умрели Еди и Скот още в деня след смъртта им — с отрязани глави, обезобразени. Беше мексиканец и го заговори по време на разходката. Пушеше някаква отвратителна мексиканска цигара, от която на Тед му се повдигаше.

— Сестрата на Еди казала на Родригес, че стените в кухнята били целите червени. Навсякъде кръв! По печката, по хладилника… като че ли някой е взел кофа и я е плиснал!

Бъргър се отпусна върху бетонната пейка и се облегна на стената.

Всички в затвора знаеха, че смахнатия островитянин ги е пречукал. Ето това беше най-голямото безумие — ченгетата се мъчеха да открият кой е убил пазача на „Медтек“ от месеци, а тук всички знаеха много добре.

След като и Шон му каза за смъртта на Еди и Скот, Тед имаше чувството, че ще полудее. Почти престана да се храни, а когато се заставеше да хапне нещо, едва преглъщаше. Отслабваше като спукана гума по неравен път.

Освен в столовата, налагаше се да среща другите затворници и по време на задължителната разходка след обяд. Първите няколко дни, откакто научи за смъртта на Еди и Скот, успя да я избегне, като каза, че е болен, но след това надзирателят му обясни, че ако е толкова болен, трябва да отиде в болницата. Веднага му стана добре и реши да рискува и да излезе навън — там поне щеше да е на крака, когато се опитат да го ликвидират.

Карето за разходки се намираше върху покрива на сградата. На високите стени беше опъната бодлива тел, но тя изпълняваше по-скоро психологическа, отколкото реална функция — височината до асфалта долу бе твърде голяма, за да ти мине през ум да избягаш оттам.

Денят бе топъл за зимно време и слънцето грееше приятно. Шаба стоеше в единия ъгъл, в сянката. На вътрешната страна на панталона му с лепенка бе прикрепено петнайсетсантиметрово острие, направено от изпилена ножовка. Първите два дни след арестуването му Бъргър не се бе появил. Правеше се на болен, но рано или късно щеше да си покаже носа навън.

Излезе последен, съвсем близо до дежурния надзирател. Когато мина през решетката, опря гръб в бетонната стена и бавно се придвижи до една свободна пейка. Няколко негри вдигаха гири в далечния ъгъл, а други играеха баскетбол. Групичка мексиканци разговаряха на бетонния подиум, предназначен за боксов ринг.

Бъргър огледа карето внимателно. Ако някой приближеше до пейката, щеше да стане и пак да се отдалечи от всички останали. Не бе успял да види добре Шаба. Помнеше само, че е едър. Но половината негри наоколо бяха не по-дребни от него. Освен това не бе задължително да го очисти точно Шаба. Можеше да е всеки друг, по всяко време. Особено сега, сред още триста затворници и само двама невъоръжени надзиратели. Ако станеше сбиване, можеха да го смелят на кайма за секунди, без надзирателите дори да разберат какво е станало.

Бъргър остана до стената. Поглеждаше часовника си почти всяка минута, за да види още колко време ще трябва да остане там, напълно беззащитен. Целта му всеки Божи ден бе чисто и просто да оцелее, всяка нощ му се присънваше един и същ кошмар — как негърът се промъква в килията му с онова мачете. И се чувстваше все по-зле. Не можеше да спи, не можеше да се храни, не можеше да прави каквото и да било, освен да мисли. Ужасът го бе завладял напълно. Имаше диария.

Главата му бучеше от глад и недоспиване. Денем, когато беше топло, трепереше от студ, а вечер се потеше. Знаеше, че скоро ще рухне, но какво би могъл да направи? Да се овладее?

Шаба мушна ръка в панталона си и отлепи острието. Скри го в ръката си и застана до кофите за боклук, недалеч от Бъргър. Когато иззвъня звънецът, Бъргър отново остана последен. Долови, че зад него има някой и се опита да ускори крачка, но Шаба го улови за врата с огромната си ръка и го задържа.

Притисна гръкляна му и му попречи да извика. Умееше да убива с прецизността на хирург, когато се наложеше. И му доставяше удоволствие, сякаш бе поел качествен наркотик — да слуша как някой да моли за живота си, да гледа уголемените от страха очи, да вижда осъзнаването на приближаващата смърт. Затова предпочиташе мачетето — то подсилваше ужаса. Обичаше да слуша жалното скимтене, да долавя как жертвите виждат живота си като на филмова лента до последния писък и болката, която блокира мозъка. Можеше да прекара цяла нощ на кокаин — сякаш язди буен жребец — или на хероин — той оцветяваше всичко в златно, — но нищо не можеше да се сравни с чувството, което събуждаше у него смъртта.

Заби острието в гърба на Бъргър. То проби мускулите и се вряза в бъбреците. Шаба го раздвижи вляво и вдясно, без да пуска врата му, за да среже колкото се може повече вътрешни органи. Когато го пусна да се свлече на асфалта, сърцето продължаваше да работи, защото кръвта излизаше на тласъци. Главата му тупна глухо. Задушаваше се и дробовете му свиреха като на болен кон. След това от сгърчената му уста също бликна кръв и дневната светлина заблестя в очите му както някога, когато караше детското си велосипедче, преди да убият майка му и тя се усмихваше… някога. Той простена при представата за нея, почувства топлата кръв като нейния дъх на лицето си.

Когато надзирателите видяха Бъргър проснат по очи, той вече бе мъртъв, а Шаба бе преминал по дългия коридор без прозорци и вече седеше в килията си.