Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (20)

Глава деветнайсета

Когато Шон се прибра у дома си след съдебното заседание, телефонът звънеше.

— Миста Барет! — изкрещя островитянинът в ухото му. — Слънцето свети, а момичето си върви! К’во мислиш? Че ще увисне на едно място цял живот, за да може онзи де-тек-тив да я намери? К’во мислиш ти?!

— Все още не сме я открили, каубой — отвърна Шон. Не искаше да вдига самочувствието му. Ако такъв смахнат тип почувстваше, че наистина имат нужда от него, не се знаеше какво може да поиска.

— Може би не. Може би не. Но знам повече от тебе. Нали така?

Шон се засмя. Вероятно типът беше прав.

— Добре. Тогава ми кажи какво знаеш.

— Знам. Малката птичка Робин сега хвърчи на север към Голдън Гейт.

— В Сан Франциско ли е?

— Ха, ха, ха, ха! Американския Багдад!

Шон започваше да мрази този смях.

— Сан Франциско е доста голям град. Не можеш ли да ми кажеш нещо по-определено?

— Рибарския кей. Обича да похапва при Янки Клипър.

— Добре, може би ще опитам и там — каза Шон. След това реши да провери едно свое хрумване. — Между другото, много ми хареса червената ти корвета.

За първи път от другата страна на линията последва тишина. Разбра, че в Бейкърсфийлд е видял именно този тип. Беше негов ред да се засмее.

— Сега знам как изглеждаш. Видях те с момичето в колата.

Негърът не каза нищо още няколко секунди. След това проговори тихо, с леден глас:

— Значи си видял прекалено много.

Затвори, без да се смее.

 

Шаба се измъкна от телефонната кабина и намести тъмните си очила.

Затананика някакво старо реге и тънките плитки заподскачаха върху раменете му.

Когато стигна до пикапа, той извади от джоба си пистолет, наведе се към прозореца откъм шофьора и му го подаде, дърпайки главата му назад.

— Хубаво го пази, Хуупс. Време е да си разчистя сметките с Бъргър.

Шофьорът кимна и се усмихна, показвайки два златни кучешки зъба.

— Още едно бяло момче има нужда от бръснене — каза той.

Шаба тръгна нагоре по улицата, където бе паркирана корветата, заобиколи я отзад и спря за миг, колкото да изчисти някакво петънце от капака на багажника с долния край на ризата си. Отдръпна се, за да види по-добре дали е успял, мина отпред и отвори вратата. Обърна се с гръб към колата и се мушна в тясното пространство със задника напред, като запълни цялата седалка. Прибра първо единия, после другия крак, а темето му почти опря в ниския покрив.

Мушна ключа в стартера и колата замърка като огромна котка. Натисна съединителя и изключи от скорост. Остави мотора да поработи малко на празен ход, като от време на време форсираше, за да е готов да полети напред. Беше съвсем близо до централната градска част, така че нямаше как да не се появят ченгета.

Минаха само няколко минути и една патрулна кола спря на кръстовището пред него. Шаба включи на първа и настъпи газта. Корветата изрева и се понесе. Когато стигна светофара вече бе вдигнала близо сто.

Връхлетя по средата и рязко сви наляво, така че задните гуми поднесоха и колата се завъртя. Другите шофьори настъпиха спирачките, за да избегнат удара с този смахнат тип, качил се на такава мощна спортна кола. Корветата стигна бордюра и спря.

Шаба изпълзя навън и се изправи ухилен, с ръце на кръста, точно срещу ченгетата.

Шофьорът, Джино Делонг, полицай с десетгодишен стаж, видя огромния негър, който се хилеше край червената кола и изсумтя:

— По дяволите! Мирише ми на сериозна разправия. — След това кимна на Сис Марин, неговата партньорка, и добави: — Вдигни шибаната слушалка и поискай подкрепление.

Делонг излезе от колата. Палката му беше готова да влезе в действие, увиснала в дясната ръка покрай бедрото.

— Прекалили сме с алкохола, така ли? — извика той на Шаба, който все още стоеше край колата от другата страна на улицата.

Негърът се обърна към него и продължи да се хили.

— Я се разкарай! — извика той.

Делонг въздъхна.

Партньорката му също излезе от колата и тръгна към негъра отляво.

Махна й с ръка да не бърза. След няколко минути наоколо щеше да гъмжи от ченгета. Можеха да го зашеметят с гумени куршуми, без да рискуват каквото и да било. Шаба също си даваше сметка за това и нямаше никакво намерение да чака да развалят представлението му. Веднага щом ченгето отклони поглед към партньорката си, той направи няколко големи крачки напред и Делонг само усети как го обгръща някаква огромна черна маса.

Негърът улови дясната му ръка, така че да не може да използва палката, и го повали на земята. След това го прехвърли върху себе си и започна да стиска гръдния му кош. Жената се засуети около двете тела, но не можеше да направи кой знае какво. Делонг се опита да й извика нещо, но не успя. Можеше само да ръмжи и сумти. След малко дойдоха и другите патрулни коли, а Шаба премести ръцете си върху кръста на ченгето, така че да могат по-лесно да му сложат белезниците.

Трима едри полицаи измъкнаха колегата си от лапите на негъра, уловиха едрото туловище и го изправиха на крака. Делонг успя да си поеме дъх и заби палката си в чатала му с всичка сила. Черният се срути на земята и повлече със себе си двете ченгета, които го стискаха за ръцете.

— Ей, Делонг — изкрещя едното от тях, — какво правиш? Това копеле тежи над сто килограма!

— Дявол да го вземе, тази маймуна щеше да ме изкорми! — отвърна Делонг и размаха палката, готов да нанесе нов удар.

Дойдоха още двама и отново изправиха Шаба на крака. Четиримата го замъкнаха до колата на Делонг и го натикаха на задната седалка.

— Ей, не слагайте това копеле в мойта кола! — изрева Делонг. — Вони на оборски тор, по дяволите! Няма да се измирише един месец.

Но и другите ченгета знаеха това.

— Той е твой, Делонг. Трябва да си го транспортираш.

— По дяволите!

Шаба се отпусна на седалката. Топките му сигурно щяха да се подуят, но пък арестът мина по-лесно, отколкото бе предполагал. Адвокатът му щеше да го измъкне под гаранция веднага, щом станеше възмпжно, и щеше да обжалва, докато сведе наказанието до минимум. Преди това трябваше да посети мистър Теодор Бъргър в затвора и да сложи край на основния проблем.

 

Кари дойде в къщата на Шон някъде към десет вечерта, точно когато той привършваше с някакви бележки. Бяха в началото на сериозна сексуална връзка, а не се бяха виждали от три дни. Тя почука и влезе, а Шон я прегърна и целуна. След минута вече се боричкаха и смееха в спалнята.

Въпреки че се чувстваше щастлив с нея, един въпрос не преставаше да го занимава — просто не можеше да си представи какво намира у него Кари Робинсън. Би могла да има всеки. Все пак той беше твърде ангажиран с въртележката около делото и със сексуалните отношения помежду им, за да е в състояние да се вгледа във връзката им както трябва. Когато го обземеха съмнения, просто си казваше, че всеки мъж би се чувствал несигурен с толкова красива и интелигентна жена.

Кари се събуди и не го завари край себе си. Видя светлината във всекидневната и отиде там. Шон се мръщеше над някаква книга, подпрял глава на ръцете си.

— Какво има? — попита го тя.

— А, събуди ли се? Това дело ме побърква. Свиря изцяло солова партия, а няма нищо, което да ме насочва. Почти не съществуват прецеденти, на които да се позова. Навсякъде в правната литература се говори за случаи, когато наистина е било извършено убийство.

Няколко пъти се бе възползвал от предложението на Спан да му помага за делото и съветите му наистина бяха ценни. Кари беше с него всеки ден. Винаги, когато имаше възможност, тя оставаше и през нощта, така че разговаряха за процеса почти непрекъснато — в леглото, сутрин на закуска. Обаждаше й се в кантората, когато имаше време, двамата се разхождаха ръка за ръка и разсъждаваха върху поредните юридически трънаци, през които трябваше да се премине. Кари притежаваше остър, находчив ум и винаги успяваше да види светлия лъч, който да го изведе от поредната тъмна дупка. Помагаше му да изясни съмненията си и да се съсредоточи върху истинските проблеми на делото. С всеки изминат ден разчиташе на нея все повече и повече.

Кари седна на канапето и той я прегърна. Тя се отърси от дрямката и започна да го разпитва.

— Защо си провесил нос?

— Опитвам се да реша дали да изправя Чад на свидетелската банка — отговори той и продължи да я гали разсеяно.

— Ако не го направиш, как ще разберат съдебните заседатели какво точно се е случило? Ще искат да го чуят от обвиняемия.

— Знаеш, че това е голям риск. Един Бог знае какво може да направи старата лисица Лоуънстайн с хлапе като Чад. — Шон поклати глава. — Твърде рисковано е.

— Рано или късно ще трябва да го разпиташ — отбеляза Кари и махна ръката му от гърдите си, за да може да мисли по-добре. — Освен това съдебните заседатели ще искат да видят лицето му, когато казва, че е невинен.

— Не — поклати глава Шон. — Ако Чад даде показания, ще изпаднем в беда. И прокурорът го знае много добре. Ако му падне в ръчичките, ще го унищожи.

— Така е — съгласи се Кари.

— А и всеки момент могат да открият трупа. Винаги щом чуя проклетия телефон да звъни, си мисля, че е Гамбоа, който бърза да ми съобщи радостната вест. Ако я намерят мъртва, почти сигурно е, че ще го осъдят.

— Значи трябва да е в състояние много добре да обясни какво точно се е случило, ако иска да се отърве поне с непредумишлено убийство.

— Поне — кимна Шон. — Естествено, за обвинението няма да е кой знае какъв проблем да твърди, че е взел пистолета със себе си, единствено защото е искал да я убие. А това е предумисъл.

— И тежка присъда.

— Да.

— Винаги е трудно да решиш дали да разпиташ обвиняемия в съда или не.

Подготви се, довери се на инстинкта си и действай — това казваше баща ми.

— Да. Малко късмет също не би бил излишен.

Шон се вгледа в лицето й, после я целуна. Имаше чувството, че съвсем скоро ще се събуди — във фирмата на Спан, зает с бракоразводни дела, че съдебната битка на живота му ще се окаже само един кошмар, че няма да е тук и сега с Кари.

— Откъде знаеш толкова много за криминалните дела? — попита я той.

— Не забравяй, че с това съм отраснала. Навремето баща ми и Спан бяха най-добрият екип в цялата област. Баща ми ме караше да работя върху криминални процеси, още докато бях ученичка. Все едно ме учеше да играя тенис. Искаше да стана шампион. Най-напред ме накара да прочета Шерлок Холмс и другите класици на жанра. Успя да ме запали. В училище ме караше да седя в библиотеката и да търся прецеденти за делата му.

Приятелите ми ме викаха да изляза, а аз им казвах, че не мога, защото съм точно по средата на голямо дело. — Кари се засмя. — Можеш ли да повярваш!? Затънала до уши в съдебен процес ученичка!

Тя го целуна и не му бе трудно да отгатне намеренията й, но искаше да я попита и още нещо.

— А защо Картър и Спан, след като са били толкова добри криминални адвокати, са се заели с корпоративно право?

— Много просто. Заради парите. Богатият живот им хареса и постепенно изоставиха криминалните дела. Започнаха да печелят бързо и чисто…

Джобовете на фирмите са толкова дълбоки! Какво ги интересува, ако им вземеш хонорар за петстотин часа? Стига да спечелят делото, твоите въшливи 250 000 не означават нищо. Особено, ако им помогнеш да сключат сделка, например за сто милиона. Няколко такива дела годишно и адвокатът печели седемцифрена сума, без изобщо да се преуморява.

— Значи само заради парите?

— Не, не е чак толкова просто, всъщност… Но нещата се натрупват и след време се оказва, че вече не можеш да се върнеш назад.

Шон виждаше, че е смутена. Винаги, когато станеше въпрос за баща й, тя заемаше защитна позиция.

— Извинявай, не искам да си мислиш, че осъждам баща ти.

— Знам, Шон. Ти обичаш наказателното право. Не те осъждам. Аз също го обичам. Но когато баща ми започна да се занимава с корпорациите, нямаше как да не го последвам.

В гласа й прозвуча съжаление. Притежаваше талант, вроден афинитет към наказателното право и умееше безпогрешно да преценява кое има стойност в съдебната зала и кое — не.

— Е, когато решиш, че искаш отново да си бедна и чиста, обади ми се — каза той. — Знам една обещаваща еднолична фирма, която има нужда от съдружник и партньор.

— Това предложение ли е?

— Абсолютно.

— Е, време е — каза тя и протегна ръце към него.