Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (2)

Глава първа

Съдия Силвия Калебрезе, слаба жена с изпито лице и кокалести ръце, по които личаха множество синкави кръвоносни съдове, се наведе над съдийската банка и изръмжа:

— Предупреждавам ви, господа, че ако не престанете да се заяждате по този начин, ще ви санкционирам за обида на съда.

Тя погледна Шон Барет, младия адвокат на защитата, и след това свидетеля — детектив Том Гамбоа, който без пистолета си се чувстваше неприятно олекнал.

— Ясно ли се изразих? — попита тя и отново се облегна на стола.

Даваше си сметка, че подобни заплахи най-често са губене на време.

Барет все още нямаше опита на големите имена от професията си, но беше умен и се бореше с нокти и зъби докрай. Винаги носеше със себе си в съда цяла купчина папки и книги, чиито страници отбелязваше с откъснати от жълт бележник листчета. Освен това умееше да поема инициативата в свои ръце — безмилостно громеше неприязнено настроените свидетели, пледоариите му бяха блестящи.

Гамбоа на свой ред не даваше пет пари за нищо, щом веднъж изпаднеше в пристъп на прословутия си гняв.

— Така — кимна съдия Калебрезе. — Мистър Барет, можете да продължите.

Шон извади купчина листа от препълненото си куфарче и шумно ги стовари на масата пред себе си. Предпочиташе да привлича вниманието така, а не с тихо кашляне. Беше висок, с вид на гамен и в много добра физическа форма за човек, който се занимава с жалби и възражения по седемдесет и пет часа седмично. Носеше светлокестенявата си коса сресана назад като сърфист — за да може при нужда да маха солената вода и морките кичури от очите си с едно бързо движение на ръката.

Разбира се, сега, след като отговаряше за криминалните дела на една от най-добрите адвокатски фирми в Южна Калифорния, косата му беше много по-къса отпреди.

Докато ровеше в куфарчето си, за да намери химикалка, Шон хвърли бегъл поглед към свидетеля. Гамбоа беше типичен копой, с намръщена физиономия и врат на булдог, с чисти, отрудени ръце — като на водопроводчик. Той винаги казваше, каквото му е дошло в ума, а когато се ядосаше, ставаше морав. За Шон полицаят бе като коледна картичка — четлив и предсказуем.

— Добре, сержант, кажете в колко часа пристигнахте в дома на моя клиент? — Той кимна към Теди Бъргър, който седеше до него със свити на кълбо нерви. Беше мургав, неспокоен тип, ненавършил още трийсет, който при всяко появяване в съда започваше да гълта въздух като риба на сухо.

Бъргър — стажант-счетоводител, беше обвинен в убийството на застаряващия нощен пазач на фирмата, в която работеше. Пазачът бе застрелян в главата на десетина метра от работното си място само минута след като бе отбелязал в дневника напускането на Бъргър.

Обвинението разчиташе най-вече на самопризнанията, които обвиняемият бе направил пред сержант Гамбоа два дни след убийството.

— Бях там в единайсет вечерта — отговори полицаят.

— Разполагахте ли със заповед за арест или обиск?

— Това не беше необходимо.

Шон започна да крачи напред-назад пред свидетеля и старият паркет на съдебната зала заскърца. Обстановката беше типична — висок таван, шкафове за документи покрай стените, покрити с дървена ламперия, която се смяташе, че подхожда на съдийската банка и преградата за съдебните заседатели. Масите за обвинението и защитата бяха от по-тъмно дърво и имаха пластмасови табелки с надписи, така че съдията да не бърка участниците в играта.

— Аха. А защо не беше необходимо? — попита Шон, сякаш наистина нямаше представа за какво става дума.

— Разследването все още беше в началото и не знаех дали Бъргър е замесен или не. Заповед щеше да ми трябва, ако беше заподозрян.

Шон се обърна, хвърли бележника и химикалката върху масата на защитата и се усмихна. Номерът със стриктното придържане към буквата на закона нямаше да му мине. Много добре знаеше, че Гамбоа е от ченгетата, които се стремят справедливостта да възтържествува на всяка цена. Естествено, ако някой и друг невинен човек влезеше в затвора или поредния скапаняк отнесеше удар по муцуната, без да има защо, това изобщо не беше негова грижа.

— Значи клиентът ми не е бил заподозрян в онзи момент? — попита Шон.

Започваше да стяга примката.

— Както се опитах да обясня, тогава още не бяхме заподозрели никого.

Един от пазачите във фирмата, в която работи клиентът ви, беше убит.

Исках само да разбера какво може да ми каже по въпроса мистър Бъргър.

— Ето какво твърдите — заговори Шон и запрелиства някакви документи, закрепени с кламер. — Позволете да цитирам показанията ви: „Почуках на пътната врата и мистър Бъргър отвори след около минута“.

Гамбоа пое дълбоко въздух и кимна:

— Точно така.

И двамата знаеха, че адвокатът изгражда около него кошара, летва след летва, и полицаят не можеше да направи нищо, освен да опита да се измъкне, преди да е станало късно.

— И мистър Бъргър излезе навън?

— Точно така.

— Разбирам — каза Шон и се поколеба. Почеса се по брадичката и си придаде объркан вид. — А не валеше ли дъжд?

— Като из ведро — кимна Гамбоа отегчено.

— Тогава защо не зададохте въпросите си на мистър Бъргър вътре?

— Попитах го дали мога да вляза, но той отказа. Излезе навън и затвори вратата.

— И го разпитахте там?

— Точно така.

— Не сте влизали в къщата?

— Не.

Шон замълча и вдигна очи от документите. Беше малко над един и осемдесет, с няколко сантиметра по-висок от полицая, но Гамбоа седеше в издигнатата свидетелска банка, така че се намираха на еднаква височина.

— Значи стояхте навън под проливния дъжд и разпитвахте мистър Бъргър?

— Валеше.

Шон се облегна небрежно на парапета пред съдебните заседатели и скръсти ръце на гърдите си.

— Кой друг беше там?

— Кой друг ли?

— Да. Например, партньорът ви, детектив Нокс.

Гамбоа се намръщи. Дали Барет не беше успял да измъкне нещо от Нокс?

Тярбваше да внимава с това адвокатче. Трудно можеше да се предположи какво ще успее да изрови.

— Онази вечер Нокс не можа да дойде — отговори той. — Имаше някакви семейни проблеми.

— Значи бяхте сам?

— Да, бях сам. — Полицаят и се вгледа в Шон. Мъчеше се да разбере накъде бие.

— А часът не беше ли неподходящ, меко казано, за да разпитвате най-обикновен свидетел? Както споменахте, Бъргър все още не е бил заподозрян.

— Добрият полицай не работи само от девет до пет, като адвокатите — отвърна Гамбоа.

— Освен ако няма семейство, като Нокс, нали? — изстреля Шон в отговор. Знаеше за какво става дума в случая. Вече две съпруги бяха зарязали Гамбоа, а децата му не му говореха. Освен работата си в полицията, този човек нямаше никакъв друг живот.

Сержантът се намръщи.

— И какво стана, след като клиентът ми излезе навън? — продължи Шон.

— Обясних му, че искам да му задам няколко въпроса във връзка с убийството.

— И?

— Казах му, че искам да разбера дали е чул или видял нещо.

— Само толкова? — Шон задаваше въпросите си бързо един след друг.

Искаше Гамбоа да набере скорост и когато стигне до ръба на пропастта, да няма друга възможност, освен да скочи.

— Попитах го и защо е останал в службата до толкова късно онази вечер.

— И какво отговори клиентът ми?

— Отговори, че често се налагало да работи допълнително.

— А вие какво му казахте?

— Че съм чул друго. Говорих с шефа му и той не можа да си спомни мистър Бъргър някога да е оставал след работно време.

— И какво отговори той?

— Че шефът му грешал.

— Добре. А сега, да се върнем към писмените ви показания. — Шон отново вдигна листовете пред очите си. — Цитирам: „Мистър Бъргър смотолеви: «Видях като го застреляха. Бях взел едни документи, които нямах право да изнасям и пазачът се спусна да ме гони. Тогава изскочи един тип и го застреля.»“

— Точно така — кимна Гамбоа.

— Просто го смотолеви?

— Да.

— Аха — каза Шон, отдалечи се от свидетелската банка и се обърна към съдията. — Малко съм объркан, сержант. Знаели сте, че клиентът ми е присъствал, когато е извършено убийството, а въпреки това твърдите, че не е бил заподозрян. — Той разпери безпомощно ръце.

— Точно така — отговори полицаят.

Шон се обърна рязко, приближи се и повиши глас:

— Защо не сте предупредили клиента ми за правата му?

— Слушайте, защитнико! — изръмжа Гамбоа. Сега вече всеки момент можеше да излезе от кожата си. — Не се иска много ум, за да се разбере накъде биете! — Той сграбчи преградата пред себе си, сякаш се канеше да я прескочи. — По онова време Бъргър не беше заподозрян, така че не се налагаше да му чета правата. Освен това нямах време да го разпитам, защото падна на колене, закри очите си с ръце и започна да се изповядва. Аз самият доста се изненадах!

— Не се и съмнявам — каза Шон, но не се задържа дълго на саркастичната нотка. Гамбоа беше застанал точно където трябваше, така че бързо продължи нататък. — И какво направихте тогава?

— Прочетох му правата, попитах го дали е разбрал това, което му казах, и когато кимна, че е разбрал, му щракнах белезниците.

— Сержант Гамбоа… — Шон направи малка пауза, приближи се до свидетелската банка и застана така, че съдията да може добре да види полицая, даващ лъжливи показания. — Поиска ли моят клиент онази вечер да разговаря с адвокат?

— Не, преди да му прочета правата.

— Сигурен ли сте?

— Напълно — отговори сержантът троснато и се изправи.

— Нямам повече въпроси към свидетеля, ваша светлост. — Шон кимна и се вгледа в лицето на Гамбоа, за да види как ще му се отрази следващото изречение. — Но бих искал мистър Гамбоа да остане в залата, докато разпитам мисис Ан Потър.

Съдебният пристав излезе и след малко се върна, придружен от облечена с вкус жена. Наближаваше петдесетте. Беше стройна и слаба, със скъп син копринен костюм и подходящи велурени обувки с високи токчета.

Приличаше на разглезена кукла, чиято основна грижа е да изглежда страхотно — скъпата руса прическа, слънчевият загар през зимата, поддъражаното в гимнастически салон тяло.

— Мисис Потър — започна Шон, след като жената положи клетва, — най-напред искам да ви благодаря, че сте тук. Давам си сметка колко трудно е било за вас да дойдете. — Говореше, сякаш ставаше дума за покана на благотворителен бал. Мъчеше се да я предразположи.

Изглеждаше неспокойна като врабче, а подчертаната любезност понякога вдъхваше увереност на подобни разглезени кукли. Остави я да се настани удобно, да оправи полата си, да намери място за чантата си.

Наложи бавно томпо, за да й даде възможност да свикне със звука на собствения си глас, отекващ в просторната зала.

— Така. Бихте ли казали на съда къде се намирахте на втори ноември тази година?

— Хънингтън Бийч, „Дувър“, номер четиринайсет, шест, шест седем.

— Познавате ли обвиняемия мистър Бъргър?

— Да, познавам го. Той ми е съсед.

Шон мушна ръце в джобовете си и тръгна към нея. Държеше се, сякаш се намираше на разходка в парка. — А от колко време познавате мистър Бъргър?

— Откакто отидохме да живеем в къщата до неговата преди три години.

— С кого?

— Със съпруга ми Джон.

Жената извади от чантата си бродирана носна кърпа и боязливо се изкашля в нея. Шон си помисли, че това е хубава подробност. Жалко само, че съдията нямаше да й обърне никакво внимание. Чувствата, които този жест биха могли да предизвикат у съдебните заседатели, не означаваха нищо за Калебрезе. Подсмърчащи мъже и разплакани жени, малки деца, изпадащи в истерия, защото баща им ще лежи в затвора петнайсет или двайсет и пет години — съдиите виждаха подобни неща всеки ден.

— Смятате ли мистър Бъргър за свой приятел?

— Да. — Тя вдигна поглед към обвиняемия и очите й просветнаха. На устните й заигра храбра усмивка. Бъргър също й се усмихна.

— Все още ли живеете там със съпруга си? — попита Шон.

— Ами… не. Искам да кажа, вече живея сама. — Той кимна и без малко да й намигне, за да продължи. — Мъжът ми се изнесе миналия месец.

Разделихме се.

— Разбирам. А каква беше причината за раздялата ви?

— Ами… — Жената се поколеба и млъкна. Очите й зашариха из залата, сякаш търсеха изход. Шон знаеше, че това за нея е най-трудният въпрос. След него щеше да й е по-лесно.

— Мъжът ми научи за Теди и мен — прошепна тя.

— Съжалявам, но ще трябва да говорите по-силно — пролая съдия Калебрезе.

Мисис Потър пое дълбоко дъх и се вгледа в Бъргър, сякаш се вкопчваше в отломка от току-що торпилиран кораб.

— Аз и Теди бяхме любовници — каза тя дрезгаво.

Сред публиката се надигна шепот. Съдия Калебрезе хвърли поглед към залата. Обикновено подобни разкрития будеха далеч по-голям смут, така че този път не прибягна до съдийското чукче.

— Продължавайте, мистър Барет — подкани го тя.

Шон отново се обърна към свидетелката. Знаеше, че сега вниманието на всички е приковано към него. Гамбоа изведнъж се наведе напред и месестите му ръце стиснаха перилата на стола.

— „Теди“ е мистър Бъргър, нали? — попита Шон.

— Да — отвърна тя и погледна нежно обвиняемия. Беше ясно, че си е загубила ума по него, макар че Шон не можеше да разбере защо.

Наистина, Бъргър беше поне двайсет години по-млад от нея, с тъмни, замислени очи и славянска уста, прорязваща цялото му лице, която може би умееше да каже каквото трябва да на една жена, но от друга страна той беше нищо и никакъв чиновник в малка фирма и финансовото му състояние едва ли би предизвикало завист.

— Да се върнем към вечерта на втори ноември. Спомняте ли си къде бяхте?

— Бях у Теди… мистър Бъргър. — Тя се поколеба секунда и след това добави: — Мъжът ми беше заминал, така че прекарах нощта там.

Залата отново зашумя. Този път съдията удари с чукчето, за да предотврати всякакви по-продължителни разговори.

— Когато бяхте у мистър Бъргър, някой позвъни ли на вратата?

— Да.

— Къде бяхте с мистър Бъргър по това време?

— В леглото — въздъхна тя. Всяко ново разкритие уронваше достойнството й все повече. Щяха да минат месеци, преди клюките да замрат и тя да може отново да покаже лицето си пред хората. Никой не се стряскаше от самото й любовно приключение — всички правеха такива неща, най-често със съпрузите на приятелките си. Само че мисис Потър бе проявила удивително лошия вкус да позволи да я хванат и, още по-зле, да се замеси в скандал за убийство с човек като Бъргър.

Тя вдигна очи, овладя се и продължи:

— Леглото е точно до прозореца към улицата и Теди се надигна над мен, за да види кой е.

— Каза ли ви кой е?

— Не. Предложи да не отваряме, но онзи не спря да звъни в продължение на няколко минути, без да се откаже. Все по-настоятелно и по-настоятелно. След това чухме мъжки глас, който извика: „Бъргър, аз съм сержант Гамбоа от полицията. Искам да говоря с теб. Знам, че си у дома. Видях те да гасиш лампата“.

Шон виждаше, че нещата се развиват по плана. Той улови ръце зад гърба си и продължи да задава насочващи въпроси, за да я накара да разкаже всичко, което знае.

— Какво направи мистър Бъргър след това?

— Ами… беше късно вечерта, кварталът е тих, знаете, а онзи човек се разкрещя пред цялата улица, че е от полицията и иска да разпитва Теди. Теди реши да го накара да млъкне, преди да е разбрал целият град. Стана, сложи си халата и слезе долу. Чух го да разговаря с мъжа на вратата.

— Видяхте ли кой беше той?

— В началото не, но след няколко минути се отдръпна назад, така че го видях. Беше този — добави тя и посочи Гамбоа.

— Само сержант Гамбоа? Никой друг?

— Не видях друг.

— Продължавайте — подкани я Шон.

— След малко сержантът се изгуби от погледа ми. Двамата размениха местата си.

— Как размениха местата си, мисис Потър? — попита Шон и завъртя показалец пред гърдите си, сякаш с него разбъркваше питие в чаша.

— Ами сержантът застана под козирката, а Теди излезе на тротоара.

— Значи мистър Бъргър е бил изложен на проливния дъжд?

— Да.

Гамбоа изпухтя.

— И вече не можехте да виждате сержанта?

— Виждах само ръката му, която често-често мушкаше Теди в ребрата.

Шон застана до свидетелската банка и оттам впери поглед в Гамбоа, чиито челюсти бяха станали доматено червени. Ченгето беше отишло при Бъргър късно вечерта, беше го заставило да стои навън на ледения дъжд и се бе заело да го пече на шиш. А отгоре бе наблюдавал неоспорим свидетел.

— Добре, мисис Потър. Кажете ни какво стана след като сержантът изтласка мистър Бъргър на дъжда.

— Ами, започна да го тормози — отговори тя. — Крещеше му и наприказва цял куп ужасни думи.

— Ще ни дадете ли конкретен пример, мисис Потър?

— Мога ли да кажа подобно нещо в съд? — попита тя и погледна към съдията.

— Съвсем спокойно, мисис Потър — увери я Калебрезе със съчувствие. — Няма мръсотия на английски и на още няколко езика, която този съд да не е чувал досега десетки пъти.

— Сержантът нарече Теди „копелдак“ — отвърна тя бързо.

Калебрезе повдигна вежди. Шон се усмихна и бързо продължи:

— Значи сержантът се е държал грубо с мистър Бъргър?

— Да. Непрекъснато го псуваше и крещеше: „Знаем, че си го убил. Ще си облекчиш положението, ако ни сътрудничиш“.

— И какво отговори мистър Бъргър? — попита Шон.

— Многократно повтори, че няма да разговаря с него, без да присъства адвокатът му.

— Сигурна ли сте, че е казал това?

— Абсолютно. Каза го много пъти, но мистър Гамбоа не го пусна да се прибере.

— Не го пусна да се прибере! — гласът на Шон прозвуча ужасено.

— Не! Теди му се молеше. Казваше, че му е студено и иска да се прибере.

Следващите няколко отговора трябва да свършат работа, помисли си Шон и се приближи още повече до нея.

— А какво отговори сержантът на това?

— Каза: „Много хубаво. Това ще ти освежи паметта — отговори мисис Потър твърдо. Гласът й ставаше по-силен с всеки следващ отговор. — Няма да те оставя, докато не ми кажеш каквото искам да знам“.

— Това ли бяха точните му думи? — попита Шон и погледна към Гамбоа.

Полицаят седеше със стиснати юмруци, скърцаше със зъби и го гледаше втренчено.

— Да. Точно това.

— Аха. И какво стана после?

— Мистър Гамбоа каза на Теди, че имало свидетел, който го видял как застрелял пазача, така че било по-добре да признае, ако не искал да отиде в газовата камера. Каза му, че ако признаел, щял да му помогне.

— Сержант Гамбоа е казал, че ще помогне на мистър Бъргър, ако се признае за виновен в убийство? — Шон повдигна вежди, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Да.

— А какво отговори мистър Бъргър?

— Че иска да се види с адвоката си и да се прибере вкъщи. Това продължи поне половин час. Сержантът крещеше на Теди: „Ти го уби, нали! Ти го уби!“… Непрекъснато. Теди му се молеше да го пусне да се прибере у дома. — Очите на мисис Потър изведнъж станаха тъжни, сякаш бе видяла прегазено кученце. — Беше само по тънък домашен халат, мокър до кости и трепереше!

— А сержант Гамбоа пусна ли мистър Бъргър да се прибере?

— Не! — отвърна мисис Потър силно, с достойнство — както подобава на истинска дама. — Последва дълга пауза, след това чух Теди да казва:

„Да“, после още веднъж „да“ и накрая „изстрел“.

— Така — кимна Шон. — Просто „изстрел“. — Той изчака секунда-две след жестоката дума и попита: — И нищо повече?

— Чух само това. Освен, че сержантът повтаряше „Браво, добро момче“.

Чух го много ясно. И го попита още кои са били с него. С такъв заповеден тон, като че ли говореше на някоя отрепка. Идеше ми да сляза долу и да го цапардосам по наглата физиономия — добави мисис Потър и вирна предизвикателно брадичка към полицая.

— Това ли беше всичко?

— Да.

Шон се отдалечи от свидетелката, после пак се приближи и заговори много бавно, с напрежение в гласа:

— Помислете внимателно, мисис Потър. Чухте ли сержант Гамбоа да казва на мистър Бъргър, че има право да се посъветва с адвокат? — Той се опря на парапета пред нея.

— Не! Теди непрекъснато му повтаряше, че иска да говори с адвоката си, но сержантът не искаше и да чуе.

— Значи сте сигурна, че мистър Бъргър настояваше за среща с адвоката си?

— Каза го многократно.

— И това стана преди мистър Бъргър да произнесе думата „изстрел“?

— Да.

— Нямам повече въпроси, ваша светлост — заяви Шон и седна до клиента си.

Бъргър се вгледа в лицето му и попита:

— Как беше?

Шон кимна одобрително. Бе почти сигурен, че е успял да погребе кучия син.

Джордж Ландс, заместник областен прокурор, стана, за да проведе кръстосания разпит. Подвизаваше се в тази древна съдебна зала повече от двайсет и пет години, което бе притъпило острите му ръбове, но все още беше способен да изстиска свидетел, ако сметнеше за необходимо. В същото време много добре си даваше сметка, че Барет е притиснал Гамбоа в ъгъла. Съдебните заседатели никога нямаше да вземат под внимание самопризнанието на обвиняемия, на каквито и изпитания да подложеше мисис Потър. Калебрезе нямаше да се впечатли, дори и свидетелката да беше спала с всички мъже в Нюпорт.

Ландс зададе няколко кратки въпроса и се върна на мястото си. Съдия Калебрезе остана замислена по-малко от минута и произнесе решението си:

— Съдът уважава искането на мистър Барет да не се взема под внимание самопризнанието, за което се твърди, че е направено от неговия подзащитен пред сержант Гамбоа. Най-малкото, сержант Гамбоа е трябвало да третира мистър Бъргър като заподозрян и да го уведоми за правата му, преди да му задава каквито и да било въпроси. Струва ми се, че мистър Барет ни показа достатъчно недвусмислено, че сержант Гамбоа е принудил обвиняемия да подпише това самопризнание със сила.

— Тя удари с чука си и добави: — Закривам заседанието.

Шон започна да прибира документите си с две ръце, като играч на покер, който събира спечелените чипове от масата.

— Това беше важна победа за нас — каза той на Бъргър, докато тъпчеше книжата в куфарчето си.

— А сега какво? — попита Бъргър.

— Сега ще почакаме, за да видим дали наистина желаят да те обвинят в убийство — отвърна Шон и кимна към Ландс.

— Мислиш ли, че ще ме обвинят?

— Могат да докажат кражба на документи, а освен това, че си бил на местопрестъплението. Струва ми се, че дело ще има. Само че без самопризнанието ти, им остават само косвени доказателства. Не е открито оръжието, няма свидетели, мотивът е неясен.

От двете страни на Бъргър застанаха униформени служители и го уловиха за лактите. Той стана безропотно, като вцепенен. Винаги губеше ума и дума, когато идваха да го отведат. За първи път виждаше голям затвор отвътре. Изведнъж се бе оказало, че трябва да обядва с типове, за които е забавно да те премажат от бой.

— Ще поговорим във вторник — подметна Шон, когато отвеждаха клиента му.

Затвори куфарчето си. Беше му го купил баща му малко преди да умре, с пари взети назаем от приятелите по чашка, защото го приеха да следва право. След десет години тежка експлоатация състоянието му бе окаяно.

Закопчалките отдавна не функционираха и се затваряше с кожен ремък.

Но Шон не желаеше да си купи ново куфарче. Това бе последното нещо, дадено му от баща му, неговият последен жест, и сякаш все още чуваше думите му: „Е, доста префърцунено е да следваш право, но въпреки това те обичам. Иди сритай нечий задник, синко“.

Улови куфарчето под мишница като футболна топка, защото миналия месец бе паднала и дръжката. Все още не я бе поправил, но продължаваше да си записва в бележника, че трябва да го занесе в работилницата в Сан Клементе.

На излизане от залата го спря Сийлик, съдебният пристав от съда на съдията Маклин, който се намираше по-нататък по коридора.

— Барет — каза той, — съдия Маклин иска да те види. Веднага.

— Каза ли за какво се отнася?

— Струва ми се, че са те избрали за защитник по онова дело без труп.

Шон веднага се сети за какво става дума. Преди три седмици Чад Къртис, бивш училищен шампион на областта, беше арестуван за убийството на приятелката му, красива млада актриса на име Робин Пенроуз. Поради уникалността на този случай, местната преса се бе разшумяла за него значително, а вече си пробиваше път и към националните медии. Младата жена бе изчезнала преди шест седмици, след като за последен път я бяха видели да се кара с Къртис на плажа.

Областният прокурор го бе обвинил в убийство, въпреки че липсваха преки доказателства за смъртта й. Тялото на Робин Пенроуз все още не бе открито.

— Маклин много добре знае, че от фирмата няма да ми разрешат да поема служебно назначение от съда — възрази Шон.

— Съдията е готов да заложи задника си, че ще намериш начин да го поемеш. Това бяха думите му.

— А какво стана с Пелзър? — попита Шон. Това беше служебният защитник, който се бе занимавал с делото досега.

— Наложи се да се откаже — отвърна Сийлик. — Идеше му да се разплаче, когато го каза на съдията.

Съдебният пристав вероятно не преувеличаваше. Процес за убийство, без да е открит трупът — това беше най-сериозното предизвикателство за един адвокат по криминални дела, най-тежкият изпит за неговите способности. Не само че случаите като този бяха удивително малко, но и прокуратурата рядко даваше ход на делата, освен ако косвените доказателства срещу обвиняемия са наистина убедителни. Кой адвокат, който обича професията си и обича да рови из подробностите, за да открие малката изгубена нишка, способна да реши случая, кой адвокат, който е в състояние да се наслади на схватката в съда, би се отказал от такова дело? И сега се оказваше, че ще му го дадат на него — убийство без труп.

Шон положи всички усилия, за да потисне усмивката си.

— Все още ли не са я намерили? — попита той.

— Аха. Дори и парче нокът няма — отговори Сийлик.