Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (18)

Глава седемнайсета

Съдията Маклин ги бе повикал, за да опитат за последен път да се споразумеят. Делото „Къртис“ бе едно от дванайсетте, които го очакваха. Само едно от тях щеше да започне същия ден и ако се споразумееха, тяхното щеше да е с предимство.

Маклин, вкара в действие равни количества молби и заплахи и направи всичко възможно, за да постигне целта си. Най-накрая Луънстайн се съгласи на минимална отстъпка — да иска присъда за непредумишлено убийство, но Шон му каза, че няма да стане.

— Лошо — изсумтя прокурорът като човек, който е убеден, че успехът му е сигурен. Все пак Шон бе длъжен да предаде предложението на клиента си. Както и предполагаше, Чад отново отказа.

Като излезе от затвора след срещата с него, отиде в моргата, където в десет часа би трябвало да го чака Нокс.

— Как си, Емъри? — поздрави го Шон, когато го видя.

— Благодаря, добре. А ти?

Двамата едно лято играха в един и същи отбор. Младото ченге беше свястно момче и добър състезател. Нокс си даваше сметка на коя страна е, но не го приемаше толкова навътре, колкото Гамбоа.

Шон огледа студеното бетонено гробище, в което се намираха и отбеляза:

— Имало е и по-добри времена.

— Да — отвърна Нокс. — Така е.

Шон беше само по риза, защото бе оставил сакото, жилетката и вратовръзката си в колата.

— Какво се случи, Емъри? — попита той.

Нокс отиде до асансьора и натисна копчето за спускане. Кабинетите със секретарките и факсовете бяха на втория етаж, но истинската работа се вършеше в сутерена. Лабораторията беше на първия подземен етаж, а моргата, където бе тялото на Скот — на втория.

— Открихме трупа в пикап за мебели, на една пресечка от обществена баня, в която се събират хомосексуалисти.

— Мислех, че тези бани вече са изчезнали.

— Все още има няколко. Най-често са в тихи кварталчета и не бият на очи. Като тази. Зад Потъри Шак.

— Познавам района — кимна Шон.

Когато вратата на асансьора се отвори, веднага ги обгърна студеният въздух. Шон имаше чувството, че е попаднал в хладилник за месо.

Прогони мисълта от главата си.

— Спан каза, че е обезобразен.

— Да, смятах да те предупредя, за да се подготвиш. Гледката не е приятна.

На една табелка срещу асансьора пишеше „МОРГА“ и стрелката сочеше надясно.

— Какво са му направили?

Нокс се поколеба.

— Главите и на двете жертви са отрязани. — Гласът му звучеше объркано. — Пауърс освен това е изкормен. Гениталиите им също са отрязани…

Шон дръпна Нокс за лакътя и настоя:

— Кажи ми всичко, Емъри.

Нокс пое въздух.

— Гениталиите им са били отрязани и натъпкани в устите им. Един на друг.

Шон кимна.

— Затова ли смятате, че става дума за отмъщение на обратни?

— Има много признаци за това — отвърна Нокс и започна да брои на пръсти. — Станало е близо до известно свърталище на хомосексуалисти.

Единият от убитите е бил арестуван за проституция. А тази работа с гениталиите е стар начин да се покаже на всички, че двамата не са били стока.

Шон разбираше защо полицаите мислят така. Но не вярваше.

— Как е името на втория убит? — попита той.

— Все още го пазим в тайна, Шон.

— Емъри — каза той тихо, — трябва да знаеш, че Скот се занимаваше с делото „Бъргър“. Според мен това не е скандал между хомосексуалисти, а съм сигурен, че и ти не мислиш така. Педерастите рядко постъпват по този начин. Главите им са отрязани, за Бога! Не съм чувал за друг подобен случай. Преместването на труповете също е необичайно. Най-често ги зарязват там, където са ги пречукали.

Нокс не отговори. Трудно е да накараш ченге да ти каже къде е тоалетната, да не говорим да разкрие подробности около полицейско разследване. Свиха зад ъгъла и влязоха в помещението. Едната стена бе изцяло от хромирана стомана, с множество вратички петдесет на петдесет, с хоризонтални резета.

Шон отново улови Нокс за лакътя и го обърна към себе си.

— Искам да пипна главорезите, които са го направили, не по-малко от теб. Нямам нищо против да ти съобщя някои подробности, които ще ти помогнат да ги прибереш на топло.

Нокс го изгледа за миг и отвори папката, която държеше.

— Гилермо Йезуз Естебан Ромеро — каза той.

— Боже мой! — възкликна Шон. — Прав бях! Не, това не е скарване между педерасти. Бъргър и Ромеро са били заедно, когато е бил убит пазачът на „Медтек“. Ромеро е причината да отидат там. Стрелял е някакъв едър негър.

— Някакъв едър негър? Не можеш ли да ми дадеш по-точно описание от това? — попита Нокс.

— Не — отвърна Шон, — но знам кой може. — Имаше предвид Бъргър. Ако тази малка невестулка знаеше нещо, щеше да го принуди да му го каже.

— Само ми дай ден-два.

Нокс кимна и влезе. Шон никога не бе попадал в морга. Колкото и да е странно, досега не му се бе налагало да гледа труповете на жертвите.

Беше виждал стотици снимки на мъртъвци — във всякакви пози, състояния и степен на разложение. Бе чел десетки доклади от аутопсии. Но никога досега не му се бе налагало да влиза в това студено помещение със зелени стени и блестящи стоманени вратички.

Нокс подаде един оранжев лист на дребен човек с очила и зелена престилка, който седеше на масата и пишеше нещо. Без да каже дума, той пое документа, стана и тръгна към металната стена.

— Номер осем, две, седем, едно, седем. Бял мъж на около трийсет и две, метър и седемдесет и шест, седемдесет и пет килограма?

Нокс кимна, той отвори една от вратичките и издърпа с лекота чекмеджето.

На него бе положен труп в тъмнозелена, почти черна торба от пластмаса. Служителят дръпна ципа чак до коленете, после разгърна чувала, за да се открие тялото.

Главата на Скот бе отметната назад, почти изцяло отделена от трупа.

Стомахът и гръдният му кош бяха срязани и вътрешностите му се виждаха — сиви, с буци съсирена кръв. Под корема личеше още една рана, а между краката му бе поставена непрозрачна пластмасова торба, пълна с окървавена плът.

Странно, но обезобразеното тяло на Скот не повлия на Шон. Нито пък киселосладникавата миризма, от която на Нокс му се повдигаше.

Единственото нещо, което изпитваше, докато гледаше трупа на приятеля си, беше гняв. Колко време е било нужно, за да умре, мислеше си той.

Колко е страдал? Дали черният кучи син го е накарал да се моли за живота си?

Нокс погледна Шон. Един от хладилниците престана да жужи и настъпи пълна тишина. Служителят все още държеше поставката с ръка, готов да я вкара на място. Шон не отделяше поглед от Скот.

— Гадно копеле! — прошепна той накрая с омраза, която накара полицая да потрепери.

 

От моргата Шон отиде направо в затвора. Бъргър трябваше да му каже кой е убиецът и къде би могъл да го намери, иначе щеше да го бутне в първата възможна юридическа пропаст.

Все още разполагаше с пълномощното си като защитник на Бъргър, така че полицаят на входа само кимна и го пусна, без дори да го погледне.

Доведоха Бъргър и той го изгледа с изненада.

— Къде е Скот?

Шон не обърна внимание на въпроса му. Приближи се към стъклото. Беше бесен и Бъргър можеше да го види съвсем ясно.

— Искам да ми кажеш кой е черният задник, който стреля по пазача.

Бъргър се озърна неспокойно.

— Казах ти.

— Това, което ми каза, е пълна помия! — изръмжа Шон силно.

Ръцете на Бъргър започнаха да треперят.

— Кажи ми кой го уби! И не ми прилагай номера с припадането, защото ще прескоча тази шибана преграда и ще те свестя с ритници!

— Не можеш да ми говориш така. Дори не си мой адвокат! — обади се Бъргър. — Скот ми е адвокат!

— Скот е мъртъв! — изкрещя Шон и стана. Един от надзирателите се надигна, видя, че крещи Барет и седна отново.

— Как така?! — В очите на Бъргър се появи ужас.

— Също и Ромеро. Обезобразени! Главите им са били отрязани, а онези им работи — натикани в гърлата! — Шон бе прав, застрашително наклонен към арестанта. — По-добре ми кажи кой е, защото ти ще си следващият!

— Той знае, че няма да кажа нищо.

— Даваш ли си сметка какви ги дрънкаш? — изкрещя Шон. — Този тип е пречукал Скот и Ромеро!

— Няма причина да мисли, че ще пропея.

— Престани да се правиш на глупак! Вече знае, че си пропял. Как иначе Скот би научил за Ромеро? — Шон поклати глава. — Кажи ми кой е той и къде мога да го намеря.

— Така че ченгетата да го сложат в килията до моята? Не, благодаря!

— Не се безпокой за това, Тед — каза Шон твърдо и впери поглед в очите на Бъргър. — Докато си в затвора, няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

— Аха. А как точно смяташ да го направиш отвън? — Бъргър посочи към улицата. — Сигурен съм в едно, ако ти кажа, ставам пътник. Ако не ти кажа, има шанс да ме остави на мира.

Шон се наведе напред.

— Слушай, Тед, мога да ти обещая, че няма да кажа на ченгетата нищо без твое съгласие.

Бъргър бавно поклати глава, но бе ясно, че скоро ще се предаде.

— Добре, Тед — Шон се вторачи в очите му. — Какво ще кажеш, ако се съглася отново да поема защитата ти?

— Можеш ли?

— Не виждам защо не. Просто няма да мога да ти отделям много време, докато не свърши делото „Къртис“.

Бъргър се поколеба.

— Страхувам се, че ако ти кажа, той ще разбере.

— Как? Ако съм твой адвокат, съм длъжен да пазя тайните ти. Ако не го правя, ще загубя разрешителното си. Споразумяхме ли се?

Бъргър поклати отчаяно глава.

— Името му е Шаба. Шаба Сейнт Джеймс. Само това знам.

— Къде да го намеря?

— Не мога да ти кажа! Ще ме убие! — простена Тед.

— Ако не ми кажеш, също ще умреш. Искаш ли да опиташ? Това е положението. Той е застрелял пазача. Уби Скот и Ромеро. Остава само още един свидетел — каза натъртено Шон и посочи към него.

Бъргър пак поклати глава.

— Когато Еди искаше да го открие, ходеше в увеселителния парк в Хънтингтън. Там се навърта. Там е офисът му.

 

Беше в Хънтингтън четирийсет и пет минути след като тръгна от затвора. Увеселителният парк се простираше на огромна площ на самия бряг. Там имаше просторно хале с видео игри, виенско колело, влакче на ужасите. В средата бяха струпани павилиони за закуски и игри за наивници — баскетболни топки, които трябваше да се прокарат през по-малки от тях обръчи и всевъзможни други измами, които ти се струват лесна работа, ако искаш да спечелиш две умиращи златни рибки или бутилка с оловно дъно, която никой не може да събори.

Наоколо се шляеха множество хлапета, които нямаха какво друго да правят. Шон бе чувал за няколкото хайки за наркотици напоследък.

Както на много други места, бандите владееха положението и тук. Все още никой не бе умрял, независимо от престрелките, които не бяха рядкост. Местните хора наричаха мястото „парк на пистолетите“.

Шон бе толкова ужасен от начина, по който бе умрял Скот, че искаше на всяка цена да намери Шаба. Не можеше да каже на Гамбоа какво беше научил от Бъргър, защото той отново му беше клиент. Започна да разпитва наоколо дали са виждали „неговия приятел Шаба“.

— Като ти е приятел — изръмжа му едно чернокожо хлапе с обувки за двеста долара, — как така не знаеш къде да го намериш, а? Ченге!

Никой не знаеше нищо. Никакъв Шаба. Никакъв голям черен брат, който търгува с амфетамини. Просто никой не искаше да разговаря с бял кучи син, който имаше вид на ченге. Шон остана там, докато затвориха в полунощ и се прибра у дома, единствено с лошо слънчево изгаряне и болки в стомаха, причинени от лютите наденички.