Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (17)

Глава шестнайсета

Шон се опита да си уговори среща с Кари. Искаше да изясни нещата, които му бе казала за Робин, но вечно нещо попречваше — когато той беше свободен, тя или беше в съда, или извън града, или пък нещо друго. Едва след едноседмични опити, му предложи да вечерят заедно на следващата вечер.

Кантората на „Робинсън, Расин и Робинсън“ се намираше на десетия етаж на един небостъргач малко по-надолу по улицата от „Фашън Айлънд“ — огромният търговски комплекс на Нюпорт Бийч. Шон тъкмо щеше да влезе, когато отвътре излезе Картър. Беше топъл декемврийски ден — нещо нормално за Лос Анджелес преди януарските дъждове, но въпреки това Картър беше облечен като за ски — дебел вълнен пуловер, тъмносини панталони и скъпи ботуши.

— Шон, как си! — възкликна той. — Благодаря, че ме отърва онзи ден.

Имаш страхотен удар! Челюстта още ме боли.

— Съжалявам, Картър.

— Няма за какво. Не трябваше да се докарвам до това положение. Какво те води насам?

— Искам да поговоря с Кари за делото „Къртис“ — каза той и задържа вратата отворена, докато излезе Картър. Беше оставил негодното си куфарче в колата и носеше само бележника си и малък книжен плик. — Надявах се да поговоря и с теб, ако имаш време.

— Боже! Всъщност нямам никакво време. — Той вдигна ръка почти до носа си, за да покаже как си гледа часовника. — Наистина трябва да бързам, но поговори с Кари и ако все още смяташ, че трябва да се срещнем, ми се обади в петък. — Тръгна заднешком по коридора и се провикна, насочвайки с пръст към Шон: — Споразумяхме ли се? — След това го сви, сякаш дърпаше спусък.

Ето какво се бе объркало в Калифорния — някога, за да се споразумеят хората си стискаха ръцете, а сега чупеха пръсти тарикатски и изстрелваха нищо неозначаващи халосни обещания.

Шон кимна и се намръщи. Можеше да познае кога искат да се отърват от него. По всяка вероятност Картър не искаше да се ангажира като свидетел, защото не беше изключено да се наложи да виси в съда няколко дни, а това би означавало да намалее времето му за печелене на пари. Очевидно целта беше да се измъква, докато започне процеса, когато Шон щеше да е твърде зает, за да се занимава с неговите показания.

— Трябва да поговорим скоро, Картър — извика Шон след него. — Искам да знам какво е правила Робин вечерта преди да изчезне.

— Няма проблем — викна в отговор Картър и изчезна в асансьора.

— Да, няма проблем — повтори Шон в празния коридор.

Каза името си на секретарката и седна да чака. В приемната цареше атмосфера, каквато не бе очаквал. Обзавеждането беше като във френска провинциална къща, а стените бяха покрити с книги, за да вдъхват доверие. Факсовете, копирните апарати и компютрите се губеха сред декоративни растения, лампи и огледала. По стените висяха картини от съвременни художници, купени от бутиците в Лагуна Бийч. Шон долови женско влияние. Колкото повече жени навлизаха в правото, толкова повече намаляваха тежките кожени кресла, махагонът, ухаещите на тютюн за лула срещи, едноцветните костюми и семплите вратовръзки.

След няколко минути Кари отвори вътрешната врата. Беше със син велурен костюм, който прилепваше по тялото й като коприна. Полата стигаше до коленете, а блузата й бе бяла като мляко, с висока яка.

— Умирам от глад — каза тя. — А ти?

— И аз. Мексиканска кухня?

— Великолепно.

Отидоха в едно малко кафене, наречено „Ел Текуан“ — място, пълно със сламени шапки и панталони цвят каки. Те двамата бяха единствените гринго. Докато се хранеха със специалитетите на заведението и довършваха шестте бири, разговаряха за всичко друго, но не и за най-важното.

Едва след като се нахраниха, разговорът се насочи към съдебната зала и делото на Чад. Шон нарочно не й каза, че е видял Робин в Бейкърсфийлд. Всъщност, бе зърнал лицето на една жена, само за няколко секунди, в бясно летяща кола. Тогава бе готов да се обзаложи на всичко, че Робин Пенроуз е жива, но с всеки изминат ден увереността му намаляваше. Като адвокат на Чад съмнението му бе достатъчно. Кари, обаче, искаше да знае със сигурност.

Най-накрая стана дума за това, което му бе казал Крюгер — че Робин е избягала по време на срещата.

— Целия ден й беше криво — обясни Кари с лекота, която доста го озадачи.

— Добре, защо не ми го каза? — попита Шон. Кари беше адвокат, би трябвало да се досети, че тези подробности са важни за него. — Та Робин бе изчезнала само два часа по-късно! И най-дребният детайл може да се окаже много съществен!

Кари протегна ръка през масата и улови неговата.

— Шон, тя имаше кошмарен мензис. Затова беше всичко. Крюгер нямаше как да знае и може да му се е сторило странно.

— И само това? Месечният й цикъл? — Както повечето мъже, тайнственият хормонален бунт, който веднъж месечно се развихряше в женското тяло, го озадачаваше.

— През целия ден се държа като кучка. Полет и спускане. Плач и смях.

Цялото безумие — Кари илюстрира думите си с жест. — Твоят детектив попитал ли е Крюгер дали се е случило нещо или е чула нещо, което я е смутило?

— Да — кимна Шон.

— И? — Тя все още държеше ръката му.

Той поклати глава.

— Не е успял да си обясни поведението й.

— Това не бива да го притеснява. Много често и самите жени не могат.

Просто се случва. Не сме го измислили ние! — Кари се засмя, облегна се назад и отдръпна ръката си. — Целия ден се държа отвратително.

Когато най-накрая прекъсна срещата, аз й казах да си върви у дома.

Продължиха да разговарят за делото и Шон й разказа как изглеждат нещата за защитата. Обичаше да приказва с колеги адвокати, защото разбираха какво им говори.

Когато свършиха, отново се качиха в колата и потеглиха по улицата без да разговарят. По радиото Павароти пееше някаква стара неаполитанска любовна песен. Във въздуха се носеше ароматът на морето. В тъмнината Шон не виждаше Кари — освен, когато минаваха под лампите. Нежните къдрици около шията, пълните й устни, елегантните дълги пръсти, отпуснати в скута.

— Наблюдавам те от години — най-накрая каза тя.

Той се обърна към нея, но лицето й бе потънало в мрака.

— Какво искаш да кажеш?

— Присъствала съм най-малко на три твои дела, за да гледам как работиш.

— Защо, за Бога!? — засмя се той.

— Баща ми ме накара. Каза, че ако съм искала да видя как се държи един добър млад адвокат в съда, трябвало да наблюдавам Шон Барет.

Шон се изчерви от смущение. Едно беше някой затлъстял плешив колега да го удари по рамото и да го похвали за страхотната работа, а съвсем друго — да го чуе от такава красива жена.

— Много мило, че го казваш, Кари. Благодаря ти.

— О, Спан и баща ми непрекъснато говореха за теб — продължи тя. — Спан казваше, че няма да успее да те задържи при себе си. — Кари се засмя и потупа коляното му с пръсти.

— Шегуваш се!

— Не. Даваха си сметка, че рано или късно ще започнеш сам. И предполагаха, че ще е рано. Смятаха, че си твърде добър, за да останеш във фирмата.

— Те ли ти казаха това? — попита Шон и сякаш загуби теглото си.

— Разбира се. Татко нищо не може да скрие от мен. Познавам номерата му отлично. Спан и той се смееха по на чашка, защото според Джонатан било голям удар, че те е задържал година или две повече, отколкото е смятал, че ще успее.

— Значи голямата сцена със Спан…

— Е репетирана с години.

— Проклет да съм! — Шон поклати глава. Спан го бе манипулирал като марионетка.

Сви към Камино Капистрано и се насочи към скалите над плажа. Спря при Парка на боровете — на едно затревено място, от което се виждаше целия район.

— Ела, искам да ти покажа моята част от града.

Минаха направо през тревата, за да стигнат до една бетонна пейка на самия ръб. Шон прекрачи ниската дървена бариера, която преграждаше пътя на автомобилите и подаде ръка на Кари. Тя вдигна полата си, без да се замисли и също я прескочи. Шон забеляза, че е оставила обувките си в колата.

Кари проследи погледа му и каза:

— Мразя обувките.

Внимателно се спуснаха на една площадка под ръба на скалите, където никой отгоре не можеше да ги види. Пред очите им бе цялото крайбрежие. На север беше кеят на Дейна Порт, навлязъл навътре в океана, на юг се простираха Капистрано и Сан Клементе, погълнати от дрямка. Само старото пристанище на Капистрано бе осветено. То все още привличаше морски пехотинци с бебешки личица от базата „Пенделтън“, които се шляеха наоколо с надеждата някоя ученичка по бикини да прости остриганите им глави и да си поприказва с тях.

— Исках да ти покажа това — каза Шон и посочи с ръка. — Там, точно отдолу, е къщата ми.

— Живееш на брега?

— Старите сърфисти не могат да живеят на повече от сто метра от водата. — Той посочи към белите гребени на вълните, осветени от луната.

— Ти си сърфист?

— Някога живеех на дъската. Сега, разбира се, живея в съда. — Шон щракна тъжно с пръсти и Кари се засмя. — Но все още успявам да излизам в морето веднъж седмично. Нощем.

— Как така нощем?

— Винаги, когато се прибера от работа, правя опит да се натопя във водата.

Кари се обърна към него и се усмихна учудено.

— Никой не сърфира нощем.

— Ами! Няма нищо особено. Всъщност, много по-безопасно е от това, да плуваш нощем. Правила си го, нали?

— Че кой не е? В колежа често се къпехме голи, след като сме изпили тонове бира.

— Тази вечер е чудесна — отбеляза той. — Погледни вълните! Два, три метра! Не особено бързи, не и съвсем бавни. Дори няма да ни трябва осветление.

— Как така „ни“?

— А защо не? Карала си сърф, нали?

— Шегуваш ли се? Като ученички с Робин не се махахме от плажа. Но никога не сме го правили нощем.

— Е, сега имаш чудесна възможност да опиташ.

Той я улови за ръка и я поведе нагоре към колата.

— Това е безумие! — повтаряше тя, но Шон знаеше, че ще дойде с него.

Всъщност, това бе първото нещо, което научи за нея — че опасностите и приключенията я изкушават.

През цялото време протестираше — когато обличаше неопрена, когато за първи път усети бодването на ледената вода, когато се впусна напред в тъмнината. Но нямаше вид на разтревожена, по-скоро бе изпълнена с възторг. Играеше си като дете — бягаше, за да го изпревари и да стигне първа до следващия гребен.

— Тази беше страхотна! — възкликна Шон, след една голяма вълна.

Седяха на дъските един до друг, съвсем сами.

— Нали? Фантастично е! Колко изгубен се чувства човек сред вълните!

— Всичко си е на мястото — посочи Шон към брега.

— Хайде още малко, докато не сме умрели от студ — подкани го тя и отново загреба навътре.

Продължиха още половин час, после излязоха на брега, подпряха дъските на верандата и влязоха вътре, за да вземат топъл душ.

Кари първа излезе от банята, увита с хавлия. Шон свали неопрена, захвърли го на пода до нейния и влезе под душа. Топлата вода едва бе успяла да отнеме студа от тялото му, когато вратата се отвори и тя влезе при него — съвсем гола, със същото очакване на приключението, което бе изписано върху лицето й горе, на скалите.

Прегърна я и дълго се целуваха под топлата струя на душа. Докосна гърдите й, почувства колко са твърди, после ръката му се спусна надолу към корема, още по-надолу. Тялото й изведнъж стана податливо.

Опря глава на гърдите му, притисна го към себе си. После раздалечи краката си достатъчно, за да усети колко мокра е вътре.

— О, Шон — прошепна Кари, все още със затворени очи. Прегърна го през раменете и се повдигна на пръсти. Едната й ръка се плъзна надолу и го улови. След това внимателно се отпусна надолу.

 

Когато телефонът иззвъня, двамата спяха прегърнати. Шон погледна червените цифри на електронния часовник в другия край на стаята и се изненада. Беше 4:48. Телефонният звън по това време можеше да означава или грешка или нещо наистина спешно.

Измъкна се от прегръдките на спящата Кари и отиде да вдигне слушалката.

— Да? — попита шепнешком.

— Шон? Обажда се Джонатан Спан.

— Джонатан?! Какво има?

— Скот. Знаеш ли, че го няма от няколко дни?

Изведнъж адреналинът обля сърцето му и умът му заработи трескаво.

— Не знаех.

— Да. Никой не знаеше къде е. Нямахме представа какво да мислим… при неговия начин на живот…

Шон се стресна. Очевидно Спан се опитваше да му каже нещо за Скот, но не знаеше откъде да започне.

— Изплюй камъчето, Джонатан!

— Той е мъртъв.

— Какво? — възкликна Шон. — Сигурен ли си?

— Бил е убит. Полицаите са го открили заедно с… хм… негов приятел в Лагуна. Според тях, налице са всички признаци за отмъщение на хомосексуалисти.

— Отмъщение на хомосексуалисти?

— Да — каза тихо Спан. — Тези копелета добре са се постарали. Ужасно!

— Какво?

— И двамата се обезобразени зловещо.

— Боже! — възкликна Шон и се опря върху облегалката на канапето.

Електронният часовник превключи следващата цифра.

— Полицаите казаха, че другият се е занимавал с мъжка проституция.

Бил е задържан десетина пъти за сводничество, неспазване на обществения морал, разголване на публично място… какво ли не.

Изглежда Скот е попаднал не на когото трябва, не когато трябва.

Шон осъзна само половината от думите на Спан. Отпусна слушалката надолу и се опита да се съвземе.

— Шон? — повика го бившият му шеф след малко. — Шон? Чуваш ли ме?

— Да, да. Чувам те — отвърна той.

— Съжалявам за Скот. Знам, че бяхте добри приятели.

Спан се прокашля и звукът поради някаква причина възвърна самообладанието на Шон. Буцата в стомаха му изведнъж се превърна в гняв.

— Да — каза той, сякаш не говореше по телефона. — Беше добро момче.

Плъзгащата се стъклена врата издрънча от един порив на вятъра. Посред нощ се надигаше буря.

— Къде е бил убит? В хотел?

— Още не се знае. Труповете са намерени в каросерията на един пикап, край някакви жилищни блокове в Лагуна, но са били убити другаде.

Изглежда няма как да се разбере къде.

— Така ли? — попита Шон. — Не мислиш ли, че е малко странно?

— Защо?

— Защото скандалите между педерасти обикновено възникват случайно.

Бандата може да пребие някого до смърт, но не би си направила труда да пренася трупа му на друго място. Захвърлят го там, където е станало.

— Не и ако е пред прага им. Със сигурност не са постъпили така и в този случай — заяви Спан троснато. Не обичаше разсъжденията без факти.

Лампата в кухнята изведнъж светна.

— Може и така да е, но как ще обясниш всичко останало? Никак не ми прилича на педерастко скарване.

— Слушай! — Спан губеше търпение. — Скот беше хомосексуалист. Явно често е ходил в Лагуна, за да се чука с млади момченца от малцинствата и…

— Кой, по дяволите, ти каза това? — прекъсна го Шон. Чуваше дълбокото дишане на Джонатан в слушалката.

— Полицията.

Светлината в кухнята трепна, електронният часовник се изключи, после пак се включи и всичко потъна в тъмнина.

— Идентифицираха ли другия труп?

— Латиноамериканец — отвърна Спан кратко.

— Разбра ли как се казва?

— Не, не разбрах.

— Защо? — попита Шон ядосано.

Спан не отговори веднага.

— Защото — заговори след малко, опитвайки се да овладее гнева си, — не съм следовател. Аз съм шеф на адвокатска фирма, която скоро ще бъде погребана от лавина вредни за репутацията й гадости. Пет пари не давам с кого се е чукал Скот, когато са го убили. Интересуват ме клиентите, които фирмата ми със сигурност ще загуби, когато подробностите около тази история се появят на първите страници на всички проклети вестници в Калифорния!

Шон поклати отвратено глава. Отново парите.

— Няма да възразиш, ако разбера кой е, нали?

— След като вече не работиш при нас, не е моя грижа как пилееш времето си.

— Точно така — отвърна Шон.

Кари застана зад него и опря глава на гърба му.

— Слушай, Шон — заговори Спан, след като и двамата се поуспокоиха малко. — Всъщност ти се обаждам по това време, защото Гамбоа ме помоли да разпозная трупа. Родителите му са мъртви, няма братя и сестри. — Той се поколеба. — Проблемът е, че в шест и половина трябва да съм на летището, за да хвана самолета за Далас. Тъй като ти беше най-добрият му приятел, помислих си, че може би…

— Разбира се, Джонатан. Рано сутринта имам среща с Маклин, след това ще отида направо в моргата. Става ли?

— Разбира се — отвърна Спан.

— В Санта Ана ли е? — попита Шон. Имаше предвид областния център по съдебна медицина.

— Да. Благодаря ти — каза Спан и затвори.

Шон остави слушалката на мястото й и се обърна към Кари. Нов порив на вятъра разклати вратата. Все още не бе разсъмнало, а чайките започваха да крещят някъде в мрака.