Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (16)

Глава петнайсета

Шон успя да вземе писмени показания от бармана и се отправи назад към Капистрано, към офиса на Грегъри Поуп. Денят беше топъл и свали покрива на колата, но идеята не се оказа особено добра, защото, както бе предупредила метеорологичната служба, се очакваше „нездравословен“ смог. Припомни си го, докато чакаше светофар след светофар сред бълващите отрова коли.

Офисът на Грегъри Поуп се намираше в един небостъргач близо до Бевърли Уилшър, в квартал, където квадратният метър струваше близо хиляда долара. Асансьорът жужеше тихо като компютър, стените му бяха кожени, а на пода бе постлан персийски килим. Стигна до трийсет и осмия етаж само за няколко секунди. Шон излезе, откри номер 3810 и влезе.

Помещението беше голямо и явно декораторът бе развихрил фантазията си. Голяма полирана маса с форма на круша заемаше средата. Човек трябваше доста да се позамисли, докато се сети как се сяда в повечето от авангардните столове и канапета. Стените също бяха от полирано черно дърво и по тях висяха портрети на знаменитости в рамки от слонова кост — всички те бяха прегърнати от един и същ възпълен човек с буйна черна коса.

Зад бюрото на секретарката — еднотонен блок от полиран гранит без чекмеджета и място за краката, седеше момиче, което толкова приличаше на Робин Пенроуз, че Шон се закова на прага. Едва, когато момичето вдигна очи към него и му се усмихна, разбра, че не е тя. Беше на не повече от двайсет, но сложната прическа й придаваше много по-зрял вид. Заговори и Шон не се изненада на южняшкия й акцент. Предположи, че е от Далас. Още една езическа красавица, помисли си Шон. Бог да ни е на помощ!

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита момичето и му се усмихна широко и дръзко, приветливо като бомбе на лачена обувка и горе-долу толкова искрено.

— Аз съм Шон Барет. Искам да поговоря с мистър Поуп. — Той остави пред нея визитната си картичка.

— О, да, мистър Барет. Моля седнете и почакайте малко — каза тя и му посочи малко канапенце за двама, което потискаше с вида си. — Мистър Поуп ще ви приеме веднага, щом се освободи. Току-що му се обади Кевин Костнър.

Шон се отпусна на канапенцето и в същия момент секретарката го повика:

— Мистър Барет? Мистър Поуп е готов да ви приеме.

Тя стана и отвори едната от двете големи врати.

Поуп тъкмо затваряше телефона. Беше малко по-дебел, отколкото на снимките в приемната. Косата му все още беше черна и на мястото си, но бе дълга, по модата, и завързана на малка конска опашчица. Беше с бял ленен костюм, широка червена вратовръзка и розови пръстени на двете кутрета. Като се усмихна, се показаха венците му.

— Мистър Барет? — посрещна го той и излезе иззад бюрото, за да стисне ръката му. Шон забеляза тежките му кафяви обувки.

— Благодаря, че успяхте да ми отделите време толкова скоро — каза Шон.

— Няма проблем, но се налага да изляза след десет минути. — Поуп изви китката си, за да му покаже часовника. На местата на часовете бяха инкрустирани диаманти. Шон знаеше, че трябва да види тях, а не колко е часът. — Току-що говорих с Шарън Стоун. Толкова е огнена, че слушалката щеше да изгори ръката ми, ако разбираш какво искам да кажа.

Шон трябваше да се усмихне. Не познаваше нито една холивудска знаменитост, а Поуп гореше от нетърпение да се изфука.

Седна на голямо кожено канапе и извади бележника си от книжния плик, който заместваше куфарчето му — днес сутринта то бе станало напълно негодно за употреба.

— Мистър Поуп — започна Шон, — тъй като сте много зает човек, предлагам да говорим направо за Робин Пенроуз.

— О, Боже, разбира се! — възкликна Поуп и седна зад бюрото, което представляваше чудовище от тиково дърво, върху което бяха наблъскани още десетина снимки на звезди, прегърнали собственика му. — Това, което се случи с Робин, е ужасно. Но, честно казано, не съм изненадан. Тя просто бе поела курс към катастрофа. — Погледна изпитателно Шон и попита: — Как ти хареса?

— Кое? — учуди се Шон и вдигна поглед от бележника си.

— Репликата — отвърна Поуп. — Курс към катастрофа. Добре е, нали?

Пиша сценарий с Монти Денис. Той направи „Опасен курс“ II и III.

— А, да. Хубава реплика — кимна Шон. Досети се защо повечето филми са толкова безнадеждно банални — в основата им седяха плитки мозъци като на Поуп. — А сега за Робин. Доколкото разбрах, тя е била приятно момиче, което е започнало някаква кариера в Холивуд. Като неин импресарио, вие сте имали възможност да проследите всичко.

— О, Робин наистина беше приятно момиче. Когато й изнасяше. — Поуп стана и се намести до него на канапето. Погледна часовника си за трети път от началото на разговора. — Нямаме много време, така че да минаваме направо към сцената с чукането. — Беше като речник на последния кинаджийски жаргон.

— Добре — кимна Шон.

— Изнасям лекции в частна актьорска школа за млади таланти. Кийфър Съдърланд излезе оттам. Ривър Финикс, Фийби Кейтс. Още цял куп. — Той ги преброи на пръстите си. — Както и да е. Тогава Робин помагаше на гримьорите в „Юнивърсъл“ и посещаваше школата вечер. Беше сериозна.

Искаше да стане известна… Но не казвам нищо ново, нали? — Той посочи към панорамния прозорец, който гледаше към Холивуд. — Знаеш ли, тя имаше невероятни възможности. Работил съм и с Мадона като прохождаше. Ако ги сложиш една до друга, би казал, че Робин е по-подходяща за суперзвезда.

— Какво се случи после? — попита Шон.

— Случи се това, че тя искаше всичко да стане веднага. Нямаше търпение да чака, да прикотква успеха и да плаща тежък данък като всички останали леваци и левачки. Огледа се и реши, че скоростният маршрут към върха минава през леглото. Знаеш за какво става дума. В този град не е важно кого познаваш, а на кого духаш. Тук се намесих аз — големият импресарио и продуцент. — Поуп притвори очи, за да може Шон да разбере, че високото му положение не го е главозамаяло. — Мислеше си, че след няколко сеанса между чаршафите, ще я направя следващата Деми Мур.

Робин не беше първата провинциална кралица, опитала се да стигне до върха през спалнята, но представата на Шон за момичето, пристигнало в големия град с широко отворени от изумление очи, бързо започваше да се руши.

— Но не можахте, нали? — бодна го той и реакцията, която очакваше, не закъсня.

— Не, че не можах — поправи го Поуп бързо. Беше седнал на ръба на канапето, готов да се разприказва, но после изведнъж нещо му мина през ума и той изсумтя подигравателно. — Запомни това, струва ми се, че момичето наистина ме харесваше. — Той сви рамене почти трогателно.

— Когато Робин искаше, можеше да се отнася добре с хората… А в спалнята беше истински гений. Артист! — Поуп събра върховете на пръстите си и ги целуна.

За първи път Шон долови, че събеседникът не му пробутва празни приказки.

— Както и да е — продължи продуцентът, — всичко продължи само два месеца. Една вечер, след като я одобриха за роля с реплики в някакъв епизод, изведнъж пощръкля. Започна да хвърля вази и предмети.

Класическа сцена. Разкрещя се, че с мен нямало да стигне доникъде в този град. После си събра нещата и си тръгна, а аз останах да се почесвам по главата в средата на стаята и да се чудя какво се е случило. — През цялото време Поуп подкрепяше разказа си с пантомима — хвърляше вази, почесваше се по главата, показа как е раздрала блузата си с две ръце.

Шон си помисли, че всеки момент продуцентът ще се разплаче, но изглежда само си бе припомнил друг филм, защото изведнъж повиши глас.

— Тя сгреши, казвам ти! Можех да направя много нещо за нея, ако беше проявила търпение.

Поуп бавно сведе поглед и после го вдигна, докато срещна очите на Шон. Това беше драматична пауза.

— Познаваш този град, пълен е с използвачи — продължи продуцентът. — Аз знам правилата на играта. Човек не трябва да си реже вените в басейн с акули, а пред Робин направих точно това, като пълен смотаняк! Дявол да го вземе, имам се за печен! Ще ти откъсна топките при първа възможност и няма да ми мигне окото. — Той разклати във въздуха чифт откъснати тестиси. — Сигурно всички отвътре сме меки марии, а? Само ни трябва подходяща кучка, за да ни изсмуче до кокал.

— Това реплика ли е? — попита Шон.

— Не, по дяволите! Идва направо от сърцето! — възкликна Поуп и заби палец в дясната половина на гръдния си кош. Може би наистина не знаеше къде е сърцето му? — Кълна се, мислех, че ме обича. Беше то-о-о-о-лкова добра! В леглото, извън леглото, с Робин човек се чувства като единственият човек, който може да я задоволи. Разбираш ли?

Единственият!

Шон кимна, благодарен, че Поуп не изигра последното.

— Говорих с някои нейни приятели и те ми казаха, че по онова време е вземала наркотици. Дали и това не е било част от проблема й?

— Не, наркотиците дойдоха по-късно — отговори Поуп. — След като ме напусна, започна да спи с всеки чикиджия в града, който й обещаваше да я направи звезда. Ето какво ги пленява толкова, нали? Хенри Милър го нарича „славата на кучката богиня“. Като в шибаните филми. „Всичко за Ева“. Успя ли да го гледаш?

Ставаше дума за една история, квинтесенция на Холивуд, в която една кучка изяжда друга. Изглежда изглежда никой не беше научил нищо от този филм.

— Да — кимна Шон. — Бет Дейвис си получи заслуженото.

— Брависимо! — възкликна Поуп и поклати глава. — Робин беше много умна, но собствената й алчност я заслепи. Никой нямаше да направи нищо за нея. Наистина, осигуриха й някои епизодични роли, но… Е, по дяволите! — Иззвъня интеркомът, той натисна копчето и извика: — Какво има, Шери?

— На телефона Мерил Стрийп, мистър Поуп.

— Кажи й след пет минутки.

Шон се погледна часовника. Бе прекарал тук точно десет минути.

Предположи, че секретарката е изпълнила инструкцията на шефа си да изгони този смотаняк точно на десетата минута и реши да чуе разказа му докрай, преди да се е обадил Елвис Пресли.

— И така, за наркотиците?

— Наркотиците бяха логично следствие от живота й. Светът, в който живееше, се давеше от наркотици. Пристрасти се, защото всички останали бяха такива. Вземал ли си някога кокаин?

— Някога, в колежа. Съвсем малко.

Поуп се засмя.

— Както и да е. Тя просто престана да се владее. Спеше с когото й падне. Вече не защото искаше да стане звезда, а ей така, за идеята.

Веднъж като започнеш, след известно време ти е все едно за какво се бориш. Повярвай ми, знам. Изкарах цял месец в клиниката на Бети Форд навремето. Там срещнах Лиз. — Той посочи зад гърба си, където на видно място бе окачен портрет на Елизабет Тейлър — рекламна снимка, която всеки би могъл да си купи. На диагонал върху нея с разкривен почерк — вероятно на Поуп — беше написано нещо.

— Опитах се да й помогна, наистина — продължи той с натъжени очи. — Дадох й ключа от апартамента на един приятел, докато той снимаше в Испания. И не съм искал нищо от нея. Никакъв секс. Само защото ми харесваше. — Каза го, сякаш беше майка Тереза, даряваща любов в детско раково отделение. — Тя пропиля и това. Продаде шибаното „Сони“ с голям екран от апартамента на онзи тип и изчезна. Тъжна гледка.

Падението на едно красиво младо момиче. — Този път прозвуча като реклама за филм от седмичната програма за телевизията. — И се захвана с нощна работа, веднага след това.

— Нощна работа? — попита Шон изненадано. — Проституция?

— Ние не го наричаме така.

— А как?

— Връзки с клиентите. За два бона на нощ забавляваше богатите типове, които някой продуцент иска да изстиска.

Какъвто и да бе евфемизмът, Шон си даде сметка, че това е първата сериозна възможност да предизвика нужното съмнение. След като Робин Пенроуз е била скъпоплатена проститутка на повикване, значи е познавала поне стотина мъже, които биха искали да не си отваря устата.

— Заради наркотиците ли са я убили? — попита Поуп.

— Това се опитвам да разбера.

— Чух, че я е пречукал някакъв спортист — продуцентът приглади косата си назад и едновременно с това се стовари на стола. — Спортисти и наркотици. Това е изчерпан сценарий.

— Със сигурност. Кога за последен път я видяхте? — продължи да упорства Шон.

— Трябва да има три или четири месеца. Малко преди да умре. Отби се да ме види. Същата стара Робин! Отби се да ме види, защото искаше нещо.

— Какво? — попита Шон.

— Пари. Трябваше да го предвидя, защото преди да се опомня, вече бяхме в леглото. Ето така тя получаваше каквото поиска. За нея леглото беше маса за преговори. Искаше да й дам назаем малко пари.

Голяма изненада, няма що.

— Дадохте ли й?

— Ако щеш вярвай, в края на краищата се опомних и й отказах. Тя разбра, че вече не съм предишният смотаняк, опакова си задника и си отиде. Не съм я виждал оттогава.

Поуп отново погледна часовника си демонстративно. Шон реши, че е свършил с него, така че стана, за да се сбогува.

— Е, предполагам, че това е достатъчно — заключи той. Поуп също понечи да се изправи, но Шон го спря с жест. — Не ставай, Грегъри.

Сам ще намеря пътя до изхода. Освен това Мерил те чака на телефона.

— Ей, вярно! — възкликна Поуп, но въпреки всичко се изправи. Стисна ръката(на Шон, придърпа го към себе си и сниши глас заговорнически. — Знаеш ли, тази история ми прилича на кино. Красивата мацка пристига в Холи-ух и пропада. Знам аз. Мога да измисля нещо ретро, от шейсетте.

Поквара.