Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (12)

Глава единайсета

— Е, какво стана? — попита Лоуънстайн Гамбоа и Нокс. — Тя ли е, или не?

Библиотеката на областния прокурор се бе превърнала в нещо като щаб по делото „Къртис“ и Лоуънстайн седеше зад реквизираното метално бюро. Зад него бяха окачени фотоси на Робин Пенроуз — рекламни снимки в предизвикателни пози, с ръце, придържащи косата назад, в цял ръст откъм гърба, с главозамайващата дължина на бедрата й. И още една — на някакво парти, прегърнала през рамо Картър Робинсън.

— Не е. По дяволите! — изръмжа Гамбоа и разчисти място за себе си върху едно друго бюро, като премести купчината полицейски доклади върху стола. — Същата възраст, същия тип телосложение и всичко останало. Но не е тя. Проклетите зъби не съвпадат.

— Навсякъде в онази воняща пустиня са заровени трупове — каза прокурорът.

— Според Франкенстайн — обади се Нокс, — ако всички трупове, заровени в Мохаве, цитирам, се наредят един до друг, ще можеш да стигнеш по тях от Сан Бернардино до Лас Вегас, без изобщо да стъпиш на пясъка. — Говореше за главния съдебен медик, хлъзгав очилат гущер, с петна от псориазис по ръцете и врата. — Симпатичен дребен човек — отбеляза той накрая.

Гамбоа откъсна няколко листчета, забодени на подпряната до стената дъска, която служеше за информационен център, и ги размаха пред носа на Лоуънстайн.

— Погледни тази помия! Сигурно има поне двайсет сведения, които не струват пукната пара! Ето, тук пише, че са я виждали в Гранада Хилс вчера! — той продължи да чете бележките една по една и да ги хвърля на бюрото на прокурора. През последните четири дни с Нокс бяха ровили във всички известни им места, където би могло да се скрие труп, но без успех. — Тази жена я била видяла във Финикс. Тук пък пише, че Чад я е хвърлил в помийна яма в Сан Бернардино.

— Помийна яма? — попита Лоуънстайн и сбърчи нос, сякаш чувстваше миризмата.

— Да. Това се случва често — обади се Нокс. — Кой ще си прави труда да търси там изчезнал труп?

— Тук пък пише някаква луда — Гамбоа продължи да хвърля бележките върху бюрото на Лоуънстайн. — Казва, че получила видение как изхвърлят момичето в океана. Има още петнайсет подобни безумия, пръснати из целия шибан щат. А сме само двама. Ако и ти имаш някакви гениални идеи, искам да знам какви са!

— Какво ще кажеш за лудата?

— Писна ми от тия проклети откаченяци!

— Чакай малко — прекъсна го Лоуънстайн. — И друг път съм се сблъсквал с подобни неща и нерядко са се оказвали полезни. Не можем да си позволим да игнорираме каквото и да било, тъй като вие, двете суперзвезди, досега не сте ми донесли нищо съществено.

— Боже! — въздъхна Гамбоа. Тези скапани холивудски адвокати с педерастки ботуши и впити в задниците панталони, помисли си той. — По-скоро ще изчукам някой травестит, отколкото да слушам какви видения получават разни смахнати типове за моя случай.

— Добре. Предполагам знаеш къде да намериш травестит, сержант — каза Лоуънстайн с неприкрито удоволствие. — Я вземете се размърдайте!

Трябва да осведомявам Барет за хода на разследването ежедневно, така че искам да се движите две крачки пред неговия детектив.

Нокс забеляза, че Гамбоа побесня от шегата на прокурора. Познаваше шефа си достатъчно добре, за да прецени, че съвсем скоро ще е готов да прескочи бюрото и да го удуши с ръчно изработената му вратовръзка.

Не че и сам той би имал нещо против да види надутия задник с изхвръкнали от местата им очи.

Нокс потупа Гамбоа по рамото.

— Хайде, сержант. Ако ще се гмуркаме в помийни ями, по-добре да си намерим маски и шнорхели.

 

Въпросната помийна яма беше край Сан Бернардино — един прославен зеленчуков район, непосредствено до Ривърсайд. Местните фермери бяха поставили светофар и табелка и бяха нарекли мястото град. Гамбоа и Нокс загубиха около час, докато открият старото лозе, за което никой не се грижеше от години. Помийната яма беше зад останките на някогашната плевня. Когато пристигнаха, човекът от фирмата по чистотата вече ги очакваше с камиона за изпомпване на фекалии.

Отстрани на цистерната бе написано: „Томи Тъкър, хигиенни услуги — вземаме боклук от всекиго“.

Телосложението на Томи беше като на жертва на глада в Източна Африка.

Ризата му висеше от раменете, без да докосва друга част от тялото му.

Панталоните му също. Окачени на колана, те висяха право надолу чак до обувките. В устата му догаряше изпомачкан фас, а едната страна на лицето му бе хлътнала — дълъг, релефен белег я разсичаше от ухото чак до адамовата му ябълка. Оттам по оперативен път бяха отстранили тумор, голям колкото портокал.

— Добър ден. Ти ли си сержант Гамбоа? — попита Тъкър Нокс.

— Не, аз съм Нокс — отговори той, стисна ръката му и посочи назад към шефа си. — Това е Гамбоа.

— Приятно ми е — кимна Тъкър. Сержанът стисна ръката му и го огледа.

Работният му комбинезон беше изпоцапан Бог знае с какво.

— Къде е помийната яма? — изсумтя Гамбоа.

— Това е септичен резервоар.

— Каквото и да е.

— Разликата е огромна — обясни Томи. — Септичният резервоар действа на съвършено друг научен принцип.

— Наистина ли? — попита Нокс, за да окуражи Тъкър. Знаеше, че на Гамбоа изобщо не му се слушат такива неща.

— В помийната яма настъпват химични реакции, при които се отделят отровни газове. Затова са ги забранили от двайсет години. Е, все още се срещат тук-там, но най-доброто в момента е септичният резервоар.

— Страхотно — каза Гамбоа и огледа земята. Очакваше да види дупка. — Но в момента ни интересува дали вътре има труп.

— Така не може да се каже — поклати глава Тъкър. — Ще трябва да го отворим.

— Без майтап, Холмс — изсумтя Гамбоа. — Хайде да действаме.

Тъкър го заведе до някакви буренаци край камиона си. Сержантът огледа района с длан на очите като индианец. — Къде, по дяволите, е това нещо?

— Стъпил си отгоре — обясни Тъкър. — Ще трябва да ми помогнете. Хвани тук — махна той на Нокс. — Това е един от най-ранните модели. Прилича ми на „Оуънс“ 55 или 75. Не струва. Хвани този шперплат, моля ти се — той посочи в краката на Нокс. — Виждаш ли, няма сериозен капак.

Облицовката вътре обикновено изкарва по-малко от десет години. Това значи, че като пробият стените, каквото има вътре се просмуква в питейната вода. — Тъкър разпери ръце и с пръсти показа какво прави мръсотията, докато нищо неподозиращият собственик спи спокойно у дома си.

— Тия „Оуънс“ са развалили повече кладенци, отколкото инсектицидите — добави Томи. — А сега, като кажа „три“, ще дръпнем капака заедно.

Едно… две… три!

Дебелият шперплат се отмести леко. Нокс го хвърли на една страна и направи няколко крачки встрани, за да поеме въздух. Томи застана на ръба на дупката, коленичи и мушна главата си вътре. Около ушите му се разнесе облак зеленикава воняща мъгла.

— Да, „Оуънс“ е, както си мислех — каза той. — Само че е 40. Тези са още по-редки. — Томи беше впечатлен като дегустатор, който току-що е опитал награденото с медал вино и се кани да го изплюе в плювалника.

— Направили са само около хиляда такива и след това са ги зарязали.

Най-голямата гадост под слънцето. Измиваш в канала сутрешната си мръсотия, а вечерта си миеш в нея чиниите.

Томи измъкна главата си и се засмя. Нокс все още се мъчеше да се съвземе.

— Дявол да го вземе, тази гадост наистина е ферментирала — изруга той. Дробовете му все още отчаяно се бореха за глътка чист въздух.

— Не са ли длъжни да изпразват тези ями, преди да ги изоставят? — попита Гамбоа. Той стоеше до Томи и се взираше в тъмната дупка. Бе му отнело пет или шест години, докато свикне с вонята на разлагащите се трупове. След това бе в състояние да издържи на всякакви миризми.

Освен на парфюма на жена си, както обичаше да се шегува.

— Длъжни са да правят много неща — отбеляза Томи, отиде до камиона и освободи дебелия маркуч. Опита се да го подаде на Гамбоа, но сержантът не реагира.

— Благодаря. Мисля, че само ще гледам.

— Е, ще имам нужда от помощ — каза Томи и вдигна маркуча нагоре. — Един от вас трябва да го отпушва, когато заседне някое голямо парче.

Мога да го правя и сам, но така ще отидат пет-шест часа. Ако ми помогнете, само два.

— Е, Нокс! — провикна се Гамбоа. — Ти си на ред.

Нокс все още не можеше да си поеме дъх. Сержантът му подаде ръка.

— Сержант, гади ми се от тая работа. Спомняш ли си какво се споразумяхме като се занимавахме с Тайлър? — Гласът на Нокс прозвуча патетично. — Отървах те за онази каша със следенето и ти каза, че си ми длъжник. Сега искам дълга си.

Гамбоа изпсува и си сложи жълтите гумени ръкавици, които му подаде Томи.

— Трябва да проверим още една помийна яма и две кочини — каза той. — Дългът ми е платен. На следващата си ти.

— Надявам се да открием трупа тук и да се приберем у дома, а след това да се занимаваме само със спретнатите убийства на мафията. Те поне проявяват приличието да зарязват пречуканите на средата на улицата, където са ги застреляли.

Томи отиде в задния край на цистерната и прикачи маркуча, после се върна при дупката и коленичи.

— Чакай, докато ти извикам — поръча той на Гамбоа. — Ще натискаш онова копче, ей там. — И мушна маркуча, заедно с половината си тяло в ямата.

Помпата работи в продължение на двайсет минути, след което Тъкър извика:

— Запуши се!

Гамбоа се приближи, извади маркуча и видя в края му парче плат.

Издърпа го и го пусна на земята.

— Какво е това? — попита Нокс.

— Прилича ми на дамски гащи! — извика Гамбоа. — Боже! Изглежда я открихме! — Той се наведе към Тъкър, който бе слязъл в дупката. — Можеш ли да помпаш по-бързо? Мисля, че намерихме гащите й.

Томи се показа и се опря на лакти на ръба.

— Не става, сержант. Цялата облицовка е надробена. Ако помпаме по-бързо, ще запушим машината с буци. Казах ти, тези „Оуънс 40“ не струват пет пари.

Зад гърба на Гамбоа Нокс щеше да се пръсне от смях. Залягай четири години над учебниците в Мичиган, занимавай се месеци наред балистика, дактилоскопия, стратегия на разпитите и какво ли още не, помисли си той. И какво? Скарваш се с шефа си кой да държи маркуча, докато някакъв перко изпомпва яма с лайна!