Майкъл Еберхарт
Обектът на престъплението (10)

Глава девета

Когато Шон пристигна пред затвора, Скот вече го очакваше. Сравнително нова, общо взето незабележителната шестетажна бетонна постройка без прозорци всъщност освежаваше района. В „Санта Ана“ излежаваха присъди предимно чужденци, незаконно проникнали в страната от Мексико и Централна Америка. Докато приближаваше от крайбрежието, Шон видя цели глутници от тях — с бели ризи, черни панталони и платнени обувки, разпрани по шевовете. Висяха по оживените кръстовища и очакваха някой неангажиран с профсъюзите посредник да ги наеме за тежка еднодневна работа. Живееха по две-три семейства в апартамент и кварталите им отразяваха приходите на глава от населението. Черните драсканици, които децата им оставяха навсякъде, допринасяха за грозотата на гледката.

Шон вмъкна колата под навеса край затвора и свали гюрука. Иначе, ако някой решеше да открадне нещо, щеше да го скъса. След като смени три, той най-накрая се отказа от хубавия радиокасетофон и го замени с обикновено радио за трийсет и осем долара, което никой не би откраднал.

— Искам да ти кажа няколко думи по това дело — каза Шон, докато се изкачваха по стълбите към входа. Той отвори вратата и пусна Скот да влезе пръв. — Най-напред трябва да знаеш, че Бъргър не беше искрен докрай. Твърди, че не знае нищо за убийството, но съм убеден, че лъже. Дори и без самопризнанието му, ще го осъдят, ако не ти каже истината. Първата ни работа ще е да го убедим в това.

Тръгнаха нагоре по лявото стълбище и Шон продължи да обяснява:

— Съвсем ясно е, че не той е дръпнал спусъка, но все пак трябва да разберем какво е правел там. Онази вечер уж е останал, за да работи извънредно. Сигурен съм, че не го е направил от благородни намерения, но също така съм сигурен, че го е изпратил някой друг.

Скот отвори вратата на приемната за посетители и пусна Шон да влезе първи. Обясниха на дежурната надзирателка при кого идват и седнаха да чакат.

— Може би някой друг е поръчал изстрелите — предположи Скот и разклати сгъваемия стол, за да провери дали е стабилен. Не му хареса люлеенето му, затова стана и се настани от другата страна на Шон.

— Сигурен съм в това. Спомни си какво е казал на Гамбоа. С него е имало още двама души. И този идиот ги крие.

— Бъргър — разнесе се отегчен женски глас. Двамата станаха и се приближиха до вратата, на която пишеше: „Достъп ограничен“. Дежурната надзирателка стана от гишето и след миг отвори отвътре.

— Оттук, моля — каза им тя престорено сърдечно.

— Благодаря, Маккинън — кимна Шон.

След като влязоха, жената се обърна и отключи друга врата, която водеше към боядисано в жълто помещение, в чиято среда имаше маса с формата на подкова. Затворниците сядаха от вътрешната страна, а посетителите — от външната. Разделяше ги вертикално стъкло с решетка, но то бе високо само петдесетина сантиметра, така че отгоре можеха да се предават писма, снимки и други предмети.

Бъргър вече ги очакваше в далечния край на стаята за свиждане. Още от вратата си личеше, че диша тежко. С едната ръка разтриваше тила си, а в другата стискаше незапалена цигара. Шон си даде сметка колко различно приемаха съдбата си двамата му клиенти. Бъргър беше нервен като невестулка, докато Чад сякаш не даваше и пет пари за сериозността на предявените му обвинения.

— Е, как си? — заговори Шон.

— Боже мой! Как съм! Иска да знае как съм! — обърна се Бъргър към Скот. — Съседът по килия снощи ми направи предложение. Измъкни ме оттук преди да съм родил на онзи скапан негър бебе, дяволите да го вземат!

— Добре, добре, успокой се, Тед — каза Шон и направи помирителен жест с ръце. — Днес трябва да поговорим за много неща.

Бъргър се втренчи в Скот, като че ли едва сега го забеляза и го посочи с пръст:

— Кой е този?

— Скот Пауърс, Тед. Той ще поеме главната отговорност по делото ти.

— Главната отговорност? Какво значи това?

— Значи, че отсега нататък той е твоят адвокат.

Бъргър тръсна глава, сякаш в черепа му избухна бомба.

— Не разбирам. Ти ги накара да зарежат самопризнанията ми. Нещата тъкмо започнаха да се оправят, нали?

— Това помогна доста, няма съмнение — отвърна Шон, — но обвинението все още разполага с достатъчно сериозни доказателства срещу теб.

— Според криминалния закон на Калифорния — обясни Скот, — не е необходимо ти да си дръпнал спусъка, за да те държат отговорен за убийство. Дори и да не си стрелял, ако при извършването на друго престъпление, например кражба с взлом, е убит човек, всички съучастници могат да хлътнат за убийство.

— Убийство! Боже мой! — промърмори Бъргър. Дишането му се учести още повече. Въздухът засвистя в носа му, погледът му стана мътен и разконцентриран.

— Теди, успокой се — каза Шон. — Опитай се да дишаш нормално, ако можеш.

Вгледа се по-внимателно в лицето му и изведнъж се изправи.

— Дявол да го вземе! Ще припадне! — И се протегна над стъклото, за да го улови за раменете.

Бъргър пребели очи и се свлече на пода.

— Надзирател! — изкрещя Шон.

Надзирателят се дотътри, погледна падналия по гръб Бъргър и каза:

— Дявол да го вземе, положението е сериозно, а?

— Аха — кимна Шон. — Донеси му мокра кърпа. Нервите му не издържаха, но ще се оправи.

— Да не би да са открили нови доказателства срещу него?

— Донеси мокра кърпа, Дули. Побързай.

Когато Дули се върна — петнайсет минути след това — Бъргър се бе изправил и отново бе седнал на стола си.

— Добре ли си? — попита Шон.

— Да, да. Няма нищо — смотолеви Бъргър. Беше странно спокоен, седеше със скръстени в скута ръце и кимаше на адвокатите си. — Мистър Барет, искам вие да ме защитавате. Имам нужда от вас. Не желая да ви обидя — обърна се той към Скот смутено, — но не ви познавам, не знам нищо за вас. Не можете да ме оставите в ръцете на човек, когото не познавам.

— Тед, ти нае фирмата „Спан, Макгроу и Нюсъм“, която ми повери твоя случай, но аз вече не работя за нея.

Бъргър гледаше като току-що поел дозата си наркоман. Шон го наблюдаваше внимателно.

— Скот има също толкова опит, колкото и аз в този род дела. Фирмата никога не би ти изпратила адвокат, в когото няма пълно доверие.

Разбира се — той замълча за миг, за да се увери, че го слуша, — никой от двама ни не би могъл да ти помогне, ако не си искрен докрай.

Погледът на Бъргър обиколи стаята, спря се на Скот, на Шон, на собствените му ръце, пак на Шон.

— Как така? Казах всичко!

— Слушай, Тед, време е да чуем истината. — Шон седеше на стола леко извърнат, с подпрян на облегалката лакът, и въртеше в пръстите си химикалка. — Знам, че онези двамата са те закарали там и единият е застрелял пазача. Сигурен съм, че са те заплашили. Но какво от това?

Ако мълчиш, ще влезеш в затвора. Какво повече от това могат да ти направят те?

— Ей! — извика Бъргър. — Могат да ме убият!

— В затвора също могат да те убият, дори по-лесно — намеси се Скот.

Бъргър го изгледа, като че ли бе насочил срещу него пистолет.

— Ако смяташ, че ще те убият навън, защото си се разприказвал — Шон посочи с ръка към стената, зад която бе свободният свят, — можеш да си сигурен, че в затвора ще те убият за да не се разприказваш.

Бъргър го изгледа озадачен.

— Защо?

— Те знаят как се чувства човек тук. Знаят, че ще имаш предостатъчно време за размисъл и също така, че по всяко време може да ти писне и да поискаш среща с прокурора, за да дадеш допълнителни показания.

— Ако си в затвора, ще се страхуват от теб повече — добави Скот.

Мислите на Бъргър се заблъскаха в главата му като топка за тенис.

Най-накрая той съзря капана, в който се намираше и бавно поклати глава.

— Така е. Няма да патя заради някой друг. Защо да го правя, нали така? — Говореше, сякаш искаше да убеди сам себе си. — Да вървят на майната си! Каквото ще да става! Няма да седя тук и да гния, докато някое от приятелчетата им реши да ми свети маслото, нали?

Шон и Скот закимаха едновременно, за да го окуражат.

— Бях точно до пазача, но не го застрелях аз — продължи Бъргър.

Историята му до голяма степен съвпадаше с предположенията на Шон.

Двама професионални престъпници го принудили да им съдейства за кражба от фирмата. Дължал осем хиляди долара на единия от тях — Еди Ромеро, дребен пласьор на амфетамини. Условието било Бъргър да измъкне някаква информация от „Медтек“ — фирмата, в която работел, — срещу което дългът му щял да бъде опростен. Теди преценил, че е по-добре да открадне няколко документа, отколкото да осъмне в болницата със счупени крака, защото нямало никакъв начин да върне парите.

— Каква информация искаха да получат? — попита Шон.

— Всичко, касаещо една голяма фармацевтична компания, „Кауфман Индъстриз“.

— Индустриален шпионаж? — промърмори Скот с ъгълчето на устата си.

— Може би нещо, свързано с разработването на нови продукти — кимна Шон. — „Медтек“ и „Кауфман“ са високотехнологични компании, които винаги трябва да са на гребена на вълната. Печалбите им идват от това, че са с едно рамо пред конкурентите си.

— Да — съгласи се Скот и започна бързо да записва нещо.

Шон почука с пръст бележника му и каза:

— Говори с президента на „Медтек“ и виж дали има представа за какво става дума. Името му е Шмитърс.

Скот кимна.

— Какво се случи след това? — подкани го Шон.

— Уплаших се и реших да се откажа.

И Ромеро го притиснал. На сцената се появява големият лош вълк. Шефът на Ромеро — най-големият, най-злият чернокож кучи син в галактиката, щял да ги изяде и двамата, ако не получел каквото иска. Славел се със склонността да убива по особено мъчителен начин всеки, който му се изпречел на пътя. Когато Бъргър разказваше това, гледаше с широкоотворени, вярващи очи, като дете, на което са казали, че пристига Дядо Коледа.

— Ромеро спомена ли името на този негър? — попита Скот. Шон се отдръпна леко назад, защото знаеше, че Бъргър ще изплюе камъчето.

Между Скот и клиента му трябваше да се изгради атмосфера на доверие.

Изглежда Бъргър имаше нужда колкото от адвокат, толкова и от майка.

Той изведнъж се втренчи в Скот, като че ли гледаше малоумен.

— Шегуваш ли се? Не само, че не ми каза името, но не исках и да го знам. „Дай му каквото иска и се махай“ — това си мислех тогава.

Започнал да проучва в службата си и скоро установил, че документацията за „Кауфман Индъстриз“ се намира в кабинета на президента.

— Не беше трудно да се добера дотам. Знаете какви са ключалките на старите шкафове. Дръпнах малко по-силно и се отвори. Папките вътре бяха подредени по азбучен ред и не беше никакъв проблем да открия „Кауфман“. — Бъргър направи движение с пръсти, сякаш отмяташе въображаеми папки.

След това разказа за самото убийство. Слязъл във фоайето, където бил старият пазач. Когато се подписвал в книгата, че излиза, случайно забравил дрехата си на стола до бюрото. Пазачът я забелязал, когато Бъргър почти стигнал до колата си, и хукнал след него, като го викал по име.

Бъргър на свой ред се уплашил и побягнал.

— Боже, чантата ми беше пъна с крадени документи! Изкарах си акъла! — Каза го, сякаш пресмяташе две плюс две. Не би могло да има друго решение. — И тогава чух изстрелите. Бързо, един след друг. Пат! Пат!

Пат! Обърнах се и видях Джо на земята. Стискаше палтото ми в ръка. — Бъргър замълча и сведе поглед. — По дяволите, беше свестен човек, искаше само да ми даде скапаното палто!

Шон съчувстваше на Бъргър. За разлика от повечето негови клиенти, той съжаляваше и за нещо друго, освен за това, че са го хванали. Старият пазач е бил свестен човек и Бъргър бе видял кръвта му да се лее по тротоара пред „Медтек“. Съзнаваше, че голяма част от отговорността за случилото се е негова.

След като пазачът паднал, той видял на отсрещната страна на улицата едър негър с пистолет в ръка.

— Еди започна да ми крещи да се качвам в колата. Най-накрая успя да ме натика вътре и подкара като обезумял.

Шон се вгледа в лицето на арестанта и се замисли. Точно тук разказът му би се срутил в съда — този мистериозен негър. Кой е той? Дали изобщо съществува? И защо е застрелял Джо? Може би Бъргър му е наредил така? Все още оставаха много въпросителни, но Скот трябваше сам да открие отговорите. Шон бе свършил своята работа.

— И не знаеш кой е той? — попита Скот.

— Знам само, че час по-късно той се появи у сестрата на Еди. Там се криехме — отговори Бъргър. — Еди излезе навън да говори с него, после се върна, взе папката и излезе пак, за да му я даде.

— Не го ли видя отблизо?

— Видях, че е черен. И едър! Над метър и осемдесет, може би стотина килограма. С дълга сплетена на тънки плитки коса. Като на онези, които свирят реге.

— Да, да — каза Скот, — знам за какво говориш. А колата му? Видя ли каква е?

— Беше червена.

— Голяма, малка, спортна?

— Може би. Да, беше червена спортна кола.

— Успя ли да забележиш номера? Поне част от него?

— Боже! Този тип застреля човек, без да му мигне окото! Изобщо не бях в настроение да мисля за автомобилни номера!

— Добре — кимна Скот.

— Каза, че си бил у сестрата на Еди — намеси се Шон. — Къде живее тя?

Бе достатъчно да надуши началото на дирята. След това Скот щеше да открие леговището на стрелеца.

— Някъде в източната част на Лос Анджелес. Близо до Бойл Хайтс, доколкото си спомням. Онези квартали са направо еднакви. — Бъргър поклати отвратено глава. — Казва се Моралес. Рита или Рене. Нещо такова.

— Добре, Теди — каза Шон. — Постъпи правилно. Мисля, че сега знаем достатъчно, за да ти помогнем.

Двамата адвокати станаха и започнаха да прибират нещата си.

— Преди да си тръгнем, имаш ли нужда от нещо? — попита Скот.

— Искам да ме измъкнете оттук, преди да се е случило нещо — отговори Бъргър. — Еди непрекъснато повтаряше, че онзи тип бил опасен и ако някой от двама ни се разприказвал, нямало да живее и десет минути след това. — На челото му бяха избили тежки капки пот и той ги избърса с ръкава си. — И му вярвам. Вече двама души тук, в затвора, се приближиха до мен и ми подметнаха да си затварям устата. Изпитвам ужас.

— Не се безпокой — каза Скот и се протегна над стъклената преграда, за да стисне ръката на новия си клиент. — Ако накараме Ромеро да потвърди някои неща, ще те измъкнем много скоро.

— Как ще стане това?

Скот се наведе напред и заговори тихо, сякаш издаваше някаква тайна:

— Чрез един хитър метод, наречен имунитет. Ромеро ми казва името на убиеца, а вие двамата си отивате по живо, по здраво.

Шон и Скот казаха още няколко окуражителни думи и се отправиха към изхода. Надзирателката отвори тежката врата и преди да излезе Шон, погледна още веднъж Бъргър, който се бе втренчил в тях и дишаше тежко, като човек в прединфарктно състояние. Този път ще се справи, помисли си Шон.