Анри Троая
Гладът на лъвчетата (22)

IX

Прав, съвсем гол пред огледалото на умивалника, Александър се бръснеше.

— Ако побързаш малко, ще можем да тръгнем заедно — каза Франсоаз.

Той се завъртя около себе си. Тя се изненада от неговата дръзка циничност. Безсрамен, с насапунисана брада, той я гледаше разгневено. Кожата му бе матова, мускулите му продълговати, коремът хлътнал, гърдите космати.

— Колко си досадна, когато се запъваш! — каза той.

Тя се почувствува смешна със своята бежова рокля и бели ръкавици от филе пред това космато животно. Белегът от операцията на апендикса се виждаше ясно над слабините. Косата му се спускаше много ниско над тила и слепоочията. Беше го помолила да я подстриже късо. Той бе отказал. Поклащаше се леко от крак на крак, като се бръснеше. Краката му бяха хубави.

— Най-после, Александър, направи малко усилие! Брат ми се жени! Какво ще си помислят, ако отида сама?

— Да си помислят каквото си щат! Ще измислиш нещо! Нима баща ти ще бъде? Не, разбира се! Той е в Ню Йорк. Разхожда се! Аз също имам намерение да се поразходя! Без да отивам толкова далече, бъди спокойна.

— Би могъл поне да бъдеш с мене след това у семейство Совело…

— Там ще се отегча още повече, отколкото в кметството!

— Къде ще обядваш тогава?

— Ако огладнея, ще отида у Пауло.

— Без мене?

— Няма да ми бъде за пръв път, нали?

Беше се обърнал към умивалника, за да довърши бръсненето си. Тя гледаше гърба му.

— Нямаш ли лекции днес следобед? — каза тя.

— Не.

— Ще превеждаш ли?

— Може би… Но е толкова горещо! Предпочитам да работя през нощта…

Тя беше обезкуражена. Наистина този човек не се подчиняваше на нищо. „Аз те отклоних от правия път“ — казваше й той гордо. Оттогава тя се луташе. Беше вече десет часът и половина. Време за тръгване.

— Е, добре, аз отивам — каза тя тъжно.

Той я прегърна. Притисната с тая тънка рокля към голото мъжко тяло, тя се съпротивляваше. Той се смееше и закачаше…

— Не, остави ме! — каза тя.

Целуна я продължително по устата. Тя бе разгневена, че й отказа да я придружи. С голямо усилие се изскубна от него и се запъти към вратата.

Улицата бе позлатена от слънцето. Франсоаз избра сенчестата страна и закрачи бързо, защото бе закъсняла. Когато стигна в кметството на VII район, тя се изненада, като видя вътрешния двор, пълен с народ. Подредени към стената в дъното, половин дузина коли развяваха на радиоантените си по едно парче бял тюл. Шест момичета в булчински рокли образуваха центъра на шест семейни кръга, празнично облечени и радостни. Всички бяха млади, но нито една не беше красива. С малки букетчета в ръце, те кокетничеха под воалите, докато майките им с изпитателен поглед бдяха и за най-малката гънка по тоалетите им. Професионални фотографи с апарати през рамо сновяха като акули сред това ято от хамсии. Шареха насам-натам запотени, тромави шаферки и немирни деца шаферчета, които трябваше да се укротяват. Всичко това, каза си Франсоаз, изглежда необикновено целомъдрено и провинциално в сърцето на Париж. Александър имаше право, когато твърдеше, че въпреки големите им претенции французите са си малки буржоа, привърженици на спокойствието, пестеливостта и традицията. Нима само Даниел и Дани от тая група нямаше да се оженят в църква? Франсоаз ги потърси с очи, изкачи стъпалата и влезе в хола на кметството. Външен блясък, монументално стълбище, мозайка в черно и бяло — и те се намираха там, явно съвсем неразвълнувани от този републикански блясък. Отсъствието на Филип и Карол улесняваше сближаването на двете фамилии. С лека гримаса Франсоаз отбеляза, че тъмносинята рокля и шапчицата от полски цветя не правеха майка й по-млада. Ив Мерсие в бисерносив костюм дишаше тежко и си вееше с шапката. Тази очебийна елегантност с контраста си правеше още по-семпъл тъмния тоалет на господин и госпожа Совело, заобиколили дъщеря си, която се усмихваше в своята жълта сламена шапка и бледорозова рокля. До нея Даниел, отпуснат и сериозен, облечен в морскосин костюм, приличаше на важен хлапак при първо причастие. Тук бяха още Жан-Марк, Мадлен, Агнес и няколко други хора, роднини на Совело, които Франсоаз не познаваше. След възклицанията и прегръдките Мадлен попита:

— А Александър?

— Зает е със своя издател — измънка Франсоаз. — Съжалява много…

Поразтъпкаха се още пет минути, след което изскочи един разсилен, облечен цял в черно, с верижка на корема и с папка подръка. Изведнъж нахлуха семействата, които чакаха отвън. Вестибюлът се препълни от поток нетърпеливи посетители. Притиснати от всички страни, младоженките в бяло предпазваха нежните си тоалети. Невъзмутим, разсилният оповести имената в списъка. Тъй като бе събота, бракосъчетанията се извършваха на опашка. Даниел и Дани бяха от първата група. Въведени от разсилния, те преминаха през една двукрила врата. Близките им тръгнаха след тях. Прекрачвайки прага, Франсоаз се намери в пищно позлатена зала с таван в квадрати и плетеници от синьо кадифе. „Бъдещите“ съпрузи седнаха в два фотьойла срещу едно привдигнато бюро. Близките им седнаха до тях и зад тях. Свидетели бяха Мадлен и един чичо на Даниела.

— Посгъстете се, господа и дами — каза разсилният. — Трябва да подредя още две сватби.

И наистина след групата Ейглетиер-Совело влязоха още две сватби. Новодошлите се настаниха, като си шепнеха. Какво общо имаше между тези три брачни двойки? Като извърна глава, Франсоаз видя един червендалест и шеговит момък, лепнал се до едно дебело момиче с очила. Тя си ги представи: той — момче от месарницата, размахал сатъра, а тя — с търговска усмивка на устните поздравява клиентите и връща рестото. А там, най-отзад, тази анемична госпожичка с венец от портокалови цветя и този мършав мустакат младеж, не са ли и двамата пощенски чиновници? Когато самата тя се бе омъжила, имаше по-малко хора. А пак беше събота… Извърна очи към брат си и към бъдещата си снаха. Седнала точно зад тях, тя виждаше само главите им, които стърчаха над облегалките на фотьойлите. Сламената шапка на Дани се клатеше. Тя говореше с майка си. „Защо ли са се отказали от църковен брак?“ — помисли си Франсоаз.

Спомни си думите на Даниел: „Разбери, че най-напред искаме да видим дали ще си подхождаме… Като се уверим, ще се легализираме и в църквата…“ Положително бе, че не той е направил тази долна сметка. Модата на пробния брак току-що си пробиваше път в бита. Франсоаз дори бе чела статии по този въпрос във вестниците. Колко много католически семейства вършеха грях от прекалена предпазливост! Кметът все още не се появяваше. От височината на своя пиедестал една статуя на Републиката гледаше строго с кухите си очи тия безгрижни двойки. Франсоаз се почувствува остаряла, обезнадеждена и сякаш закоравяла от опита.

Внезапно всички хора станаха. Една едра жена с решителен вид застана на подиума зад бюрото. Кметът отсъствувал, замествала го помощничката му. Франсоаз си каза, че не би застанала така пред общински чиновник в пола. Обаче имаше ли някакво значение дали процедурата се извършва от един истински кмет и един истински свещеник? Всички отново седнаха. Заместничката на кмета заговори. Типично за времето и трите брачни двойки, които се намираха пред нея, бяха много млади и не можеха да сключат брак без съгласието на своите родители. С нежен и ясен глас тя им описа пропастта, която разделя младежките блянове от суровата брачна действителност.

— Семейният живот е възможен при непрекъснато взаимно разбирателство. Само като желаете щастието на другия, можете да изградите вашето собствено щастие…

Франсоаз си представи Александър как се бръсне гол пред умивалника. Щастието на другия! Той съвсем не се интересуваше от това. Не беше променил живота си, като се ожени. Просто си беше осигурил нова публика вкъщи. Не ставаше и въпрос да дава отчети на жена си.

Пък и, от своя страна, той не искаше това от нея. Всеки за себе си, срещаха се на масата, в леглото… Тя пресметна, че той вече е приключил с тоалета си. Навярно сега се шляеше, вирнал нос нагоре, с ръце в джобовете, по крайбрежието на Сена. Самотата беше негова страст. Кое го бе накарало въпреки отвращението му към разписания и правила да приеме да преподава в Института за източни езици? Желанието да парадира пред своите ученици любовта си към руския език или несъзнателното удоволствие да бъде сред младежи? Във всеки случай тя бе изоставила следването и посвещаваше цялото си време да пише на машина вкъщи за фирмата „Топ-Копи“. Толкова по-зле за дипломата. Трябваше да се живее. Засега тя печелеше колкото Александър.

С ловък преход в речта си заместничката на кмета, след като похвали жизнеността на младите и спомена за немотията на старците, призова присъствуващите да се включат в благотворителните акции на района.

Разсилният плъзна между пейките. Монетите звънтяха, падайки в кошницата му. След като събра помощите, той заповяда на трите брачни двойки да станат прави, другите останаха седнали. Човек би си представил, че се намира в клас по време на изпитване. Но този път учителят трябваше да каже урока си. Заместничката на кмета четеше извадки от гражданския кодекс:

„… си дължат взаимна вярност, взаимопомощ и закрила… Като глава на семейството той упражнява тази дейност в защита на общите интереси и на децата…“

Завчера Александър се беше прибрал в два часа сутринта. Тя бе писала на машина, докато го чакаше. Той беше много весел, малко пийнал. Приятели го били „завлекли“, казваше. Не беше ли всъщност „отвлечен“ от някоя жена? Тя дори не му бе задала този въпрос от страх да не отговори: „Да! И що от това?“ Синьо кадифе, позлатена ламперия! През прозореца се виждаше една градина.

„Жената подпомага мъжа за осигуряване на морала и материалното положение на семейството, за издръжката му, за възпитанието на децата и подготовката им за живота…“

Тържественост при тия изтъркани проповеди. Светско щастие и формули! А зад всичко това Александър, който си пие сам, който си ходи свободно насам-натам, който е циничен присмехулник и неуловим… Поне обичаше ли го още тя? Да, но с отчаяние, с безпокойство, по един мъчителен, непълен, осакатен начин. Откакто разбра, че той не иска да има дете, тя вече не си правеше никаква илюзия за бъдещето на тяхното семейство. Беше потулила в себе си мечтата за дълбока връзка. Той я беше покорил, покварил до такава степен, че в неговите обятия тя търсеше само силно физическо и мимолетно удоволствие. В началото се чувствуваше шокирана от някои негови изисквания. Сега приемаше всичко, наслаждаваше се на всичко, понякога дори биваше по-настървена от него. Но когато телата се отдръпваха и дишането се възстановяваше, каква тъга и какъв срам я обземаха!… Даниел каза „Да“ с решителен глас. Сламената шапка се наведе с шепот на съгласие. Заместничката на кмета обяви в името на закона, че са свързани с връзките на брака. Всичко бе свършено. Отсъствието на бога жестоко се чувствуваше. Нито молитва, нито песен, нито дума, обещаваща вечния живот. Една светкавица, две светкавици — фотографът снимаше.

— Моля, елате за подпис — каза разсилният. — Първо господинът, после госпожата, след това свидетелите.

С писалка в ръка, Даниел и Дани се наведоха като ученици над големите регистри.

— Втората сватба, станете и минете напред — каза разсилният.

Момъкът касапин и булката му с очила прескочиха пейките, тапицирани с кадифе, и отидоха с цялата си свита да заемат още топлите места на първата сватба. Чиновническата двойка мина две редици напред. Отново прозвуча гласът на заместничката на кмета, поставяйки ритуалните въпроси. Това серийно производство на гражданските бракове не беше наскърбило Франсоаз, когато тя и Александър минаха през него. Защо страдаше сега? Даниел и Дани имаха толкова щастлив вид! Докато церемонията се повтаряше зад гърба им, те се отправиха към изхода. В хола двете фамилии ги обкръжиха. Както се страхуваше Франсоаз, майка й се просълзи. Лоран и Даниел се шегуваха.

— Бяхме приятели, сега сме братя! — каза Лоран. — Смешно, нали?

Изведнъж Франсоаз пое в своите обятия снаха си, нежна, розова и лъчезарна. Те се целунаха по двете бузи. Сламената шапка леко одраска челото на Франсоаз. „Бременна е“ — помисли си тя и почувствува леко безсилие, нещо трепна в гърдите й.

В двора Жан-Марк хвана ръката на сестра си.

— Много е мила тази малка Дани — каза тя.

Жан-Марк само промърмори: „Да, да…“ Очевидно считаше този брак за едно предизвикателство в добрия смисъл или пък не се интересуваше от нищо. Живееше далеч от другите, над другите, сред димен облак. Дори не се радваше, че бе издържал изпита си по право. А при това съвсем не очакваше този успех. Чуден момък, винаги мрачен, далечен, нерешителен, загрижен…

Последни пози за фотографа на перона. Младоженците сами, после с родителите им, после с приятелите им…

— Идваш ли, Франсоаз?…

Не можеше да откаже. Застана до брат си сякаш със слънце в очите. Подходяща за случая усмивка. Сватбата на момчето от месарницата точно пристигаше зад тях. Отстъпиха им стъпалата за възпоменателната снимка. Мъже се суетяха около колите.

— Кой ще се качи при мене? Имам две места!

— Лоран! Къде е Лоран?

Жан-Марк изчезна в колата на господин Совело. Мадлен повлече Франсоаз по улицата и спря едно минаващо такси.

— Е, добре, свърши се! — въздъхна тя, като се тръшна на седалката до племенницата си. — Ожениха го и този! Каква история! Но кажи ми защо не ми пишеш често?

— Имах много работа напоследък — измънка Франсоаз.

— Щастлива ли си поне?

Франсоаз вдигна глава, сякаш за да дойде на себе си.

— Лудо щастлива, Маду! Александър е прекрасно същество, нежен, внимателен, интелигентен. Ние се разбираме много добре…

Тя говореше словоохотливо, като контролираше израза на лицето си. Но под проницателния поглед на Мадлен изгуби желанието да се преструва. Ако искаше да й повярва, не трябваше да прекалява. Тя измърмори:

— О, случва се и да се поскараме!…

— Защото сте се скарали ли, не дойде в кметството?

— Съвсем не! — извика Франсоаз. — Наистина беше зает. По много важна работа!…

— И за обяда ли?

— Ами да! — каза Франсоаз.

Нервираше я тази много прозорлива и много благосклонна леля. Каква е тая мания на Маду да се бърка в живота на другите. Прозорците на таксито бяха отворени. В колата нахлуваше топлият и мръсен въздух на града. Франсоаз се сви в ъгъла и извърна гневно глава към къщите, покрай които минаваха.

* * *

Шестнадесет души, събрани натясно в трапезарията на Совело. Бяха вдигнали прибора за Александър. Дребната домашна прислужница, блъскана от две професионални сервитьорки, наети за случая, тичаше във всички посоки, изпадаше в ужас, объркваше се, като сменяше чиниите. Четири-пет разговора се кръстосваха през масата. Жените повишаваха глас, за да ги чуват. Оглушена от това бърборене, Франсоаз напразно се мъчеше да изглежда радостна. Срещу нея Даниел ядеше, смееше се, непринуден, откровен и щастлив до младата си, съвсем пребледняла съпруга. Внезапно Дани трябваше да напусне масата. Майка й я последва със загрижен поглед. Тя се върна след малко смутена и облекчена. Даниел й прошепна няколко думи на ухото. Размениха си бърза целувка. Ив Мерсие и господин Совело критикуваха финансовата политика на правителството. Жан-Марк пушеше, отправил очи надалече. Франсоаз го попита какво смята да прави през ваканцията.

— Навярно ще отида у Шарнерай, в Солон — каза той. — А ти?

— Не съм говорила още с Александър. Възможно е да си останем в Париж…

След благоговейно мълчание бе сервиран десертът: една гигантска торта с крем. Преди да я хапне, Франсоаз почувствува отвратителен вкус на езика си. В чиниите падаха триъгълни меки, пихтиести парчета. Една ръка с бутилка обиколи масата. Неизбежното шампанско. Ив Мерсие почука с нож по края на чашата си и стана. „О, не! Не трябва!…“ — помисли си Франсоаз. Но той вече беше взел думата. Не беше въодушевен, за щастие. След три банални фрази отново седна сред аплодисменти. Люси, наместила се на края на стола, го обгръщаше нежно с очи. Франсоаз завидя на майка си, която малко смешно обожаваше този човек. Всички присъствуващи омъжени жени имаха подръка съпрузите си, една необходимост — практична, преносима като ръчна чанта. С чувство на собственички в душите си, те се гордееха с това като парвенюта. Само тя имаше вид на изоставена. Да, но Александър правеше изключение от общото правило. Пиха за здравето на младото семейство. После Дани поиска да покаже как е преобразила своята моминска стая в съпружеска стая. Тя повлече Франсоаз в дъното на апартамента. Един голям диван легло в пещера от розови книжни тапети, етажерки с цяла фамилия от кукли, метален пепелник, тоалетна масичка ебяла покривка.

— Не е лошо, нали? — каза Даниел на Франсоаз. — Тя подреди всичко.

Върнаха се в салона, чиито прозорци гледаха към авеню „Бурдоне“. Когато пиеха кафето под гравюри, изобразяващи лов с хрътки, прислужничката донесе телеграма за господин и госпожа Даниел Ейглетиер. Разтвориха я с нетърпение и зачетоха с опрени една до друга глави:

„Мисля за вас. Пожелавам щастие. Целувки Филип“.

Телеграмата беше от Ню Йорк.

— Много ми е приятно! — каза Даниел.

Възторгът му остана без отклик. Люси се приближи до Мадлен и прошепна:

— Все пак е могъл да отложи за по-късно пътуването си, не намирате ли?

— Да — каза Мадлен, — глупаво е.

Отдавна не беше се срещала със своята бивша снаха. Сблъскването с това лице, което принадлежеше на миналото, изведнъж я обърка. Изправена пред нея, тя я гледаше отблизо, намираше я повехнала, обикновена и ненормално вълнуваща се.

— Вие не сте се променили! — каза й Люси с любезна усмивка.

Малки бръчки трептяха под грима й. Клепачите й бяха покрити със синьо-сребрист пласт. Лично Мадлен нямаше нищо против нея и въпреки това все повече обвинения изскачаха от дъното на паметта й: изоставянето на децата, разбиването на братовото й семейство.

— О, не — каза тя. — Промених се! Годините, килограмите…

— Много ви отива да сте малко по-ячка! — заяви Люси.

А след един момент на размишления добави:

— Много съжалявам, че не се виждаме вече!

Какво да отговори? Мадлен, затруднена, мълчеше.

— Животът е глупав! — подзе Люси.

И се отдалечи с гримаса на тъжно момиче. Мадлен я видя да шари между децата си. Отиваше от едното към другото, хващаше ръцете на Жан-Марк, шепнеше нещо на ухото на Франсоаз, прилепваше се към Даниел и ровеше с ръка в косата му. Човек би казал, че е на представление у семейство Совело. Отсъствието на Филип й позволяваше да играе ролята си на майка, без да се смущава. Тогава защо се възмущаваше, че бил далече? След като обиколи децата си, без да забрави Даниела („Сега имам втора дъщеря! Приятно ли ще ви бъде и аз да ви наричам Дани?“) тя седна на едно канапе до госпожа Совело. Коляно до коляно, двете жени трябваше да разменят мисли, нежни и горчиви, за децата, които растат, откриват света и напускат семейния кръг, за да си създадат собствен дом. Даниел направи знак на Даниела и двамата се изпариха. Навярно бяха отишли да стегнат куфарите си. Беше уговорено да прекарат сватбената си нощ в една странноприемница в околностите на Париж: малко пътешествие, предложено от семейство Совело.

— Очарователни са наистина! — изкудкудяка Люси.

Този вик нарани ушите на Мадлен. Положително тя предпочиташе Карол с всичките й недостатъци. Дребната прислужничка минаваше повторно с кафе. Едно рязко движение. Чашата на Ив Мелене се плъзна от чинийката. Той я улови при падането. За щастие бе празна. Някой каза:

— Браво! Вие сте много сръчен!…

Той ликуваше скромно. От спортуването, нали? Люси нежно се облегна на рамото на своя съпруг. Мадлен почувствува, че все повече минава на страната на Филип. Тя беше по-голямата сестра до мозъка на костите си. Беше се развела с Люси едновременно с брат си. Комично! Даниел и Даниела се появиха пак. Поруменели и блажени, те бяха дошли, за да се сбогуват. Очите на Люси бяха изпълнени с майчина любов и долната й устна трепереше: мигновената откровеност на някои жени, които се натъжават, въздишат, плачат така, както биха отишли по нужда, а после забравят всичко.

— Значи обещано? Щом се върнете, идвате вкъщи! — каза Ив Мерсие.

В същия миг вратата на салона се отвори и Мадлен изненадана видя, че влиза Александър. Беше облечен в сиво сако от дебело трико, с риза на дребни карета, с прашни обувки.

— Съкрушен съм! Не можах да се освободя по-ра-но — каза той, като се поклони при ръкуването с госпожа Совело.

„Все пак дойде — помисли си Франсоаз. — Заради мене!“ Веднага паднаха обвиненията, които мислено беше направила. Разсърди се на себе си, че го бе осъдила много прибързано. Но какво удоволствие изпитваше той да прави обратното на това, което казва, да се появява там, където не го очакваха, винаги и навсякъде да й противоречи? Тя сияеше в своето отново намерено брачно щастие. Той поздрави младоженците, прие кафе и чашка питие. Изведнъж Мадлен почувствува празнота: Даниел и Дани не бяха вече тук. Не беше ги видяла, когато тръгнаха. Александър и Франсоаз я заобиколиха.

— Как е кракът ви? — попита той.

— Дори не мисля вече за него!

— С колата ли дойде? — попита Франсоаз.

— Не, този път с влака. Бях малко уморена. Еднакво бързо и по-удобно.

Седнаха до един прозорец. Разговорът вървеше вяло и Мадлен наблюдаваше двойката със същите очи, с каквито би изследвала една скъпоценна вещ, за да открие пукнатината, отнетия блясък, несръчното реставриране. Обаче нищо подобно, всичко изглеждаше солидно, споено, уеднаквено от любовта, от навика и от подчинението на по-слабия пред по-силния. Александър беше покорил и подчинил Франсоаз. Беше я преобразил. Беше я направил себеподобна. Тя не съществуваше вече като отделна личност, а само като допълнение на един мъж. Ако можеше да се задоволи с това…

— Оставаш ли за няколко дни? — попита Франсоаз.

— Не. Искам да си замина тази вечер — каза Мадлен. — Не мога да оставя за повече магазина в разгара на сезона. В неделя правя най-добрите продажби!

Всъщност нищо не я принуждаваше да се върне толкова бързо. Но какво би правила в Париж? Ако останеше, Франсоаз щеше да се счита задължена да я покани на вечеря, както и миналия път, а това нямаше да бъде приятно на никого.

— Жалко! — каза Франсоаз. — Можехме да вечеряме заедно… Не тази вечер, трябва да отидем у приятели на Александър. Но утре…

— Скоро ще дойда пак…

— За сватбата на Жан-Марк ли? — попита Александър.

Той се усмихваше с извита на една страна уста, с очи, блеснали като топчета от черен кехлибар между свитите му клепачи. Тази подигравка не се хареса на Мадлен.

Уплаши се да не би Жан-Марк да е чул. Той беше на две крачки и разговаряше с Лоран.

— Защо говориш така, Александър? — измънка Франсоаз с упрек.

— А защо не? Това е в кръга на възможните неща. Сигурен съм, че ако го кажа на него…

И той повика:

— Жан-Марк!

Франсоаз го хвана за ръката.

— Млъкни, Александър, моля те! Знаеш колко е чувствителен…

Жан-Марк отиде при тях с питащи очи. Настъпи мълчание. Мадлен отправи към Александър поглед, изпълнен едновременно с упрек и молба. Изражението на лицето му бе като на момче, което подготвя неприятна шега.

— Леля ви ни съобщи, че си заминава тази вечер — каза той. — Не бихте ли настояли пред нея да остане още един ден?

Успокоена, Мадлен влезе в играта.

— Не, невъзможно е. Впрочем трябва веднага да се измъкна. Иначе ще изпусна влака. Имам време само да приготвя куфара си…

— Ще те придружа — каза Жан-Марк.

Разтопена от благодарност, тя се възпротиви:

— Смешно е!

— Щом на мене ми е приятно!

Изведнъж се почувствува удовлетворена, с изпълнена душа, сякаш самата тя бе омъжена. Жан-Марк тръгна с нея към госпожа и господин Совело. „Довиждане!… Тръгвате ли вече?… Беше прекрасно!… Благодаря!…“ Той я водеше, той я отвличаше!

На улицата я хвана под ръка. Тя вървеше с голяма момчешка стъпка до него, горда и щастлива.

— Много ли бързаш? — попита той.

Тя се засмя.

— Мислиш ли! Влакът ми е чак в осем и нещо!

— Значи имаме време да вървим пеша! Времето е толкова хубаво!

Тя не посмя да му каже, че от злополуката бързо се изморява и с кимане на глава се съгласи.

До площад „Дез Енвалид“ всичко вървя добре; после тя започна да влачи краката си. Но Жан-Марк не забелязваше: описваше перипетиите на своя изпит с такова изобилие от подробности, че тя се изненада от тоя младеж, който обикновено беше толкова въздържан. Мислеше си, че слуша Даниел, увлечен в някой от своите разкази, в които той беше постоянният герой. Изведнъж разбра: Жан-Марк говореше за изпитите по право, за да не й даде възможност да го разпитва за друго нещо. Това, което бе взела за младежко самохвалство, беше в действителност отбранителна маневра. Тя не поиска да го прекъсне, докато той се спасяваше зад тази димна завеса. Освен това беше много изморена, за да задава въпроси. Всяка крачка отекваше болезнено в коляното и в ханша й. Булевард „Сен Жермен“, тълпата по тротоарите, колите, опрени броня до броня, шумните бистра, книжарниците, пълни с нови книги с пъстри корици, витрината на един натуралист с картини на замръзнали животни с изцъклени очи и мъртва козина, мебели от „високата епоха“ до една галерия със скулптури от железен тел, църквата, огромна и далечна, а срещу нея един мрачен магазин, тържествен, предназначен за сребърните купи и кръстовете на Почетния легион… Улица „Бонапарт“, Жан-Марк се спря пред хотел „Моне“ и се отдръпна, за да мине първа Мадлен. Тя поклати глава:

— Не съм отседнала тук, Жан-Марк.

— А къде?

— У баща ти.

Той сви устни и очите му се разшириха.

— А? — измънка той. — Тогава ще те оставя…

— Няма ли да се качиш с мене?

— Не.

— Защо?

— Предпочитам…

— Баща ти и Карол са заминали: аз съм сама в апартамента.

Той още се двоумеше.

— Хайде, ела! — подзе тя. — Не се прави на идиот!

Той дълго я гледа напрегнато и произнесе с тих глас:

— Ти знаеш, нали?

— Да.

— Кой ти го каза?

— Няма значение.

— Татко?

— Да. Ела, Жан-Марк.

— Ако научи, че си ме завела вкъщи…

— И какво от това? Все един ден ще трябва да се върнеш! Ела, моля ти се!

Тя закрачи. Той я последва. Имаше чувството, че влачи теле, тежко и отпуснато в края на една връв. Портиерът, който събираше такси пред портиерната, ги поздрави. Жан-Марк беше бледен. Когато тя позвъни на вратата на апартамента, той нервно примигна. Вратата се отвори.

— Господин Жан-Марк! — извика Агнес.

Тя изглеждаше щастлива и едновременно изплашена. Бързо минаха пред нея. Салонът беше окъпан в слънце. Мадлен се тръшна в един фотьойл. Жан-Марк стоеше прав и гледаше около себе си с проницателен, болезнен и загрижен поглед. Без някой да й е поръчал нещо, Агнес донесе бяло вино за Мадлен, уиски и газирана вода за Жан-Марк. Мадлен изпи една голяма глътка вино и отиде да вземе фенека, който бе оставила в стаята си. Когато се върна с Жулия в ръце, Жан-Марк не бе мръднал. С мътен поглед, той сякаш изцяло се бе отдал на спомените. Ръката му гладеше облегалката на един фотьойл. После докосна статуетката от саксонски порцелан върху еднокраката масичка. Усмивка се появи по устните му.

— Ужасява ме тази малка вещ — каза той. — И все пак много ще се натъжа, ако някой я счупи.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Мадлен.

— От какъв характер?

— Предполагам, че баща ти не те подпомага вече…

— Не, но всъщност аз се справям доста добре… Много си мила… Благодаря…

— А Валери?

— Какво?

— Все още ли си с нея?

— Да.

— Обичаш ли я?

— Не.

— Защо ходиш с нея, щом не я обичаш?…

Изгледа я учуден и не отговори. Тя реши в себе си, че разсъждението й е смешно. Кога най-после ще излезе от розовите и сините романи на своето юношество? Жан-Марк бе навел глава. Бръчка пресичаше челото му. Той внезапно стана. Тя видя да блести в очите му едно безумие, една молба. Устните му се изкривиха; той прошепна:

— Има нещо страшно, Маду: не мога да забравя Карол. Не искам да я виждам, мразя я и всеки път, когато се опитвам да се излекувам с някоя друга, получава се такава несполука!…

— Защото още не си срещнал жената, която…

Той не я остави да довърши.

— „Жената, която“, „жената, която“!… Не, истината е, че аз съм загубен!

— Какво разправяш?

— Ти не вярваш в белега, който едно същество оставя върху друго за цял живот?

— Вярвал, когато бях на твоите години. Но ми мина. И на тебе ще ти мине…

Той й хвърли злобен поглед, с какъвто я гледаше, когато беше дете и тя му отнемаше някоя приключенска книга, за да го принуди да си учи уроците.

— Обичам я — каза той с глух глас. — Никой не може да направи нещо срещу това. Дори и аз!

Наля в чашата си уиски, глътна го и обърна глава. Погледът му обходи помещението, като се спираше на всяка мебел. Следеше кръженето на някаква сянка. Виждаше, душеше Карол.

— Ела в стаята ми — каза Мадлен. — Трябва да приготвя куфара си.

Отведе го, отегчен и разсеян. Не беше вече с нея. Когато му говореше, той отговаряше със секунда закъснение. Все пак поиска непременно да я придружи до гарата.

— Ще си провалиш вечерта — каза тя. — Нямаш ли нещо предвид?

— Имам. Трябва да видя Валери в осем и половина часа. Тя ще чака!

— Не е много учтиво…

— Защо? Момичетата обичат да чакат! Колкото повече са пренебрегнати, толкова повече се увличат!…

Мадлен предположи, че като се подиграва така с младите момичета от своето поколение, той косвено пак изразяваше почитанието си към Карол.

На гара „Сен Лазар“ мрачна, плътна и мълчалива тълпа изтичаше през вратите. Мадлен намери свободно място в първа класа. Жан-Марк настани куфара на багажника и стоя на перона до тръгването на влака.

Когато композицията се разклати, той вдигна ръка. Сгърчената му усмивка, която тя видя там, между две непознати лица, прободе сърцето на Мадлен. Опасността, която тя смяташе за отстранена, се преобразяваше зад нея. В дъното на страданието на Жан-Марк, мислеше си тя, имаше смътна надежда за подновяване на връзката. Той не можеше да се примири с мисълта, че всичко е свършено, че Карол няма да му бъде върната благодарение на някакъв катаклизъм. Това двойно чувство на недостойна упоритост и на срамно изоставяне още го разтърсваше, макар че се бореше да не желае невъзможното. За него никога не ще има развръзка. Освен ако с течение на годините Карол не загуби в неговите очи цялата си притегателна сила. Всъщност не, той дори не ще види бръчките й. Той ще обича в нея красотата и прелестта, които тя не ще има вече за другите. Той ще бъде от ония луди, които не признават времето.

Друсанията на влака я люлееха. Около нея бяха седнали непознати хора, сериозни и мълчаливи, които мътеха грижите си като квачки яйцата си. Зад прозорците нощта се сгъстяваше отвъд заспалото поле. И всичко това — монотонният шум на колелата, виолетовите сенки на небето, слети с черната земя, далечните светлини, трепкащи при движението на влака — увеличаваше тревогата на Мадлен. С фенека на колене, тя пътуваше към една все по-дълбока нощ. Една фраза на брат й възникна в нейната памет: „Ти не знаеш какво значи за един мъж мисълта, че е измамен от собствения си син…“ Ако Карол искаше, ако Жан-Марк склонеше, ако Филип… Тя се спря потисната и погледна съседите си, сякаш беше говорила на висок глас. Но никой не изглеждаше изненадан. Една стара жена, седнала срещу нея, й се усмихна, наведе се напред и попита:

— Това е малък фенек, нали?

— Да, госпожо.

— Лесно ли се гледа?

— Много лесно.

— Аз не бих могла да имам такова животно. Имам си вече две кучета и две котки…

Чувство на покой обзе Мадлен: имало, значи, тук-таме в света и обикновени хора, и живот без усложнения.

Вагонът се раздруса, минавайки през една железопътна стрелка.