Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (41)

II

В кръчмата на Мати Джоунс си наля чаша бира и потопи дългите си зъби в пяната.

— Тая Лий не се държи добре с тебе, Джоунс — говореше мистър Уотсън. — Едно не мога да понасям — да се присмиват на черния затуй, че е черен. А тя това и прави. Виж как те е подредила само — като роб от плантациите.

— Уау! На черния му е кофти и без другите да се пръскат от смях, че е черен. Мама му стара! Грешката ми беше, дето й казах на тая кучка Лий, че полицията ме кара да се хвана на бачкане. Трябваше да й рекна, че ме пращат ония от равноправието в труда, да я посплаша малко.

— Ти най-добре върви в полицията и им кажи, че ще напускаш и че ще се хващаш на друга работа.

— Абе, ей! В никакви участъци не стъпвам вече и никакви приказки с полицията! Мярнат ли ме само, и айде в пандиза. Уау! Черните не могат работа да си намерят, ама за пандиза са първи. А искаш ли редовно да ядеш — от панделата по-гот няма. Аз обаче предпочитам да умра от глад, ама навънка! Ше си търкам дъските на тая курва, вместо номера на коли, килимчета, кожени колани и тям подобни лайна да майсторя в пандиза. Какъв кретен бях само — да си набутам задника в капан като „Нощна веселба“! Сега трябва бая мислене да падне как да се измъкна.

— Аз пък ти викам: върви в полицията и кажи, че след време пак ще почнеш.

— Е, да, ама тва време може да стигне докъде педесе години? Не съм видял някой да рита за неквалификсирани брикети. Айааа! А такива като тая гадина Лий познават и доста полцаи. Иначе на тая кръчма, на тоя скапан вертеп отдавна да са му видели сметката. Никакво рискуване! Току-виж, се намъкна при някое приятелче на Лий и му рекна: „Слушай, мъжки, аз малко така ще поскиторя.“ Ама оня ще ми рекне: „Хубаво, момче, може да поскиториш малко и на топло.“ Уау!

— Я кажи ти как върви саботажът.

— Закършили сме я, тва е. Оня ден ме накара и след бачкане да остана да го лъскам тоя под. Видяла, че боклука е малко повече, та да не вземели клиентите до глезените да затънат в него. Мама му стара! Нали ти казах, че написах адреса на пакетчетата за сираци? Та ако още ги праща на УНИЦЕФ-та, може и да се получи нещо. Ех, как ми се ще да видя кво ше докара тва адресче! Може и полиция да домъкне! Уау!

— Абе то е ясно, че доникъде няма да стигнеш. Иди в полицията, ти казвам. Току-виж, те разбрали.

— Шубе ме е от полицията бе, Уотсън! Айааа! И тебе щеше да те е шубе, ако те бяха помъкнали, както си стоиш в Улуърт. Ами ако Лана се чука с половината участък? Уау! — Джоунс издуха нещо като облак, при това радиоактивен, който постепенно започна да се разпада над бара и пълния с кълцано месо хладилник. — Я кажи, кво става с оня тъпунгер, дето преди време беше тука? Абе тоя, дето бачка в „Гащи Ливай“. Мяркал ли се е пак насам, а?

— Дето говореше за демонстрация ли?

— Да бе, дето му бил вожд оня, белия изрод. Оня, дето разправял на чернилките, че трябвало да пуснат атомна бомба върху покрива на фабриката, да се самоубият, а ония що останат — да се натресат в дранголника.

— Бе оттогава не съм го виждал.

— Мама му стара! Ще ми се да го разбера аз къде се крие тоя дебелогъз изрод. Дали да не дрънна в „Гащи Ливай“ да попитам, а? Ще ми се него да го пусна като атомна бомба в „Нощна веселба“! Точно такъв ще накара тая мамка Лий да напълни гащите. Уау! Щом ще сме портиери, ще сме портиери саботьори, ама най-големите саботьори, пазили някога плантация! Айааа! Преди още да съм свършил, памуковото поле ше изгори до корен!

— Пази се, Джоунс. Гледай да не си докараш някоя беля.

— Уау!