Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (4)

I

„С краха на средновековието боговете Хаос, Лудост и Лош вкус взеха връх“ — пишеше Игнациус в един от настолните си бележници.

„След една епоха, в която Европа бе живяла в ред, задружие и покой, в единение с истинския бог и светата троица, се усети полъх на промяна, но той не бе обнадеждаващ. Злият вятър добро не вещае. Сияйните времена на Абелар, Томас Бекет и поклонниците помръкнаха и станаха на пепел. Колелото на Фортуна се устреми срещу човека, строши ключиците му, премаза черепа му, разкриви туловището му прободе го в таза и му наскърби сърцето. След като се бе издигнало толкова високо, човечеството падна съвсем ниско. Нявга хората се бяха отдали на душата, а сега — на търговията.“

— Доста добре се получава — рече си Игнациус и забързано продължи да пише.

„Търговци и шарлатани овладяха Европа и нарекоха коварното си евангелие «Просвещение». Настъпи времето на ненаситността, но от пепелта на човечеството не се въздигна Феникс. Смиреният и благочестив орач Пиърс^[1] отиде в града, за да продаде децата си на господарите на Новия ред, изпълнен с намерения, които в най-добрия случай можем да наречем съмнителни. (Вж. Райли, Игнациус Дж., «Кръвта по ръцете им — всеобхватното престъпление. Изследване върху някои подбрани безчестия в Европа от XVI век», монография, 2 страници, 1950 г., Отдел за редки книги, ляв коридор, трети етаж, Архивна библиотека «Хауард-Тилтън» при университета «Тюлейн», Ню Орлиънс 18, щата Луизиана. Забележка: изпратих тази уникална монография като дар на библиотеката, но не съм съвсем сигурен дали са я приели. Най-вероятно са я изхвърлили, тъй като бе написана с молив върху лист от бележник.) Жироскопът неимоверно много се отклони от равновесното си положение. Брънките на Великата Верига на Битието се нанизаха като кламери, сякаш някакъв малоумник ги бе напъхал една в друга. Смъртта, унищожението, анархията, прогресът, амбицията и самоусъвършенстването бяха новото предопределение на Пиърс. И злокобна щеше да е тая орис: той бе изправен пред извратената необходимост да ХОДИ НА РАБОТА.“

Историческата проницателност на Игнациус временно помръкна и той скицира най-отдолу на страницата една примка. После изрисува револвер и кутийка, върху която старателно изписа ГАЗОВА КАМЕРА. Подраска с молива напред-назад по листа и назова това „творение“ АПОКАЛИПСИС. След като привърши с украсата на страницата, той запрати бележника на пода, където бяха разпилени още много други…

Твърде продуктивна утрин, рече си той. Седмици наред не бе успявал да постигне толкова. И като гледаше десетките бележници, които образуваха около леглото му нещо като килим с мотиви на индиански пера за украса на главата, самодоволно си помисли, че по пожълтелите им страници, в широките им редове, бяха засети семената на един великолепен труд по сравнителна история. Естествено, в голям безпорядък. Но някой ден той щеше да се нагърби със задачата да подреди тези частици от своя интелект в бляскава и грандиозна по замисъл мозайка. В завършен вид тя щеше да покаже на грамотния човек катастрофалния път, който бе поела историята от четири столетия насам. През петте години, които беше посветил на тази творба, не бе успявал да сътвори повече от шест абзаца месечно. Дори не можеше да си припомни какво бе писал и съзнаваше, че някои от листовете са изпълнени предимно с драсканици. Все пак, рече си Игнациус спокойно, и Рим не е бил построен за един ден…

Той дръпна нагоре бархетната си нощница и погледна подутия си корем. Да, нерядко се подуваше, когато лежеше сутрин и размишляваше върху злополучния обрат на събитията след Реформацията. А всеки път, когато през съзнанието му преминеше Дорис Дей или експресният автобус, централната област на тялото му се разрастваше с къде-къде по-голяма скорост. Но след опита да го арестуват и след катастрофата тя се подуваше без каквато и да било причина, а пилорната му клапа най-безразборно се затваряше и изпълваше стомаха му с газ, който нямаше откъде да излезе, но за сметка на това показваше твърд характер и неприязън към безизходицата, където се беше озовал. Игнациус се чудеше дали пилорната му клапа, подобно на Касандра, не се опитваше да му съобщи нещо. Като капацитет по средновековието, той вярваше в rota Fortunae или казано с други думи, в колелото на Съдбата — главната идея на De Consolatione Philosophiae, философският труд, който бе положил основите на средновековната научна мисъл. Боеций, този велик римлянин, написал De Consolatione в затвора, където бил несправедливо хвърлен от императора, беше казал, че сляпата богиня ни върти на колелото, че щастието ни спохожда на периоди. Нима нелепият опит да арестуват него, Игнациус, полагаше началото на злополучен период? Нима колелото шеметно се устремяваше надолу? Катастрофата също беше лоша поличба. И той се почувства разтревожен, защото независимо от цялата си философска мъдрост Боеций е бил подложен на мъчения и убит. А сетне клапата му отново щракна и той се претърколи накъм лявата си страна, за да я принуди да се отвори.

— О, Фортуна! О, ти, сляпа и нехайна богиньо, на чието колело съм прикован! — Игнациус се оригна. — Не ме премазвай под своите спици! Въздигни ме нависоко, о, божествена!

— Какво си мърмориш там, момче? — попита майка му иззад вратата.

— Моля се! — гневно й отвърна Игнациус.

— Полицаят Манкузо ще ме навести днеска заради катастрофата. Я по добре вземи да кажеш едно „Отче наш“ и за мен, сладурче.

— О, господи! — промърмори Игнациус.

— Хубаво е, че се молиш, муци. Все се чудех какви ли ги вършиш, като почнеш да се заключваш там.

— Моля ти се, махай се! — простена Игнациус. — Опропастяваш религиозния ми екстаз!

Както си лежеше на една страна, Игнациус мощно заподскача и щом усети, че ще се оригне, отвори устата си в очакване, но оттам се изтръгна само леко изхълцване.

Все пак подскоците оказаха известен физиологически ефект. Той докосна малката ерекция, устремила се надолу към чаршафа, задържа я в ръката си и се отпусна, опитвайки се да реши какво да прави. В това си положение — с усуканата около гърдите червена бархетна нощница и масивния корем, провиснал върху дюшека, той някак с тъга си помисли, че след осемнадесетгодишно практикуване хобито му бе преминало в обикновен механичен акт, лишен от полета на въображението и фантазията, който някога бе успявал да въплъти в него. По едно време бе съумял да го издигне до артистични висоти, упражнявайки го с вещината на творец и философ, на учен и благородник. Все още някъде в стаята му лежаха на скришно място пособията, които бе използвал — гумената ръкавица, парченцето от копринена калъфка на чадър и кутийката вазелин. Самото им прибиране, след като всичко свършеше, бе започнало да го потиска твърде много.

Игнациус действаше и се съсредоточаваше. Най-сетне се появи видение — познатите очертания на голямото и предано коли, с което бяха неразделни, докато учеше в гимназията. „Уафф!“ На Игнациус отново му се счу познатият лай на Рекс: „Уаф! Уаф! Ааффф!“ Рекс беше като жив. С клюмнало ухо, задъхан… Призракът прескочи една ограда, гонейки подхвърлената играчка, която по неведоми пътища се приземи посред юргана на Игнациус. С приближаването на кафяво белезникавата козина очите на Игнациус се разшириха, сетне се сбраха на носа и се затвориха, а той изнемощяло се отпусна сред четирите възглавници с надеждата, че някъде из стаята ще се намери и салфетка.