Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (38)

IV

Игнациус не обърна никакво внимание на това, че майка му блъска с юмруци по вратата и ридае във вестибюла, задето бе донесъл вкъщи само петдесет цента надница. Като помете с ръка настолния бележник, йо-йо-то и гумената ръкавица от бюрото, той разгърна „Дневника“ и започна да пише:

Скъпи ми читателю!

„Хубавата книга е драгоценният живец на божественото вдъхновение, спасен от забвение и съхранен за живот вечен.“

Милтън

Извратеният (и доста опасен, струва ми се) мозък на Клайд изнамери нови средства да обезсили, бих казал, несъкрушимата ми същност. В началото си мислех, че в лицето на този цар на кренвиршите и могол на месото съм намерил втори баща. Но презрението и завистта му към мен нарастват с всеки изминал ден, като без съмнение в крайна сметка всецяло ще го обсебят и ще унищожат разсъдъка му. Величието на моята физика, сложният свят на мирозрението ми, благоприличието и вкусът, живо свързани с осанката ми, изяществото, с което функционирам сред калта на съвременния свят — всички те, взети заедно, объркват, но и поразяват Клайд. Сега той ме захвърли да работя във Френския квартал — район, който приютява всички пороци, замислени от човека в мигове на най-развихрена извратеност, в това число и няколко съвременни варианта, станали възможни благодарение на чудесата в науката. Не ще и съмнение, че Кварталът не се различава особено от Сохо и някои области в Северна Африка. На обитателите му, ощастливени от типично американската „упоритост“ и „професионализъм“, понастоящем вероятно се напрягат да догонят и надминат по разнообразие и размах на въображението порочните забавления, присъщи на обитателите на всички други зони на човешка деградация по света.

Очевидно е, че район като Френския квартал не предлага подходящо обкръжение за порядъчния, целомъдрен, благоразумен и чувствителен млад труженик. Дали Едисон, Форд и Рокфелер е трябвало да се борят с подобни зли стихии?

Но злодейският мозък на Клайд не се задоволи с толкова елементарно унижение. Тъй като уж обслужвам онези, които Клайд нарича „туристи“, аз бях нагизден и с нещо като униформа.

Ако съдим по клиентелата през този първи ден по новия маршрут, „туристите“ май са същите скитащи се вагабонти, на които продавах и в търговската част на града. Те без съмнение са се дотътрили до Квартала в състояние на ступор, причинен от употребата на „Стерно“^[1], и по този начин, според изкуфелия Клайд, вече минават за „туристи“. Чудя се дали той някога е имал възможност да зърне дегенератите, скитниците и отрепките, които купуват и явно се препитават от продуктите на „Разносна търговия с райска стока“. Очевидно е, че сред останалите продавачи — напълно смачкани и едва кретащи бродници, чиито имена са нещо от сорта на Мъжки, Готин, Върховен, Кинта и Шефа, от една страна, и клиентите — от друга, за мен няма мърдане от това преддверие на ада, пълно с изгубени души. При все това, самият факт, че са претърпели гръмките си неуспехи в нашето столетие, им придава известна одухотвореност. Откъде да знаем, може би те, тези прекършени клетници, са светците на нашата епоха — благонравни, съкрушени стари негърки с жълтокафеникави очи, изтерзани скитници от пустошите в Тексас и Оклахома, и разорени изполичари, които искат да намерят рая в гъмжащите от гризачи градски блокове с квартири под наем.

Все пак се надявам, че не ще се наложи да разчитам на хотдозите, за да преживявам, когато и при мен настъпи старческото слабоумие. Моите писания вероятно ще ми донесат известни средства. А ако се наложи, винаги мога да обърна взор към лекционните зали и да последвам примера на тази ужасна М. Минкоф, чиито набези спрямо добрия вкус и благоприличието вече ви описах най-подробно, драги читатели, като имах за цел да разчистя молозите от невежество и сквернословия, които разпръсква из множеството лекционни зали в цялата страна. Дано все пак се намери човек на място сред първата аудитория, пред която тя ще говори, та да я събори от подиума и да понашиба с камшик ерогенните й зони. Независимо от духовните преимущества, които навярно крият, градските бордеи не се и доближават до изискванията ми за физическо удобство и не без основание се съмнявам, че солидната ми, добре сложена фигура ще се нагоди да спи по уличките и под мостовете. Определено предпочитам да вися по пейките в парка. С други думи, самите ми обеми ме предпазват да не затъна твърде много в структурата на нашата цивилизация. (Едно нека да е ясно — не съм убеден, че обезателно трябва да паднеш до дъното, за да можеш да видиш обективно обществото, което те заобикаля. Вместо да се движи вертикално надолу, човек може да се измести по хоризонталата встрани до една точка на необходима изолация, където не е задължително да липсва минимумът личностни удобства. Аз там и бях — досами крайчеца на днешното ни време, когато пагубната невъздържаност на майка ми, както ви е известно, ме катапултира в трескавото ежедневие на съвременното съществувание. С ръка на сърцето ще заявя, че оттогава насам нещата вървят все по̀ и по на зле. Условията се промениха. Минкоф, коравосърдечната ми възлюблена, се обърна против мен. Дори собствената ми майка, двигателната сила, тласнала ме към гибел, започна да хапе ръката, която й дава да яде. Цикълът клони все повече и повече към заник. О, Фортуна! О, ти, непостоянна!) Аз собствено установих, че липсата на храна и удобства, вместо да облагородява духа, по-скоро терзае човешката психика и насочва всички възвишени подбуди единствено към подсигуряването на нещичко за хапване. При все че притежавам богата душевност, аз се нуждая и от малко храна, пък и от удобства.

Но да се върнем към темата на деня — отмъщението на Клайд. Продавачът, който преди мен е обхождал Френския квартал, е носел пиратски одежди, дето едва ли бихте могли да си представите — гърчав реверанс на „Разносна търговия с райска стока“ към фолклора и историята на Ню Орлиънс, клайдовски опит да се свърже хотдогът с креолските легенди. Той и мен застави да ги пробвам в гаража. Костюмът, естествено, бе ушит по туберкулозните, недоразвити очертания на предишния продавач, тъй че колкото и да го разтягах и дърпах, колкото и да издишвах и да правех опити да се натъпча в него, пак не успях да го нахлузя върху мускулестото си тяло. И така, стигна се до нещо като компромис. Завързах около шапката си червената сатенена пиратска кърпа. Завинтих златната обеца — огромна пазарна новост под формата на халка, в долната част на лявата си ушна мида. Черната пластмасова сабя закрепих с безопасна игла към бялата си престилка. Не особено внушителен пират, ще кажете вие. Но още щом се видях в огледалото, просто нямаше как да не призная, че съм направо драматично прелестен. Размахах пластмасовата сабя към Клайд и се провикнах: „Разжалван си, адмирале!“ Трябваше да се досетя, че това ще бъде прекалено за прозаичния му, кренвиршоподобен мозък. Той доста много се уплаши и се нахвърли върху ми с харпунообразната си вилица. Започнахме да се мятаме из гаража подобно на двама юначаги от изключително некадърно направен исторически филм, а вилицата и сабята с гръм и трясък се стоварваха една връз друга. Разбирайки, че пластмасовото ми оръжие въобще не може да се мери с дългата вилица, овладяна от един умопомрачен Матусала^[2], разбирайки, че виждам най-лошата страна от същността на Клайд, аз се опитах да прекратя нашето дуелче. Издигнах глас и го подканих с умиротворителни слова, започнах да го увещавам и най-накрая се предадох. Но Клайд продължи да атакува; явно пиратските одежди ми стояха тъй добре, щото успяха да го убедят, че отново сме сред романтичния Ню Орлиънс в доброто старо време, когато господата са разрешавали въпросите, свързани с хотдоговата чест, от двадесет стъпки разстояние. Именно тогава някъде, сред сложната плетеница от гънки, в моя мозък проблесна една мисъл. Знам, че Клайд всъщност се опитваше да ме убие. Щеше да разполага и с идеално оправдание — самозащита. Сега му бях на мушката. За мое щастие паднах на пода. В отстъплението си се сблъсках заднишком с една от количките, вечно колебливото ми равновесие ме напусна и се строполих. И въпреки че доста болезнено фраснах главата си в количката, аз успях да се провикна откъм пода от мило по-мило: „Вие печелите, сър!“ А сетне мълчаливо въздадох хвала на прескъпата ми Фортуна, задето ме бе измъкнала от лапите на смърт от убождане с ръждясала вилица.

Без да губя време, аз изтиках количката си от гаража и се упътих към Френския квартал. Полукостюмът ми заслужи одобрението на мнозина пешеходци. Сабята ме потупваше отстрани, обецата се поклащаше на ушната ми мида, червеното шалче така искреше на слънцето, че можеше да привлече и бик, а аз вървях през града с решителност, с благодарност, че съм още жив, въоръжавайки се със смелост срещу ужасите, които ме очакваха в Квартала. Не една и две гръмки молитви се въздигнаха от целомъдрените ми розови устни — някои от тях благодарствени, а други — просителни. Помолих се на св. Матюрин, покровител на епилептиците и лудите (той, между другото, е и покровител на клоуните), да помогне на мистър Клайд. От свое име се обърнах със смирение към св. Медерик Отшелника, покровител на страдащите от храносмилателни смущения. Размишлявайки относно това как преди малко се бях озовал с единия крак в гроба, аз се сетих за майка си, тъй като открай време съм се питал какво ли ще направи тя, ако погина, заплащайки за нейните постъпки. Представям си и погребението — евтино и парцаливо сборище в мазето на някое посредствено погребално бюро. Попревъртяла от скръб, тя вероятно ще сграби тялото ми от ковчега и пиянски ще завие: „Не ми го вземай! Защо ли най-прелестните цветове биват обрулени и падат от стеблото?“, а от зачервените й очи ще извират парещи сълзи. Погребението вероятно ще се изроди в цирково зрелище, в което майка ми непрестанно ще муши с пръстите си в двете дупки на врата ми, издълбани от ръждясалата вилица на мистър Клайд, и с нешколуван омировски плач ще сипе ругатни и призиви за мъст. Сигурен съм, че ще се получи нещо като спектакъл. Но тъй като майка ми ще се развихри и като режисьор, то имплицитната трагедия бързо ще премине в мелодрама. Ще изтръгне бялата лилия от безжизнените ми пръсти, ще я разкъса по средата и ще започне да нарежда към тълпата от опечалени, доброжелатели, свещеници и зяпачи: „Каквато беше тази лилийка, такъв ми беше и Игнациус! Сега и тя, и той са похитени и прекършени!“ И запращайки лилията обратно в ковчега, тъй като няма да успее да се прицели както трябва, ще ме зашлеви с нея право през мъртвешки бялото лице.

За майка си пуснах една молитвичка да отлети право при св. Зита от Лука, прекарала живота си в слугиносване и аскетизъм. Дано тя й помогне да се пребори с алкохолизма и нощните гуляи.

Укрепен от богомолската си интерлюдия, аз се заслушах в звука, който издаваше сабята, когато ме потупваше отстрани. Стори ми се, че тя е оръжие в ръцете на морала, оръжие, което ме пришпорва към Френския квартал и с всяко тупкане нашепва: „Кураж, Игнациус! Страховит, мълниеносен меч имаш в ръцете си!“ Започвах да се чувствам малко като кръстоносец…

Най-сетне пресякох Канал стрийт, като се правех, че не забелязвам вниманието, с което ме удостояваше всеки минувач. Тесните улички на квартала ме очакваха. Един скитник изказа прошение за хотдог. Аз го отпратих и продължих да крача напред. За жалост краката ми не можеха да се придвижват в унисон с душата. Всичките ми тъкани от глезените надолу ридаеха за спокойствие и почивка, затова запрях количката до тротоара и приседнах. Балконите на старите сгради висяха над главата ми подобно на черни клони от алегорична гора, обиталище на злото. Съвсем символично край мен профуча един автобус „Желание“ и дизеловият му пушек едва-що не ме задуши. За миг затворих очи, за да се унеса в размисъл, от който да почерпя сили, но май съм се унесъл в дрямка, защото си спомням как брутално ме събуди един полицай, като ме ръгаше в ребрата с върха на обувката си. Навярно някакъв произвеждан от организма ми мускус особено допада на представителите на властта. Кой друг би бил подкачен от полицай, докато най-невинно чака майка си пред универсален магазин? Кой друг би бил подложен на шпионаж и доноси, че е прибрал едно немощно и безпризорно коте от канавката? Подобно на изпаднала проститутка в действие, аз като че ли привличам котерия от полицаи и санитарни органи. Този свят някой ден ще ме погуби под най-нелеп претекст. Аз чисто и просто чакам деня, когато ще ме замъкнат в тъмница с климатична инсталация и ще ме оставят там под флуоресцентните лампи и звукоизолирания таван, за да платя, задето съм се подиграл с всичко мило и драго на латексовите им сърца.

Изправяйки се в пълния си ръст, който сам по себе си е грандиозно зрелище, гледах изотгоре наглия полицай и го сразих с думи, които за щастие той не успя да разбере. А подир това забутах количката все по̀ и по-навътре в Квартала. Беше ранен следобед и затова по улиците щъкаха малцина. Предположих, че обитателите на този район все още са в постелите и се възстановяват след непочтените си деяния от предишната вечер. Без съмнение мнозина се нуждаеха от медицинска помощ, от по един-два шева на разкъсано отверстие или пречупен полов член. Не можех дори да си представя колко ли изтощени и покварени очи са вперени похотливо в мен иззад спуснатите кепенци. Опитах се да не мисля за това. Вече започвах да се чувствам като изключително сочна пържола в месарницата. Никой обаче не нададе прелъстителни вопли иззад кепенците. Обитателите, чиито сърца биеха до пръсване в тези мрачни апартаменти, явно бяха по-изтънчени съблазнители. Рекох си, че поне някоя бележчица ще припърха в краката ми. От един прозорец излетя консервена кутия от замразен портокалов сок, която профуча на сантиметри от мен. Наведох се и я вдигнах, за да видя дали в празния алуминиев цилиндър не е сдиплено писъмце или нещо подобно, но в ръката ми се изсипа единствено лепкавата утайка от концентрираната течност. Дали това не беше някакво скверно послание? Докато размислях по въпроса и не откъсвах очи от прозореца, от който бе запратена консервата, към количката се приближи един застарял скитник и се замоли за хотдог. Аз заядливо му продадох един и опечален заключих, че работата както винаги ми попречва именно в решителния момент.

Естествено, прозорецът, от който бе изстреляна консервата, беше затворен. Приближих се още малко и се вгледах в кепенците за някакъв знак. Докато минавах, от не една и две сгради прозвуча бесен смях. Очевидно бе, че блудните им обитатели се забавляват, увлечени в някакви скверни развлечения. И аз се опитах, да затворя девствените си уши пред техния противен кикот.

По улиците, навирили маниерно фотоапаратите, се шляеха група туристи, а проблясващите им очила искряха като фойерверки. Забелязвайки ме, те замряха, а сетне с остър акцент от Средния запад, който смля като вършачка нежните ми тъпанчета (колкото и невъобразимо ужасно да звучи това), ме помолиха да позирам, за да ме заснемат. Зарадван от милото им внимание, се съгласих. Те снимаха ли, снимаха, а аз им предложих няколко артистични етюда. Една от наистина паметните ми пози бе да застана пред количката, сякаш тя е пиратски кораб, заплашително да размахам сабята, а с другата да уловя „носа“ на тенекиения хотдог. Кулминацията настъпи, когато се опитах да се изкатеря върху него, но физическото ми могъщество се оказа непосилно бреме за паянтовото превозно съоръжение. То започна да се движи напред, както бях отгоре му, но господата от групата бяха така любезни да го уловят и да ми помогнат да сляза. Най-накрая тези приветливи туристи се сбогуваха с мен. И като продължиха да се мотаят по улицата, бясно фотографирайки всичко, що им се изпречеше пред погледа, аз чух как една любезна дама рече: „Дожаля ми, знаете ли! Трябваше да му дадем нещо!“ За жалост никой от останалите (без съмнение до един бяха десни консерватори) не се отнесе особено благосклонно към благотворителното предложение, защото положително смятаха, че ако ми подхвърлят няколко цента, ще изразят по този начин вот на доверие към управниците, които обещаваха да обезпечат жителите на този щат със социални грижи. „Само ще отиде някъде още повече да се напие“, посъветва приятелките си с носова мъдрост и изобилие от нечленоразделни звуци една съсухрена вещица, чието лице издаваше връзката й с Женския християнски комитет за трезвеност. Останалите видимо застанаха на страната на тази развратница, тъй като групата продължи нататък по улицата.

Трябва да призная, че не бих отхвърлил едно подаяние, пък каквото и да е то. Младият труженик може да оползотвори всеки цент, който амбициозните му, борбени ръце докопат. А освен това направените снимки щяха да донесат цяло състояние на тези зърнопроизвеждащи дървеняци от някой фотоконкурс. Замислих се за миг дали да не се завтека подир групата, но точно тогава една невероятна карикатура на турист, една изпита фигурка по бермуди, която береше душа под тежестта на гигантския фотоапарат, с обектив без съмнение от огромна стационарна кинокамера, нададе към мен вик на поздрав. След като се вгледах по-отблизо, забелязах, че това не бе никой друг, а самият полицай Манкузо. Естествено, не удостоих с внимание макиавелиевската, немощна усмивка на монголоида и се престорих, че затягам обецата си. Очевидно го бяха освободили от каторгата в тоалетната. „Как я караме?“ — настоя този неграмотен индивид. „Къде ми е книгата?“ — заплашително попитах аз. „Още я чета. Много си я бива“ — ужасено отговори той. „Да си вземеш поука от нея! — предупредих го аз. — Щом я изчетеш докрай, ще те накарам в писмена форма да ми представиш критични бележки и анализ на заложеното в нея послание към човечеството!“ И докато тази заповед все още отекваше из ефира в цялото си великолепие, закрачих гордо по улицата. Внезапно давайки си сметка, че съм забравил количката обаче, най-величествено се повърнах да си я взема. (Тази количка е ужасно бреме! Имам чувството, че на ръцете ми лежи бавноразвиващо се дете, което изисква непрекъснато внимание. Имам чувството, че съм кокошка, възседнала огромно тенекиено яйце!)

Ето че наближаваше два часът, а бях продал един-единствен хотдог. Май щеше да се наложи младият труженик да се поозори, щом успехът беше крайната му цел. Очевидно обитателите на Френския квартал не нареждаха хотдозите в списъка на предпочитаните си деликатеси, пък и туристите явно не идваха в колоритния и живописен Ню Орлиънс, за да се тъпчат с райска стока. Не ще и съмнение, че бях изправен пред онова, което на нашия търговски език се нарича „проблеми на пласмента“. В отмъщението си злият Клайд ме беше пуснал по маршрут „Белият слон“ — наименование, което и на мен ми беше приписана по време на едно от заседанията ни. Омразата и завистта отново ме бяха поразили.

Не ми стига това, а и ще трябва да измисля как да се оправя с последните нападки на М. Минкоф. Навярно Френският квартал ще ми предложи някакъв материал — кръстоносен поход в защита на добрия вкус и благоприличието или пък може би на теологията и геометрията.

Социална забележка: Съвсем наскоро в едно от кината в центъра ще пускат филм с любимата ми филмова звезда, чиято необузданост в цирковия мюзикъл, който гледах напоследък, ме зашемети и порази. Някак си ще трябва да го видя. Единствената пречка е количката. Новият филм беше рекламиран като „изтънчена комедия“, в която актрисата явно достига нови висоти в извратеността и богохулствата си.

Здравна забележка: Учудващо нарастване на килограмите без съмнение в резултат на тревогите, причинени от засилващата се недружелюбност на милата ми майчица. Една от най-баналните характеристики на човешката природа е, че хората се научават да мразят онези, които им помагат. Та, с други думи, майка се обърна против мен.

Във висящо положение

Ланс, ваш обсаден млад труженик