Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (37)

III

Полицаят Манкузо се опря до бюрото на сержанта и прохъхри:

— Тряпфа та ме махнете от тая тупка! Фече не мока та тишам.

— Какво?! — Сержантът огледа изпитата фигура, застанала пред него, сълзящите, зачервени очи зад бифокалните стъкла и сухите устни, които се подаваха изпод бялата козя брадичка. — Какво ти е, Манкузо? Защо не стоиш изправен като мъж? Настинал бил. Който служи в полицията, не настива! Който служи в полицията, е силен!

Полицаят Манкузо се изкашля и понамокри брадичката.

— Никого не си арестувал на автогарата. А помниш ли какво ти казах? Ще останеш там, докато не ми доведеш някой!

— Располяфам се от пнефмония.

— Вземай хапчета против простуда. Изчезвай оттука и ми докарай някой!

— Леля ми фика, че остана ли там, ще си умра като етното нищо.

— Леля ти ли? Дърт мъж, да слуша леля си! Мили боже! С какви хора се събираш бе, Манкузо? Със стари дами, които ходят на стриптийз, с лели… Да не си член на някое женско дружество или нещо от сорта? Мирно! — Сержантът отново огледа окаяната фигура, която се тресеше от отзвучаващия пристъп на бясна кашлица. Не му се щеше да носи отговорността за смъртен случай. По-добре да даде на Манкузо изпитателен срок и да го изрита от полицията. — Добре, не се връщай на автогарата. Тръгвай пак по улиците да те понапече малко слънце. Но слушай внимателно: давам ти две седмици. Не ми ли доведеш някой дотогава, изчезваш от полицията! Разбра ли, Манкузо?

Полицаят кимна и подсмръкна.

— Ще се опитам. Ще товета някой.

— Престани да се надвесваш над мен! — викна сержантът. — Не ща и мен да ме прихване! Мирно! Вън! Върви да пиеш хапчета и портокалов сок! Мили боже!

— Ще товета някой — прохъхри полицаят Манкузо, този път дори още по-неубедително от предишния. А после бавно се понесе навън в новата си маскировка — връх на подигравките от страна на сержанта. Беше облечен като Дядо Мраз, но с бейзболна шапка на главата.