Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (34)

III

Санта Баталия загреба от картофената салата, за да я опита, старателно облиза лъжицата с език и прилежно я постави на една салфетка до самата купа. И както си подцъкваше с език, за да измъкне парченцата лук и магданоз, загнездили се между зъбите й, тя се обърна към снимката на майка си, поставена върху полицата над камината:

— Акъла ще им взема! Никой не прави картофената салата като Санта!

Гостната в общи линии беше готова за забавата. Върху вехтия радиошкаф се мъдреха две половинки „Ърли таймс“ и картонена опаковка с шест бутилчици „Севън-ъп“. Грамофонът, който бе заела от племенницата, бе положен върху измития линолеум в центъра на стаята, а кабелът му се издигаше към полилея, където всъщност беше включен. Два гигантски плика с пържени картофки се мъдреха от двете страни на червения плюшен диван. Беше сгънала походното легло, а на един тенекиен поднос върху покривката отгоре му бе поставила едно отворено бурканче с маслини, от което стърчеше вилица.

Внезапно Санта взе снимката от полицата. На нея се виждаше жена от отдавна отминала епоха, жена с враждебно изражение на лицето, облечена в черна рокля и черни чорапи, застанала посред тъмна пътека с настилка от черупки на морски охлюви.

— Клетата ми майчица! — разчувства се тя и млясна една влажна целувка върху снимката. Мазните петна по стъклото показваха, че тези прочувствени изблици не са рядкост. — Не ти е било леко и на тебе, душко! — Двете въгленчета сякаш се оживиха — очите на сицилианката засвяткаха кръвнишки към Санта. — Ех, майчице, една-единствена снимчица си имам аз от тебе, и то — застанала на някаква си там пътека! Срамота!

Няма справедливост на тоя свят! Санта въздъхна и пльосна снимката върху полицата на камината сред фруктиерата с восъчните плодове, букетчето хартиени цинии, статуетката на Дева Мария и тази на Младенеца. После отиде обратно в кухнята, за да донесе лед и един от кухненските столове. Върна се с малка хладилна чанта за пикник, в която беше турила леда, домъкна и стола и се зае да наглася най-хубавата си пластмасова чашка пред портретчето на майка си върху полицата. Приликата със самата нея я накара да сграби снимката и отново да я разцелува, а кубчето лед в устата й изтрака по стъклото.

— Всеки ден казвам по една молитва и за тебе, душко — смотолеви Санта, като се мъчеше да задържи кубчето върху езика си. — Бъди спокойна — и свещичка съм ти запалила в „Сейнт Оуд“.

Някой похлопа по кепенците. В бързината Санта захлупи снимката по очи.

— Айрини! — писна тя, като отвори вратата и видя мисис Райли колебливо да пристъпя по стълбите, а племенникът, полицаят Манкузо, да стои на тротоара. — Влизай бе, муце! Каква си ми хубавка!

— Благодаря, пиленце — отвърна мисис Райли. — Ей, бях забравила колко си далече! С Анджело близо час се возихме в колата!

— Много сатръстфания… — предложи ново обяснение Манкузо.

— Чуй го само как боботи! — възкликна Санта. — Боже, боже! Анджело, да им кажеш в участъка да те махнат от клозета! Къде е Рита?

— Не й се итфало. Клафата я поляла.

— Ами да, нищо чудно — по цял ден вкъщи с тия дечурлига… — продължи Санта с разбиране. — Ей, Анджело, това момиче трябва да излиза бе! Какво й става напоследък?

— Нерфи — отвърна Анджело с тъга. — Нерфите нещо са я стекнали.

— Лоша работа са нервите — съгласи се мисис Райли. — Знаеш ли какво станало, Санта? Анджело изгубил книгата, дето му я даде Игнациус. Ужас! Не че ми е за книгата, ама дано само Игнациус не се научи, че тогава каква патаклама ни чака!

Мисис Райли допря пръст към устните си, за да покаже, че това с книгата завинаги трябва да си остане между тях.

— Е, хайде, давай си палтенцето, момичето ми — въодушеви се Санта и едва-що не разкъса вехтото тъмночервено вълнено палто на мисис Райли. Тя твърдо бе решила призракът на Игнациус Дж. Райли да не витае на нейната забава, както това се беше случвало през вечерите, когато бяха ходили на боулинг.

— Колко ти е хубаво тука, Санта! — почтително рече мисис Райли. — Чистичко…

— Да, ама за гостната искам нов линолеум да си купя. А ти туряла ли си някога от хартиените завески, пиленце? Не ми се виждат много лоши. И ако знаеш само какви видях в „Мезон бланш“!

— Веднъж бях взела едни чудесни за стаята на Игнациус, но той ги смъкна от прозореца и ги накъса. Каза, че му приличали на изтърсаци. Ужас!

— Всеки е вкуса си — заключи бързо Санта.

— Игнациус не знае, че съм тука тая вечер. Казах му, че отивам на молитва.

— Анджело, я да налееш нещо на Айрини. А ти си сипни малко уиски — много помага при простуда! В кухнята имам и малко кола.

— На Игнациус пък и молитвите не му се нравят. И той не знае какво харесва. На мене лично вече до гуша ми дойде от него, нищо, че ми е чедо…

— Каква картофена салата съм направила, ако знаеш! А и дядото ми каза, че много я обича.

— Само ако можеше да видиш какви огромни престилки ми дава за пране! И все ме учи как да ги пера! Като че рекламира прах за пране по телевизията. Игнациус толкова много се вживява в това тикане на количката из центъра!

— Виж го Анджело, душко! Налива ни по нещо да си пийнем!

— Да ти се намира аспирин, пиленце?

— Ей, Айрини! Каква си ми такава клека, и то на моята забава? Я пийни нещо! Чакай само дядото да дойде. Как ще си прекараме, ей! Слушай, вие с него може да си потанцувате ето тука, пред самия грамофон.

— Да танцувам ли? С никакъв дядка не ми се танцува. А освен това краката ми целите отекоха, докато днеска гладех ония престилки.

— Как така ще го разочароваш, Айрини! Ех, ако можеше да го видиш, като го поканих пред самата черква! Горкичкият! Бас държа, че никой никъде не го кани.

— Искаше да дойде, а?

— Дали е искал ли? Попита ме костюм ли трябва да си тури!

— А ти какво му рече, пиленце?

— „Каквото искате си облечете, господине.“ Така му казах.

— Е, и не си сгрешила. — Мисис Райли сведе очи към зелената си рокля от тафта. — Игнациус ме попита защо отивам с дневна рокля на молитва. Сега си седи в стаята и пише ли, пише глупости. Питам го аз: „За какво пишеш, а, момчето ми?“ А той ми вика: „За това какво е да продаваш хотдог.“ Ужас! Та на кой му се чете такова нещо? А знаеш ли колко пари донесе днеска вкъщи? Четири долара! Как ще му се изплатя на оня човек?

— Гледай, гледай! Анджело и ледче ни е сложил!

Мисис Райли взе пластмасовата чашка от Анджело и на две глътки я преполови.

— Откъде тоя чудесен „хай-зяй“^[1], гълъбче?

— Какво, какво? — не разбра Санта.

— Тоя грамофон бе, дето си го турила на пода.

— На племенницата ми е. Съкровището на леля! Едва завърши гимназията „Сейнт Оуд“ и вече си намери чудесна работа — продавачка стана.

— Виждаш ли? — развълнува се мисис Райли. — И сигурно е къде-къде по-добре от Игнациус!

— Анджело! — възкликна Санта. — За бога, престани да кашляш де! Бягай да си полегнеш, докато дойде дядото.

— Клетичкият Анджело! — обади се мисис Райли, след като полицаят вече беше напуснал стаята. — Какво сладко момче е само! И какви добри приятелчета сте ми вие двамата! А като си помисля, че се запознахме, когато искаше да арестува Игнациус…

— Чудя се, защо ли го няма още дядото?

— Може и да не дойде, Санта. — Мисис Райли привърши питието си. — Ако нямаш нищо против, миличка, ще си налея още малко. Тия мои проблеми…

— Сипвай, сипвай, душко! Аз пък ще ти отнеса палтенцето в кухнята и тъкмо ще видя какво става с Анджело. Ама вие и двамата с него сте едни веселяци — само за забава! Дано и дядкото не вземе да падне, та да си строши краката някъде по пътя!

Щом Санта излезе, мисис Райли си напълни чашата с уиски и капна вътре малко „Севън-ъп“. Взе лъжицата, опита картофената салата, облиза я до блясък и отново я постави върху салфетката. Съседите, които обитаваха другата половина от къщата, започваха да „разиграват“ нещо, което наподобяваше гражданска война. И както си подпийваше от чашата, мисис Райли долепи ухо до стената с надеждата, че ще успее да схване нещо от необузданите крясъци.

— Анджело взема някакво лекарство за кашлица — осведоми я Санта, като се върна в гостната.

— Дебели са ви стените, душко — заключи мисис Райли, която така и не можа да разбере за какво се карат онези оттатък. — Ех, ако можеше ние с Игнациус да живеем тук! Тогава мис Ани нямаше да има от какво да се оплаква.

— Къде се изгуби тоя дядко бе? — Санта зададе въпроса на кепенците.

— Сигурно няма да дойде.

— Сигурно е забравил.

— На тия години е така, пиленце.

— Не е чак толкова стар, Айрини!

— А на колко е?

— Май някъде към седемдесетте.

— Вярно, че не е много стар. Клетата ми леля Маргарит — оная, нали се сещаш, дето хлапетата я бяха напердашили, за да й вземат някакви си педесе цента от портмонето, та тя наближава вече осемдесетте. — Мисис Райли видя дъното и на тая чаша. — Може да е отишъл да изгледа някое хубаво филмче, кой знае? Санта, ще имаш ли нещо против да си налея още едно?

— Айрини! Под масата ще паднеш, ей! Пък и да знаеш, пияници аз няма да запознавам с тоя мил човечец.

— Съвсем мъничко ще си налея. Нещо много ме друсат нервите тая вечер.

Мисис Райли си ливна едно огромно количество уиски в чашата и както сядаше, буквално смаза една от торбите с пържени картофки.

— О, господи, сега пък какво направих?

— Направи картофките на пюре, какво друго — малко троснато отвърна Санта.

— Ай, целите на трошки са станали! — заключи мисис Райли, като измъкна торбата изпод себе си и започна да разглежда сплескания целофан. — Колко ли стана вече, Санта? Игнациус каза, че тая вечер крадците стопроцентово ще ни нападнат, та по-раншко да се връщам.

— Ти пък, Айрини! Нали току-що дойде!

— Право да ти кажа, Санта, мене май не ми се ще да се запознавам с тоя дядко.

— Малко късно ми го казваш.

— Добре де, ама какво ще правиме ние с него? — съучастнически я попита мисис Райли.

— Успокой се, Айрини! Ти и мене ме изнерви. Вече съжалявам, дето те поканих! — Санта измъкна за малко чашата от ръцете на мисис Райли. — А сега ме чуй: артритът те мъчеше, и още как. А боулингът помогна. Нали така? Носът не си подаваше навън — все вкъщи с оня лудия, додето Санта не се намеси. Нали така? А сега, съкровище, от Санта следното да знаеш: както е тръгнало, сам-саминка ще си останеш, а и Игнациус ще ти се тръсне на ръцете. А оня дядко, чини ми се, и парички има. Пък и те харесва. — Санта изгледа мисис Райли право в очите. — Та той може и борча да ти изплати!

— Амиии?! — На мисис Райли това и през ум не й беше минало. Дядкото внезапно придоби известно очарование за нея. — Но дали при него всичко е наред?

— А как иначе? — ядоса се Санта. — Мислиш, че искам да събера приятелката си с мошеник, тъй ли?

Някой лекичко потропа на входната врата.

— Ой, бас държа, че това е той! — въодушеви се Санта.

— Кажи му, че е трябвало да си вървя, пиленце.

— А откъде ще излезеш, Айрини? Та той, човекът, е отпред, на входа!

— Отпред ли?

— Я да ида да погледна.

Санта отвори вратата.

— Хей, мистър Робишо! — провикна се тя в мрака към някого, когото мисис Райли не можеше да види. — Ние ви чакаме и приятелката ми, мисис Райли, току няма-няма, пък попита случило ли ви се е нещо, що ли? Е, хайде, влизайте и не стойте на студа.

— Да, мис Баталия, съжалявам, че така позакъснях, но трябваше да водя внученцата тука, из квартала. Разнасят броенички за църковната лотария наместо сестрите.

— Знам, знам — рече Санта. — Оня ден си взех от едно детенце. Пък и какви са хубави тия броенички! Една позната миналата година спечели мотор за скутер на църковната лотария.

Мисис Райли не помръдваше върху дивана, вперила поглед в чашата така, сякаш току-що бе видяла вътре хлебарка.

— Айрини! — провикна се Санта. — Какво правиш, моето момиче? Я да поздравиш мистър Робишо!

Мисис Райли вдигна очи и тутакси позна стареца, когото полицаят Манкузо беше арестувал пред „Д. Х. Холмс“.

— Много ми е драго — смотолеви тя към чашата си.

— Може би мис Райли не си спомня — обърна се мистър Робишо към Санта, целият сияещ, — но ние се познаваме отпреди.

— Значи сте стари приятелчета, а? — жизнерадостно възкликна Санта. — Ей, че малък бил светът!

— Аз… аз… — отрони мисис Райли и гласът й измъчено притрепери.

— Нали си спомняте? — обърна се към нея мистър Робишо. — В центъра, пред „Холмс“. Оня полицай се опита синчето ви да арестува, но не можа и вместо него мен ме замъкна в участъка.

Очите на Санта така се ококориха, че аха, и да изхвръкнат.

— О, да — отвърна мисис Райли. — Започвам малко по малко да си спомням.

— Не вие бяхте виновна, мис Райли, а полицията! Те всичките са банда комуниси!

— По-тихичко — предупреди го мисис Райли, — че в тая къща стените са като от хартия! — Тя помръдна леко и събори с лакът празната чаша, която бе поставила на облегалката. — Оле, божке! Санта, май трябва да кажеш на Анджело да вземе да си бяга, а? Аз ще си хвана такси. И му кажи отзад да мине — по-лесно ще му бъде. Нали така?

— Разбирам, пиленце, разбирам — отвърна Санта и се обърна към Айрини. — Слушайте… Когато ни видяхте с приятелката ми на боулинга, с нас нямаше мъже, нали?

— Сами си бяхте.

— А това не беше ли оная вечер, когато Анджело го арестуваха? — прошепна мисис Райли.

— Да, Айрини! Нали ти дойде и ме взе с колата! И помниш ли как точно пред боулинга цялата ти броня се откачи и падна?

— Ами да! И аз я турих на задната седалка. Заради Игнациус изпотроших колата — такива ми ги надума, че направо из нерви ме изкара!

— Ааа, не — обади се мистър Робишо. — На тоя свят едно не мога да понасям — някой да е смотан неудачник или урсузлия.

— На мен пък ако някой ми направи мръсно — поде Санта, — винаги се опитвам и другата буза да обърна. Разбирате, предполагам? В Библията пише, че така трябва! Нали, Айрини?

— Тъй, тъй, гълъбче — съгласи се с половин уста мисис Райли. — Скъпа Санта, а да ти се намират аспиринчета?

— Айрини! — смъмри я Санта. — Мистър Робишо, я да предположим, че срещнете полицая, който ви е завел в участъка…

— Дано никога вече не го видя! — развълнува се мистър Робишо. — Мръсен комунис е той!

— Добре де, само да предположим. Няма ли да му простите и после все едно че нищо не е било?

— Санта! — прекъсна я мисис Райли. — Май ще трябва да отида в кухнята да видя дали нямаш аспирини.

— Опозори ме той! — обърна се мистър Робишо към Санта. — Цялото ми семейство научи! Полицаите се обадиха на дъщеря ми!

— О, това нищо не е — рече Санта. — Че то било днес, било утре, всеки го прибират. Нея виждате ли я? — Санта вдигна снимката, която лежеше с лице върху полицата, и я показа на двамата си гости. — Клетата ми, ненагледна майчина! Полицаите четири пъти я арестуваха затова, че създавала безредици на пазара „Лаутъншлегър“! — Тя направи пауза, за да подмокри стъклото с поредната целувка. — И смятате ли, че я беше грижа? Пет пари не даваше!

— Това майчицата ти ли е? — заинтересува се мисис Райли. — Не й е било леко, ей! Майчиното тегло не е леко, от мене да го знаете!

— Та какво казвах — продължи Санта. — Ако ме арестуват, няма бог знае колко да го преживявам. Тежка работа е полицейската професия. Понякога допускат грешки. Ама нали и те са хора?…

— Аз открай време съм си била почтена гражданка — рече мисис Райли. — Ще ида да си изплакна чашката.

— Я сядай, Айрини! И ни остави да си побъбрим с мистър Робишо.

Мисис Райли отиде до вехтия радиошкаф и си наля чаша „Ърли таймс“.

— Тоя полицай Манкузо няма никога да го забравя! — не спираше мистър Робишо.

— Манкузо ли? — попита Санта страшно изненадана. — Много от моите роднини носят туй име! Даже един работи и в полицията. А и освен това сега е тук.

— Все ми се струва, че Игнациус ме вика… Я по-добре да си вървя.

— Да те вика ли? — учуди се Санта. — Как така, Айрини? Та той е на десет километра оттук! Я гледай, даже не сме налели на мистър Робишо нещо да си пийне. Сипи му, коте, аз ще ида да повикам Анджело. — Мисис Райли гледаше гневно към чашата с надеждата, че вътре ще се появи ако не хлебарка, то поне муха. — Дай си палтото, мистър Робишо. А приятелите как ти викат?

— Клод.

— На мене пък ми викат Санта, а на тази там — Айрини. Айрини, кажи „приятно ми е“ де!

— Приятно ми е — машинално промърмори мисис Райли.

— И да сте се сприятелили, докато се върна, ей! — разпореди Санта и изчезна в другата стая.

— Как е вашето чудесно едричко момченце? — наруши настъпилото мълчание мистър Робишо.

— Кое?

— Синчето ви.

— А, той ли? Ами добре е. — Мисис Райли отново мислено се пренесе на Константинопъл стрийт, където бе оставила Игнациус в стаята си да пише и да мърмори нещо за Мирна Минкоф. Беше го чула през вратата да казва сам на себе си: „С камшици трябва да я налагат, докато не предаде богу дух!“

Отново настъпи дълбока тишина, нарушавана само от време на време от звучните посръбвания на мисис Райли.

— Искате ли малко пържени картофки? — най-накрая попита тя, защото откри, че мълчанието още повече я притеснява.

— Да, май че искам.

— Ами те са точно в торбичката до вас! — Мисис Райли наблюдаваше как мистър Робишо отваря целофанената опаковка. И лицето, и габардиненият му сив костюм излъчваха спретнатия вид на нещо току-що изгладено. — Може би трябва да помогна на Санта… Току-виж, е паднала и…

— Та тя излезе преди няма и минутка. Ще се върне.

— Тия подове са толкова опасни — заключи мисис Райли, след като внимателно проучи лъснатия линолеум. — Човек може да се подхлъзне и току-виж, си разцепил главата!

— В тоя живот много трябва да се внимава.

— Така е. Що се отнася до мен, аз винаги внимавам.

— Аз също. Вложеното внимание, да ви кажа, се самоизплаща.

— Така си е то! Игнациус оня ден същото го каза — излъга мисис Райли. — Вика ми: „Майче, вложеното внимание винаги се самоизплаща, нали?“ А аз му викам: „Точно така е, сине. И ти много да внимаваш!“

— Добър съвет!

— Аз Игнациус все си го съветвам. Все гледам да му помогна.

— Добра майка сте вие, то се вижда! Много пъти съм ви срещал по центъра с него и все си казвах: „Какво чудесно едричко момченце!“ Личен момък.

— Все гледам да съм му от полза. Викам му: „Игнациус, и да внимаваш, сине! Гледай да не паднеш, че я ще си разбиеш главата, я ръката ще си строшиш!“ — Мисис Райли засмука едно от кубчетата лед. — Аз го научих да се пази! Открай време ми е благодарен за това.

— И на добро сте го научили, така си е.

— Казвам му на Игнациус, викам: „И да внимаваш, като пресичаш улицата, сине!“

— Айрини, от уличното движение човек много трябва да се пази. Имаш ли нещо против да си говориме на „ти“?

— Не, а ти не се притеснявай.

— Айрини е красиво име.

— Така ли мислиш? А Игнациус вика, че не му харесва. — Мисис Райли се прекръсти и гаврътна останалото в чашата. — Не ми е леко на мене, мистър Робишо. Не го крия.

— Наричай ме Клод.

— Тежък е моят кръст, бог ми е свидетел! Искаш ли да ти сипя нещичко?

— Да, благодаря. Ама да не е много силно, че аз не съм голям пияч.

— О, господи! — подсмръкна мисис Райли и напълни двете чаши с уиски досами ръба. — Само като си помисля за всичките си теглила! Някой път май ще трябва добре да си поплача!

И още недовършила, мисис Райли звучно зарида, а сълзите неудържимо закапаха от очите й.

— Е, хайде, не плачи де — замоли се мистър Робишо, напълно объркан от явно трагичния обрат, който поемаше вечерта.

— Трябва да направя нещичко! Трябва да се обадя на властите да дойдат и да го приберат това момче! — хлипаше мисис Райли. Тя направи кратка пауза, за да отпие огромна глътка „Ърли таймс“. — Може и в изправителен дом да го пратят, кой знае?

— А не беше ли къде трийсет годинки?

— Сърцето ми направо е разбито!

— И не пишеше ли нещо?

— Глупости някакви, които никой никога няма да погледне. А сега с тая Мирна само си пишат ругатни един на друг! Игнациус ми вика, че добре щял да я подреди нея. Ужас! Клетичката Мирна!

Мистър Робишо, на когото така и не му хрумваше какво да отвърне, попита:

— Защо не заведеш някой свещеник да му поговори?

— Свещеник ли? — ридаеше мисис Райли. — Игнациус няма да го послуша. Та той нарича енорийския свещеник еретик! Как само се караха, като умря кучето… — Мистър Робишо не можа да измисли нищо, за да отвърне и на това озадачаващо твърдение. — Ужасно беше! Мислех, че ще ме отлъчат от църквата! Не зная откъде му хрумват такива идеи на туй момче! И колко хубаво, че клетият му татко се помина! И неговото сърце щеше да разбие с количката за кренвирши!

— Каква количка?

— Бута по улиците една количка с хотдог.

— О, значи си е намерил работа?

— Работа?! — изхълца мисис Райли. — В квартала всички си шушукат. Съседката милион въпроси ми задава! Цялата Константинопъл стрийт го одумва! А като си помисля колко пари пръснах, за да го изуча! И знаеш ли, все си мислех, че децата са ни утехата на старини! А Игнациус с какво ме утешава?

— Твойто момче май се е учило повече, отколкото е нужно — уведоми я мистър Робишо. — А в тия колежи е пълно с комуниси!

— Ами?! — попита с интерес мисис Райли и изтри очите си с полите на зелената тафтена рокля, без да осъзнава, че по този начин показва на мистър Робишо големите бримки по коленете си. — Може би точно там е бедата при Игнациус. И точно като комунисите: и той тормози майка си!

— Питай го някои път какво мисли за демокрацията.

— На всяка цена! — засия мисис Райли. — Току-виж, пък взел, че се стреснал!

— Той не бива да ти създава главоболия. Какъв благ характер имаш! Това го ценя аз у една жена. Като те познах в боулинга, викам си: „Дано някой ден се запознаем с нея!“

— Сериозно?!

— Възхитих се от твойта сила, като защитаваше момчето пред мръсното ченге; а сега още повече — като знам, че вкъщи си имаш неприятности с него. Храброст се иска за това.

— Ех, защо не позволих на Анджело да го прибере! Всичко останало щях да си спестя. Игнациус щеше да кротува на топличко в пандиза!

— Кой е тоя Анджело?

— Ето на! Като си нямам мярка на устата… Та какво казах, Клод?

— Ами нещо за Анджело.

— Господи, я да видя добре ли е Санта. Клетичката… Може на печката да се е изгорила. Че тя вечно се изгаря! Хич не внимава с огъня!

— Ако се беше изгорила, щеше да пищи.

— Санта ли? Никога! Много е храбра, ще знаеш, много. И думичка няма да продума. То ще е от силната й италианска кръв.

— Всемогъщи боже! — извика мистър Робишо и скочи на крака. — Това е той!

— Какво?! — паникьоса се мисис Райли и като се огледа, съзря Анджело и Санта на вратата. — Нали виждаш, Санта? Знаех си, че така ще стане! Господи, нервите ми за нищо не стават вече! Вкъщи трябваше да си остана!

— Ако не беше някакво си мръсно ченге, зъбките ти щях да избия! — кресна мистър Робишо.

— Еее, успокой се, Клод — спокойно се обади Санта. — Анджело нищо лошо не е искал да ти направи.

— Съсипа ме той, тоя комунис!

Полицаят Манкузо се тресеше целият от кашлицата, а имаше и доста умърлушен вид. Просто се чудеше какво ли ужасно нещо ще последва.

— О, господи! Я по-добре да си вървя — отчая се мисис Райли. — Хич не ми е до сбивания сега, а сетне и във вестниците ще вземат да ни изпишат. Тогаз Игнациус вече ще ликува.

— Ти защо ме доведе тука?! — Бесът на Робишо се насочи към Санта. — Какво значи това?

— Санта, пиленце, искаш ли да ми повикаш едно такси?

— Ооо, я млъквай, Айрини! — сопна й се Санта. — Слушай, Клод. Анджело вика, че съжалява, дето те е арестувал.

— Това нищо не значи! Късно е вече да се съжалява! Пред внучетата ме опозори той!

— Недей да му се сърдиш на Анджело! — замоли се мисис Райли. — Игнациус беше виновен за всичко. Плът и кръв ми е той, ама, ей богу, много странно се облича. Анджело трябваше да вземе и да го арестува.

— Така ами — добави Санта. — Слушай какво ти казва Айрини, Клод. И гледай само да не стъпиш върху грамофончето на клетото ми племенниченце.

— Ако Игнациус се беше държал с Анджело като хората, това изобщо нямаше да стане — обясни мисис Райли на своята публика. — Виж го само как страшно е настинал, горкичкият ми! Да не мислиш, че на него му е леко, Клод?

— Ти му кажи, мойто момиче — рече Санта. — Анджело я пипна тая простуда точно защото те арестува тебе, Клод. — Тя размаха късия си показалец към мистър Робишо, сякаш леко го кореше. — Сега го бутнаха в един клозет. А после като едното нищо и от полицията ще го изгонят.

Полицаят Манкузо натъжено се прокашля.

— Бе аз май се поразвълнувах…

— Не тряпфаше та те арестуфам — едва-едва продума Анджело, — ама се ятосах.

— Аз съм виновна за всичко — обади се мисис Райли, — защото се застъпих за Игнациус! Ех, защо не те оставих да го прибереш на топло! — Мисис Райли обърна бялото си напудрено лице към мистър Робишо. — Ти не го познаваш Игнациус, където и да отиде, все неприятности създава!

— Някой трябва да му прасне един в носа на него! — ентусиазирано рече Санта.

— Някой трябва да му прасне един и през устата! — добави мисис Райли.

— Абе някой трябва яко да го напердаши! — рече Санта. — А сега хайде, давайте веднага да се сдобряваме.

— Ами добре — съгласи се Робишо. Той пое синьо белезникавата ръка на Анджело и едва-едва се здрависа с него.

— Ех, че е хубаво така! — зарадва се мисис Райли. — Ела да седнеш на дивана, Клод, а Санта ще пусне оня „хай-зяй“, дето е на ненагледното и племенниченце.

Докато Санта слагаше една плоча на Фатс Домино, Анджело, който подсмърчаше и изглеждаше леко смутен, седна върху кухненския стол, срещу мисис Райли и мистър Робишо.

— Ех, че ни е хубаво така! — успя да надвика оглушителното пиано и бас китарата сияещата мисис Райли. — Санта, пиленце, искаш ли да го понамалиш, а?

Страховитият ритъм беше леко намален по сила.

— И така — викна към гостите си Санта, — докато донеса чинийки за чудесната картофена салата, всички да са се сприятелили. Ей, Айрини! Клод! Хайде де! Я ставайте малко да се поразтъпчете!

Катраненочерните очи я изпроводиха свъсено от полицата на камината, докато тя весело потропваше с крака на излизане от стаята. Тримата гости, залети от тътнежите на грамофона, мълчаливо изучаваха розовите стени и букетите цветя по линолеума. По едно време мисис Райли внезапно се провикна към двамата мъже:

— Ей, знаете ли, когато тръгвах, Игнациус беше пуснал водата да тече във ваната и бас държа, че е забравил да я спре! — И тъй като никой не й отвърна, добави: — Майчиното тегло не е леко…