Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (3)

III

Около бар „Нощна веселба“ се спускаше здрач. Навън, по Бърбън стрийт, започнаха да палят светлините. Неоновите надписи ту угасваха, ту светваха и се отразяваха в паважа, навлажнен от рехавата мъгла, която от известно време насам бавно се спускаше над града. В студения полумрак звучеше лекият проплясък на такситата, които докарваха първите клиенти за вечерта — командировани оттук-оттам и туристи от Средния запад.

В „Нощна веселба“ вече имаше неколцина посетители: мъж, който местеше пръст по фиша за конните състезания, унила блондинка, която изглеждаше като неделима част от бара, и елегантно облечен младеж, който пушеше „Салем“ една след друга и пиеше на огромни глътки ледено дайкири.

— Игнациус, я по-добре да си вървим — рече мисис Райли и се оригна.

— Какво? — избоботи той. — Трябва да останем да погледаме покварата. Тя вече започва да приижда.

Елегантният младеж разплиска дайкирито по бутилковозеленото си кадифено сако.

— Ей, барман, донеси парцал! — провикна се мисис Райли. — Един клиент току-що си разля питието!

— Няма нищо, уважаема — обади се сърдито младият човек и повдигна едната вежда към Игнациус и майка му. — Тъй или иначе, мисля, че съм сбъркал бара.

— Не се разстройвай, пиленце! — посъветва го мисис Райли. — Какво е това, дето го пиеш? Прилича ми на плодов шейк.

— Много се съмнявам, че ще схванете какво е, дори и да ви го опиша.

— Как се осмелявате да държите такъв тон на скъпата ми, ненагледна майчица?

— Млъкни бе, дебелак! — озъби се младежът. — Я ми погледни сакото!

— Направо е смехотворно.

— Стига де! Хайде да сме си приятели — избълбука мисис Райли през покритите си с пяна устни. — И без това достатъчно си тровим живота.

— Бих казал, че синът ви умира да трови спокойствието на другите!

— Ей, вие двамата! На такова място всеки трябва да си прави кефа! — Мисис Райли се усмихна на младежа. — Дай да те черпя нещо, че нали си разля питието. Пък аз ще си викна още една „Дикси“.

— Наистина трябва да бягам! — въздъхна младият човек. — Все пак благодаря.

— Къде си хукнал в такава вечер? Ооо, я не му обръщай внимание на Игнациус! Що не останеш да погледаш програмата, а?

Очите на младежа се извърнаха към тавана.

— Така де — обади се блондинката. — Ще видиш някой и друг задник или цица.

— Майко — отсече ледено Игнациус, — убеден съм, че сега насърчаваш тези абсурдни личности!

— Нали ти искаше да останеш, Игнациус?

— Да, но само като наблюдател. Не изпитвам особено желание да общувам с тях.

— Откровено казано, повече не мога да слушам тая история с рейса. Откакто сме влезли, я разправяш вече за четвърти път.

Игнациус се засегна.

— Не съм и подозирал, че те отегчавам. В края на краищата това пътуване беше едно от събитията, които допринесоха за изграждането ми като личност. Ти като майка би трябвало да се интересуваш от травмите, довели до формирането на моя светоглед.

— И кво е станало с автобуса? — попита блондинката и премести стола си до Игнациус. — Казвам се Дарлин. Много си падам по интересните историйки. Нещо сочно ли е, а?

Барманът тресна бирата и дайкирито върху тезгяха точно когато автобусът поемаше из вихрушката.

— На̀ ти една чиста чаша — изръмжа той към мисис Райли.

— Колко мило! Ей, Игнациус, имам си чиста чашка!

Но синът й беше зает с пристигането си в Батън Руж, за да я чуе.

— Знаеш ли, муцка — обърна се мисис Райли към младежа. — Днес със синчето си имахме неприятности. Полицията се опита да го арестува.

— Боже мой! Полицаите са такива едни непреклонни…

— А пък Игнациус е магистър и въобще…

— Какво беше направил, за бога?

— Нищо. Просто чакаше клетото си мамче.

— Облеклото му е малко странно… Когато влязох, в първия момент го взех за артист или нещо подобно, макар че не се опитах да си представя какво точно би могъл да изпълнява.

— Все за тия дрехи му говоря, ама той не слуша. — Мисис Райли погледна към гърба на бархетната риза и към косата, която се къдреше по вратлето на сина й. — Много ти е хубаво това сако.

— А, това ли? — попита младежът и опипа кадифените ръкави. — Трябва да ви кажа, струва цяло състояние! Намерих го в едно мило малко магазинче в Селцето.

— Не ми мязаш на селянин…

— О, мили боже! — въздъхна младият човек и щракна гръмко със запалката си една „Салем“. — Исках да кажа, Гринич Вилидж^[1], скъпа. А, между другото, къде намерихте тази шапка? Фантастична е!

— О, господи. Че аз си я нося, откакто Игнациус взе първото причастие!

— Бихте ли я продали?

— Как така?

— Търговец съм на стари дрехи. Ще ви дам десет долара за нея.

— За нея?! Хайде де!

— Петнайсет?

— Сериозно?! — Мисис Райли свали шапката. — Готово, гълъбче.

Младежът отвори портфейла си и й подаде три банкноти от по пет долара. Пресуши чашата с дайкири, изправи се и рече:

— Вече наистина трябва да бягам.

— Толкова скоро?

— Беше ми много приятно да се запозная с вас!

— И се пази от студа и влагата навън!

Младежът се усмихна, постави внимателно шапката под тренчкота си и излезе.

— Радарът, както се оказва, е нещо съвсем елементарно — разправяше Игнациус на Дарлин. — Явно, с таксиметровия шофьор сме проблясвали като малки точици върху екрана през целия ни път от Батън Руж.

— Значи на радарния екран, а? — прозина се Дарлин. — Я гледай ти!

— Хайде да си ходиме, Игнациус — подкани го мисис Райли. — Гладна съм.

Тя се обърна към него и събори бирената бутилка, която се пръсна върху пода на малки, кафеникави, нащърбени парченца.

— Сцени ли ще правиш, майко? — подразни се Игнациус. — Не виждаш ли, че с мис Дарлин разговаряме? Нали носиш сладкиши? Изяж си ги. Все се оплакваш, че никъде не излизаш. Логично е да се заключи, че една вечер, прекарана в града, ще ти достави удоволствие.

Игнациус се върна към темата за радара, а мисис Райли бръкна в една кутия и си извади шоколадова пастичка.

— Искаш ли? — попита тя бармана. — Много са готини! И от винените имам.

Онзи се преструваше, че търси нещо по рафтовете.

— Мирише ми на винени пасти! — оживи се Дарлин и впери погледа си по посока зад Игнациус.

— Вземи си, гълъбче — подкани я мисис Райли.

— И аз май ще си взема — каза Игнациус. — Струва ми се, че много вървят с брендито.

Мисис Райли разтвори кутията на бара. Дори мъжът с фиша за надбягвания прие да хапне една ореховка.

— Къде намери тия готини пасти, госпожа? — обърна се Дарлин към мисис Райли. — Готини и сочни!

— В „Холмс“, душице. Пастите им са един път! И какво разнообразие предлагат!

— Много са вкусни — съгласи се Игнациус и плъзна мекия си розов език по мустаците на лов за трохички. — Май ще си хапна и една-две ореховки. Открай време смятам, че сладкишите с кокосово брашно са много подходящи, за да си подложи човек.

Той нарочно поразрови из кутията.

— Аз пък обичам хубавите пастички да са ми за десерт — каза мисис Райли на бармана, който й обърна гръб.

— Бас държа, че готвиш хубаво, нали? — попита Дарлин.

— Майка ми не готви — обади се Игнациус педантично. — Тя овъглява ястията.

— И аз готвех, като си имах мъж — продължи Дарлин. — Ама май използвах повече консерви. Много си падам по испанския ориз и по спагетите с доматен сос.

— Консервираната храна е едно истинско извращение — заключи Игнациус. — При това действа зле най-вече на душата.

— О, божке, лакътят пак почва да ме върти! — изпъшка мисис Райли.

— Моля те, в момента аз говоря — прекъсна я синът й. — Аз не ям консерви! Веднъж опитах и усетих, че вътрешностите ми започнаха да атрофират.

— Добре си се изучил! — възхити се Дарлин.

— Игнациус изкара университета. После се мота там още четири или пет години, за да си вземе научната степен. И много шик завърши.

— „Много шик завърши…“ — повтори леко засегнато Игнациус. — Моля те да уточниш. Какво имаш предвид с това „много шик завърши“?

— Не говори така на майки си де — упрекна го Дарлин.

— Ох, понякога тъй лошо се държи с мене! — проплака мисис Райли. — Какво знаеш ти?! Като си помисля само колко съм направила за него…

— Какви ги говориш, майко?

— Не ме цениш ти мене!

— Веднага престани! Както изглежда, попрекали с бирата.

— Държиш се с мен, като че ли съм някоя отрепка! А аз съм толкова добра към него — хлипаше мисис Райли. После се обърна към Дарлин: — Изхарчих цялата застраховка на горката баба Райли да го издържам осем години в университета, а оттогаз той само се излежава вкъщи и гледа телевизия.

— Що не се засрамиш бе! — нахвърли се Дарлин върху Игнациус. — Такъв голям мъжага! Я погледни нещастната си майчица!

Мисис Райли се беше свлякла върху бара, хълцаше и стискаше в ръка чашата с бира.

— Но това е нелепо! Майко, престани веднага!

— Ако знаех, че си толкова жесток, господинчо, въобще нямаше да слушам шашавата ти история за рейса!

— Майко, ставай!

— И без това приличаш на една дебела откачалка! — добави Дарлин. — Веднага трябваше да се досетя! Гледай само как плаче бедната женица!

Дарлин се опита да избута Игнациус от стола, но той взе, че се стовари върху майка си, която изведнъж престана да реве и простена:

— Лакътят ми!

— Какво става тук? — попита една импозантна жена на средна възраст, застанала пред тапицираната с бледозелена кожа врата на заведението. Хубавото й тяло беше загърнато в черно кожено манто, което леко проблясваше от дъждеца. — Изляза за няколко часа да напазарувам и гледай само! Май трябва през цялото време да си седя тука и да си отварям очите, иначе, току-виж, сте ми съсипали капиталовложението.

— Две нищо и никакви си пияндета — отвърна барманът. — Откакто са дошли, гледам да ги разкарам, но те се лепнаха като мухи.

— А ти, Дарлин? — попита я жената — Големи приятелчета сте станали, а? Какво се помайваш на бара с тия двамата?

— Тоя тука тормози майка си — обясни Дарлин.

— Майка си ли?! И такива ли ги имаме вече? Запада бизнесът, това си е!

— Моля?! — възропта Игнациус.

Жената не му обърна никакво внимание, но съзря празната намачкана кутия върху бара и се развиха:

— Тук някой си е правил пикник, а? По дяволите! Колко пъти ще ви разправям за мравките и мишките!

— Моля?! — повторно възнегодува Игнациус. — Не забравяйте, че майка ми е тук!

— Ама че късмет имам — целият ми под в счупени стъкла точно сега, когато си търся чистач! — Тя погледна гневно бармана. — Изхвърли ги тия двамата!

— Слушам, мис Лий.

— Не се безпокойте — отрони мисис Райли. — И без това си тръгваме.

— При това незабавно! — добави Игнациус и се заклати към вратата, изоставяйки майка си сама да слиза от високия стол на бара. — Побързай, майко! Тази жена прилича на нацистки комендант. Може да ни нападне!

— Я чакай! — викна мис Лий и сграбчи Игнациус за ръкава. — Колко дължат тия типове?

— Осем долара — отвърна барманът.

— Това е пладнешки обир! — прогърмя гласът на Игнациус. — Ще си имате доста разправии с нашите адвокати!

Мисис Райли плати с две от банкнотите, които младежът й беше дал, и олюлявайки се покрай мис Лий, промърмори:

— Ние разбираме, като не ни щат. Може да си пийнем и на друго място.

— Чудесно! — отвърна й мис Лий. — Обирайте си крушите! Клиенти като вас са смърт за търговията!

След като тапицираната врата се затвори зад семейство Райли, мис Лий заключи:

— Никога не съм обичала майките. И собствената си не мога да я гледам!

— Мойта пък беше курва — обади се мъжът с фиша за конните състезания, без да вдига погледа си от листа.

— Майките са гадна работа — отбеляза мис Лий и съблече коженото си манто. — Дарлин, трябва да си побъбрим малко двенките.

Отвън мисис Райли се обеси на ръката на сина си, но колкото и да се стараеха, те едва-едва напредваха, при все че явно настрани вървяха по-лесно. Вече си бяха изработили и стъпка — три бързи крачки вляво, пауза, три бързи вдясно, пауза…

— Тая жена беше направо ужасна! — поде мисис Райли.

— Пълно отрицание на всички човешки добродетели! — добави Игнациус. — А, между другото, далече ли е колата? Изморен съм, и то много.

— На Сейнт Ан, гълъбче. Само след няколко преки.

— Шапката ти остана в бара.

— Ами, продадох я на оня млад човек…

— Продаде ли я? А защо? Попита ли ме дали не възразявам? Така бях привързан към тази шапка!

— Извинявай, Игнациус, но не знаех, че толкова ти харесва. Никога нищо не си казвал.

— Привързаността ми бе безмълвна. Тази шапка беше досег с моето детство, връзка с миналото ми!

— Ама той ми даде петнайсе долара бе, Игнациус!

— Много те моля! Да не говорим вече за това. Какво кощунство! Един господ знае на какви изродени цели ще служи сега! У теб ли са петнайсетте долара?

— Останаха ми седем…

— Тогава защо не спрем да похапнем нещо? — Игнациус посочи една количка на ъгъла, която имаше формата на хотдог на колела. — Сигурен съм, че тук сандвичите са с огромни кренвирши!

— Кренвирши ли? На тоя дъжд и студ да седим навънка да ядем хотдог?

— Това беше само една идея.

— Категорично не! — с пиянска смелост отсече мисис Райли. — Отиваме си вкъщи! И без туй от мръсните колички нищичко не хапвам! Все нехранимайковци я въртят тая търговийка.

— Щом настояваш… — нацупи се Игнациус. — Въпреки че съм доста гладен, а освен това ти току-що продаде съкровен спомен от моето детство за трийсет сребърника, така да се каже.

И те продължиха с танцовата стъпка по влажния плочник на Бърбън стрийт. На Сейнт Ан лесно откриха стария плимут. Високият покрив стърчеше над всички останали коли — най-положителното му качество, благодарение на което плимутът се разпознаваше лесно и пред супермаркетите. Опитвайки се да излезе от паркинга, мисис Райли на два пъти качи колата на бордюра и остави върху капака на фолксвагена отзад отпечатък от бронята на плимут модел 1946 година.

— Нервите ми! — изпъшка Игнациус. Беше пропаднал в изтърбушената седалка тъй, че от прозореца се виждаше само горният край на ловджийската му шапка и тя наподобяваше капачето на апетитна диня. Отзад, където винаги седеше — беше чел някъде, че мястото до шофьора е най-опасно, — той наблюдаваше лудешките, но неумели маневри на майка си с явно неодобрение. — Струва ми се, че успешно унищожи малкото автомобилче, което някой тъй невинно бе паркирал зад нашия автобус. Гледай само да се измъкнеш, преди да се е появил собственикът му.

— Млъкни, Игнациус! Танцуваш ми по нервите! — сопна се мисис Райли на ловджийската шапка в огледалото.

Игнациус се изправи на седалката и погледна през задното стъкло.

— Тази кола вече е напълно унищожена. Без съмнение ще ти отнемат шофьорската книжка, ако въобще имаш такава. И аз, естествено, ни най-малко не бих ги упрекнал.

— Я лягай там и спи! — Колата отново подскочи назад.

— Мислиш ли, че мога да заспя в такъв момент? Боя се за живота си! Сигурна ли си, че въртиш кормилото в правилната посока?

Изведнъж колата излетя от мястото си, плъзна се по мократа улица и връхлетя в един стълб, който подпираше балкон с решетка от ковано желязо. Стълбът полетна на една страна, а плимутът изхрущя при допира със сградата.

— Господи, боже мой! — простена Игнациус отзад. — Сега пък какво направи?

— Викай свещеник!

— Не мисля, че сме ранени, майко. Но все пак бих искал да те уведомя, че ти току-що съсипа стомаха ми за няколко дни напред. — Игнациус свали едно от задните стъкла и огледа смачкалия се в стената калник. — Май ще ни трябват нови фарове от тази страна.

— Какво да правим?

— Ако аз карах, щях да дам колата на заден ход и нежно да се изнеса от мястото на произшествието. Някой сигурно ще предяви иск спрямо нас. Хората, които живеят в тази съборетина, години наред са чакали такъв сгоден случай. И без съмнение всяка вечер са заливали улицата с масло, с надеждата, че някой шофьор като теб ще се завърти накъмто техния бордей. — Той се оригна. — Храносмилането ми тотално се разстрои. Аз май започвам да се подувам!

Мисис Райли включи заяждащия лост и бавно даде назад. С тръгването на колата над главите им се чу пукот на дърво, който прерасна в разцепване на дъски и стъргане на метал. След това балконът започна да пада на огромни късове, които задумкаха по покрива на колата с притъпения тътнеж на бомбардировка. Колата спря като пребит с камъни човек, а едно парче ковано желязо от решетката видя сметката на задното стъкло.

— Добре ли си, гълъбче? — възбудено попита мисис Райли, след като реши, че бомбардировката е свършила.

Игнациус простена глухо. Синьо-жълтеникавите му очи се бяха налели със сълзи.

— Кажи ми нещичко, Игнациус! — молеше го майка му и като се извърна назад, стана свидетелка точно на момента, когато той подаде главата си през прозореца и повърна върху нащърбения калник на колата.

 

 

Полицаят Манкузо бавно вървеше по Чартрис стрийт, облечен в балетно трико и жълт пуловер — дрехи, които по думите на началника щяха да му дадат възможност да залови наистина подозрителни типове, а не дядковци и момченца, дето чакат майките си. Този костюм бе наказанието, измислено от сержанта, който беше казал на Манкузо, че отсега нататък единствената му задача ще е да води подозрителни типове и че полицейският участък разполага с такъв гардероб, че той всеки ден ще бъде нов човек. Полицаят Манкузо унило бе надянал трикото пред сержанта, който го изтика от участъка с думите или да влезе във форма, или да си обира крушите от полицията.

Два часа обикаляше из Френския квартал и никого не беше хванал. На два пъти му се стори, че има надежда — когато спря един мъж с барета и му поиска цигара, но онзи заплаши, че ще извика полиция, и когато направи опит да заговори младеж, облечен в тренчкот и с дамска шапка на главата, ала той пък го зашлеви и офейка.

И както си вървеше по Чартрис стрийт, потърквайки бузата, която все още го наболяваше от шамара, полицаят Манкузо дочу звук, досущ като от експлозия. Той се затича и свърна зад ъгъла към Сейнт Ан с надеждата, че някой подозрителен тип току-що е хвърлил бомба или се е самоубил, но това, което видя, бе зелената ловджийска шапка, от която сред развалините изригваше бълвоч.