Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Confederacy of Dunces, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Вениамин Младенов, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Кенеди Тул
Заглавие: Сговор на глупци
Преводач: Вениамин Младенов
Година на превод: 1989
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1989
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново
Излязла от печат: февруари 1989 г.
Редактор на издателството: Мариана Неделчева
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Ставри Захариев
Рецензент: Мариана Неделчева
Художник: Филип Малеев
Коректор: Людмила Стефанова; Ана Тодорова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2538
История
- —Добавяне
II
Както обикновено Гонзалес пристигна рано в „Панталони Ливай“. Символично, с една и съща клечка, запали малката печица и филтърната си цигара — двете факли, които бележеха началото на новия работен ден. А после се унесе в ранно утринни размишления. Предишния ден мистър Райли бе прибавил нови щрихи в кантората. По протежение на тавана, свързали електрическите крушки, се климбуцаха бледоморави, сиви и жълтокафеникави ленти от разтегателна хартия. Кръстът, табелите и лентите напомняха на завеждащия кантората коледна украса и леко го разчувстваха. С радост извърна поглед към мястото, което се обитаваше от мистър Райли, и забеляза бобчетата, които така поривисто растяха, че извитите им надолу стъбълца вече се провираха през дръжките на чекмеджетата. Гонзалес се зачуди как успяваше служителят да води архивата, без да накърни целостта на нежните израстъчета. Потънал в размисъл над тази чиновническа загадка, той се стресна, когато мистър Райли връхлетя като торпедо през вратата.
— Добро утро, сър! — отсече Игнациус, а забрадката шал напето се развиваше, сякаш бе семеен флаг на мобилизиран шотландски род. През рамо бе преметнал евтина кинокамера, а под мишница носеше един вързоп, който се оказа чаршаф, навит на топка.
— Днес доста подранихте, мистър Райли.
— Какво имате предвид? Аз винаги пристигам по това време!
— Е, разбира се — отвърна хрисимо Гонзалес.
— Или мислите, че предумишлено съм подранил?
— Не. Аз…
— Кажете го открито, сър. Защо сте тъй чудато подозрителен? Параноята буквално проблясва в очите ви.
— Какво казахте, мистър Райли?
— Чухте ме какво казах — отвърна Игнациус и се затътри към фабриката.
Гонзалес направи опит да се съвземе, но го смутиха някакви звуци, наподобяващи възгласи, които се носеха откъм фабриката. Сигурно, рече си той, някой от работниците е станал баща или пък е спечелил от лотарията. А щом работниците не го безпокояха, и той бе готов да им отвръща със същото. За него те бяха само част от „телесната същност“ на „Панталони Ливай“, която нямаше нищо общо с „мозъчния център“. Не му бяха поверени, та да се притеснява — те бяха под пиянския надзор на мистър Палермо. Завеждащият възнамеряваше веднага щом набереше необходимата смелост, възможно най-тактично да смъмри мистър Райли за огромното количество време, което прекарваше във фабриката. Пък и напоследък мистър Райли бе станал някак хладен и неприветлив, а Гонзалес се ужасяваше от мисълта за сблъсък с него. Краката му се вцепениха, като си представи как ако една от мечешките лапи се стовареше отвесно върху главата му, щеше да го забие като кол в пода на кантората, а от този под всичко можеше да се очаква.
Четирима работници бяха обгърнали гигантските бутове шунка, сиреч бедрата на Игнациус, и с огромни усилия го издигаха към една от кроячните маси. А над главите на носачите си той ревеше напътствия, сякаш ръководеше товаренето на възможно най-рядка и скъпоценна стока.
— Дай нагоре и надясно! А така! Нагоре! Нагоре! Внимавайте! Бавно! Здраво ли държите?
— Да — отвърна му един от онези, които го издигаха.
— Не ми изглежда да е много здраво. Моля ви! Изпадам в състояние на тотално безпокойство!
Работниците наблюдаваха с интерес как носачите залитат напред-назад под скъпоценния товар.
— А сега назад! — нервно се провикна Игнациус. — Назад, докато масата не дойде точно под мен!
— Не се тревожи, мистър Райли — едва-едва простена един от носачите. — Насочили сме те към масата.
— Което въобще не е така — отвърна му Игнациус, а туловището му се сблъска с една колона. — Ох, боже мой! Изкълчихте ми рамото!
Останалите работници нададоха вой.
— Хей, я да внимавате с мистър Райли! — викна някой. — Ще вземете да му пръснете черепа бе!
— Моля ви се! — проплака Игнациус. — Помогнете! След малко вероятно ще представлявам една безформена купчина кости.
— Гледай, мистър Райли — рече задъхано един от носачите. — Масата сега е, ама точно под тебе!
— Вероятно ще ме изтърсят в някоя от пещите, преди да свърши това злощастно изпитание! Имам чувството, че щеше да е далеч по-разумно, ако бях отправил призива си към множеството от равнището на пода.
— Стъпи си на краката, мистър Райли! Масата е точно под тебе!
— Бааавно! — изкомандва той, като предпазливо насочи надолу големия палец на крака си. — Я гледай, май така изглежда. Добре тогава. Може да отпуснете захвата около тялото ми, но само когато вече съм се закрепил.
Най-сетне Игнациус бе във вертикално положение спрямо дългата маса и придържаше смачкания на топка чаршаф около таза си, за да прикрие от публиката факта, че по време на вдигането и пренасянето му някак си се беше повъзбудил.
— Приятели! — започна той величествено и вдигна ръката, която не придържаше чаршафа. — Ето че удари и нашият час. Надявам се, че никой от вас не е забравил да донесе бойното си снаряжение. — От скупчилите се около кроячната маса не последва ни потвърждение, ни отказ. — Имам предвид сопите, веригите, палките и тъй нататък. — Като се кикотеха в един глас, работниците размахаха колове от огради, прътове от метли, вериги за велосипеди и тухли. — Боже мой! Та вие наистина сте събрали един достолепен и разнолик арсенал! Опустошителната сила на нападението ни навярно ще надмине моите очаквания. Но не бива да забравяме, че колкото по-категоричен е ударът, толкоз по-категоричен ще е резултатът. И така, моят бегъл оглед на снаряжението ви потвърждава увереността ми в предстоящия успех на днешната ни акция. След себе си трябва да оставим една разградена, една плячкосана фабрика, на име „Панталони Ливай“. Да отвърнем на огъня с огън!
— Кво вика тоя? — попита един работник.
— След малко ще нападнем кантората и по този начин ще изненадаме врага в момент, когато сетивата му са все още под въздействието на ранно утринната омара.
— Хей! Извинявай, мистър Райли — провикна се един от тълпата, — ама някой каза, че си имаш неприятности с полицията. Вярно ли е, а?
Сред работниците се надигна вълна от тревога и безпокойство.
— Какво?! — викна Игнациус. — Кой ви наговори тези клевети? Измислици от начало до край! Без съмнение някой фанатик, някой смахнат янки, а може би дори Гонзалес е пуснал този низък слух. Как смеете, сър! Вие всички трябва да проумеете, че делото ни има много врагове!
Докато работниците бурно аплодираха, Игнациус се чудеше как ли е научил този за неуспешния опит на монголоида Манкузо да го арестува. Навярно е бил сред тълпата пред универсалния магазин. Пък и полицаят беше на всяка манджа мерудия. Но както и да е, положението, изглежда, бе спасено.
— А най-отпред ще носим това! — прогърмя гласът на Игнациус над секващите аплодисменти. С драматичен жест той отметна чаршафа от тазобедрените си части и го развя. Сред жълтите петна с червен молив и огромни печатни букви бе изписана думата НАПРЕД. А отдолу, в синьо, с претенциозен шрифт — АКЦИЯ ЗА МАВРИТАНСКО ДОСТОЙНСТВО.
— Божичко! Кой ли е спал на тази дрипа! — отрони екзалтираната певица на спиричуъли, която щеше да ръководи хора.
Още неколцина от бъдещите бунтовници изразиха подобно любопитство, но с по-изразителна и образна терминология.
— Тишина! — викна Игнациус и единият му крак гръмовержно се стовари върху масата. — Моля! Две по-внушителни жени ще носят този флаг, докато ние влизаме с маршова стъпка в кантората.
— Това не го пипам — отвърна му една от жените.
— Занемейте! — гневно изрева Игнациус. — Започвам да си мисля, че не сте достойни за подобна кауза. Съвсем видно е, че не сте готови на безкористни жертви!
— Ама защо да го мъкнем тоя дрипав чаршаф? — попита някой. — Аз си мислех, че това ще е демонстрация за надниците.
— Чаршаф ли?! Какъв чаршаф? — отвърна му Игнациус. — Държа пред очите ви най-доблестното от всички знамена, олицетворение на нашата цел, израз на онова, за което се борим! — Работниците още по-задълбочено разгледаха петната. — Втурнете ли се в кантората като стадо, то значи не сте участвали в нищо повече от някакъв си бунт. А флагът придава форма и облик на това възбуждение. В подобни деяния има и малко геометрия, и ритуал, който трябва да се съблюдава. Вие там, двете. Вземете го, вдигнете ръцете си високо, развейте го с чест и гордост, и така нататък.
Двете жени, които Игнациус посочи, плахо заситниха към кроячната маса, хванаха гнусливо знамето с два пръста и го издигнаха помежду си, сякаш бе плащът на прокажен.
— Дори е по-внушително, отколкото си го представях! — възкликна Игнациус.
— Я да го не вееш това около мен ма, жено! — рече някой и предизвика нова вълна от кикот сред тълпата.
Игнациус включи кинокамерата и я насочи към знамето и работниците.
— Ако обичате, размахайте отново сопите и камъните!
Работниците с въодушевление се подчиниха. На Мирна щеше да й преседне еспресото, като видеше това.
— Сега малко по-настървено! Размахвайте оръжията свирепо! Правете разни физиономии! Викайте! Ако искате, можете и да подскачате.
Всички се смееха и следваха напътствията му. Всички, с изключение на двете жени, които унило държаха знамето.
В кантората мистър Гонзалес наблюдаваше как мис Трикси се блъска в рамката на вратата, влизайки за работа. В същото време се чудеше какво ли означават тези ненадейни, мощни викове, които идеха откъм фабриката.
Игнациус продължи да снима тази сцена още минута-две, след което проследи с камерата една колона чак до тавана, с цел да се получи нещо като операторско търсене, говорещо за вдъхновение. Завист щеше да гризе оная смрадла Мирна! В горния край на колоната камерата взе на фокус няколко квадратни метра от ръждясалата повърхност на фабричния таван. После връчи камерата на един работник и разпореди да го снимат. Докато работникът насочваше към него обектива, Игнациус се начумери и вдигна юмрук; останалите се забавляваха лудешки.
— А сега — започна Игнациус добронамерено, след като си взе камерата и я изключи — хайде да обуздаем бунтовническите пориви и да обмислим стратегията си. Тези две жени ще вървят отпред със знамето. Непосредствено след тях — хорът с подходящо народно или религиозно песнопение. Какво точно ще определи неговата отговорничка. Оставям на вас да изберете, тъй като не съм наясно с музикалните ви склонности, при все че много ми се щеше да имаме достатъчно време, та да ви посветя в прелестите на някой мадригал. Предлагам все пак да изберете някоя по-въздействаща мелодия. Останалите ще образуват бойната дружина. Аз пък ще заснема целия този ансамбъл с камерата си, за да документирам това паметно събитие. В бъдеще не е изключено всеки от нас да реализира допълнителни приходи от наема, който ще получаваме, предоставяйки филма на студентски организации или тям подобни ужасни общности. И запомнете следното: първия път трябва да сме мирни и разумни. Като влезем в канцеларията, двете жени ще занесат знамето при шефа на кантората, а хорът ще се сбере около кръста. Дружината ще остане на заден план, докато не ни потрябва. Но тъй като имаме работа със самия Гонзалес, предполагам, че тя ще бъде призована под тревога. Ако той не откликне на вълнуващия ни спектакъл, аз ще извикам: „Атака!“ Това ще е сигналът за яростното ви постъпление. Има ли въпроси?
Някой рече: „Ама това са дивотии!“ — но Игнациус не го удостои с внимание. Всички замлъкнаха в блажено очакване. Мнозина бяха доволни, че ще настъпи някаква промяна. Главният майстор, мистър Палермо, за миг се появи, клатушкайки се пиянски между две от пещите, а после пак изчезна.
— Очевидно планът на битката е ясен — заключи Игнациус, когато не последваха запитвания. — Моля, двете жени със знамето да заемат мястото си тук, до вратата. Сега хорът, ако обичате, а след него — дружината!
Работниците чевръсто се наредиха, като се усмихваха и се побутваха с бойните си принадлежности.
— Чудесно! Вече може и да запеете.
Жената, певица на спиричуъли, свирна с един камертон и хорът запя в унес:
О, Христе, бъди до мен
и аз ще съм възторгнат всеки ден.
— Ей богу, звучи наистина вълнуващо! — заключи Игнациус и извика: — Напред!
Строят се подчини толкова бързо, че преди Игнациус да разпореди каквото и да било друго, знамето вече бе напуснало фабриката и се изкачваше по стълбите към кантората.
— Стой! — изкрещя Игнациус. — Някой да ми помогне да сляза от тази маса!
О, господи, ти мой другар бъди
сега и чак до сетните ми дни.
Вземи ти моята ръка
и ще се утеша.
Когато зная, че до мен вървиш
и че ми слова шептиш,
то нищичко не ме безпокои,
макар че може би навън вали,
когато съм с Христа.
— Спри! — развика се неистово Игнациус, като видя как и последната редица на дружината се изнизва през вратата. — Върни се незабавно!
Вратата се затвори. Той коленичи, подпря се с ръце и започна да лази към ръба на масата. После се позавърна и след продължително маневриране с крайниците успя да седне на ръба и като забеляза, че краката му висят само на няколко сантиметра от пода, реши да рискува и да скочи. Но между отделянето от масата и приземяването камерата се изхлузи от рамото му, стовари се на цимента и изпука като на строшено. Филмовите й вътрешности се изсипаха на пода. Игнациус прибра филма, натисна копчето, което я привеждаше в действие, но нищо не се случи.
О, Исусе, моля те, ти промисли
откуп от затвора, дет ме пратиха, да се плати.
Ти си, който дава
смисъл да се преживява.
— Какво пеят тези изроди? — попита той празната фабрика, като се мъчеше да натъпче метър по метър филмовата лента в джоба си.
Нивга ти не нараняваш;
нивга, нивга ти не изоставяш.
Нивга аз не съгрешавам,
враговете обезкуражавам.
Веч Христос е мой!
Като влачеше подире си размотания филм, Игнациус се понесе към вратата и влезе в канцеларията. Двете жени, с каменни изражения, излагаха опаката страна на лекьосания чаршаф пред объркания Гонзалес. Притворили очи, хористите унесено натрапваха песнопението си на околните. Игнациус се провря през бойната дружина, която добронамерено се мотаеше из покрайнините на сцената, и се озова пред бюрото на завеждащия кантората.
Мис Трикси го съгледа и попита:
— Какво става, Глория? Какво търсят тук всички работници от фабриката?
— Бягайте, докато все още може, мис Трикси! — тържествено и сериозно й отвърна той.
О, Исусе, ти покой ми дай,
прогони далече всеки полицай.
— Не те чувам — проплака мис Трикси и го сграбчи за ръката. — Това е шоу, в което всички се маскират като негри, нали?
— Марш да развяваш съсухрените си телеса на тоалетната! — свирепо изкрещя Игнациус.
Мис Трикси се затътри навън.
— Е? — обърна се Игнациус към Гонзалес, като размести двете жени така, че завеждащият да може да види какво всъщност е написано върху лицевата страна на чаршафа.
— Какво означава това? — запита Гонзалес, докато четеше надписите по знамето.
— Отказвате ли да помогнете на тези хора?
— Да им помогна ли? — уплашено попита завеждащият. — Какво имате предвид, мистър Райли?
— Имам предвид, че носите вина за прегрешения спрямо обществото!
— Моля?! — Долната устна на Гонзалес започна да трепери.
— Атака! — изрева Игнациус. — Този човек е лишен от каквото и да е милосърдие!
— Ти не му даде думичка да каже — отбеляза едната от недоволните преносителки на чаршафа. — Я остави и мистър Гонзалес да каже нещо!
— Атака! Атака! — отново изрева Игнациус, дори още по-яростно този път. Синьо-жълтеникавите му очи хвърляха мълнии и аха, да изскочат от орбитите си.
Някой запрати без особен ентусиазъм верига по кантонерките, тя изсвистя и събори бобчетата по земята.
— Видяхте ли сега какво направихте?! — възропта Игнациус. — Кой ви каза да поваляте тези посаждения?
— Ти изкрещя „атака“ — отвърна притежателят на велосипедната верига.
— Спрете незабавно! — изрева Игнациус към друг един, който безучастно разсичаше с джобно ножче от горе на долу табелата ОТДЕЛ ПРОУЧВАНИЯ И СПРАВКИ — И. ДЖ. РАЙЛИ, УРЕДНИК. — Какво правите бе, хора?
— Ами нали изкрещя „атака“ — обадиха се няколко гласа.
— Прекратете тази отвратителна песен! — кресна Игнациус към хора. — Такива нечувани сквернословия никога досега не са изтезавали слуха ми!
Хористите замлъкнаха, но изглеждаха обидени.
— Не разбирам какво правите — обърна се завеждащият към Игнациус.
— О, занемей, двуличнико, монголоиде!
— Ние се връщаме във фабриката — сърдито отвърна екзалтираната отговорничка на хора. — Ти не си стока. Че те търси полицията — търси те, това е ясно вече.
— Така си е — присъединиха се още неколцина.
— Моля, почакайте малко — замоли се Игнациус. — Някой трябва да нападне Гонзалес. — Той огледа бойната дружина. — Този с тухлата! Ела тук и го чукни малко по главата.
— С това никой няма да удрям — отвърна онзи. — А полицейското ти досие сигурно е километрично.
Двете жени запратиха с погнуса чаршафа на пода и тръгнаха след хора, който вече се изнизваше през вратата.
— Къде хукнахте така?! — избоботи Игнациус, като се давеше от бяс и лиги.
Без да кажат нито дума, бойците последваха хористите и двете знаменоски. Игнациус забърза, кандилкайки се подир тях, сграбчи едного за ръката, но онзи се извърна, замахна към него сякаш да пропъди комар и каза:
— Доста ядове си имаме и без да ни пъхат в пандиза.
— Върнете се! Не сме свършили! Ако искате, може да се заемете с мис Трикси! — бясно крещеше Игнациус подире им, но процесията продължи безмълвно и решително надолу по стълбите в посока към фабриката. Най-накрая, зад последния радетел за мавританско достойнство, вратата се затвори.