Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (22)

IV

Игнациус отвори „Дневникът на един млад труженик“ на първия празен лист и машинално щракна с химикалката така, че да се подаде пълнителят й. Но пълнителят на фирмената химикалка „Панталони Ливай“ отказа да се подчини и се прибра обратно в пластмасовия си цилиндър. Игнациус щракна по-силно, но пълнителят отново непослушно се скри от погледа. Вбесен, той счупи химикалката на две в ръба на бюрото и грабна един от моливите, разхвърляни по пода. Опипа с него восъка, който бе затикнал в ушите си, и започна да се съсредоточава, вслушвайки се в шумотевицата, причинена от приготовленията на майка му, преди да отиде да играе боулинг. Стъпките й отекваха из банята в стакато, което, както беше убеден, означаваше, че тя се опитва да приключи наведнъж с няколко фази на тоалета си. А сетне последваха звуците, към които с течение на годините той бе привикнал, тъй като се чуваха винаги когато майка му се канеше да излиза — цопването на четката й за коса в клозетната чиния, тропването на кутийката й с пудра, която падаше на пода, и внезапните възклицания вследствие на бъркотията и създалия се хаос.

— Ай! — извика майка му по едно време.

Игнациус реши, че приглушените трясъци, които от време на време долитаха откъм банята, го дразнят и се замоли да приключат колкото се може по-бързо. Най-после я чу, че угаси лампата. Майка му почука на вратата.

— Игнациус, пиленце, аз тръгвам.

— Добре — отвърна ледено синът й.

— Отвори вратата, душко, и ела да си ме цункаш за довиждане.

— Майко, доста съм зает в момента.

— Не се дръж така, Игнациус. Отвори!

— Бягай при твойте приятели, ако обичаш.

— Ех, Игнациус!

— Нужно ли е да ме разсейваш по всякакъв възможен начин? Работя над нещо, пред което се откриват и кинематографични възможности. Нещо, което обещава огромен касов успех.

Мисис Райли изрита вратата с обувката за боулинг.

— Опитваш се да съсипеш нелепите обувки, които бяха закупени с моите надници, изкарани с пот на чело, тъй ли?

— Ъъъ? Какво каза, душко?

Игнациус изскубна молива от ухото си и отвори вратата. Кестенявата коса на майка му бе вдигната високо над челото й, а бузите й бяха покрити с руж, енергично нанесен чак до очите. Един гигантски облак пудра се бе слетял и бе забелил лицето, роклята и няколко от небрежните кестеняви кичури на мисис Райли.

— О, боже мой! — възкликна Игнациус. — Цялата ти рокличка е в пудра, което навярно е едно от предложенията за разкрасяване на мисис Баталия.

— Игнациус, защо все по Санта гледаш да чукнеш?

— Нея, струва ми се, вече доста са я чукнали в живота. По-скоро отдолу, отколкото отгоре. Но приближи ли се някога към мен, посоката мигом ще бъде променена!

— Игнациус!

— Освен това, тя все отпраща мисълта ми към вулгаризма „чукам“.

— Засрами се! Санта си има внучета!

— Слава богу, че непристойните крясъци на мис Ани въдвориха покоя миналата вечер! Никога през живота си не бях виждал такава безсрамна оргия! И то в собствената ми кухня! Ако този човек въобще беше някакъв пазител на закона, то щеше да арестува на място тъй наречената си „леля“.

— И Анджело не закачай. Знаеш ли колко му е тежко на клетото момче? Санта разправя, че цял ден стоял в една кабинка в клозета на автогарата.

— О, боже мой! Да вярвам ли на ушите си? Моля те, заминавай при двамата си мафиоти и ме остави на мира.

— Не късай сърцето на бедната си майчица по тоя начин!

— Бедна?! Бедна ли каза? Сега, когато доларите буквално се леят в този дом вследствие на моята съсипия?

— Я не започвай пак, Игнациус. Само двайсе долара получих от тебе тая седмица, и то едва-що не паднах на колене да ги изпрося. А я гледай ти какви али бали купуваш! Виж само кинокамерата, дето я домъкна днес!

— Тя съвсем скоро ще влезе в употреба. А хармониката беше доста евтина.

— Така никога няма да се изплатиме на човека!

— Това не ме засяга. Аз не кормувам.

— Така си е, не те засяга! Тебе нищо никога не те засяга!

— Отдавна трябваше да свикна с мисълта, че всеки път, когато отварям вратата на стаята си, аз буквално отварям капака на кутията на Пандора. А дали мисис Баталия не предпочита да чакаш нея и покварения й племенник на тротоара, така че нито една от безценните минутки за боулинг да не бъде пропиляна? — От устата на Игнациус изригна газът, насъбрал се от купчината шоколадови сладкиши и запрян от клапата. — Дай ми мъничко покой! Не стига ли, че по цял ден се тормозя в службата? Бях останал с впечатлението, че съм ти описал както трябва ужасите, на които всекидневно съм подлаган.

— Ти знаеш, че си те обичкам, душко — заподсмърча мисис Райли. — Хайде бъди добро момче и ела да ме цункаш за довиждане.

Игнациус се наведе и лекичко я млясна по бузата.

— О, боже мой! — изпъшка той, изплювайки известна доза пудра. — Сега цяла нощ в устата ми ще скърца!

— Много пудра ли съм си сложила?

— Не, колкото трябва. Всъщност ти нали имаше артрит или бог знае какво там? Как е възможно да играеш боулинг?

— Убедих се вече, че раздвижването ме облекчава. По-добре се чувствам.

Откъм улицата се чу клаксон.

— Твоят приятел явно е избягал от клозета — изсумтя Игнациус. — Какво друго може да се очаква от него, освен да виси по автогарите! Той положително обича да наблюдава как ужасите, наречени „експресни автобуси“, пристигат и заминават. В рамките на неговия светоглед автобусът положително фигурира като нещо хубаво. А това от само себе си показва колко е изостанал умствено.

— Няма да закъснявам, пиленце — рече мисис Райли, докато затваряше портичката.

— Положително някой ще ме нападне и ще ме малтретира! — изкрещя Игнациус.

След като залости вратата на стаята си, той сграби едно празно шише от мастило и отвори кепенците. Подаде глава и погледна към улицата, където мъничкият бял рамблер, паркирал до тротоара, се открояваше в полумрака. А после с все сила запрати шишето и чу как то се стовари върху покрива на колата, откъдето отекваха дори по-внушителни звукови ефекти от онези, които бе очаквал.

— Хей! — чу как изкрещя Санта Баталия, докато безшумно затваряше кепенците. Със злорадо задоволство Игнациус отново отвори папката и взе химикалката.

Уважаеми читателю,

„Великият писател е приятел и благодетел за своите читатели.“

Т. Б. Маколи^[1]

Изтече още един работен ден, любезни мой читателю. Както те известих преди, аз успях да положи патина, така да се каже, върху размирието и лудостта, царящи в нашата кантора. Всички маловажни дейности постепенно биват прекратявани. Понастоящем усилено украсявам кипящия от живот кошер на канцеларските пчелици (три на брой). Аналогията с трите пчели ме навежда на мисълта за трите „п“-та, които най-точно характеризират дейността ми като чиновник: прогонвай, ползувай и поразкрасявай. Но има също така и три „п“-та, които най-точно характеризират дейността на палячото, който ръководи кантората ни: примамвай, проси, повреждай, похабявай, притеснявай, пропускай, пакости, побърквай, претоварвай, празнодумствай. (Безпокоя се, че в неговия случай мога да продължа да изреждам до безкрайност.) Стигнах до заключението, че шефът на нашата кантора служи единствено и само на целите на умопомрачението и възпрепятстването. Ако не беше той, ние с другата чиновничка, La Dama del Commercio, щяхме да си съжителстваме в мир и доволство, изпълнявайки задълженията си в атмосфера на взаимно уважение. Убеден съм, че неговите тиранистични методи отчасти са породили желанието на мис Трикси да се пенсионира.

Най-сетне мога да опиша и нашата фабрика. Днес следобед, изпълнен с удовлетворение от това, че съм завършил кръста (Да! Той е готов и придава на кантората ни тъй необходимото й духовно измерение!), аз се отправих на посещение към трещящата, бръмчаща и свистяща фабрика.

Онова, което погледът ми срещна най-напред, бе както непреодолимо привличащо, така и отблъскващо. Компанията „Панталони Ливай“ е съхранила за потомствата вида на първите експлоататорски предприятия. Ако беше възможно Смитсоновият институт, тази торба за късметчета, натъпкана с всевъзможни национални боклуци, да запечата във вакуум фабриката на „Панталони Ливай“ и да я пренесе в столицата на Съединените американски щати заедно с работниците, замразени на работните им места, посетителите на този съмнителен музей щяха да се понадрискат в ярките си туристически одежди. Тази гледка обединява най-лошото от „Чичо Томовата колиба“ и „Метрополис“ на Фриц Ланг. Това е една механизирана негърска робия, представяща напредъка, който негрите са постигнали от брането на памука до ушиването му. Ако се намираха на еволюционния стадий на брането, щяха поне да са на чист въздух, което пък щеше да се отрази благотворно върху здравето им. Щяха да пеят песни и да ядат дини (както, предполагам, би трябвало да правят, когато се сбират на групи al fresco^[2]). Това възбуди непоклатимите ми и дълбоки убеждения по отношение на социалната неправда. А клапата ми също така откликна с най-искрен вопъл на негодувание.

(Във връзка с дините би трябвало да спомена, за да не вземе някоя професионална организация за граждански права да се засегне, че аз лично никога не съм наблюдавал американските народни обичаи. Възможно е и да греша. Но ще кажа само, че днес хората посягат към памука с една ръка, докато с другата притискат транзистора до ухото си, така че той да бълва в тъпанчетата им съобщения за коли на старо и сешоари, за прически „Царска корона“ и за вино „Гало“, а от устата им висят ментолови цигари с филтър, като по този начин те заплашват цялото памуково поле с опожаряване.) При все че живея на брега на река Мисисипи (Тази река е прославена чрез отвратителни песни и стихове, като преобладаващият мотив е този, който се мъчи да я изкара нещо като заместител на бащината фигура. Докато всъщност река Мисисипи е коварна и зловеща водна маса, чиито водовъртежи и течения всяка година вземат множество човешки жертви. Ей богу, не познавам никой, който би се осмелил дори крака да си натопи в замърсените и кафеникави води, кипящи от канализационни нечистотии, промишлени отпадъци и смъртоносни инсектициди. Дори рибите измират. Следователно Мисисипи като олицетворение на Отче-Господи-Мойсей-Татенце-Фалус-Най-миличък наши, е една крайно несъстоятелна тема, подхваната първо, както се досещам, от онзи отегчителен измамник Марк Твен. Но тази неспособност да се осъществи връзка с действителността е характерна за почти цялото американско „изкуство“. Всяко съответствие между американското изкуство и американската природа е напълно случайно и се дължи само на това, че нацията ни като цяло е откъсната от действителността. Това е една от причините, поради които аз винаги съм бил принуден да съществувам на ръба на обществото, запратен в онова преддверие на ада, в което се помещават единствено хората, които мигом разпознават действителността, щом се допрат до нея.), аз никога не съм виждал как вирее памукът и нямам ни най-малко желание тепърва да го сторя. Единствената в живота ми екскурзия извън пределите на Ню Орлиънс ме понесе през вихъра и ме запрати във въртопа на безнадеждността, наречен Батън Руж. В някои от бъдещите си писания, в някоя ретроспектива, вероятно ще разкажа за странстването през блатата, за пътуването през пустинята, от което се завърнах физически, психически и душевно съкрушен. От друга страна, Ню Орлиънс е едно удобно поселище, отличаващо се с безчувственост и застойност, които смятат за безвредни. Поне климатът е мек, освен това тук, в града полумесец, аз съм сигурен, че не ще изгубя покрива над главата си, нито пък плодовия тоник, който изпълва стомаха ми, при все че някои райони на Северна Африка (Танжер и др.) от време на време са възбуждали моя интерес. Пътуването с параход обаче вероятно би ме изтощило, а определено не съм чак толкова извратен, та да се кача на самолет, дори и да можех да си позволя подобно нещо. Експресните автобуси са достатъчно силна заплаха, за да ме накарат да се примиря с моето статукво. Как бих искал да ги ликвидират! Струва ми се, че височината им е в пълен разрез със законите за движение по магистралите, особено като се има предвид минаването им през затворени пространства от рода на тунели и др. подобни. Навярно някои от вас, уважаеми читатели, някой със заложби в областта на правото, ще съумее да изрови необходимата клауза от паметта си. Да, тези ужасни автобуси наистина трябва да бъдат премахнати! Самото съзнание, че грохотът им отеква там някъде сред непрогледната нощ, ме изпълва с безпределна загриженост.

Фабриката е огромна, подобна на хамбар постройка, в която се помещават тонове плат, кроячни маси, обемисти шевни машини и пещи, осигуряващи парата за гладене. Като цяло въздействието й е, бих казал, сюрреалистично, особено когато видите как се щурат насам-натам вея les africaines^[3], за да си вършат работата сред този механизиран декор. Налага се да призная, че иронията тук направо грабна въоръжението ми. Мина ми през ум нещо от Джоузеф Конрад, макар че тогава не можах да се сетя какво точно. Навярно се оприличих на Курц от „Сърцето на мрака“, когато, далеч от канторите на търговските компании в Европа, той се възправя лице срещу лице с безмерния ужас. Спомням си, че се видях с тропическа каска, с бели памучни бричове, а лицето ми загадъчно прозираше иззад воала на мрежата против комари.

През тези мразовити дни пещите поддържат помещението доста топло и дори напечено, но през лятото, предполагам, работниците отново се радват на климата, в който са живели техните предци — тропическа жега, донякъде подсилена от огромните съоръжения, които поглъщат въглища и произвеждат пара. Както разбирам, напоследък фабриката не работи с пълния си капацитет и дори забелязах, че само едно от въпросните съоръжения действаше, като в него горяха не само въглища, а и нещо, което много приличаше на кроячна маса. Освен това забелязах, че по време на престоя ми там само един чифт панталони биде напълно завършен, но работниците се мотаеха насам-натам, стискайки в ръцете си всевъзможни парчетии плат. От погледа ми не убягна и това, че една женица гладеше бебешки дрешки, а друга бележеше изумителни успехи в съединяването на някакви отрязъци от тъмносив атлаз на една от огромните шевни машини. Тя, изглежда, доизкусуряваше някаква доста колоритна, но явно и развратна вечерна рокля. Признавам, че се възхитих от сръчността, с която развърташе плата насам-натам, подлагайки го под ударите на гигантската електрическа игла. Тази женица на вид беше способна работничка и следователно бе дваж по-жалко, че не разходваше таланта си за създаването на чифт панталони… панталони „Ливай“. Във фабриката явно съществуват и професионално-етични проблеми.

Напразно търсих мистър Палермо, главния майстор във фабриката, винаги с бутилка под ръка, както доказват многобройните контузии, които е преживял в резултат от падания помежду кроячните маси и шевните машини. Той може би вече отпиваше на големи глътки втечнения си обяд в някоя от множеството механи из околността — на всеки ъгъл в този квартал има по една кръчма, което показва, че заплатите тук са безкрайно ниски. В райони, където положението е направо плачевно, на всяка пресечка има по три-четири пивници.

В своята наивност аз реших, че скверната джазова музика, която се носеше от високоговорителите по стените на фабриката, е една от причините за равнодушието сред работниците. Психика, подложена на бомбардировка от подобни ритми, естествено започва да се разпада и да атрофира. Съзнавайки това, открих къде се намира копчето, контролиращо притока на тази музика, и я изключих. Това ми деяние доведе до доста гръмки и дръзко дебелашки възгласи на протест от страна на работническия колектив, който започна да ми отправя и враждебни погледи. Е, аз отново пуснах музиката, радушно се усмихнах и започнах мило да им махам, опитвайки се да спечеля тяхното доверие и да покажа, че осъзнавам грешката си. (Огромните им облещени очи вече ме заклеймяваха. Ще се наложи да се боря, за да им покажа почти психотичната си решимост да им помогна.)

Непрекъснатото слушане на музика очевидно е развило у тях първосигнален отклик спрямо шума, подобен на описания от Павлов, който те вярват, че е равнозначен на удоволствие. Тъй като съм прекарал безброй часове от живота си пред телевизионния екран, наблюдавайки как онези опустошени дечица танцуват в ритъма на подобна музика, аз познавам добре телесния спазъм, който тя би трябвало да предизвиква, и се опитах, според закостенелите си възможности, да предложа една подобна гледка, за да усмиря напълно тружениците. И трябва да призная, че тялото ми се задвижи с изненадваща гъвкавост. Не съм лишен от вродено чувство за ритъм; предците ми ясно са се друсали доста успешно сред пустошта. Като избягвах да гледам работниците в очите, аз се затътрих към един от високоговорителите, застанах под него и взех да се кълча и да крещя безумно: „Хайде! Давай! Давай, скъпа; хайде и ти! Чуй какво ти викам! Уау!“ И разбрах, че отново се издигнах в очите им, защото неколцина започнаха да ме сочат и да се смеят. Затова и аз се разсмях — да им покажа, че споделям чудесното им настроение. De Casibus Virorum Illustrium! За падението на великите мъже! И тогава се сгромолясах! Разбирайте ме буквално. Обезсилен от спираловидните движения (особено в областта на коленете), внушителният ми организъм най-сетне се разбунтува и аз рухнах на пода в момента, когато се опитвах напълно безсмислено да изпълня една от безумно извратените стъпки, които толкова пъти бях гледал по телевизията. Работниците доста се загрижиха и много учтиво ми помогнаха да стана, като ми се усмихваха възможно най-приятелски. И аз разбрах, че вече не е нужно да се безпокоя за моята faux pas^[4] относно спирането на музиката.

Въпреки всичко онова, на което са подложени, негрите в по-голямата си част са приятни хора. Вярно е, че съм имал малко допирни точки с тях, тъй като общувам или с равни на себе си, или с никого, и тъй като нямам равни, не общувам с никого. А при разговора с някои от работниците (всички те горяха от желание да си приказват с мен) установих, че заплатите им са дори по-малки от тази на мис Трикси.

В известен смисъл винаги съм усещал известно родство с цветнокожото население, тъй като тяхното положение е досущ като моето — и те, и аз съществуваме извън сърцевината на американското общество. Моето изгнание, разбира се, е доброволно. Но мнозина негри съвсем явно желаят да се включат в листата на американската буржоазия. Не мога да си обясня защо, но трябва да призная, че това им желание ме кара да подлагам на съмнение ценностната им система. Щом обаче те копнеят да се присъединят към буржоазията, това ни най-малко не е моя работа. Нека сами подпишат смъртната си присъда. Лично аз желязно ще се намеся, усетя ли само, че някой прави опит да ми помогне да се издигна до среден буржоа. Искам да кажа, че ще предприема железни мерки по отношение на умопомрачения тип, който би се опитал да ме въздига. Намесата ми ще се изрази под формата на множество протестни демонстрации плюс традиционните знамена и плакати, на които ще пише: „Смърт на буржоазията!“ и „Буржоазията да си върви!“ Не бих имал нищо против и една мъничка, ръчно направена бомба или, да речем, две. Освен това изрично ще отбягвам сядане до представители на средната буржоазия в закусвалните и обществения транспорт, отстоявайки по този начин присъщите почтеност и величие на моята особа. Но ако някой бял среден буржоа допусне съдбоносната грешка да седне до мен, то аз положително ще го наложа здравата по главата и раменете с едната от могъщите си десници, а с другата сръчно ще подхвърля бомбата си в някой минаващ автобус, претъпкан с бели средни буржоа. И съм убеден, че независимо от това колко ще трае обсадата ми — месец или година, веднага щом пресметнат щетите от кланетата и унищожената частна собственост, абсолютно всички ще ме оставят на мира.

Възхищавам се от ужаса, който негрите са в състояние да всеят в душите на някои представители на белия пролетариат, и бих желал (това е моя интимна изповед) и аз да притежавам възможността да тероризирам по подобен начин. Негърът ужасява просто защото е негър, докато аз трябва да сплашвам малко повече, за да получа същия резултат. Навярно е трябвало да се родя негър. Имам чувството, че щях да бъда доста огромен и ужасяващ, и непрекъснато щях да притискам в обществения транспорт дебелия си крак към съсухрените бедра на възрастните бели дами и да изтръгвам не един и два панически писъка от тях. Освен това, ако бях негър, нямаше да бъда подлаган на натиск от страна на майка ми да си търся работа, защото хубавите служби просто щяха да бъдат недостъпни за мен. А самата ми майка, съсипана стара негърка, щеше да е твърде грохнала от дългите години нископлатено домашно слугиносване, за да ходи да играе боулинг по нощите. Двамата можехме да си живеем мирно и тихо без никакви емоции в някоя плесенясала барака из бедняшките квартали, изпълнени с приятното съзнание, че сме нежелани и че борбата е безсмислена.

Все пак не бих желал да ставам свидетел на такъв ужасен спектакъл — негри, домогващи се нагоре, към средата, и смятам това за чудовищно оскърбление спрямо човешката им природа. Но забелязвам, че започвам да говоря като Биърд и Парингтън^[5] и скоро съвсем ще забравя за „Панталони Ливай“ — търговската муза за този мой труд. За в бъдеще смятам да се заема с работата над една обществена история на САЩ, изхождайки от настоящата си изгодна позиция: ако се окаже, че „Дневникът на един млад труженик“ има успех по книжарниците, аз ще издълбая с перото си и портрет на нашата нация. За това е необходим критичният поглед на един напълно неангажиран наблюдател като Вашия труженик и в папките си вече разполагам със забележителна колекция от записки и бележки, които подлагат на оценка и очертават с размах картината на нашето съвремие.

А сега, понесени от крилата на прозата, трябва бързо да се върнем при фабриката и нейните обитатели, станали повод за това малко длъжко отклонение. Та както ви разказвах, те ме вдигнаха от пода, след като моето изпълнение и последвалото сгромолясване станаха поводи за техните силни другарски чувства. Аз сърдечно им благодарих, а те междувременно ме заразпитваха най-загрижено с типичния си акцент от XVII век за това в какво състояние се намирам. Нищо не ме болеше и тъй като гордостта е смъртен грях, който аз съм убеден, че по принцип избягвам, то значи нищо не беше наранено.

Сетне ги разпитах за фабриката, защото това бе целта, стояща в основата на моето посещение. Те горяха от желание да разговарят с мен, но, изглежда, аз като човек дори повече ги интересувах. Очевидно отегчителните часове сред кроячните маси правят посетителя двойно по-желан. Побъбрихме си непринудено, при все че работниците обикновено отговаряха уклончиво, когато ставаше дума за работата им. Всъщност те се интересуваха от мен повече от всичко друго. Любопитството им не ме отегчаваше и аз палаво парирах всичките им въпроси, които накрая взеха да стават прекалено интимни. Някои от работниците, които се бяха влачили в кантората, зададоха въпроси, насочени предимно към кръста и останалата налична украса, а една екзалтирана женица поиска позволение (което, естествено, й беше дадено) от време на време да събира колежките си под кръста, за да пеят негърски песни. (Спиричуълите, както и непоносимите калвинистки химни от XIX в., ме отвращават, но бях готов да страдам и да подложа тъпанчетата си на атаки, щом някоя и друга песен щеше да ощастливи тези труженици.) Когато ги попитах за заплатите, установих, че пликчето със седмичната им надница съдържа по-малко от 30 (тридесет) долара. Твърдо мога да заявя, че човек заслужава повече дори само за това, че пет дни седмично прекарва в една фабрика, особено пък когато тя е като „Панталони Ливай“ — с прокапал покрив, заплашващ всеки момент да се срути. И кой знае?… Тези хорица, вместо да се мотаят из „Панталони Ливай“, биха могли да се занимават с далеч по-подходящи работи, като например да композират джаз или да измислят нови танци, или с някоя друга от дейностите, които им се удават с изумителна лекота. Не е никак чудно, че във фабриката цари такова равнодушие. И все пак непонятно е как една и съща гръд (тази на „Панталони Ливай“) може да побере такива несъвместимости като тегобата на поточна линия и трескавия кипеж на нашата кантора! Ако аз се числях към фабричните работници (а както споменах по-горе, вероятно щях да бъда огромен и страховит), отдавна да съм щурмувал кантората, за да си изискам увеличение на заплатата.

Тук трябва да направя пояснение. Някога, като студент, при едно от случайните си посещения в университета се натъкнах в бюфета на момиче от по-долните курсове — гръмогласно и нагло същество от Бронкс, някоя си Мирна Минкоф. Тази веща в публичните събрания особа бе привлечена към масата, над която аз председателствах благодарение на неповторимостта и магнетизма на собствената ми личност. И когато в течение на разговора блеснаха великолепието и оригиналността на моя светоглед, тази хубостница тръгна да ме напада по всички линии, дори по едно време започна и доста поривисто да ме рита под масата. Аз я запленявах и същевременно смущавах, или казано накратко — не бях лъжица за нейната уста. Ограничеността на интереси, царяща в нюйоркските гета, не я бе подготвила за сблъсък с неотразимостта на Вашия Млад Труженик. Мирна беше убедена, така да се каже, в това, че всички, които живеят на юг или на запад от река Хъдсън, са неграмотни каубои или дори нещо по-лошо — бели протестанти, т.е. хора, които като общност са достигнали съвършенство в невежеството, жестокостта и изтезанията. (Не бих искал особено да се застъпвам за белите протестанти, които и на мен самия не ми допадат.)

Грубото държане на Мирна скоро прогони от масата онези, които ме бяха наобиколили, и двамата с нея останахме сами с разгорещените си слова и вледененото кафе. Когато се оказа, че не споделям брътвежите й, които по звучност наподобяваха магарешкия рев, тя ми заяви, че явно съм антисемит. Логиката и бе съчетание от полуистини и клишета, а светогледът — смесица от погрешни схващания, взети сякаш от някаква история на нашия народ, написана от перспективата на тунел в метрото. Тя се зарови в огромната си черна торба и изсипа върху главата ми (едва ли не буквално) омазнени екземпляри на „Човекът и масите“, „Сега!“, „Срутените барикади“, „Вълнението“, „Преломът“ и всевъзможни манифести и брошури на различни организации, в които най-активно членуваше: „Студентите за свободата“, „Младежта за секса“, „Черните мюсюлмани“, „Децата за смесените бракове“, „Съвети на бялото гражданство“. Мирна, така да се каже, се беше включила изцяло в обществения живот. Аз, от друга страна, като по-зрял и по-мъдър, изцяло се бях изключил от него.

Доста парички беше изсмукала от баща си, за да замине да учи в университет и да види как е там. Но за нещастие намери мен. Травмата, нанесена от първата ни среща, подхрани присъщия и на двама ни мазохизъм и способства за започването на нещо като връзка (платоническа). Мирна определено беше мазохистка. Тя се чувстваше щастлива единствено когато зъбите на някое полицейско куче потъваха в черното й акробатическо трико или когато я влачеха за нозете надолу по стълбите на Сената след някое заседание. Трябва да призная — открай време я подозирам, че проявяваше към мен интерес в сферата на чувствата; моето непоклатимо становище по отношение на секса възбуждаше любопитството й, в известен смисъл аз станах поредният набелязан обект. Но при все това осуетих всеки неин опит за нападение срещу монолитната крепост на моето тяло и разум. И след като дори поотделно доста смущавахме останалите ученици, то като двойка ние два пъти повече обърквахме захилените южняшки малоумници, съставляващи по-голямата част от студентското присъствие. Както разбрах, клюките, които се носеха по наш адрес, ни правеха главните действащи лица в неизказано покварени и потайни любовни авантюри.

Лечебното предписание на Мирна за всички заболявания от дюстабана до депресията беше секс. Тя проповядваше тази си философия на две южняшки хубавелки, които бе приютила под крилото си, за да коригира забавеното им умствено развитие, и резултатът беше потресающ. Като се вслушваше в съветите на Мирна и с пламенната подкрепа на различни младежи, едната от тези две глупави любовчийки получи нервно разстройство, а другата направи неуспешен опит да си пререже вените със строшена бутилка от кока-кола. Мирна обясни, че първо на първо момичетата били големи реакционерки, и с нов прилив на енергия започна да призовава към секс във всяка класна стая и пицария и едва-що не беше изнасилена от портиера в сградата на факултета по обществени науки. А междувременно аз пък се опитах да я насоча по правия път.

След няколко срока Мирна изчезна от университета, като заяви с присъщата си наглост: „Тук не могат да ме научат на нищо ново!“ Нямаше го вече черното трико, нямаше я сплъстената грива, нямаше я чудовищната торба и студентското градче със засадените край сградите палмички отново заживя в обичайната си летаргия и пиянство. Оттогава на няколко пъти съм се виждал с тази освободена от всякакви предразсъдъци уличница, тъй като от време на време тя предприема нещо като „инспекционна обиколка“ из Юга и в крайна сметка винаги се отбива в Ню Орлиънс, за да ми отправя словоизлияния и да се опитва да ме прелъсти с вледеняващите затворнически, побойнически и гангстерски песни, които дрънка на китарата си. Мирна е много искрена, но за съжаление е и много нагла.

Когато се видяхме след последната й „инспекционна обиколка“, тя беше доста раздърпана. Отбила се из селата на Юга да учи негрите на народните песни, които сама била усвоила в Конгресната библиотека. Но те, както изглежда, предпочитали по-съвременните ритми и пуснали транзисторите си силно и с явно незачитане точно когато Мирна започнала едно от печалните си погребални песнопения. Но докато негрите се опитали да я пренебрегнат, белите проявили огромен интерес към нея. Цели орди изроди бедняци я прогонвали от селата, насичали гумите на колата й, шибали я с камшик през ръцете. Копои я гонили, говеда я ръгали, полицейски кучета я преследвали, сачми от пушка лекичко я первали тук-там. А на нея всичко това й доставяло огромно удоволствие и тя с гордост ми показа (и ще добавя, при отсъствието на всякакво чувство за приличие) следи от кучешки зъби върху най-горната част на бедрото си. Слисаните ми и недоумяващи очи забелязаха, че този път тя е с тъмни чорапи, а не по трико. Кръвта ми обаче не благоволи да кипне.

Редовно си пишем и обичайната тема в писмата на Мирна е да ме убеждава, че трябвало да участвам в лежащи, нападателни, седящи и какви ли не още демонстрации. Но тъй като не се храня по закусвални, а и не плувам, пренебрегнах съвета й. Друга тема са непрекъснатите й приканвания да отпътувам за Манхатън, така че двамата с нея да развеем знамето на нашата обща обърканост сред този център на механизираните ужаси. Ако някога се почувствам наистина добре, то ще предприема това пътуване. В този момент малката и миризлива хубостница Минкоф вероятно е в някой тунел, дълбоко под улиците на Бронкс, и префучава с метрото, връщайки се от протестно събрание, забързана към някаква оргия с народна музика или към нещо още по-лошо. Властите без съмнение някой ден ще я задържат просто затова че е такава, каквато е. В крайна сметка затворът ще осмисли живота й и ще тури край на нейната фрустрация.

Последното й писмо бе по-безочливо и по-нагло от когато и да било. Сетих се за Мирна, докато оглеждах условията в „Панталони Ливай“ (те са далеч под нормално допустимите), защото с нея човек трябва да се оправя на принципа „Каквото повикало, такова се обадило“. Твърде дълго се отдавах на милтъновско уединение и размисъл. Време е сърцато да се включа в нашето общество — с жар и плам, а не с досадната пасивност, присъща на школата за социални действия на Мирна Минкоф.

Ще станете свидетели на смела, дръзка и настъпателна решителност от страна на автора; решителност, която разкрива войнственост, дълбочина на порива и сила, неподозирани за нежната му натура. Утре подробно ще опиша своя ответ към всички мирнаминкофци от този свят. Между другото, резултатът може би ще унищожи мистър Гонзалес (да се разбира в буквалния смисъл на думата) като сила в „Панталони Ливай“. Трябва да се разправим с този злодей! Някоя от влиятелните организации за граждански права без съмнение ще ме отрупа с лаври.

Почти непоносима болка пронизва вече пръстите ми вследствие на преизобилните ми писания. Ще трябва да оставя молива — този мотор на истината, и да накисна осакатените си длани в малко топла вода. Причина за тази разточителна диатриба е ревностната ми преданост към каузата на справедливостта и чувствам, че цикълът „Ливай“, включен в по-големия цикъл на моя живот, стремително набъбва към нови висоти и успехи.

Здравна забележка: Ръце — осакатени; клапа — временно отворена (наполовина).

Светска забележка: Днес — нищо ново; майка ми отново излезе и приличаше на куртизанка; навярно ще ви бъде интересно да узнаете, че един от нейните съмишленици доказа какъв безнадежден случай е, като разкри фетишизираната си привързаност към експресните автобуси.

За нашето дело във фабриката смятам да се помоля на св. Мартин де Порес — светията, покровител на мулатите. А тъй като призовават духа му и в борбата срещу плъховете, той навярно ще ни окаже помощ и в кантората.

Доскоро

Гари, ваш войнствен млад труженик