Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (20)

II

Гонзалес седеше до малката си печица, заслушан в шума на реката, а спокойната му душица се рееше из някаква нирвана, там, високо над двете антени на „Панталони Ливай“. Подсъзнателно усещаше топуркането на плъховете, миризмата на стара хартия и дърво и онова налудничаво чувство, което извикваха у него торбестите му панталони „Ливай“. Той изпусна тънка струйчица филтриран дим и като добър стрелец насочи пепелта от цигарата си точно към центъра на пепелника. Случило се беше невъзможното: животът в „Панталони Ливай“ бе станал дори още по-приятен. Благодарение на мистър Райли. Коя ли милостива орисница бе спуснала Игнациус Дж. Райли върху износените и прогнили стъпала на „Панталони Ливай“?

Работеше за четирима. Под сръчните му ръце архивът сякаш се топеше. И беше тъй любезен към мис Трикси; търкания в кантората почти нямаше. Гонзалес бе затрогнат от онова, на което стана свидетел вчера следобед — паднал на колене, мистър Райли сменяше чорапките на мис Трикси. Душа човек бе той! Е, и отчасти клапа, разбира се. Но постоянните му приказки за нея не се търпяха. Това бе единственият му недостатък.

Завеждащият щастливо се огледа наоколо — навсякъде се виждаха плодовете от работата на мистър Райли. Върху бюрото на мис Трикси бе закрепена огромна табела с надпис: МИС ТРИКСИ, а в един от ъглите й с цветен молив бе изрисувана старомодна китка. На неговото бюро имаше друга табела: СЕНЬОР ГОНЗАЛЕС, която бе украсена с кръста за храброст на крал Алфонсо. Върху една от колоните бе закован кръст, съставен от няколко части, две от които гласяха: ДОМАТЕН СОС „ЛИБИ“ и ЖЕЛЕ „КРАФТ“ и бяха подготвени, според думите на мистър Райли, за боядисване в кафяво на черни резки, които да загатват дървесните линии. Върху кантонерките, в няколко празни кутии от сладолед, вече никнеха бобови филизчета. Пурпурночервените пердета от монашеско сукно до прозореца на мистър Райли създаваха атмосфера на размисъл в кантората. През тях слънцето хвърляше кърваво сияние върху почти еднометровата статуя на св. Антоний, поставена недалеч от боклукчийско кошче.

Работник като мистър Райли едва ли се беше раждал досега. Каква всеотдайност! Какъв интерес към работата! Той дори възнамеряваше веднага щом клапата му позволеше, да посети фабриката, за да провери как могат да се подобрят условията там. Другите служители винаги се бяха отнасяли немарливо и с равнодушие.

Вратата бавно се отвори и на прага се появи мис Трикси, предшествана от една огромна кесия.

— Мис Трикси! — отбеляза Гонзалес с най-строгия според възможностите си глас.

— Кой?! — неистово извика тя.

Сетне сведе поглед надолу към парцаливата си нощница и бархетния пеньоар.

— Ох, божичко! — изфъфли тя. — Вярно, че навънка ми беше малко хладно.

— Веднага си вървете вкъщи!

— Студено е бе, Гомес.

— Съжалявам, но в такъв вид не може да останете в „Панталони Ливай“.

— Пенсионираш ли ме?

— Не! — проскърца гласът на Гонзалес. — Просто искам да се върнете у дома и да се преоблечете. Живеете на съседната пресечка, така че побързайте.

Мис Трикси се потътри обратно и затръшна вратата след себе си. След мъничко се върна, взе кесията, която бе оставила на пода, и пак затръшна вратата.

Когато Игнациус пристигна с един час закъснение, тя още не се беше върнала. Гонзалес слушаше как тежките и бавни стъпки на мистър Райли отекваха по стълбите. Вратата широко се разтвори и се появи чудесният Игнациус Дж. Райли, преметнал около врата си карирана кърпа с размерите на шал и затъкнал единия й край в палтото.

— Добро утро, сър! — величествено рече той.

— Добро утро — отвърна му Гонзалес със задоволство. — Добре ли пътувахте насам?

— Общо взето, да. Подозирам, че шофьорът имаше скрити състезателни заложби. Непрекъснато трябваше да го предупреждавам. Стигна се дотам, че се разделихме с известна доза враждебност и от двете страни. Къде е представителката на нежния пол тази сутрин?

— Наложи се да я отпратя вкъщи, защото дойде на работа по нощница.

Игнациус се начумери:

— Не разбирам защо сте я отпратили, като се има предвид, че тук не държим на условностите. Ние сме едно голямо семейство. Дано само да не сте наскърбили душата й! — Той наля чаша леденостудена вода от хладилника, за да полее бобчетата си. — Не бива да се изненадвате, ако някоя заран и аз дойда по пижама. Намирам, че подобно облекло е доста удобно.

— Естествено, аз нямам намерение да ви се налагам какво да обличате — рече разтревожено Гонзалес.

— Дано да е така. Защото ние с мис Трикси не ще можем да го понесем.

Гонзалес се правеше, че търси нещо из бюрото си, за да избегне строгия поглед, който Игнациус бе приковал в него.

— Ще довърша кръста — заяви Игнациус най-накрая, като извади две еднолитрови кутии боя от провисналите като торби джобове на палтото си.

— Чудесно!

— Най-важното сега е кръстът. Нанасянето на данните по азбучен ред, архивата, всичко това ще чака, докато завърша този проект. А след като това стане, ще посетя фабриката. Имам предчувствието, че тези хора изгарят от нуждата да срещнат някой, който състрадателно да ги изслуша, да срещнат всеотдайния душеприказчик. Възможно е аз пък да успея да им помогна.

— Разбира се. Вие сам най-добре знаете как да постъпите.

— И не ми трябват ничии съвети! — Игнациус впери поглед в шефа на кантората. — Изглежда, най-сетне клапата ми ще позволи едно посещение на фабриката. Не бива да пропускам тази възможност. Изчакам ли, може да се затвори за седмици наред.

— В такъв случай идете във фабриката още днес — ентусиазирано предложи шефът на кантората.

Гонзалес погледна към Игнациус в очакване на някакъв отговор, но не бе удостоен с такъв. Онзи напъха палтото, кърпата и шапката си в една от кантонерките и се зае с кръста. Към единайсет часа той вече най-старателно полагаше първия пласт боя с малка акварелна четчица. Мис Трикси продължаваше да отсъства безпричинно.

По обед Гонзалес вдигна погледа си от купчинката материали, върху които работеше, и каза:

— Чудя се, къде ли може да е мис Трикси?

— Вероятно сте потъпкали творческия й плам — отвърна ледено Игнациус. В момента той мацаше с четчицата разръфаните краища на картона. — Все пак, навярно ще се появи за обед. Вчера обещах да й донеса сандвичи с лънчън мийт. Открих, че мис Трикси го смята за изключително вкусен деликатес. И на вас бих предложил, но се безпокоя, че едва-едва ще стигнат за нас двамата.

— А, няма нищо… — Гонзалес успя да изкара на устните си една помръкнала усмивка и впери поглед в Игнациус, който отваряше мазната си кафеникава кесия. — Налага се да работя и през обедната почивка, за да мога да завърша описите и отчетите.

— Да, така и трябва. Не бива да допускаме „Панталони Ливай“ да изостава в борба, в която само по-пригодните оцеляват.

Игнациус отхапа от първия си сандвич така, че го разполови, и доволно започна да дъвче.

— Дано все пак мис Трикси се появи — рече той, след като погълна сандвича и избълва една серия оригвания, които отекнаха така, като че бяха причинили разпадането на храносмилателната му система. — Опасявам се, че клапата ми не ще понесе месото.

И докато отделяше със зъби плънката на втория сандвич от хляба, влезе самата мис Трикси. Зелената целулоидна козирка сочеше към тила й.

— Ето я и нея — извести Игнациус през голямото листо маруля, което висеше от устните му.

— Ах, да — обади се немощно Гонзалес. — Мис Трикси…

— Знаех си, че месото ще активизира способностите й. Насам, Майко Търговийо!

Мис Трикси се блъсна в статуята на св. Антоний.

— Глория, цяла сутрин си мислех, че имам да правя нещо — рече тя, сграбчи сандвича като хищник и го отнесе на бюрото си. Очарован, Игнациус наблюдаваше сложния комплекс от венци, език и устни, привеждан в действие от всяка хапка сандвич.

— Много дълго се преобличахте — обърна се шефът на кантората към мис Трикси, като отбеляза с горчивина, че новият й тоалет не е кой знае колко по-представителен от нощницата и пеньоара.

— Кой? — попита мис Трикси, като изплези език, оставайки с отворена уста, пълна със сдъвкано месо и хляб.

— Казвам, че много дълго се преобличахте.

— Аз ли? Че нали излязох преди малко.

— Я престанете да я тормозите! — ядосано разпореди Игнациус.

— Закъснението й е неоправдано. Живее там някъде около кея — обясни шефът и продължи да се занимава с документацията.

— Хареса ли ви? — обърна се Игнациус към мис Трикси, когато изчезна и последното кривене на устата й.

Тя кимна и усърдно се зае с втория сандвич. Но когато най-сетне го бе преполовила, внезапно тежко се отпусна на стола си.

— Ох, преядох, Глория. Много вкусно беше.

— Мистър Гонзалес, искате ли парчето сандвич, което мис Трикси не може да довърши?

— Не, благодаря ви.

— Не би било зле да го хапнете. В противен случай плъховете ще ни връхлетят.

— Така де, Гомес, изяж го — обади се мие Трикси и запрати мазния и наръфан сандвич точно върху документите на бюрото му.

— Видя ли какво направи сега, изкуфяла слабоумнице? — простена Гонзалес. — Мисис Ливай да върви по дяволите! Та това е отчетът за банката!

— Как се осмелявате да нападате личността на благородната мисис Ливай! — прогърмя гласът на Игнациус. — Аз ще ви наклеветя, сър!

— Цял час подготвям този отчет, а вижте тя какво направи!

— Искам си шунката за Великден! — озъби се мис Трикси. — А какво стана с пуйката, която ми обещахте за Деня на благодарността? Напуснах чудесната си работа като касиерка в кино, за да дойда тук. А сега сигурно ще си умра в таз кантора. Държа да кажа, че към работниците тук се отнасят безчестно. Още сега се пенсионирам!

— Защо не идете да си измиете ръцете? — попита я Гонзалес.

— Добра идея, Гомес — отвърна тя и се затътри към дамската тоалетна.

Игнациус се чувстваше ощетен. Беше се надявал поне да има сцена. И докато шефът на кантората преписваше отчета, той поднови работата си по кръста. Най-напред обаче се наложи да вдигне мис Трикси, която веднага след завръщането си коленичи под него и взе да се моли точно на мястото, където Игнациус бе стоял, за да боядисва. Тя непрекъснато се мотаеше около него, отдалечавайки се само за да запечата няколкото плика, които Гонзалес и подаде, да посети тоалетната неведнъж и дваж или пък за да подремне. Единствено шефът на кантората вдигаше шум с пишещата и със сметачната машина, шум, който според Игнациус бе леко разсейващ. Към един и половина кръстът бе почти готов. Липсваха единствено малките златни букви за надписа БОГ И ТЪРГОВИЯТА, които Игнациус смяташе да положи в самата му основа. След като и мотото вече бе на място, той се обърна назад и рече на мис Трикси:

— Готов е.

— О. Глория! Колко е красив! — искрено възкликна мис Трикси. — Гледай, Гомес!

— Много е хубав — отрони Гонзалес, като оглеждаше кръста с уморените си очи.

— А сега — към архива! — рече Игнациус делово. — Сетне — във фабриката. Не мога да търпя социалната неправда!

— Да, трябва да отидете до фабриката, докато клапата ви все още действа — добави шефът на кантората.

Игнациус мина зад картотеката, взе насъбралите се, незаведени материали и ги изхвърли в коша за боклук. А като видя, че шефът седи на бюрото, закрил очите си с ръце, той издърпа първото чекмедже, обърна го и изсипа подреденото по азбучен ред съдържание също в коша.

След това се понесе към вратата на фабриката, профучавайки покрай мис Трикси, която отново беше коленичила пред кръста.