Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (18)

V

Игнациус бе взел решение да не ходи в кино „Притания“. Там въртяха някаква нашумяла шведска драма за човек, който изгубва душата си, и той нямаше особено желание да я гледа. Налагаше се да поговори с управителя как е възможно да се включва в програмата подобна досада.

Пусна резето на вратата си и се запита кога ли ще се върне майка му. Внезапно тя бе започнала да излиза буквално всяка вечер. Но в момента други неща му бяха на главата. Като отвори бюрото си, той погледна към купчинката статии, които бе написал някога, когато следеше къде какво се печата. За интелектуалните списания бяха предназначени „Боеций — портрет“ и „В защита на Хросвита — за онези, които твърдят, че тя е съществувала“. За списанията за дома и семейството бе написал: „Смъртта на Рекс“ и „Децата — надежда на човечеството“, а като опит да съкруши неделните притурки — „Предизвикателството на херметизацията“ и „Опасността на осемцилиндровите автомобили“, „Въздържанието, най-надежден метод за контрол върху раждаемостта“ и „Ню Орлиънс — град с романтични и културни традиции“. И докато преглеждаше старите ръкописи, той се зачуди защо все пак не бе изпратил нито една от тези статии, всяка от които бе посвоему великолепна.

В момента обаче Игнациус разполагаше с един нов, изключително доходоносен проект. Той бързо разчисти бюрото, помитайки виртуозно, с един замах на лапите си, статиите и бележниците, които се стовариха на пода. Постави пред себе си нова папка с пружинка и бавно написа с червен маркер върху грапавата й корица „Дневникът на един млад труженик, или Избавен от леността“. Щом свърши, разпечата чисто новия пакет листове за писма и ги постави в папката. После проби с един молив дупки на няколко бланки от „Панталони Ливай“, които съдържаха тук-там по някоя бележка, и ги постави най-отпред. Взе химикалката с надпис „Панталони Ливай“ и започна да пише върху първия лист:

Уважаеми читателю,

Книгите са безсмъртните чеда, въстанали срещу отците си.

Платон

Както вече констатирах, уважаеми читателю, аз привиквам към трескавото темпо на канцеларския живот — нещо, в което винаги съм се съмнявал. Никой не може да отрече, разбира се, че през краткия си творчески път в „Панталони Ливай“ аз успях да внедря известни методи за пестене на общественополезен труд. Онези от вас, които са колеги чиновници и разлистват този проникновен дневник по време на кратката си почивка, биха могли да си вземат бележки за някои от моите нововъведения. Освен това препоръчвам тези си наблюдения на офицери и на финансови магнати.

Така се получи, че започнах да пристигам в кантората с един час по-късно, отколкото трябваше. Вследствие на което в момента на пристигането си се чувствам значително по-свеж и отпочинал, а и съумявам да избягна отблъскващия първи час на работния ден, през който моите все още вяли стави и мудно действащо тяло превръщат всяка дреболия в епитимия. И както констатирам, онова, което върша след по-късно пристигане на работа, се отличава с далеч по-високо качество.

Нововъведението ми по отношение на регистрационната система за момента се налага да остане в тайна поради революционното му естество и тъй като трябва да се уверя какво всъщност ще излезе от него. На теория то е великолепно! При все това ще отбележа, че тъничките и пожълтели листа в папките крият риск от пожар. По-характерна, макар и неуниверсална черта на моите папки е, че те, изглежда, са убежище на някои паразити. Бубонната чума била бич на средновековието, но аз съм убеден, че да се заразиш от нея през нашето отвратително столетие, би било просто нелепо.

Днес кантората ни най-после бе удостоена с присъствието на нашия господар и повелител, мистър Г. Ливай. Ако трябва да бъда съвсем искрен, ще споделя, че той ми се стори доста нехаен и равнодушен. Насочих вниманието му към табелата (О, да, читателю, тя най-сетне биде изписана и окачена, а една рисунка, подобна на кралска лилия, я прави сега дори още по-впечатляваща), но и тя не успя достатъчно да го заинтересува. Престоят му бе кратък и ни най-малко делови, но кои сме ние, та да поставяме под съмнение постъпките на тези стожери на търговията, чиито прищевки направляват цялата ни нация? След време ще узнае той за моята привързаност, за всеотдайността ми към неговата фирма! А личният ми пример от своя страна не е изключено да го накара отново да повярва в „Панталони Ливай“.

Ла Трикси все още таи дълбоко в себе си това, което знае, доказвайки по този начин, че е дори по-мъдра, отколкото я мислех. Подозирам, че тя знае твърде много и че апатията й е само фасада, зад която се крие ненавистта й към „Панталони Ливай“. Значително по-свързано говори, когато става дума за пенсиониране. Забелязах, че са й необходими чифт бели чорапки, тъй като сегашните й са доста посивели. Навярно в близко бъдеще ще я даря със спортни, поемащи влагата изделия и този ми жест, току-виж, я трогнал и предразположил към разговор. Шапката ми, струва ми се, доста й харесва, тъй като започна да я предпочита вместо целулоидната си козирка.

Както вече съм споменавал из предишните си свезки, аз ревностно подражавах на поета Милтън, като прекарвах младостта си в уединение, размисъл и усвояване на знания, за да овладея занаята на перото като него, но разрушителната необузданост на майка ми най-безцеремонно ме запрати сред широкия свят, при все че същността ми още не е окончателно оформена. Следователно аз още съм в процес на адаптация към напрежението на труженическия начин на живот. Щом организмът ми привикне към каторгата, ще предприема гигантска крачка напред — ще посетя фабриката, сиреч неспирно туптящото сърце на „Панталони Ливай“. Много свистене и бучене съм чул през дверите й аз, но настоящото ми, някак омаломощено състояние ме възпира за момента да извърша слизането в този пъкъл. От време на време някой от работниците се домъква в кантората, за да се оплаче неграмотно от известна нередност (обикновено от пиянството на майстора — хроничен алкохолик). Веднъж да си възвърна равновесието, аз ще посетя тези хора, тъй като храня дълбоки и трайни убеждения по отношение на социалните промени. Сигурен съм, че ще съумея да направя нещо, за да им помогна. Не мога да понасям онези, които се държат като страхливци пред лицето на обществената несправедливост. Аз съм радетел за смелото и всеотдайно посвещаване на проблемите на нашето време.

Светска забележка: Многократно се опитвах да избягам от действителността, търсейки убежище в кино „Притания“, притеглян от магнетичната сила на една цветна отврат, на едни филмирани изтърсачета — тотално оскърбление спрямо всяко разбиране за вкус и благоприличие, на безбройни количества ролки с перверзии и богохулства, които стъписаха недоумяващия ми взор, шокираха девственото ми съзнание и допринесоха щото клапата ми тутакси да се затвори.

Понастоящем майка ми общува с някакви нежелателни елементи, които се опитват да я превърнат в нещо като спортистка. Това са изродени представители на човешкия род, които, запращайки топката в боулинга, запращат сами себе си в забвението. Понякога тъй горко страдам от цялото това безумие, което трябва да понасям у дома, че с мъка се насилвам да продължа своята процъфтяваща кариера.

Здравна забележка: Днес подиробед, когато мистър Гонзалес ме помоли да му попълня една колонка с цифри, клапата ми с гръм и трясък се затвори. Като забеляза до какво състояние ме доведе това, което бе поискал, той тактично попълни цифричките сам. Постарах се да не правя сцени, но клапата се оказа по-силна от мен. Между другото, този шеф на кантората може да се окаже и голям досадник.

Доскоро

Дарил, ваш млад труженик

Игнациус прочете с удоволствие това, което току-що бе написал. „Дневникът“ предлагаше какви ли не възможности. Можеше да се каже, че е актуален и насъщен, че е истинско свидетелство за проблемите на младия човек. Най-сетне затвори папката и започна да обмисля как да отговори на Мирна, предприемайки безпощадна и яростна атака срещу личността и светогледа й. Но по-добре щеше да е да изчака до посещението си във фабриката, тоест докато разбереше какви възможности за социални промени щяха да се открият там. Една такава дръзка постъпка трябваше да бъде подготвена както подобава; той можеше да се окаже в състояние да направи нещо за работниците, а това щеше да накара Мирна да изглежда като реакционерка в полето на обществената работа. Трябваше да докаже превъзходството си пред тази нагла уличница!

Той взе лютнята и реши да потърси минутка отмора в песента. Масивният му език описа кръг около мустаците в подготовка и като започна да подрънква, той запя.

— Млъквай?! — изкрещя мис Ани иззад спуснатите си кепенци.

— Как смееш?! — отвърна й Игнациус, като отвори с трясък своите и впери поглед накъм хладната, потънала в мрак пътека. — Я веднага отвори кепенците! Как се осмеляваш да се прикриваш там зад тях?!

Той гневно се завтече към кухнята, помъкна една тенджера вода и се втурна обратно в стаята си. Но точно когато аха да лисне водата към все още неоткрехнатите кепенци на мис Ани, дочу как на улицата се затръшна вратата на кола. По пътечката се приближаваха някакви хора. Игнациус затвори кепенците, угаси лампата и чу майка си да говори с някого. Полицаят Манкузо каза нещо на минаване под прозореца му, след което дрезгавият женски глас заключи:

— Айрини, май няма опасност. Никаква лампичка не свети. Сигурно е отишъл на кино.

Игнациус намъкна шлифера си и хукна през вестибюла към входа, докато те влизаха в кухнята. Слезе по стъпалата и видя белия рамблер на полицая, паркиран пред дома им. Наведе се с огромно усилие и пъхна пръста си във вентила на една от гумите; не го извади оттам, докато свистенето не престана и гумата не се разплеска по тухлената настилка. След което тръгна по пътечката, широка точно колкото да побере обема му, към задната част на къщата.

Кухнята светеше, а през затворения прозорец се чуваше как свири евтиното радио на майка му. Игнациус тихо изкачи задните стълби и погледна през изпоцапаното стъкло на страничната врата. Майка му и полицаят Манкузо бяха седнали край масата, застлана с един разтворен вестник „Таймс“. Полицаят изглеждаше по-угнетен от когато и да било, но мисис Райли потропваше с единия си крак по линолеума и свенливо се усмихваше към гледката, която се откриваше посред кухнята. Набита жена със сива къдрава коса танцуваше по линолеума самичка, като клатеше провисналите си гърди, поприбрани от бялата й блуза. Обувките за боулинг тропаха енергично по пода, като понасяха насам-натам люлеещата се гръд и завъртаха бедрата напред-назад помежду масата и печката.

— Значи това била лелята на полицая Манкузо! Само той може да има такова чучело за леля! — изсумтя Игнациус.

— Аййй! — весело изписка мисис Райли. — Санта!

— Гледайте, дечица! — викна сивокосата, подобно на рефер, и тресейки се, започна да се свлича все по-ниско и по-ниско, докато стигна почти до земята.

— О, боже мой! — прошепна Игнациус на вятъра.

— Ще ти се заметне някоя жила мари, жено! — изсмя се мисис Райли. — Или пода ще вземеш да ми пробиеш!

— Я стига толкоз, лельо Санта — обади се навъсено полицаят Манкузо.

— Няма стига, няма! Та нали сега дойдохме! — отвърна тя, изправяйки се в ритъма на музиката. — Кой викаше, че бабите не могат да танцуват, а?

Разперила ръце, тя полетя по пистата от линолеум.

— Леле божке! — възкликна мисис Райли и се изкикоти, накланяйки шишето с уиски към чашата си. — Ами ако Игнациус си дойде и види това?

— Да върви по дяволите!

— Санта! — стъписа се мисис Райли.

Шокирана е, отбеляза Игнациус, но и мъничко доволна.

— Веднага престанете там! — писна през кепенците мис Ани.

— Тая пък коя е? — попита Санта мисис Райли.

— Престанете или ще се обадя в полицията! — изфъфли мис Ани.

— Моля ви се, стига толкоз! — нервно се примоли полицаят Манкузо.