Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (17)

IV

Вила „Ливай“ бе разположена сред боровите дървета на едно малко възвишение край сивите води на залива Сейнт Луис. Отвън тя беше образец на елегантна простота, а отвътре — успешен опит за цялостно отърсване от простотата, т.е. това бе една утроба, в която през цялата година се поддържаше температура 21° С; утроба, свързана с климатичната инсталация посредством „пъпна връв“ от тръби и отдушници, които безшумно изпълваха помещенията с пречистен и освежен бриз от Мексиканския залив и издишваха въглеродния двуокис, дима от цигарите и тягостната атмосфера, в която живееше семейство Ливай. Основните съоръжения на величественото, даряващо живот устройство туптяха някъде из акустично обработените вътрешности на вилата подобно на инструктор от Червения кръст, подаващ ритъма в час по изкуствено дишане: „Вдишване на чист въздух, издишване на мръсен въздух, вдишване на…“

Вилата бе изпълнена със сладострастно удобство, както вероятно е и в женската утроба. Столовете при най-лекия допир потъваха с няколко сантиметра; дунапренът и пухът отстъпваха малодушно при натиск. Четината на килимите от найлон и акрил гъделичкаше глезените на всеки, който бе така любезен да стъпи върху тях. Отстрани на бара се намираше нещо наподобяващо ключ за избирателната скала на радиоапарат, при чието завъртане целият дом се изпълваше с толкова ярка или толкова приглушена светлина, колкото бе нужно, за да е в съзвучие с настроението. Из цялата къща, недалеч един от друг, бяха разположени фотьойли, маса за масаж, автоматизиран тренажор за упражнения, чиито многобройни сегменти помушкваха тялото хем нежно, хем подканящо. Вила „Ливай“ (както беше означено върху табелката на пътя) бе един истински Кеанаду^[1] за сетивата; зад стените, които го отделяха от околния свят, можеше да се намери за всекиго по нещо.

Мистър и мисис Ливай, които се оценяваха взаимно като единствените неудовлетворителни предмети в къщата, седяха пред телевизора и наблюдаваха как цветовете се наслагват върху екрана.

— Цялото лице на Пери Комо е зелено — продума мисис Ливай с нескривана враждебност. — Прилича на труп! Ще трябва отново да занесеш телевизора на поправка.

— Нали тази седмица го взех от Ню Орлиънс — отвърна мистър Ливай, като подухваше черните косми на гърдите си, които се подаваха от триъгълното деколте на кадифения халат. Току-що си беше направил сауна и явно искаше напълно да се изсуши. Дори при наличието на климатична инсталация и парно отопление човек никога не може да е сигурен, че…

— Ами тогава върни го. Нямам намерение да ослепея от този изпочупен телевизор!

— О, я млъквай! Пери Комо си изглежда съвсем добре.

— Не изглежда добре! Я виж какви са му зелени устните!

— Това е от грима.

— Да не искаш да кажеш, че са му сложили зелено червило?

— Знам ли ги какво правят…

— То е видно, че не знаеш! — заключи мисис Ливай, обърна изпод морскосините клепачи очи към съпруга си, потънал някъде сред възглавниците на дивана, тапициран с жълта изкуствена материя, и съзря само парченце кадифе и джапанка, нахлузена на върха на един космат крак.

— Не ми досаждай — каза той. — Върви да си играеш упражненията.

— Не мога тази вечер. Днес си направих косата.

Тя докосна здраво навитите си платиненоруси къдрици.

— Фризьорката ми каза, че трябва да си купя и перука.

— Перука пък за какъв дявол? Виж се само колко коса имаш.

— Искам черна перука! Така ще мога да променям личността си.

— Та ти и без това си чернокоса! Защо не си оставиш естествения цвят и не си купиш руса перука?

— И през ум дори не ми е минавало.

— Прокарай го тогава през ума си и не говори, ако обичаш. Уморен съм. Днес, като слязох до града, се отбих и до компанията. А това винаги ме потиска.

— Какво ново там?

— Нищо, абсолютно нищо.

— Така си и мислех — въздъхна мисис Ливай. — Запрати по дяволите цялата търговия на баща си. Това е трагедията на твоя живот.

— Мили боже, кому е потрябвала тази престаряла фабрика? Никой не носи вече панталони, каквито се произвеждат там. За всичко е виновен именно баща ми. Когато през тридесетте години дошли на мода бастите, за нищо на света не се отказал от панталоните с гладка предница. Бил Хенри Форд в шивашката индустрия. А когато гладките предници се върнаха през петдесетте, той започна да прави басти. Да беше видяла само Гонзалес на какво вика „новата ни лятна линия“! Приличат на балонестите панталони, които носят клоуните в цирка! А платът — и за пачавра не става.

— Когато се оженихме, ти беше моят идол, Гюс. Мислех, че си предприемчив. Ти наистина можеше да въздигнеш „Панталони Ливай“! Дори кантора в Ню Йорк можеше да си откриеш! Всичко ти бе поднесено на табла, но ти му видя сметката!

— О, я стига глупости! Да не би лошо да живееш?

— Баща ти имаше характер! Уважавах го.

— Баща ми беше дребнав и тесногръд човек, един мъничък тиранин. Когато бях млад, проявявах известен интерес към фирмата. И то не малък. Но той го унищожи чрез тиранията си. „Панталони Ливай“ си е негова компания, какво ме засяга мен? Да върви по дяволите! Отхвърляше всяка моя добра идея само за да ми покаже, че той е бащата, а аз — синът. Ако кажех: „Басти“, той казваше: „Никакви басти! И дума да не става!“ А кажех ли: „Дай да опитаме някои от новите синтетични материи“, той казваше: „Синтетика само през трупа ми!“

— Започнал е с търговийка в едно фургонче. А виж какво чудо е постигнал! При това начало ти можеше да направиш така, че „Панталони Ливай“ да се прочуе из цялата страна!

— Повярвай ми, страната ни е извадила голям късмет. Цялото си детство прекарах в тези панталони. Но както и да е, омръзна ми вече да те слушам. Точка!

— Добре, да замълчим. Виж, устните на Комо порозовяха… Знаеш ли, за Сузън и Сандра ти никога не си бил въплъщение на бащината личност.

— Последния път, когато Сандра си беше у дома, тя си отвори чантата, за да извади цигара, и на пода, точно в краката ми, падна едно пакетче презервативи.

— Нали точно това се опитвам да ти кажа! Не успя да станеш идол за тях! И нищо чудно, че са на кръстопът. Аз поне се постарах…

— Слушай, я да не ги обсъждаме. Те са си далеч, в колежа, и поне имаме късмет, че не знаем точно какво става с тях. Като им омръзне, ще си хванат по някой нещастник, ще се омъжат и вече всичко ще бъде наред.

— А какъв дядо ще бъдеш ти тогава?

— Откъде да знам? Остави ме на мира! Иди да си играеш упражненията или си направи подводен масаж. Филмът ми харесва.

— Как може да ти харесва, като лицата им са толкова безцветни?

— Хайде да не започваме отначало.

— Ще отидем ли в Маями следващия месец?

— Може би. А може и окончателно да се пренесем там.

— И да зарежем всичко, което притежаваме?

— Да зарежем какво? Шведската ти стена може да се монтира и в микробусче.

— А компанията?

— От нея повече пари не могат да се изкарат. Сега му е времето да я продадем.

— Добре, че баща ти се помина! Само ако беше доживял това! — Мисис Ливай отправи към джапанката един изпълнен с трагизъм поглед. — И сега сигурно ще прекарваш цялото си време на шампионатите по бейзбол, по конните или автомобилните състезания. Трагедия, Гюс… Истинска трагедия!

— Не се мъчи да правиш от „Панталони Ливай“ велика пиеса на Артър Милър!

— Слава богу, че ме има мен, за да те държа под око! Слава богу, че аз поне се интересувам от компанията! Как е мис Трикси? Надявам се, че си общува с всички и работи добре.

— Жива е все още и това говори прекалено много.

— Аз поне от нея се интересувам. Иначе ехе откога да си я изхвърлил!

— Жената отдавна трябваше да се пенсионира.

— Казах ти, това ще я съсипе! Трябва да я накараме да се почувства желана и обичана. Та пред нея се открива такава възможност за психическо подмладяване! Някой ден искам да я доведеш. Ще ми се истински да поработя върху нея.

— Да водя тая дъртофелница?! Ти луда ли си? Не искам тука да ми хърка нещо, напомнящо за „Панталони Ливай“! Цялото ти канапе ще опикае! Играй си с нея, но от разстояние.

— Типично в твой стил! — въздъхна мисис Ливай. — И аз не знам как съм издържала тази безсърдечност толкова години!

— Нали вече ти позволих да я оставиш в кантората, където, предполагам, по цял ден къса нервите на Гонзалес? Когато отидох тази сутрин, всички бяха на земята. Само не ме питай какво са правили. Всичко може да са правили… — Мистър Ливай подсвирна през зъби. — Гонзалес както винаги витае някъде из облаците, но трябва обезателно да видиш новия образ, който работи там. Просто се чудя откъде са го намерили. На очите си не ще повярваш, казвам ти! Направо ме е страх да си помисля какво ли правят тия трима палячовци в кантората по цял ден. Истинско чудо е, че все още нищо не се е случило!