Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (16)

III

Мисис Райли още не можеше да повярва, че й се беше случило подобно нещо. Нямаше телевизия. Нямаше оплаквания. Банята беше празна. Дори хлебарките като че ли се бяха изселили. Седна си тя до кухненската маса, сръбна си мъничко мискет и издуха малкото хлебарче, тръгнало да пресича масата. Дребничкото му телце отхвръкна и изчезна, а мисис Райли едва чуто промълви:

— До скоро виждане, гълъбче!

Наля си още един пръст вино и за пръв път си даде сметка, че и къщата мирише някак по-различно. Уж същата си беше миризмата, но особените „аромати“ на сина й, които винаги й напомняха за мухлясали торбички чай, сякаш се бяха изпарили. Тя надигна чашата и се зачуди дали и „Панталони Ливай“ са започнали да вонят на употребявани чаени листенца.

Мисис Райли внезапно си припомни онази ужасна вечер, когато тя и мъжът й бяха отишли в кино „Притания“ да гледат Кларк Гейбъл и Джийн Харлоу във филма „Червената пустиня“. В горещината и бъркотията, последвали завръщането им у дома, кротичкият мистър Райли се бе опитал непохватно да й подскаже нещо за желанията си и Игнациус биде заченат. Клетичкият мистър Райли! Не стъпи в кино до края на живота си.

Мисис Райли въздъхна и погледна към пода, за да види дали хлебарчето е все още живо и здраво и дали не е някъде наоколо. Беше в толкова добро настроение, че никому не можеше да стори нищо лошо. Но докато оглеждаше линолеума, телефонът в тясното вестибюлче иззвъня. Мисис Райли запуши бутилката и я прибра в студената фурна на печката.

— Ало — промърмори тя в слушалката.

— Ти ли си, Айрини? — запита дрезгав женски глас. — Какво правиш, душко? Санта Баталия се обажда.

— Как си, пиленце?

— Направо съм съсипана! Току-що отворих петдесетина стриди в задния двор — отвърна й Санта Баталия с гранитния си баритон. — Да блъскаш със сатъра по тия тухли, не е леко, казвам ти.

— Аз и не бих се хванала с такова нещо — призна си мисис Райли.

— Е, какво пък толкова. Мама ме караше, да й отварям стриди още като бях малка. Имаше сергийка за морски лакомства недалече от пазара „Лаутъншлегър“. Клетата ми майчица! Току-що се бе преселила. Две английски думи на кръст не можеше да върже. А аз толкова мъничка бях, ама отварях стридите. И хич не си мисли, душко, че съм се учила. Стоях си там, при стридите, и ги млатех направо върху тротоара. А от време на време мама се нахвърляше отгоре ми и почваше тя да ме млати за нещо. Все врява се вдигаше около нашата сергийка.

— Та майка ти значи била много нервозна, а?

— Клетичката! Представяш ли си я, стоеше там и в мраз, и в пек, нахлупила едно шапче за слънце, и в повечето случаи дори не схващаше какво й говорят! Не беше леко едно време, Айрини, не беше леко, котенце.

— Е, това хубаво го каза — съгласи се мисис Райли. — Какво само преживяхме ние на Дофин стрийт! Баща ми беше много беден. По дилижансите работеше, но после излязоха автомобилите и той взе, че си заклещи ръката в един. Колко седмици я карахме на фасул и оризец, ако знаеш…

— Аз пък от фасул получавам газове.

— И аз така, ама ти за какво ми се обади, миличка?

— О, да, едва не забравих. Помниш ли оная вечер, като ходихме да играем боулинг?

— Във вторник ли?

— Не бе, май сряда беше. Както и да е, оная вечер — когато Анджело го арестуваха и той не можа да дойде.

— Срамота! Полицията да арестува един от своите хора!

— Така си е. Ох, клетичкият Анджело! Какъв сладур е само! А какви ядове си има в участъка, ако знаеш… — Санта се изкашля дрезгаво в слушалката. — Абе вечерта, когато ти ме взе с колата и двете отидохме самички. А тая сутрин, като купувах стридите на рибния пазар, при мене идва един старец и ми вика: „Ти снощи не беше ли на боулинга?“ А аз му викам: „Да, господине, аз често ходя там.“ А той продължава: „То и аз бях там с дъщеря ми и мъжа й и те видях с една дама, такава една с червеникава коса.“ Питам го: „Имате предвид дамата с къносаната коса, нали? Това е приятелката ми, мисис Райли. Уча я да играе боулинг.“ И това беше всичко, Айрини. Килна си леко шапката и си тръгна от пазара.

— Чудно, кой ли ще е тоя? — рече мисис Райли с нескрит интерес. — Странна работа… А как изглеждаше, душко?

— Симпатяга, ама малко старичък. И преди съм го виждала из квартала да води на черква едни дечурлига. Сигурно са му внучета.

— Я гледай ти! Кой ли пък ще седне за мене да разпитва?

— Де да знам, пиленце, ама ти внимавай! Хвърлил ти е око, да знаеш!

— Олеле, Санта! Виж ме каква съм стара!

— Я се чуй само! Още си си хубавичка, Айрини. Колко мъже са те взели на мерник в боулинга, ако знаеш!

— Ооо, я стига, моля те…

— Истина е, котенце, не те лъжа! Толкова време вече като си се лепнала за тоя твой син, та…

— Игнациус вика, че добре се справял в „Панталони Ливай“ — отвърна отбранително мисис Райли. — А и аз не ща с никакви дядковци да се забърквам.

— Е, не е чак толкова стар де — леко се засегна Санта. — Слушай, Айрини, тая вечер с Анджело ще минем да те вземем някъде около седем.

— Чудя се, гълъбче. Игнациус ми разправя, че трябвало повече да се навъртам вкъщи.

— А защо да си седиш вкъщи бе, момиче? Анджело вика, че синът ти бил вече голям мъж.

— Игнациус ми казва, че го било страх, като го оставям самичък вечер. Вика ми, че от крадците го било страх.

— Тогава вземи и него. Хем Анджело ще го научи да играе.

— Ай, ай, ай! Игнациус хич не е спортен тип — бързо рече мисис Райли.

— Ама ти ще дойдеш, нали?

— Е, добре — съгласи се най-накрая мисис Райли. — Пък и от раздвижванията май ми става по-добре на лакътя. Ще му кажа на Игнациус да си се заключи в стаята.

— Така де — отсече Санта. — Никой няма да го изяде.

— То от нас и така, и така няма какво да се открадне. Чудя се, откъде ли му хрумват на Игнациус такива работи?

— Ние с Анджело ще минем някъде към седем.

— Добре. И знаеш ли, душке, я поразпитай на рибния пазар кой е все пак оня старец…