Джон Кенеди Тул
Сговор на глупци (11)

III

Мистър Гонзалес включи осветлението в малката канцелария и запали газовата печка до бюрото си. През двайсетте години служба в „Панталони Ливай“ той винаги пристигаше първи сутрин.

— Като дойдох тази заран, още беше тъмно — споделяше той в редките случаи, когато мистър Ливай биваше принуден да посети „Панталони Ливай“.

— Сигурно излизаш много рано от къщи.

— Тази сутрин си побъбрих отвън на стълбите с млекаря.

— О, я млъкни, Гонзалес. Взе ли ми билет до Чикаго за срещата между „Беърс“ и „Пакърс“?

— Докато другите дойдат на работа, вече бях затоплил канцеларията.

— Гориш ми газта, а? Стой на студено. Ще ти се отрази добре.

— Докато бях сам, попълних две страници от главната счетоводна книга. Вижте, хванах и един плъх близо до хладилника. Той си мислеше, че още няма никой, но аз го цапардосах с преспапието.

— Я да махнеш скапания плъх! И без това тая дупка ме довежда до пълно отчаяние всеки път, когато дойда тук. Вдигни телефона и ми резервирай стая в хотел за конните състезания.

Е, критериите в „Панталони Ливай“ бяха много занижени. Точността бе достатъчно основание за повишение. Мистър Гонзалес стана директор на кантората и пое контрола над малцината унили подчинени. Той така и не можеше да запомни имената на своите чиновници и машинописки. Имаше периоди, когато те сякаш постъпваха и напускаха всеки ден, с изключение на мис Трикси — осемдесетгодишната помощник-счетоводителка, която в продължение на почти половин век пишеше грешни цифри по счетоводните тефтери. И на идване, и на излизане от работа тя не сваляше зелената си целулоидна козирка, един жест, който мистър Гонзалес тълкуваше като символ на нейната преданост към „Панталони Ливай“. Понякога и в неделя отиваше на черква с козирката, явно бъркайки я с шапка. Не я бе свалила дори на погребението на брат си, но снахата — по-чевръста и малко по-млада от нея, я бе дръпнала от главата й. Въпреки това мисис Ливай бе издала заповед на всяка цена да държат мис Трикси на работа.

Гонзалес позабърса бюрото си с парцал и си помисли за щастието, което му бе донесла работата в „Панталони Ливай“. Всяка сутрин по времето, когато кантората все още бе студена и безлюдна, а пристанищните плъхове беснееха наоколо, той си мислеше за това. Товарните кораби се плъзгаха по реката и ревяха един срещу друг из вдигащата се мъгла, а техните тръби отекваха сред ръждясалите кантонерки. Малката печка попукваше и похъркваше, докато съставните й части се затопляха и разширяваха. Той несъзнателно се заслуша в звуците, които от двайсет години насам възвестяваха началото на работното му време, и запали първата от десетте си цигари за деня. Щом стигнете до филтъра, той угасяше цигарата и изхвърляше пепелника в кошчето. Обичаше да впечатлява мистър Ливай с излъсканото си писалище.

До него се намираше бюрото на мис Трикси с извития сгъваем капак. От полуотворените чекмеджета стърчаха стари вестници. За да не се клати, сред валмата прах под един от ъглите му бе затъкнато парче картон. Вместо мис Трикси една кафява книжна кесия, натъпкана с отпадъци и кълбо канап, заемаше работното й място. От пепелника върху бюрото се бяха посипали фасове. Това бе загадка, която мистър Гонзалес така и не успя да разреши, тъй като мис Трикси не пушеше. На няколко пъти я беше подпитвал, но не бе получил свързан отговор. Имаше нещо магнетично в работното й пространство. То сякаш привличаше всички боклуци в канцеларията и ако се случеше да липсват писалки, очила, портмонета или запалки, те обикновено можеха да се открият някъде из бюрото й. Освен това мис Трикси трупаше всякакви телефонни указатели, като ги складираше в някое от задръстените си чекмеджета.

Гонзалес тъкмо се канеше да потърси някъде там тампона за печат, когато вратата се отвори и тя се намъкна вътре, тътрейки платненките си по дървения под. Носеше със себе си още една кесия, която явно съдържаше подобен асортимент материали плюс канап, само дето най-отгоре й стърчеше и тампонът. Вече две-три години мис Трикси мъкнеше такива кесии със себе си и понякога натрупваше по три-четири до бюрото, без да разкрива никому било за какво са й необходими, било тяхното предназначение.

— Добро утро, мис Трикси — провикна се мистър Гонзалес с жизнерадостния си тенор. — Как сме тази сутрин?

— Кой? А, здрасти, Гомес — отвърна немощно мис Трикси и се понесе към тоалетната, сякаш променяше курса си спрямо посоката на вятъра. Мис Трикси никога не заемаше вертикално положение; тя и подът винаги се срещаха под ъгъл, по-малък от деветдесет градуса.

Гонзалес се възползва от изчезването й, за да си прибере обратно тампона, но установи, че той е покрит с нещо, което на мирис и допир приличаше на мазнина от пушена сланина. Докато го бършеше, се запита колко ли от другите служители ще се появят днес. Веднъж преди около година на работа дойдоха само той и мис Трикси, но това беше, преди компанията да отпусне по пет долара месечно увеличение на заплатите. И въпреки това служителите в „Панталони Ливай“ често напуснаха, без дори да му телефонират. Това бе една постоянна грижа и винаги след пристигането на мис Трикси той гледаше с упование към вратата, особено сега, когато трябваше да започне експедицията на пратките за пролетта и лятото. Ужасно се нуждаеше от още чиновници, това бе самата истина.

Внезапно съзря отвън, пред вратата, някаква зелена козирка. Да не би мис Трикси да е минала през фабриката и да е решила да се върне през главния вход? Типично в неин стил. Една сутрин отиде до тоалетната и късно същия следобед Гонзалес я намери на тавана във фабриката, заспала върху купчина плат.

Вратата се отвори и в канцеларията влезе един от най-огромните мъже, които беше виждал. Той махна зелената си шапка и отдолу се показа гъста черна коса, наплескана плътно с вазелин така, че да залепне за черепа в стила на 20-те години. А след като и палтото му се свлече, мистър Гонзалес съзря обръчи сланина, натъпкани в тясна бяла риза и разделени по вертикала от широка вратовръзка на цветя. По мустаците явно също можеше да се открие вазелин, защото лъщяха доста ярко. Имаше невероятни синьо-жълтеникави очни, изпъстрени с възможно най-фини розови венички, наподобяващи милиметрова хартия. Гонзалес се замоли едва ли не на глас този бегемот да е кандидат за работа. Беше зашеметен и слисан.

Игнациус се озова в една от може би най-недостопочтените кантори, в които беше влизал. Голи електрически крушки висяха на различни места от лекьосания таван и хвърляха слаба жълта светлина върху изкорубените дъски по пода. Стари кантонерки разделяха стаята на няколко кутийки, във всяка от които се кумеше по едно бюро, лакирано в особен оранжев цвят. През прашните прозорци се откриваше мрачен пейзаж към пристанище „Полънд Авеню“, военната гара, Мисисипи, а в далечина — към сухите докове и покривите на Алджиър отвъд реката. Една грохнала старица влезе, куцукайки, в стаята и се блъсна в кантонерките. Атмосферата напомни на Игнациус за собствената му стая и в знак на одобрение клапата му радостно се отвори. Замоли се едва ли не на глас да го вземат на работа тук. Беше зашеметен и слисан.

— Кажете? — бодро рече издокараният мъж зад лъснатото бюро.

— Ооо, мислех, че госпожата е завеждаща — възможно най-гръмко заяви Игнациус, според когото мъжът бе единственото неприятно нещо в кантората. — Дойдох в ответ на вашата обява.

— Чудесно! На коя точно? — ентусиазира се другият. — Във вестника сме дали две, една за жена и една за мъж.

— И на коя, мислите, се отзовавам?! — изкрещя Игнациус.

— Ами… — напълно се обърка Гонзалес. — Много се извинявам! Аз така, без да мисля. Искам да кажа… Полът няма значение. Можете да се справите и с двете длъжности. Искам да кажа… Полът не е от значение за мен.

— Няма нищо — отвърна му Игнациус. Той с интерес забеляза, че старицата започва да клюма на бюрото си. Условията за работа изглеждаха прекрасни!

— Заповядайте, седнете моля! Мис Трикси ще вземе палтото и шапката ви и ще ги отнесе във ведомствения дрешник. Бихме желали в „Панталони Ливай“ да се чувствате като у дома си!

— Но аз дори още не съм разговарял с вас!

— Не се притеснявайте! Сигурен съм, че ще се спогодим. Мис Трикси! Мис Трикси!

— Кой?! — кресна тя и събори препълнения пепелник на пода.

— Дайте, аз ще ви взема нещата! — Мистър Гонзалес получи плесник по ръката, щом посегна към шапката, но му разрешиха да вземе палтото. — Каква прекрасна вратовръзка! Вече рядко може да се види подобно нещо.

— Принадлежеше на покойния ми баща.

— Моите съболезнования! — рече мистър Гонзалес и сложи палтото в един стар метален шкаф, в който Игнациус съзря същата кесия като тези двете до бюрото на старицата. — А, между другото, това е мис Трикси, една от най-възрастните ни служителки. Познанството с нея без съмнение ще ви достави удоволствие.

Мис Трикси беше заспала и побелялата й глава лежеше върху бюрото сред старите вестници.

— Дааа… — въздъхна най-накрая тя. — А, ти ли си, Гомес? Да не би вече да е станало време да си ходим?

— Мис Трикси, това е един от новите служители.

— Хубаво, едричко момче — заключи мис Трикси и извърна секретиращия си взор нагоре към Игнациус. — Охранено…

— Мис Трикси е при нас повече от петдесет години. Това ще ви даде представа за удоволствието, което нашите служители изпитват от работата в „Панталони Ливай“. Тя е работила при покойния баща на мистър Ливай — много изискан възрастен джентълмен.

— Да, много изискан възрастен джентълмен — повтори мис Трикси, без изобщо да може да си спомни стария Ливай. — Той се отнасяше добре с мен. Винаги намираше блага дума.

— Благодаря ви, мис Трикси — намеси се бързо Гонзалес като конферансие, опитващо се да прекрати естрадно изпълнение, което се проваля с гръм и трясък.

— В компанията се говори, че за Великден ще ми дадат хубав варен свински бут. Дано! Съвсем забравиха пуйката ми за Деня на благодарността.

— Мис Трикси години наред е била опора на „Панталони Ливай“ — каза шефът на кантората, докато древната помощник-счетоводителка продължи да си бръщолеви за пуйката.

— Колко години вече чакам да ме пенсионират и всеки път казват, че ми оставала още една. Карат те да работиш, докато душа не ти остане! — изхриптя мис Трикси. После, загубила вече интерес към пенсионирането, добави: — Добре щеше да ми дойде тая пуйка.

Тя се зае да подрежда съдържанието на една от кесиите си.

— Може ли да започнете работа още днес? — попита Гонзалес.

— Струва ми се, че не сме обсъдили въпроса относно заплатата ми и така нататък. Това не се ли практикува в днешно време? — снизходително попита Игнациус.

— Ще се занимавате с архивата, защото имаме голяма нужда от човек там, и ще получавате по шейсет долара седмично. За дните, в които отсъствате по болест и други, ще ви се удържа от седмичното възнаграждение.

— Далеч под онова, което очаквах. — Игнациус се правеше на важен. — Имам клапа, която вследствие превратностите на съдбата, току-виж, ме приковала към легло дни наред. Още няколко привлекателни институции са в надпревара да се ползват от моите услуги. Най-напред тях трябва да имам предвид.

— Но, вижте — започна поверително завеждащият. — Ето, мис Трикси получава само четирийсет долара, въпреки че има известен трудов стаж.

— Да, доста похабена ми се вижда — отбеляза Игнациус, наблюдавайки как мис Трикси разстила съдържанието на кесията върху бюрото и как сортира отпадъците. — Не е ли попрехвърлила възрастта за пенсия?

— Шшшт! — изсъска Гонзалес. — Мисис Ливай не ни разрешава да я пенсионираме. Тя смята, че мис Трикси ще се чувства по-добре, ако поддържа активността си. Мисис Ливай е интелигентна, образована жена. Изкара и задочни курсове по психология! — Гонзалес изчака думите му да направят необходимото впечатление. — Но да се върнем към вашето положение. Имате голям късмет, че започвате със заплатата, която упоменах. Всичко това е част от програмата на „Панталони Ливай“ за привличане на млади кадри. За съжаление мис Трикси е била наета преди въвеждането на програмата, а същата не действа със стара дата, следователно не я засяга.

— Не бих искал да ви разочаровам, сър, но тази заплата ми се струва недостатъчна. В момента един петролен магнат развява хилядарки пред носа ми, опитвайки се да ме съблазни, за да му стана личен секретар. Аз пък от своя страна се мъча да реша дали мога да приема материалистката философия на този човек. Но май в края на краищата ще му кажа „да“.

— Ще включим и двайсет цента дневно за транспорт! — замоли се мистър Гонзалес.

— Е, това променя нещата — склони Игнациус. — Временно ще приема този пост. Трябва да си призная, че „Панталони Ливай“ твърде ме привлича.

— Ах, това е чудесно! — възкликна Гонзалес. — Много ще му хареса тук, нали, мис Трикси?

Но тя бе толкова заета с отпадъците си, че не отрони и стон.

— Намирам за необичаен факта, че дори не ме попитахте за името ми — изсумтя Игнациус.

— О, боже мой! Съвсем забравих! Как се казвате?

Този ден се появи само още една служителка — стенографката. Някаква жена телефонира и си призна, че е решила да напусне и да стане безработна. А останалите изобщо не се и обадиха в „Панталони Ливай“.