Метаданни
Данни
- Серия
- Комисар Мегре
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Maigret et la Grande Perche, 1951 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Евгения Грекова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2017 г.)
Издание:
Автор: Жорж Сименон
Заглавие: Мегре и трупът в кабинета
Преводач: Евгения Грекова
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: Френски
Издание: Второ
Издател: Издателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: Белгийска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Надежда Делева
Технически редактор: Станислав Иванов
Художник: Людмил Веселинов
Коректор: Антония Михайлова; Мери Великова
ISBN: 954-528-635-0; 978-954-528-635-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2723
История
- —Добавяне
Глава девета
В която Мегре не изпитва гордост от своята работа, но въпреки това чувства удовлетворение от факта, че спасява нечий живот
Беше седнал във фотьойл, който не беше неговият собствен, опрял лакти на масата, пъхнал най-голямата от всичките си лули в уста и втренчил поглед в старата дама, която само допреди малко му бе приличала на директорка на манастир.
— Госпожо Сер, синът ви не е убил нито първата си жена, нито втората — каза й той, като произнасяше ясно всяка сричка.
Тя смръщи изненадано вежди, но в погледа й изобщо не прозираше радост.
— Не е убил и баща си — добави той.
— Какво искате да…?
— Замълчете!… Ако ми позволите, ще приключим този въпрос по възможно най-бързия начин. Засега нека не се занимаваме с доказателствата. Те ще се появят, когато му дойде времето.
Няма да наблягаме и на случая с вашия съпруг. Но има едно нещо, в което съм почти сигурен, а това нещо е, че първата ви снаха е била отровена. Ще отида още по-далече. Убеден съм, че не става дума нито за арсеник, нито за някоя от онези силни отрови, които обикновено се използват в такива случаи. Нека ви кажа междувременно, госпожо Сер, че от десет случаи на отравяния девет се извършват от жена. Първата ви снаха, както и втората, е имала сърдечно заболяване. Съпругът ви също е бил сърдечноболен. Някои наркотици, които хората в добро здраве понасят без особени последствия, могат да се превърнат в смъртоносни при хората, които са болни от сърце. Чудя се дали Мария не ни е дала ключа към тази загадка в едно от писмата си до своята приятелка. В него тя пише за пътешествие, което навремето сте направили заедно със съпруга си до Англия, и подчертава, че всички сте се разболели от морска болест до такава степен, че бордовият лекар е трябвало да ви лекува. Какво лекарство се предписва в подобни случаи?
— Не знам.
— Малко вероятно е да не знаете. Обикновено се дава атропин. Обаче достатъчно силната доза атропин може да стане фатална за човек, болен от сърце.
— Искате да кажете, че съпругът ми…
— Пак ще поговорим за този случай, макар че е невъзможно да се намери доказателство за него. През последните години съпругът ви е водел разпуснат живот и е прахосвал богатството си. А пък вие, госпожо Сер, винаги сте се страхували от мизерията.
— Но не заради себе си, а заради сина ми. Това обаче не означава, че бих могла да…
— По-късно синът ви се е оженил. В дома ви е заживяла чужда жена, която от един момент нататък е започнала да носи вашата фамилия и вече е имала еднакви права с вас.
Тя само присви устни.
— Тази жена, която също е боледувала от сърце, е била богата. Била е по-богата от сина ви, дори по-богата от целия род Сер.
— Вие твърдите, че съм я отровила, след като съм отровила мъжа си, така ли?
— Да.
Тя се засмя малко пресилено.
— А може би съм отровила и втората си снаха, така ли?
— Тя си е тръгнала обезсърчена, след като безуспешно се е опитвала да живее в един дом, който продължавал да й бъде чужд. А вероятно е смятала да отнесе със себе си и парите си. И като по някаква случайност е била и с болно сърце. Знаете ли, още от самото начало се питах защо тялото й е изчезнало. Ако тя просто беше отровена, щеше да е достатъчно да повикате лекар, който, имайки предвид здравословното състояние на Мария, щеше да напише заключение за сърдечна криза. Може би е трябвало да получи такава криза по-късно, в таксито, на гарата или дори след като се качи във влака.
— Вие като че сте твърде уверен в себе си, господин Мегре.
— Знам, че се е случило нещо, което е принудило сина ви да стреля в жена си. Предположете за миг, че когато Мария е излязла, за да си хване такси, или — което е по-вероятно — когато се е обадила по телефона, за да си повика такси, е установила у себе си някои симптоми.
Тя е познавала добре и двама ви, след като е живяла в продължение на две години и половина заедно с вас. Четяла е много — и то най-различни книги — и не бих се учудил, ако в края на краищата е добила известни познания и в областта на медицината. След като е разбрала, че е била отровена, тя е влязла в кабинета на вашия съпруг, където сте били вие.
— Защо твърдите, че съм била там?
— Защото именно вас неизбежно е смятала виновна за всичко. Вие сте се намирали в стаята си, затова тя се е качила на горния етаж. Не знам дали ви е заплашвала със собствения си пистолет, или просто е посегнала към телефона, за да предупреди полицията… Оставал ви е един-единствен изход: да я убиете!
— Значи според вас именно аз съм…
— Не. Вече ви казах, че по всяка вероятност е стрелял вашият син или — ако предпочитате така да се изразя — той просто е довършил вашето дело.
Зората започваше да примесва мръсноватата си светлина към тази на лампите и като че дълбаеше с длето чертите на лицата им. Внезапно иззвъня телефонът.
— Вие ли сте, шефе? Приключих с изследванията. Има голяма вероятност прахта от тухли, която взехме от колата, да е от околностите на Биланкур.
— Можеш да вървиш да спиш, хлапе. Работата ти вече приключи.
Мегре се изправи за сетен път и взе да кръжи из стаята.
— Вижте, госпожо Сер, синът ви е решил да поеме цялата вина върху себе си. Не виждам никакъв начин да му попреча. След като е бил в състояние да мълчи в продължение на толкова часове, ще може да мълчи докрай. Освен ако…
— Освен ако какво…?
— Не знам. Просто си мислех на глас. Преди две години тук, в кабинета ми, седеше мъж, също толкова силен, колкото него, и дори след петнайсет часа изобщо не си беше отворил устата.
Отвори рязко прозореца, като че обзет от внезапен гняв.
— Но ни трябваха двайсет и седем часа и половина, за да го накараме да престане да се съпротивлява.
— Проговори ли?
— Разказа всичко, без дори да спира, за да си поеме дъх, като че искаше да му олекне.
— Аз никого не съм отровила.
— Не от вас искам отговор.
— А от сина ми, така ли?
— Да. Той е убеден, че сте действали така само заради него, донякъде от страх, че той ще остане без пари, но донякъде и от ревност.
Трябваше да направи усилие, за да не я удари, въпреки възрастта й, понеже върху тънките устни на старата жена току-що се бе изписала неволна усмивка.
— Обаче това изобщо не е вярно! — каза той небрежно.
И тогава, като се доближи до нея, погледна я право в очите съвсем отблизо и отсече:
— Не заради него сте се страхували от мизерията, а заради самата себе си! И не заради него сте извършили това убийство. А тази нощ сте тук само защото се страхувате да не би той да проговори.
Тя се опитваше да се отдръпне от него и все повече отстъпваше на стола си, понеже лицето на Мегре все повече се доближаваше до нейното — сурово и заплашително.
— Не ви интересува дали той ще отиде в затвора и дори дали ще бъде екзекутиран. Достатъчно е да сте сигурна, че вие самата не сте заподозряна. Убедена сте, че ви остава да живеете още дълги години, които ще прекарате в дома си, и през това време ще броите парите си…
Тя беше уплашена. Устата й се отвори, като че за да повика за помощ. И тогава, с непредвидимо и грубо движение, Мегре внезапно изтръгна чантата, в която тя се бе вкопчила със старческите си ръце.
Тя извика и се хвърли към него, за да си я вземе.
— Седнете.
Той завъртя сребърната закопчалка. На самото дъно на чантата, под ръкавиците, портфейла, кърпичката и пудриерата веднага откри сгъната на две хартийка, в която имаше две бели хапчета.
Настъпи църковна или може би по-скоро гробовна тишина. Мегре се отпусна целият и седна. После натисна едно копче.
Когато вратата се отвори, произнесе, без дори да погледне инспектора, който се появи на вратата:
— Кажи на Жанвие да спре да го разпитва.
Но понеже полицаят продължаваше да стои изумен на прага, той добави:
— Свърши се. Тя призна.
— Не съм признавала нищо.
Той изчака вратата да се затвори и каза:
— Това няма никакво значение. Бих могъл да докарам докрай този експеримент и да ви разреша онзи разговор на четири очи с вашия син, за който ме помолихте. Но не смятате ли, че вече има предостатъчно трупове за една стара жена?
— Искате да кажете, че съм щяла да…
Той си играеше с двете хапчета.
— Щяхте да му дадете неговото лекарство или по-точно онова, което той щеше да сметне, че е неговото лекарство. Така че вече никога нямаше да съществува риск той да каже истината.
По стрехите на покривите полека-лека започнаха да се появяват слънчеви зайчета. Телефонът отново иззвъня.
— Комисарят Мегре ли е насреща? Ние сме от Речната полиция. Обаждаме се от Биланкур. Гмуркачът току-що направи първото си спускане и откри доста тежък пощенски сандък.
— Скоро ще намери и останалото! — отвърна той без капчица любопитство.
Жанвие се появи на прага, изтощен и изненадан.
— Казаха ми, че…
— Закарай я в ареста. Както и мъжа, като неин съучастник. Ще говоря с прокурора веднага щом дойде.
Престана да обръща внимание както на майката, така и на сина.
— Можете да вървите да спите — каза на преводача.
— Какво, свърши ли се вече?
— Да, за днес.
Зъболекаря вече го нямаше, когато Мегре влезе отново в кабинета си, само в пепелника му бяха останали фасовете от многото пури. Седна в своя фотьойл и тъкмо да задреме, когато внезапно си спомни за Дангаланата.
Тя продължаваше да седи в чакалнята, но вече спеше. Хвана я за рамото и я разтърси, а тя инстинктивно най-напред намести зелената шапка на главата си.
— Свърши се вече. Можеш да си вървиш.
— Той призна ли си?
— Не той, а тя.
— Какво? Значи е била тази старата, която…
— Да оставим това за после! — промърмори той.
Но след това се обърна, обзет от угризение:
— Благодаря ти! А когато Алфред се върне, посъветвай го…
Но какъв смисъл имаше? Нищо не можеше да излекува Тъжния Алфред от неговата мания да краде огнеупорните каси, които навремето сам бе монтирал. Нито всеки път да бъде твърдо убеден, че това му е за последен път и вече наистина ще заживее на село.
Поради напредналата си възраст старата госпожа Сер не беше екзекутирана и напусна съда с удовлетворения израз на човек, комуто предстои най-сетне да сложи ред в женския затвор.
Когато две години по-късно нейният син излезе от затвора във Фресн, той пое право към къщата на улица „Дьо ла Ферм“. Същата вечер тръгна на обичайната си разходка из квартала, както е имал обичай да прави още навремето, когато имаше куче. Продължи да се отбива в малкото ресторантче, за да пийва червено вино, а преди да влезе там, все така тревожно се оглеждаше всеки път и в двете посоки.
Кънектикът, 8 май 1951 г.