Жорж Сименон
Мегре и детегледачката (5)

Глава пета
Историята на една шапка

Беше отморяващо да напуснеш канцелариите, където вратите хлопаха непрестанно след инспекторите в постоянно движение, а в същото време телефоните не преставаха да звънят, и да се запътиш по винаги пустото стълбище към горния етаж на Съдебната палата, където се помещаваха лабораториите и архивите.

Почти се беше стъмнило. Мегре вървеше по слабо осветеното стълбище, което наподобяваше потайна стълба в замък, а пред него се движеше гигантската му сянка.

В един ъгъл на таванската си стаичка Моерс работеше под лампа, сложил зелената си козирка на челото и очилата с дебелите стъкла. Приближаваше я или я отдалечаваше, като дърпаше една желязна жица.

Този човек не беше ходил на улица „Дьо Тюрен“, за да разпитва съседите, нито за да пие перно и бяло вино в един от трите бара. Той никога не бе следил някого по улиците, нито бе прекарвал нощта пред нечия затворена врата. Никога не се увличаше, не се ядосваше, но може би щеше да остане наведен над своята работа до утре сутринта. Веднъж му се беше случило да прекара над нея три дни и три нощи последователно.

Без да продума, Мегре взе един стол със сламена седалка, седна на него близо до инспектора, запали лулата си и взе леко да смуква от нея. Дочу монотонен шум над главата си от малкото прозорче на покрива. От това заключи, че времето се е променило и е започнало да вали дъжд.

— Погледнете тези, шефе — каза Моерс и му подаде куп фотографии, подобни на купчина карти за игра.

Сам в своето кътче, той беше свършил прекрасна работа. С помощта на предоставените му неясни отличителни белези той беше одушевил, така да се каже, беше придал човешки черти на три действащи лица, за които не се знаеше почти нищо: изискано облечения дебел и мургав чужденец; младата жена с бялата шапка и — най-сетне — съучастника, който приличал на „търговец на пощенски картички“.

За тази цел той разполагаше със стотиците хиляди фишове от съдебните архиви, обаче без съмнение единствен имаше достатъчно ясен спомен за тях, за да може търпеливо да постигне този свой блестящ резултат.

В първата купчина, която Мегре започна да разглежда, имаше около четирийсет снимки на дебели, добре поддържани мъже, които приличаха на гърци или левантинци, с гладки коси и много пръстени по ръцете.

— Не съм много доволен от тези тук — каза с въздишка Моерс, като че му бяха поставили задачата да режисира перфектно филм. — Но все пак можете да опитате. Лично аз предпочитам тези тук.

Във втория куп имаше само петнадесетина снимки. На всяка от тях му се щеше да ръкопляска, толкова бяха близки до представата за тази личност, която си беше създал от описанието на собственичката на „Отел Босежур“.

Мегре научаваше каква е професията на съответното лице от онова, което пишеше на гърба на снимките. Двама-трима продаваха информация за надбягвания. Имаше един крадец, когото познаваше много добре, защото лично го беше арестувал в един автобус. Имаше и лице, което наподобяваше клиент на специален вид заведения на вратите на големите хотели.

Пламъче на задоволство се бе появило в очите на Моерс.

— Много е забавно, нали? За жената нямам почти нищо, защото на нашите снимки хората по принцип не се снимат с шапки. Обаче въпреки това продължавам да търся.

Мегре пъхна снимките в джоба си и остана още малко, просто за удоволствие. После въздъхна и се запъти към съседната лаборатория, където продължаваха да работят върху съдържанието на тенджерките на Фернанда.

Но не откриха нищо. Или цялата история беше напълно измислена с цел, която не му беше известна. Или не бяха имали време да сипят отровата, или пък тя беше паднала в онази част от храната, която напълно се беше изсипала във вагона на метрото.

Мегре нямаше желание да минава отново през канцелариите на Съдебната полиция и се озова под дъжда на „Ке дез’ Орфевр“. Вдигна яката на пардесюто си и се запъти към моста Сен Мишел. Наложи му се да вдига ръка поне десетина пъти, преди да успее да спре такси.

— Площад „Бланш“. На ъгъла на улица „Льопик“.

Не беше в настроение. Беше недоволен от себе си и от развитието на следствието. Особено го беше яд на Филип Лиотар, който го бе принудил да изостави обичайните си методи и още от началото да задвижи всички полицейски служби.

Прекалено много хора се занимаваха с разследването и той не можеше лично да ги контролира. А и самото разследване се усложняваше все повече, изникваха нови действащи лица, за които Мегре не знаеше почти нищо и не беше в състояние да се досети каква роля играят.

На два пъти вече му се бе искало да започне разследването отначало, съвсем самостоятелно, бавно, обмислено, по любимия му начин. Но това вече не бе възможно, машината беше пусната в ход и нямаше никакъв начин да бъде спряна.

Искаше му се например да разпита отново портиерката, обущаря отсреща, възрастната госпожица от четвъртия етаж. Но какъв смисъл имаше? Всички ги бяха разпитвали — инспекторите, журналистите, любителите детективи, обикновените минувачи. Техните показания бяха публикувани във вестниците и не можеха повече да се отметнат от тях. Това наподобяваше следа, напълно изпотъпкана най-малкото от петдесетина души.

— Смятате ли, че книговезецът е убиец, господин Мегре?

Беше шофьорът на таксито. Беше го познал и сега свойски му задаваше въпроси.

— Не знам.

— На ваше място бих се заел най-напред с малкото момче. Това е според мен правилната следа. Но не го казвам само защото и аз имам хлапе на неговата възраст.

Дори шофьорите взеха да участват вече! Той слезе на ъгъла на улица „Льопик“ и влезе в бара на ъгъла да пийне една чашка. Дъждът се стичаше на големи капки от голямото платнище над терасата, където седяха няколко жени, застинали като в музея на восъчните фигури. Познаваше повечето от тях. Някои сигурно щяха да отведат клиентите си в „Отел Босежур“.

Една много дебела жена стоеше на самата врата на хотела, като препречваше влизането в него. Усмихна му се, като помисли, че идва за нея, но после го разпозна и му се извини. Той се изкачи по слабо осветените стълби и откри собственичката в канцеларията. Този път беше облечена в рокля от черна коприна. Беше си сложила очила със златни рамки. Косата й светеше в огненочервено.

— Седнете. Изчакайте за минутка, ако обичате.

Отиде до стълбището и извика:

— Ема, една кърпа в 17-а стая!

После се върна.

— Открихте ли нещо?

— Бих искал да разгледате внимателно тези снимки. Подаде й най-напред няколкото снимки на жени, които Моерс беше подбрал. Тя ги разгледа една по една, като всеки път клатеше глава. После му върна цялата купчина.

— Не. Изобщо не е от този тип жени. Все пак тя е по-изискана от тези. Може би не точно изискана. Искам да кажа „благоприлична“. Разбирате ли? Тя изглежда като порядъчна млада жена, а тези, които ми показвате тук, биха могли да бъдат сред моите клиентки.

— Ами тези?

Това беше купчината със снимки на мъже с черни коси. Тя продължи да поклаща глава.

— Не. Изобщо не е от този тип. Не знам как да ви обясня. Тези тук имат подчертано чуждестранен вид. Разбирате ли, господин Левин би могъл да отседне в някой от изисканите хотели на „Шанз-Елизе“, без изобщо да направи впечатление на някого.

— А тези тук?

Той й подаде с въздишка последната купчина снимки. Още на третата тя застина и погледна някак особено комисаря иззад нея. Дали се колебаеше да заговори?

— Той ли е?

— Може би. Почакайте да отида на по-светло.

По стълбищата се качваше проститутка с клиент, който гледаше да стои в сянката на стълбището.

— Вземи номер 7, Клеманс. Току-що оправиха стаята.

После премести очилата върху носа си.

— Да, бих се заклела, че е той. Жалко, че тук е неподвижен. Ако можех да го видя как върви, веднага щях да го позная, дори в гръб. Но има много малка вероятност да греша.

На гърба на снимката Моерс беше написал в резюме сведенията за човека. Мегре с учудване си каза, че вероятно е белгиец, също като книговезеца. Вероятно, тъй като този човек беше известен под няколко различни имена. Така че полицията никога не е била сигурна относно истинската му самоличност.

— Благодаря ви.

— Надявам се, че ще имате предвид това. Можех да се престоря, че не го разпознавам. В края на краищата, това може би са опасни хора и аз рискувам много.

Беше толкова силно парфюмирана, а миризмите в сградата бяха толкова прилепчиви, че беше щастлив, когато излезе най-сетне на улицата и вдъхна мириса на мокрите от дъжда улици.

Още нямаше седем часа. Малкият Лапоент сигурно беше отишъл вече да се види със сестра си, за да й разкаже, по съвета на Мегре, какво се беше случило на Кея през този ден.

Беше добро момче. Все още бе прекалено нервен и емоционален, но сигурно щеше да се оправи. Люка продължаваше да играе ролята си на диригент от своя кабинет, свързан чрез телефона с всички отдели, с всички кътчета на Париж и навсякъде другаде, където търсеха триото.

А пък Жанвие не изпускаше от погледа си Алфонси, който отново беше отишъл на улица „Дьо Тюрен“. Беше разговарял в продължение на един час в подземието с Фернанда.

Комисарят изпи още една чаша бира, колкото да прочете бележките на Моерс. Те му напомняха нещо.

Алфред Мос, белгиец по националност (?). На около четирийсет и две години. В продължение на около десет години е играл в мюзикхол. Бил е част от акробатическа трупа на лостове: Мос, Джеф и Джо.

Мегре си ги спомняше. И най-вече онзи от тримата, който играеше ролята на клоуна. Винаги излизаше облечен в черни, прекалено широки дрехи и безкрайно големи обувки. Брадата му беше боядисана в синьо, устата беше огромна. Носеше зелена перука.

Движеше се като разглобен. След всеки акробатически скок видимо падаше толкова тежко, че беше като че ли невъзможно да не си е счупил нещо.

Работил е в повечето страни в Европа и дори в Съединените щати, където в продължение на четири години е бил в цирк Барнум. Изоставил професията си в резултат на нещастен случай.

Следваха имената, с които впоследствие беше станал известен на полицията: Мослаер, Ван Вландерен, Патерсон, Смит, Томас… Бяха го арестували последователно в Лондон, Манчестър, Брюксел и Амстердам, три-четири пъти — в Париж.

Въпреки това обаче никога не го бяха осъждали, поради липса на доказателства. Независимо под коя от многото си самоличности се намираше, документите му неизменно бяха в ред. Говореше достатъчно добре четири-пет езика, за да може да променя националността си, когато пожелае.

Първия път го бяха преследвали в Лондон, където се беше представил за швейцарски гражданин. Работеше там като преводач. Куфарче със скъпоценности беше изчезнало от апартамента, откъдето го бяха видели да излиза. Обаче собственичката на скъпоценностите, една стара американка, беше свидетелствала, че самата тя го е повикала в апартамента си, за да й преведе някакво писмо от Германия.

Четири години по-късно, в Амстердам, го бяха заподозрели в кражба с взлом, но не бяха успели да открият доказателства. После той изчезна за известно време от зоркото око на полицията.

След това — в Париж, с него се бяха заели от Отдела за класифицираната информация, но отново неуспешно. Беше периодът, когато трафикът със злато на границите беше придобил големи мащаби. По онова време Мос, превърнал се в Джозеф Томас, сновеше между Франция и Белгия. Беше преживял и хубави, и лоши периоди. Беше отсядал ту в първокласни хотели, дори в дворци, ту в невзрачни пансиони.

От три години никъде нямаше сведения за него. Не беше известно нито в коя страна, нито под какво име действа, ако изобщо продължава още да действа.

Мегре се запъти към телефонната кабина и се обади на Люка.

— Качи се горе при Моерс и искай да ти даде всички сведения за някой си Мос. Да. Кажи му, че това е един от тримата ни заподозрени. Той ще ти съобщи отличителните му белези и всичко останало. Обърни се за помощ към всички. Само да не го арестуват. Дори ако го открият, нека се постараят да не го разтревожат. Разбираш ли?

— Ясно, шефе. Току-що отново получих едно съобщение за детето.

— Откъде?

— От авеню „Данфер Рошро“. Вече изпратих човек да провери. Сега чакам. Нямам вече хора подръка. Имаше и едно друго обаждане, от „Гар дьо Нор“. Торанс замина за там.

Прииска му се да повърви малко пеш под дъжда. Мина през площад „Анверс“ и се загледа за малко в пейката, на която госпожа Мегре беше чакала, сега цялата обляна във вода. Върху сградата отсреща, на ъгъла на авеню „Трюден“, имаше табелка, на която с големи бледи букви беше изписана думата: ЗЪБОЛЕКАР.

Щеше пак да се върне тук. Имаше толкова много неща, които искаше да направи, но ги отлагаше винаги за после, заради блъсканицата.

Скочи в един автобус. След като стигна пред своята врата, се учуди, че не чува обичайния шум в кухнята, че не усеща никаква миризма. Той влезе, прекоси трапезарията, след като видя, че приборите не са сложени на масата. Най-сетне видя госпожа Мегре, по комбинезон, която тъкмо си сваляше чорапите.

Всичко това до такава степен бе привично за нея, че Мегре дори не можа да измисли какво да каже. Тя избухна в смях, като видя кръглите му от учудване очи.

— Ти си ядосан, Мегре.

В гласа й се чувстваше, че е в добро настроение, граничещо с агресивност, което не беше типично за нея. На леглото лежаха най-хубавата й рокля и празничната й шапка.

— Ще трябва да се задоволиш със студена вечеря. Представи си, толкова бях заета, че нямах време да приготвя нещо. Впрочем напоследък толкова рядко се връщаш да се храниш тук!

Тя седна в дълбокото кресло и взе да разтрива краката си с въздишка на удовлетворение.

— Струва ми се, че през целия си живот не съм ходила толкова дълго!

Той продължаваше да стои пред нея по палто, с мократа шапка на главата. Гледаше я и чакаше, а тя нарочно се бавеше, за да го тормози.

— Започнах от големите магазини, макар че бях почти съвсем сигурна, че е безсмислено. Но знае ли човек. А освен това не исках после да се ядосвам на себе си заради собствената си небрежност. После минах по цялата улица „Ла Файет“, върнах се обратно по улица „Нотър Дам дьо Лорет“ и се разходих по улица „Бланш“ и „Дьо Клиши“. После слязох отново към Операта, все пеша, дори когато започна да вали дъжд. Трябва да ти кажа, че вчера, без да знаеш, вече бях „отметнала“ целия квартал „Де Терн“ и „Шанз-Елизе“. Направих го и от добросъвестност. Понеже предположих, че от тази страна е прекалено скъпо.

Най-сетне той зададе въпроса, който тя очакваше и се опитваше да предизвика от известно време.

— Ти какво търсеше?

— Ами че шапката, разбира се! Ти не разбра ли това досега? Тази история много ме измъчваше. Помислих си, че това не е работа за мъже. Костюмът си е костюм, особено синият костюм. Обаче с шапката е различно, а тази шапка я бях разгледала много добре. Белите шапки са на мода от няколко седмици. Само че една шапка никога не си прилича напълно с друга шапка. Разбираш ли? Нали не се сърдиш, че няма да ядеш топла храна. Донесох салам от италианския магазин, шунка от Парма, гъби в оцет и още един куп различни ордьоври.

— А какво стана с шапката?

— Това интересува ли те, Мегре? Обаче в момента твоята шапка прави локва върху килима. Най-добре ще е да я свалиш.

Очевидно госпожа Мегре беше успяла да научи нещо, понеже в противен случай нямаше да бъде в толкова закачливо настроение и нямаше да си позволи да го дразни по такъв начин. Може би щеше да е по-добре Мегре да изчака, да продължи да се мръщи, понеже това явно й доставяше удоволствие.

Докато тя си обличаше вълнена рокля, той приседна на ръба на леглото.

— Знаех, че не е от някоя от най-известните модни къщи. Затова нямаше смисъл да търся по улица „Дьо ла Пе“, „Сен Оноре“ или по авеню „Матиньон“. Но тези модни къщи не излагат нищо на витрината, така че щеше да се наложи да вляза и да се преструвам на клиентка. Как ме виждаш да пробвам шапки при „Каролин Рьобу“ или при „Роз Валоа“? Обаче не беше и шапка от обикновен магазин, от „Галериите“ или от „Прентан“. Беше нещо по средата. Все пак беше шапка от моден салон, и то от модист, който има вкус. Точно затова обиколих всички малки фирми, най-вече в околностите на площад „Анверс“, но не много далече от него. Видях най-малко сто бели шапки, но се спрях най-накрая на една, в перленосиво, на улица „Комартен“. На фирмата „Елен и Розин“. Беше точно същата шапка, но в друг тон. Сигурна съм, че не греша. Бях ти казала, че шапката на дамата с малкото момче имаше малка воалетка, широка около три-четири пръста, която покриваше само очите. Тази сива шапка имаше същата воалетка.

— Ти влезе ли вътре?

Мегре трябваше да положи усилие, за да не се усмихне, понеже за първи път срамежливата госпожа Мегре се намесваше в разследване. Без съмнение също за първи път тя влизаше в бутик на модистка в района на Операта.

— Това учудва ли те? Може би си мислиш, че прекалено много приличам на „лелка“? Да, влязох там. Страхувах се, че може да е затворено. Попитах по най-естествения начин на света, дали нямат същата шапка в бяло.

Дамата отговори, че нямат. Имали същата в бледосиньо, жълто и маслиненозелено. После добави, че имали и в бяло, обаче я продала преди повече от месец.

— А ти какво направи? — попита той заинтригуван.

— След като поех дълбоко дъх, й казах: „Точно тази видях да носи една от моите приятелки.“ Виждах отражението си в огледалата, понеже целият бутик е в огледала. Лицето ми беше станало тъмночервено.

— Вие познавате графиня Панети? — попита ме тя с учудване, което не беше особено ласкателно.

— Запознах се с нея. Бих искала да я видя отново, понеже успях да намеря информацията, за която ме беше помолила, но загубих адреса й.

— Предполагам, че все още живее в…

Чудеше се дали да продължи. Нямаше пълно доверие в мен. Но не посмя да прекъсне изречението си.

— Предполагам, че все още живее в „Кларидж“^[1].

Госпожа Мегре изгледа своя съпруг тържествуващо и едновременно лукаво. Но въпреки това устните й потрепваха неспокойно. Той изигра ролята си докрай и промърмори:

— Надявам се, че не си ходила да разпитваш портиера на „Кларидж“?

— Не, веднага се върнах тук. Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Достатъчно главоболия ти създадох с тази история, затова се опитах да ти помогна. Сега се надявам, че ще намериш време да хапнеш нещо, преди да вървиш там.

Тази вечеря му напомни първите им общи вечери, когато тя откриваше Париж и се възхищаваше на готовите блюда, които се продаваха в италианските магазини. Беше по-скоро забавление, отколкото вечеря.

— Смяташ ли, че информацията е важна?

— Да, при условие че не си сбъркала шапката.

— В това съм сигурна. Обаче за обувките не бях толкова сигурна.

— Каква е пък сега тази история с обувки?

— Когато една жена седи на пейка в парка, тя, естествено, вижда пред очите си обувките на жената до себе си. Веднъж, когато се загледах внимателно в тях, забелязах, че тя се притесни и се опита да скрие краката си под пейката.

— Защо така?

— Сега ще ти обясня, Мегре. Недей да правиш такава физиономия. Не е твоя вината, че не разбираш нищо от женски работи. Предположи, че една жена, която е свикнала с големите модни къщи, иска да заприлича на жена от дребната буржоазия и да остане незабелязана. Тя си купува готов костюм, което е лесна работа. Тя може също да си купи шапка, която да не е чак толкова луксозна, макар че за шапката не съм толкова сигурна.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че и преди е имала тази шапка, но си е помислила, че достатъчно прилича на останалите бели шапки, които малките буржоазки носят този сезон. Сваля си украшенията. Дотук добре! Обаче с едно нещо ще й бъде трудно да свикне: обувките конфекция. След като човек е свикнал да си купува обувки при най-известните моделиери, краката му се изнежват. Достатъчно често си чувал как стена от болка в краката, за да разбереш, че по природа жените имат нежни крака. И така, дамата остава със старите си обувки, като се надява, че никой няма да забележи. Но това е грешка, понеже аз например гледам най-напред обувките. Обикновено можеш да видиш обратното нещо: хубави, елегантни жени със скъпа рокля или скъпо кожено палто, които носят съвсем евтини обувки.

— Тя със скъпи обувки ли беше?

— Със сигурност бяха обувки, направени по поръчка. Но не разбирам достатъчно, за да установя от коя модна къща са. Други жени сигурно биха могли да определят и това.

След като се нахрани, Мегре, без да бърза, си сипа малка чаша сливова ракия и изпуши почти цяла лула.

— В „Кларидж“ ли отиваш? Нали няма да се върнеш много късно?

Мегре взе такси, слезе точно пред луксозния хотел на „Шанз-Елизе“ и се запъти право към портиерната. Вече беше застъпил нощният портиер, когото познаваше от години. Така беше по-добре, понеже обикновено нощните портиери знаят много повече за клиентите на хотела, отколкото дневните.

Появата му на подобно място винаги имаше един и същи ефект. Както служителите на рецепцията, така и заместник-директорът и дори пиколото на асансьора веднага смръщваха вежди, питайки се какво може да не е наред. В луксозните хотели никак не обичат скандалите, а появата на комисар от Съдебната полиция много рядко означава нещо хубаво.

— Как сте, Беноа?

— Не съм зле, господин Мегре. Американците започват вече да ни докарват пари.

— Графиня Панети още ли е тук?

— Вече има месец, откакто си замина. Искате ли да проверя точната дата?

— Семейството й заедно с нея ли замина?

— Какво семейство?

Нямаше голямо движение. Повечето клиенти на хотела бяха навън — или на театър, или на вечеря. В златистата светлина прислужниците на хотела стояха до мраморните колони. Всички познаваха комисаря и сега отдалеч го наблюдаваха.

— Никога не съм чувал да има семейство. Вече толкова години отсяда тук… и…

— Кажете ми, виждали ли сте графинята с бяла шапка?

— Разбира се. Подариха й една такава само няколко дни преди заминаването.

— А беше ли облечена в син костюм?

— Не. Сигурно имате някаква грешка, господин Мегре. Син костюм има нейната прислужница или камериерката й, ако щете. С една дума, госпожицата, която пътува заедно с нея.

— Никога ли не сте виждали графиня Панети в син костюм?

— Ако я познавахте, никога нямаше да ми зададете този въпрос.

Мегре му подаде за всеки случай снимките на жени, подбрани от Моерс.

— Има ли тук някоя, която да прилича на нея?

Беноа погледна смаяно комисаря.

— Сигурен ли сте, че не бъркате нещо? Показвате ми снимки на жени, които нямат трийсет години, а графинята е почти на седемдесет. Знаете ли какво? Би трябвало да попитате за нея колегите си от Светската полиция, понеже те би трябвало да я познават. Ние тук виждаме най-невероятни неща, нали така? Но мога да ви кажа, че графинята е една от най-оригиналните ни клиентки.

— Кажете ми най-напред знаете ли коя е тя?

— Тя е вдовица на граф Панети, виден италиански индустриалец, занимава се с производство на боеприпаси и с тежка промишленост.

Пътува непрекъснато, живее ту в Париж или в Кан, ту в Египет. Струва ми се освен това, че всяка година прекарва по един сезон във Виши^[2].

— Пие ли?

— Може да се каже по-скоро, че замества водата с шампанско. Няма да се учудя, ако си мие зъбите например с качествено вино! Облича се като младо момиче, гримира се като кукла и прекарва по-голямата част от нощите си по кабаретата.

— А камериерката й?

— Не я познавам много добре. Тя често ги сменя. Тази година за първи път виждам това момиче. Миналата година при нея работеше едно високо червенокосо момиче, масажистка по професия. Понеже тя иска всеки ден да я масажират.

— Знаете ли името на младата жена?

— Глория или нещо подобно. Формулярът вече не е в мен, но името й могат да ви го дадат в канцеларията. Не зная дали е италианка, или просто е от Юга, може би дори от Тулуза.

— Една дребничка брюнетка, нали?

— Да, елегантна, благоприличия, хубава. Рядко я виждах. Тя не живееше в стая за прислугата, а в апартамента. Там се хранеше заедно с господарката си.

— Мъже посещаваха ли я?

— Само зетят идваше да ги види от време на време.

— Кога е идвал?

— Малко преди заминаването им. За датите питайте на рецепцията. Той не живееше в хотела.

— Знаете ли името му?

— Струва ми се, че се казва Кринкер. Чех е или по-скоро унгарец.

— С тъмна коса, доста пълен, на около четирийсет?

— Не. Напротив, много светлорус и много по-млад. Давам му най-много трийсет години.

Разговорът им беше прекъснат от група американки във вечерни рокли, които оставиха ключовете си и поискаха да им повикат такси.

— Но не мога да ви се закълна, че й е истински зет…

— Тя имаше ли… любовни приключения?

— Не знам. Не мога да ви кажа нито „да“, нито „не“.

— Случвало ли се е зетят да прекара нощта тук?

— Не. Обаче излизаха заедно много пъти.

— Заедно с камериерката ли?

— Не, тя никога не излизаше вечер заедно с графинята. Дори никога не съм я виждал в официална рокля.

— Знаете ли закъде са заминали?

— За Лондон, ако добре си спомням. Но почакайте малко. Струва ми се, че си спомних нещо. Ернест! Ела тук, не се бой. Графиня Панети не си ли остави по-едрия багаж?

— Да, господине.

Портиерът взе да обяснява:

— Често нашите клиенти, които трябва да пътуват за дълго или дори за не много дълго време, обикновено оставят една част от багажа си. Имаме специален килер за тази цел. Графинята остави там големите си куфари.

— А не каза ли кога ще се върне?

— Не, доколкото знам.

— Тя сама ли замина?

— Заедно с камериерката си.

— С такси ли заминаха?

— За това ще трябва да попитате дневния ми колега. Можете да го намерите утре сутринта, от осем часа нататък.

Мегре извади от джоба си снимката на Мос. Портиерът й хвърли само един поглед и направи кисела физиономия.

— Този няма да можете да го откриете тук.

— Познавате ли го?

— Патерсон. Познавах го под името Моселаер, по времето, когато работех в Милано, вече има повече от петнайсет години. Той е заведен в картотеката на всички луксозни хотели и няма повече да посмее да се появи там. Знае, че няма да му дадат стая, че няма да му разрешат дори да прекоси хола.

— Не сте ли го забелязвали в последно време?

— Не, но ако го срещнех, най-напред щях да си поискам стоте лири, които ми взе назаем навремето и така и не ми ги върна.

— Дневният ви колега има ли телефон?

— Можете, разбира се, да се опитате да му се обадите във вилата му в Сен Клу. Но той много рядко се обажда. Не обича да го безпокоят вечер. Затова обикновено изключва телефона си.

Той обаче се обади. От апарата се чуваше едновременно музиката от радиоапарата.

— Отговорникът по багажа сигурно ще може да отговори по-точно от мен. Не си спомням да съм й поръчвал такси. Обикновено, когато напуска хотела, аз й купувам билетите за спалния вагон или за самолета.

— Този път не го ли направихте?

— Не. Но чак сега това ми прави впечатление. Възможно ли е да е заминала с частна лека кола?

— Не знаете ли дали зет й, Кринкер, е имал лека кола?

— Разбира се, че имаше. Голяма американска кола в шоколадовокафяво.

— Благодаря ви. Вероятно ще ви посетя утре сутринта.

Мина през рецепцията, където заместник-директорът, в черно сако и раиран панталон, държеше лично да потърси сметката.

— Напуснала е хотела на 16 февруари вечерта. Ето, сметката е пред очите ми.

— Сама ли замина?

— Виждам, че са отбелязани две вечери за този ден. Значи е вечеряла заедно с компаньонката си.

— Ще може ли да ми дадете за малко тази сметка?

Бяха отбелязани ден по ден всички разходи на графинята в хотела. Мегре искаше да ги прегледа на спокойствие.

— Но само при условие, че после ми я върнете! Иначе ще си имаме разправия с господата от данъчното. Всъщност по какъв повод полицията разследва такава личност като графиня Панети?

Загриженият Мегре насмалко да отговори: „Заради жена ми!“

Обаче се овладя и измърмори:

— Все още не знам. Заради някаква история с една шапка.