Метаданни
Данни
- Серия
- Комисар Мегре
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Amie de Mme Maigret, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Евгения Грекова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2017 г.)
Издание:
Автор: Жорж Сименон
Заглавие: Мегре и детегледачката
Преводач: Евгения Грекова
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: Френски
Издание: Второ
Издател: Издателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: Белгийска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Надежда Делева
Технически редактор: Станислав Иванов
Художник: Людмил Веселинов
Коректор: Антония Михайлова; Мери Великова
ISBN: 954-528-690-3; 978-954-528-690-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2721
История
- —Добавяне
Глава четвърта
Приключението на Фернанда
Младият Лапоент беше със зачервени очи и посърнало лице, като човек, на когото му се е наложило да спи на пейка в чакалня от трета класа. Когато Мегре влезе в канцеларията на инспекторите, той хвърли към него поглед, изпълнен с такова отчаяние, че комисарят незабавно го помъкна със себе си в собствения си кабинет.
— Цялата история за „Отел Босежур“ е във вестника — каза мрачно младият мъж.
— Още по-добре! Щях да бъда разочарован, ако не беше там.
Значи Мегре нарочно му беше говорил като на някого от старите, например на Люка или на Торанс.
— За тези хора не знаем почти нищо. Не знаем дори дали наистина са играли роля в тази история. Имаме една жена, едно малко момче, един доста едър мъж и друг, който изглежда по-скоро зле. Дали все още се намират в Париж? Не знаем. Ако все още са тук, те вероятно са се разделили. Ако жената свали бялата си шапка и се раздели с детето, ние вече не можем да я разпознаем. Разбираш ли за какво ти говоря?
— Да, господин комисар. Мисля, че разбирам. Но все пак ми е трудно, като си помисля, че сестра ми е отишла да се види с това момче още вчера вечерта.
— После ще се занимаваш със сестра си. Сега работиш с мен. Статията от тази сутрин ще ги изплаши. Ще стане едно от двете: или ще останат там, където се крият сега, или ще си потърсят по-сигурно място. Но, така или иначе, единственият ни шанс е те да направят нещо, с което да се издадат.
— Да.
В същия момент се обади съдия Досен, за да изрази учудването си от разкритията във вестника. Мегре започна да му обяснява.
— Всички са вдигнати по тревога, господин съдия: гарите, летищата, пансионите, пътната полиция. Горе, в „Съдебна самоличност“, Моерс търси снимки, които биха могли да съответстват на онези, които търсим. Разпитват всички шофьори на таксита. А в случай че нашите тарикати са взели кола под наем, разпитват и собствениците на гаражи.
— Смятате ли, че всичко това е свързано със случая „Стювелс“?
— Все пак това е някаква следа. Имахме толкова много други, които обаче не ни отведоха доникъде.
— Повикал съм Стювелс за разговор тази сутрин, в единайсет часа. Адвокатът му също ще бъде тук, както обикновено. Не ме оставя да разменя дори две думи с него, ако самият той не присъства на разговора.
— Ще ми позволите ли да се кача тук за момент по време на разпита ви?
— Лиотар ще протестира, но вие се качете все пак. Само да не изглежда, че е предварително намислено.
Странна работа, Мегре никога досега не беше срещал този Лиотар. А той се бе превърнал, най-малкото според печата, в нещо като негов личен враг. Тази сутрин вестниците отново бяха публикували коментара на младия адвокат за последното развитие на разследването.
Мегре е полицай от старата школа, от онова време, когато господата от „Ке дез’ Орфевр“ можеха по собствено усмотрение да обработват един човек, докато не си признае от умора, да го задържат на свое разположение седмици наред, да ровят безсрамно в личния живот на хората, с една дума, от онова време, когато всички хитрости се смятаха позволени.
Единствено той не си дава сметка, че за осведомените читатели днес тези хитрости са очевидни трикове.
В края на краищата, за какво става дума?
Той е допуснал да бъде измамен от едно анонимно писмо, съчинено от шегаджия. Наредил е да затворят един честен човек и оттогава е неспособен да открие сериозна улика срещу него.
Продължава да упорства. Вместо да се признае за победен, той се опитва да спечели време, забавлява публиката, повиква госпожа Мегре на помощ, сервира на читателите народен роман с продължение.
Повярвайте ми, господа, Мегре е човек с остарели разбирания!
— Остани с мен, малкият — каза комисарят на младия Лапоент. — Само че вечер, преди да се разделяме, ще ме питаш какво може да разкажеш на сестра си, нали?
— Вече нищо няма да й казвам.
— Ще й кажеш онова, което те помоля да й кажеш. Лапоент му беше станал един вид ординарец. А това беше много полезно, понеже Съдебната полиция все повече заприличваше на нещо като генерален щаб.
Мегре продължаваше да се помещава в кабинета на Люка, Великия Тюрен. От всички етажи пристигаха куриери. Долу, в отдела по надзор на пансионите, неколцина вече проверяваха формулярите от различните хотели. Търсеха да открият някой Левин или каквото и да било нещо, което можеше да се отнася до онази двойка и детето.
Предната вечер в повечето пансиони наемателите бяха неприятно изненадани от събуждането на полицията. Искаха да им покажат документите за самоличност. А заради това се бе наложило на петдесетина мъже и жени, чиито документи не бяха в ред, да прекарат нощта в ареста. Сега те се редяха на опашка, за да минат през лабораторията по антропометрия[1].
По гарите разглеждаха внимателно всички пътници, без тяхно знание. Само два часа след излизането на вестника се започнаха телефонните обаждания. Скоро те станаха толкова много, че Люка трябваше да остави един от инспекторите да се занимава само с това.
Хората бяха забелязали хлапето навсякъде, в съвършено различни кътчета на Париж и неговите покрайнини. Някои го бяха виждали заедно с госпожата с бялата шапка, а други — с господина с чуждестранен акцент.
Внезапно някой минувач се втурваше към най-близкия полицейски регулировчик.
— Елате, елате бързо! Детето е на ъгъла на улицата.
Всичко се проверяваше, трябваше да бъде проверявано, ако искаха да не пропуснат нито един шанс. Трима полицейски инспектори бяха тръгнали в ранни зори да разпитват собствениците на гаражи.
Така че цяла нощ полицаите от Нравствената полиция също се занимаваха със случая. Нали собственичката на „Босежур“ беше казала, че нейният наемател се е прибирал обикновено чак след един часа след полунощ? Трябваше да разберат дали беше постоянен посетител на нощните барове, да разпитват барманите и танцьорките.
След като беше присъствал на „доклада“ в кабинета на шефа, Мегре само ходеше напред-назад, почти постоянно съпровождан от Лапоент. Бродеше из цялата сграда, стигаше до отдела по надзор на пансионите, долу, а после се качваше горе, при Моерс, в „Съдебна самоличност“. Дочуваше по някой телефонен разговор тук, изслушваше по някое показание там.
Беше малко след десет, когато се обади един от шофьорите в „Градски таксита“. Не беше се обадил по-рано, защото бе пътувал извън града, до Дрьо. Закарал дотам една болна госпожа, която не искала да се качва на влак.
Той беше качил в своето такси младата госпожа и хлапето на площад „Сент Огюстен“. Беше абсолютно сигурен в това.
— Къде ги закарахте?
— До ъгъла на улица „Монмартър“ и Големите булеварди.
— Имаше ли там някой, който ги чакаше?
— Не, не забелязах никого.
— А забелязахте ли в каква посока тръгнаха?
— Веднага ги изгубих сред тълпата.
В околностите имаше много хотели.
— Я се обади пак на отдела по надзор на пансионите! — каза Мегре на Лапоент. — Да прекарат през сито целия сектор около кръстовището на „Монмартър“. Ти разбираш ли сега, че ако те не се уплашат, ако не се помръднат от мястото си, ние нямаме никакъв шанс да ги открием?
Торанс, току-що завърнал се от Конкарно, беше отишъл да се разходи в района на улица „Дьо Тюрен“, за да си припомни обстановката, както самият той казваше.
А Жанвие бе изпратил доклада си за проследяването и продължаваше да върви по петите на Алфонси.
Предната вечер той се беше срещал с Лиотар в един ресторант на улица „Ришельо“, където двамата бяха разговаряли спокойно, докато хубаво си хапвали. След това към тях се присъединили две жени, които по нищо не приличали на младата дама с малката бяла шапка. Едната била секретарката на адвоката, висока блондинка с маниери на кинозвезда. Другата си тръгнала заедно с Алфонси.
Двамата заедно отишли на кино, близо до Операта, а после в едно кабаре на улица „Бланш“, където стояли до два часа сутринта.
След това бившият инспектор отвел спътницата си в хотела, в който живее, на улица „Дьо Дуе“.
Жанвие си беше взел стая в същия хотел. Току-що се беше обадил оттам:
— Още не са станали. Чакам.
Малко преди единайсет, докато следваше Мегре, Лапоент за първи път видя на партера на „Ке дез’ Орфевр“ помещения, за които изобщо не знаеше. Бяха минали по един пуст коридор, чиито прозорци гледаха към двора. След като минаха един завой, Мегре се спря и направи знак на младежа да пази тишина.
Една арестантска кола премина през входната арка на затвора и влезе в двора. Трима-четирима полицаи чакаха, пушейки цигари. Други двама слязоха от затворената арестантска кола и изведоха от нея най-напред някакъв едър, простоват мъж с ниско чело. Беше с белезници. Мегре не го познаваше. Не беше се случвало да мине през неговата служба.
После дойде ред да излезе една възрастна жена, крехка на вид, която би могла да работи в някоя църква. Обаче Мегре я беше арестувал вече най-малко двайсет пъти за джебчийство. Тя ситнеше кротко в прекалено широката си рокля след полицая, все едно не се беше случило нищо особено. Сама се запъти към мястото, където се помещаваха кабинетите на съдебните съдии.
Слънцето силно светеше, придавайки синкав оттенък на сенките. Полъхваше на пролет. Вече се дочуваше бръмченето на мухите.
Появи се червеникавата глава на Франц Стювелс, който беше гологлав. Костюмът му бе посмачкан. Той се поспря, като че ли изненадан от силното слънце. Виждаше се как присвива очи зад дебелите стъкла на очилата си. Бяха му сложили белезници, също като на онзи грубиян. Това правило бе спазвано стриктно, след като няколко задържани бяха избягали от същия този двор. А последният от тях го бе направил през коридорите на Съдебната палата.
Леко прегърбеният и отпуснат Стювелс наистина изглеждаше като типичен занаятчия интелектуалец, който чете всичко попаднало му подръка и няма никакво друго увлечение, освен собствената си работа.
Един от пазачите му подаде запалена цигара и той му благодари. Дръпна няколко пъти с удоволствие от нея, изпълвайки дробовете си с въздух и цигарен дим.
Вероятно беше кротък, понеже се държаха учтиво с него, оставиха го спокойно да се разкърши, преди да го поведат към сградата. Той, от своя страна, като че ли не се сърдеше на пазачите си, не проявяваше нито злоба, нито пък безпокойство.
Имаше известна истина в интервюто на адвоката Лиотар. В друго време Мегре щеше да доведе разследването докрай, преди да предаде човека в ръцете на съдебния следовател.
Впрочем, ако не беше адвокатът, притичал се веднага след края на първия разпит, Мегре щеше да се срещне няколко пъти със Стювелс, а това щеше да му даде възможността да го опознае отблизо.
А сега едва го познаваше, понеже беше разговарял на четири очи с книговезеца само за десетина или дванайсет часа, когато не знаеше още нищо нито за него, нито за случилото се.
Рядко бе виждал толкова спокоен задържан с такова самообладание, без това да изглежда преднамерено.
Стювелс очакваше въпросите с леко наведена глава, като че искаше по-добре да ги разбере. Гледаше Мегре така, както би гледал лектор, излагащ твърде сложни идеи. А после размишляваше известно време, след което започваше да говори с кротък, леко приглушен глас. Изреченията му бяха грижливо обмислени, но без да са престорени.
Той не губеше търпение, както правеха повечето задържани. Когато му задаваха един и същи въпрос за двайсети път, той отговаряше на него по същия начин, със забележително спокойствие.
На Мегре му се искаше да го опознае по-добре, обаче от три седмици този човек вече не му принадлежеше. Сега той принадлежеше на Досен, който го викаше на разпит заедно с адвоката му, средно по два пъти в седмицата.
Всъщност Стювелс сигурно беше свенлив човек. А най-интересното беше, че и съдията също беше от срамежливите. След като комисарят видя инициала Г. пред фамилията му, той реши най-сетне един ден да го попита какво е малкото му име. Тогава високият изискан магистрат се беше изчервил.
— Само не казвайте на никого, защото всички отново ще започнат да ме наричат Ангела, както правеха съучениците ми в колежа, а после и във Висшата школа по право. Малкото ми име е Габриел[2]!
— Хайде, ела сега — каза Мегре на Лапоент. — Ще се настаниш в моя кабинет и ще отговаряш на всички обаждания, докато ме няма.
Не се качи веднага горе. Броди известно време из коридорите с лула в зъбите и ръце в джобовете, като човек, който се чувства като у дома си. Стискаше тук-там ръка на някого на минаване.
След като сметна, че разпитът трябва вече да е започнал, той се запъти към отделението, където работеха съдебните следователи, и почука на вратата на Досен.
— Може ли?
— Влезте, господин комисар.
Един мъж стана. Беше дребен и слаб, много слаб, прекалено подчертано елегантен. Мегре веднага го разпозна, тъй като наскоро беше виждал снимката му във вестниците. Беше млад и си придаваше важен вид, за да изглежда по-възрастен. Показваше увереност, която не беше свойствена за възрастта му.
Беше доста хубаво момче, с матова кожа и черна коса. Ноздрите му бяха широки и потрепваха понякога. Гледаше хората в очите, като че ли искаше да ги накара да сведат поглед.
— Господин Мегре вероятно?
— Да, със собствената си персона, адвокат Лиотар.
— Ако търсите мен, нямам нищо против да се видим след разпита.
Франц Стювелс, който остана седнал срещу съдията, просто чакаше. Хвърли само един поглед към комисаря, а после към съдебния секретар, който седеше на края на бюрото с перодръжка в ръка.
— Не търся вас специално. Търся само един стол, представете си.
Той хвана един стол за облегалката и го възседна, като продължаваше да пуши лулата си.
— Тук ли смятате да останете?
— Да, освен ако господин съдията не ме помоли да изляза.
— Останете, Мегре.
— Протестирам. Ако разпитът трябва да продължи при такива обстоятелства, ще направя известни уговорки, тъй като присъствието на полицай в този кабинет очевидно има за цел да впечатли моя клиент.
Мегре едва се сдържаше да не промърмори: „Дрънкай си ги, колкото си щеш!“
Гледаше иронично младия адвокат. Разбира се, той не вярваше на нито една дума, която изричаше. Това беше просто част от неговата игра. По време на всички разпити досега беше предизвиквал инциденти, изтъквайки най-дребните или най-екстравагантните причини.
— Няма такъв правилник, който да забранява на офицер от Съдебната полиция да присъства на един разпит. Така че, ако обичате, ще продължим нататък оттам, докъдето бяхме стигнали.
При все това присъствието на Мегре оказваше влияние върху Досен. Затова му беше необходимо доста време, за да се оправи в записките си.
— Питах ви, господин Стювелс, дали имате навика да си купувате готови дрехи, или си имате шивач.
— Зависи — отвърна задържаният, след като помисли малко.
— И от какво зависи това?
— Аз не обръщам никакво внимание на дрехите. Когато имам нужда от костюм, понякога си купувам готов, но ми се е случвало и да си поръчам.
— И кой ви го уши?
— Преди доста години имах костюм, който ми беше ушил един съсед, полски евреин. Оттогава не съм го виждал повече. Мисля, че отиде да живее в Америка.
— Син ли беше костюмът?
— Не, беше сив.
— Колко време го носихте?
— Две или три години. Не помня точно.
— Ами синият ви костюм?
— Трябва да има вече десет години, откак не съм си купувал син костюм.
— Да, но въпреки това съседите са ви виждали в син, не много отдавна.
— Може да са сбъркали костюма ми с палтото ми.
Наистина в жилището му бяха открили едно палто в морскосиньо.
— А кога си купихте това палто?
— Миналата зима.
— Не е ли странно да си купувате синьо палто, след като имате само един кафяв костюм? Двата цвята не си подхождат особено.
— Не съм суетен.
През цялото време адвокатът Филип Лиотар наблюдаваше Мегре с предизвикателен поглед. Гледаше го толкова втренчено, като че ли искаше да го хипнотизира. А после, както би направил в съда, за да впечатли съдебните заседатели, той вдигна рамене и се усмихна саркастично.
— Защо не си признаете, че намереният в шкафа костюм е ваш?
— Защото не е мой.
— Как си обяснявате факта, че някой е успял да го постави на това място, след като вие, така да се каже, не напускате дома си и след като до вашата стая може да се стигне само през ателието?
— Не си го обяснявам.
— Нека говорим разумно, господин Стювелс. Не ви поставям клопка. Най-малкото за трети път вече засягаме този въпрос. Ако повярваме на вашите думи, някой е влязъл в дома ви без вашето знание, за да остави два човешки зъба сред пепелта в пещта ви. Забележете, че този някой е избрал именно деня, в който жена ви е отсъствала. А за да я накара да отсъства, е трябвало да отиде чак до Конкарно или да изпрати някой свой съучастник, за да й изпрати телеграма, в която се казва, че майка й е болна. Почакайте! Но това не е всичко. Вие не само че сте били сам вкъщи, което не се случва практически никога. Освен това в този ден и на следващия сте запалили такъв огън, че е трябвало вероятно да ходите поне пет пъти до кофите за боклук, за да изхвърлите пепелта. По този въпрос имаме показанията на вашата портиерка, госпожа Салазар, която няма никакви причини да лъже и която е на много удобно място в своята стая, за да следи движението на наемателите си. В неделя сутринта вие сте отишли пет пъти до боклука, носейки всеки път голяма кофа, пълна с пепел. Тя си помислила, че сте правили основно почистване и сте изгорили някакви стари документи. Имаме и други показания — на госпожица Беген, която живее на последния етаж. Тя твърди, че през целия ден в неделя от комина ви непрестанно е излизал дим. Черен дим, както уточни тя. Тя отворила в един момент прозореца си и забелязала, че миришело неприятно.
— Нима в квартала не смятат тази госпожица Беген, която е на шейсет и осем години, за малоумна? — намеси се адвокатът, като смачка цигарата си в пепелника и си избра друга от сребърната си табакера. — Позволете и на мен да обърна вниманието ви върху факта, че в продължение на четири дни температурата в Париж и в околността е била ненормално ниска, както доказва метеорологическият бюлетин за 15, 16, 17 и 18 февруари.
— Да, но това не обяснява наличието на зъбите. Това не обяснява също така наличието на синия костюм в гардероба, нито петната от кръв върху него.
— Вие отправяте обвиненията, така че именно вие трябва да ги доказвате. А не успявате дори да докажете, че този костюм действително принадлежи на моя клиент.
— Разрешавате ли ми да задам един въпрос, господин съдия?
Онзи се обърна към адвоката, който нямаше време да протестира. Понеже Мегре вече се бе обърнал към фламандеца и продължи:
— Кога за първи път чухте да се споменава за адвокат Филип Лиотар?
Адвокатът вече ставаше, за да отговори, но Мегре продължи невъзмутимо:
— Когато свърших да ви разпитвам вечерта след вашия арест, или по-скоро в първите часове на сутринта, и ви попитах дали желаете помощта на адвокат, вие ми отговорихте утвърдително и ми посочихте адвокат Лиотар.
— Най-стриктно право на задържания е да си избере адвоката, който му харесва. Така че, ако този въпрос бъде поставен отново, ще бъда принуден да сезирам Съвета по реда.
— Сезирайте! Сезирайте! Обръщам се към вас, Стювелс. Не ми отговорихте на въпроса. Не би имало нищо изненадващо да споменете името на някой като адвокат Дьо Баро, един прочут адвокат, но случаят не е такъв. Докато бяхте в моя кабинет, вие не направихте справка в никой годишник, не се консултирахте с никого. Адвокат Лиотар не живее във вашия квартал. Сигурен съм, че допреди три седмици името му никога не се беше появявало по вестниците.
— Протестирам!
— Моля ви се. А що се отнася до вас, Стювелс, кажете ми, преди посещението на моя инспектор, сутринта на 21-ви, бяхте ли чували някога името на адвокат Лиотар? Ако го бяхте чували, кажете ми кога и къде.
— Не отговаряйте.
Прегърбен, фламандецът явно се колебаеше, наблюдавайки Мегре през дебелите стъкла на очилата си.
— Отказвате да ми отговорите, така ли? Добре. Ще ви задам друг въпрос. Обаждаха ли ви се на същия този ден, 21-ви, следобеда, за да ви говорят за адвокат Лиотар?
Франц Стювелс все така се колебаеше.
— Или, ако предпочитате, обаждахте ли се на някого по телефона? Ще ви припомня атмосферата на онзи ден, който беше започнал както всеки друг. Беше слънчево и времето беше много меко, така че не бяхте запалили централното отопление. Работехте си обичайната работа пред прозореца, когато се появи моят инспектор и ви попита дали може да разгледа помещенията, изтъквайки случаен претекст.
— Значи си признавате! — намеси се Лиотар.
— Признавам го, адвокате. Не разпитвам вас. Веднага ви е станало ясно, че полицията се интересува от вас, Стювелс. В този момент във вашата работилница е имало кафяв куфар, който обаче не е бил там вечерта, когато сержант Люка е дошъл отново със заповед за обиск. Кой ви се обади? Кого предупредихте? Кой е идвал при вас в интервала между идването на Лапоент и това на Люка? Проверих списъка на хората, на които имате обичай да се обаждате по телефона. Техните телефонни номера са записани във вашето тефтерче. Проверих го лично. Името на Лиотар не фигурира и сред имената на вашите клиенти. Обаче той е идвал при вас онзи ден. Вие ли го повикахте, или някой, когото познавате, ви го изпрати?
— Забранявам ви да отговаряте.
Обаче фламандецът направи нетърпеливо движение.
— Той дойде сам.
— Говорите за адвокат Лиотар, нали?
Тогава книговезецът се огледа край себе си и очите му заискряха, сякаш изпитваше някакво лично удоволствие от това да постави своя адвокат в неудобно положение.
— Да, за адвокат Лиотар.
Онзи се обърна към секретаря, който записваше.
— Нямате право да записвате в протокола тези отговори, които нямат нищо общо със следствието. Аз наистина ходих у Стювелс. Знаех, че има добра репутация. Отидох да го попитам дали може да му поръчам да ми подвърже една книга. Това вярно ли е?
— Да, вярно е!
Но защо, по дяволите, в светлите зеници на фламандеца подскачаше хитро пламъче?
— Ставаше въпрос за екслибрис[3], с герба на нашето семейство — да, точно така, господин Мегре, тъй като моят дядо се е наричал граф Дьо Лиотар. А по-късно, след като бил разорен, той по собствено желание се отказал да използва титлата си. И така, исках да поставя герба на моето семейство и се обърнах към Стювелс. Знаех, че е най-добрият книговезец в Париж, обаче ми казаха, че бил твърде зает.
— Само за вашия герб ли говорихте с него?
— Моля? Струва ми се, че в момента ме разпитвате. Господин съдия, ние тук се намираме във вашия кабинет и не смятам да понасям обидите на един полицай. Още когато се отнасяше за моя клиент, поставих някои предварителни уговорки. Но един член на адвокатурата да бъде…
— Имате ли други въпроси към Стювелс, господин комисар?
— Не, никакви. Благодаря ви.
Интересно нещо. Все така му се струваше, че книговезецът не е ядосан от току-що случилото се и дори го гледа с нова симпатия.
А през това време адвокатът седна отново и грабна някаква папка. Престори се, че е задълбочен в четенето й.
— Можете да ме откриете винаги, когато пожелаете, адвокат Лиотар. Нали знаете къде се намира моят кабинет? Предпоследният отляво, в дъното на коридора.
Мегре се усмихна на съдията, който не се чувстваше много добре, и се запъти към малката вратичка, през която Съдебната полиция се свързваше със Съдебната палата.
Сградата гъмжеше повече от всякога като кошер. Чуваше се звънене на телефони зад вратите, хора чакаха из всички кътчета, инспектори тичаха по коридорите.
— Струва ми се, че ви очакват на вашето бюро, господин комисар.
Когато бутна вратата, видя Фернанда, която разговаряше на четири очи с младия Лапоент. Той седеше на мястото на Мегре и я слушаше, като си водеше бележки. Като го видя, се смути и стана. Жената на книговезеца беше облечена в леко бежово палто с колан и носеше обикновена шапка от същия плат.
— Как е той? — попита тя. — Видяхте ли го? Още ли е горе?
— Той е много добре. Съгласи се, че Лиотар идвал в ателието следобеда на 21-ви.
— Току-що се случи нещо по-сериозно — каза тя. — Умолявам ви преди всичко да приемете насериозно онова, което ще ви кажа сега. Тази сутрин излязох, както обикновено, от дома ни на улица „Дьо Тюрен“, за да му занеса обяда в „Ла Санте“. Нали знаете, нося го в онези малки емайлирани тенджерки. Качих се на метрото на станцията „Сен Пол“, а после се прекачих на станцията „Шатле“. Бях си купила вестника по пътя, но още не бях имала време да го прочета. Имаше едно място за сядане близо до вратата. Настаних се там и започнах да чета статията, за която знаете. Бях оставила тенджерите една върху друга, на пода до мен. Дори усещах топлината им с крака си. Трябва да е бил часът на пристигане на някакъв влак, понеже няколко станции преди Монпарнас във вагона се качиха много хора. Мнозина от тях носеха куфари в ръка. Бях потънала в четене и не обръщах внимание на онова, което става около мен. Изведнъж ми се стори, че някой пипа тенджерите ми. Имах време само да забележа как някаква ръка се опитва да върне металната дръжка на мястото й. Станах и се обърнах с лице към този, който седеше до мен. Пристигахме в Монпарнас, където трябваше да сменям посоката. Почти всички слизаха там. Не знам как успя да го направи, но обърна всички тенджерки и се измъкна на перона, преди да мога да видя лицето му. Цялата храна се изля на земята. Донесох ви всички тенджерки. Всички са почти празни, с изключение на онази, която е най-отдолу. Погледнете сам. Има метална рамка с дръжка, с помощта на която са закачени една за друга. Цялото това нещо не може да се отвори от само себе си. Сигурна съм, че някой ме е следил и се е опитал скришом да сложи отрова в храната, която беше за Франц.
— Занеси това в лабораторията — каза Мегре на Лапоент.
— Може би няма да открият нищо, понеже, за нещастие точно в най-горната са се опитали да сложат отровата, а тя е празна. Но въпреки това вие ми вярвате, нали, господин комисар? Вече трябва да сте се убедили, че съм искрена с вас.
— Винаги ли?
— Да, доколкото е възможно. Този път става дума за живота на Франц. Някой се опитва да го убие. Тези мръсници са искали да ме използват, без аз да знам това.
Думите й бяха изпълнени с горчивина.
— Само ако не бях толкова погълната от вестника, сигурно щях да забележа този човек. Единственото, което знам, е, че носеше шлифер приблизително в същия цвят като моето палто, а черните му обувки бяха доста износени.
— Млад ли беше?
— Не особено млад. Но не и стар. Беше на средна възраст. Или по-скоро, човек без възраст, ако знаете какво искам да кажа. Имаше едно петно върху шлифера му, близо до рамото. Забелязах го, докато се промушваше между хората.
— Висок? Слаб?
— Не, по-скоро нисък. Най-много среден ръст. Приличаше на плъх, ако искате да знаете моето впечатление.
— А сигурна ли сте, че никога не сте го виждали?
Тя се замисли.
— Не, не съм. Не ми напомня никого.
После промени мнението си и каза:
— Сега си спомням. Точно четях статията за онази история с младата госпожа и малкото момче и за „Отел Босежур“. Той ми напомняше за един от онези двамата. Онзи, за когото собственичката на хотела беше казала, че й приличал на търговец на пощенски картички. Нали няма да ми се смеете?
— Не.
— Нали не смятате, че си измислям?
— Не.
— Мислите ли, че са се опитали да го убият?
— Възможно е.
— Какво ще правите сега?
— Още не знам.
Лапоент се върна и съобщи, че лабораторията няма да може да изпрати доклада си, преди да минат няколко часа.
— Смятате ли, че е по-добре да се задоволи със затворническата храна?
— Ще бъде по-предпазливо.
— Той ще се чуди защо не съм му пратила храната. Ще го видя чак след два дни, на свиждането.
Тя не плачеше, не се превземаше. Обаче тъмните й очи, с много черни кръгове около тях, бяха пълни с тревога и отчаяние.
— Елате с мен.
Той намигна на Лапоент, а после я поведе по стълбища и по коридори, които постепенно ставаха все по-пусти. С доста усилия успя да отвори едно малко прозорче, което гледаше към двора. Там чакаше една затворническа кола.
— Той скоро ще слезе. Извинете ме, но аз ще тръгвам. Горе имам много работа…
Показа й с ръка горния етаж на сградата.
Тя го изпрати с очи, невярваща. После се вкопчи с две ръце в решетките и се опита да открие от толкова далече мястото, откъдето щеше да се появи Стювелс.