Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret chez le ministre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2017 г.)

Издание:

Автор: Жорж Сименон

Заглавие: Мегре при министъра

Преводач: Евгения Грекова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Второ

Издател: Издателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Белгийска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Станислав Иванов

Художник: Людмил Веселинов

Коректор: Антония Михайлова; Мери Великова

ISBN: 954-528-659-8; 978-954-528-659-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2722

История

  1. —Добавяне

Шеста глава
Обядът в ресторант „Филе от калкан“

Преди да звънне на първата врата, изведнъж нещо му хрумна. Обърна се към Лапоент, който тъкмо в този момент посягаше към копчето на звънеца.

— Не си ли жаден?

— Не, шефе.

— Добре, ти започвай. Ще се върна след малко.

Разбира се, в краен случай можеше да се обади по телефона и от жилището на портиерката за онова, което му бе хрумнало. Обаче не му се искаше да говори пред свидетели, а още повече му се щеше да пийне нещо — например чаша бяло вино.

Първо трябваше да измине стотина метра, за да открие малка кръчма, където освен собственика нямаше жива душа.

— Чаша бяло — поръча си той.

После се поправи.

— Не, по-добре перно.

То подхождаше повече не само на настроението му, но и на времето, и на миризмата в тази малка чистичка кръчма, където като че ли никой никога не влизаше.

Изчака да му донесат поръчката. После отпи половината от чашата си, преди да тръгне към телефонната кабина.

Когато човек прочете във вестниците разказа за някое следствие, му се струва, че полицията следва някаква права линия, че още от самото начало знае накъде се е насочила. Събитията следват определена логика, също като появата и изчезването на действащите лица в добре написаната театрална пиеса.

В полицията хората рядко говорят за безсмисленото тичане напред-назад, за досадното търсене напосоки, които ги отвеждат до задънена улица, за проучванията, които трябва да правят наслуки, наляво и надясно.

Мегре не би могъл да се сети за нито едно разследване, което в един или друг момент да не е започвало да зацикля.

Тази сутрин той не бе имал време да получи информация в Съдебната полиция от Люка, Жанвие и Торанс. Предната вечер ги бе натоварил със задачи, които тази сутрин вече му изглеждаха без значение.

— Съдебната полиция ли е? Може ли да ме свържете с Люка? Ако го няма, свържете ме с Жанвие.

На другия край на жицата се чу гласът на Люка.

— Вие ли сте, шефе?

— Да, аз съм. Най-напред, можеш ли да си запишеш една спешна задача? Ще трябва да откриеш снимка на Пикмал, онзи тип от Висшата строителна школа. Няма смисъл да търсиш в хотелската му стая. Бих се изненадал, ако в Школата няма някоя групова снимка, от онези, които се правят в края на годината. Нашите хора от „Съдебна самоличност“ биха могли да открият нещо с нейна помощ. Нека действат колкото се може по-бързо. Още има време някоя от снимките да излезе в следобедните вестници. Нека я предадат и на всички полицейски управления. И да не пропусна нещо. Покажи я на нашите от Съдебномедицинския институт. Нека и там да й хвърлят един поглед.

— Всичко е ясно, шефе.

— Има ли нещо ново при теб?

— Да, открих въпросната Марсела, която всъщност се нарича Марсела Люке.

Всъщност Мегре вече беше изоставил тази следа, но не искаше да създава у Люка чувството, че се е трудил напразно.

— Добре, казвай!

— Работи като коректорка на изпитателен срок в печатницата „Дьо Кроасан“, в нощния екип. Обаче там не се отпечатват вестници като „Ла Рюмьор“, нито пък „Льо Глоб“. Чувала е за Табар, обаче не го познава лично. Никога не е виждала Маскулен.

— Говори ли лично с нея?

— Черпих я едно кафе със сметана на улица „Монмартър“. Свястна жена е. Живяла е винаги сама, преди да срещне Фльори, а после се влюбила в него. Дори и сега продължава да е влюбена. Не му се сърди за това, че я е изоставил. Така че, ако утре той пожелае тя да се върне при него, ще се върне, без да го упреква за нищо. Смята, че той е голямо дете, което има нужда от помощ и обич. Тя смята също, че макар да е способен да лъже на дребно, както правят децата, не може да извърши голяма подлост.

— Жанвие някъде наблизо ли е?

— Да.

— Дай ми да говоря и с него.

Но Жанвие нямаше нищо ново да каже. Беше стоял като паметник срещу сградата на улица „Вано“ чак докато Торанс не бе дошъл да го смени, някъде около полунощ.

— Бланш Ламот се върна пеш, сама, към единайсет часа вечерта, и се качи в жилището си, където остана да свети за около още половин час.

— Нямаше ли в околностите някой от онези, от улица „Де Сосе“?

— Не, нямаше никой от тях. Можех да преброя на пръсти минувачите, които се връщаха вкъщи от кино или от театър.

А пък Торанс бе прекарал още по-спокойна нощ. През цялата нощ беше видял само седмина минувачи по улица „Вано“.

— Лампите светнаха в шест часа сутринта. Предполагам, че става рано, за да свърши домакинската си работа. Излезе от къщи в осем и десет и тръгна към булевард „Сен Жермен“.

Мегре отиде до бара да си довърши перното. И тъй като беше много леко, поръча си още едно, докато пълнеше лулата си.

Когато се върна в сградата на булевард „Пастьор“, чу, че Лапоент вече е стигнал до третия апартамент. Така че започна спокойно своята част от работата.

Когато трябва да разпитваш хора, понякога отнема много време. По това време на деня двамата мъже намираха само жени, заети с домакинството си. Първата им мисъл беше да затворят вратата под носа им, тъй като ги вземаха за търговци на някакви домакински уреди или за осигурителни агенти. При думата „полиция“ всички очевидно изпитваха едно и също отвращение.

Докато им говореха, мислите им бяха другаде: или си мислеха за яденето, оставено на печката, или за бебето, което играеше на пода, или за прахосмукачката, която продължаваше да работи нахалост. Някои се притесняваха от това, че са ги изненадали с небрежен външен вид, и оправяха машинално косите си.

— Опитайте се да си спомните нещо да се е случило във вторник сутринта…

— Вторник, чакайте… да…

— Случайно да сте отваряли вратата си някъде между десет часа и обяд, например?

Оказа се, че първата, на която Мегре задаваше въпроси, не си е била вкъщи във вторник, а в болницата, където са оперирали сестра й. Втората беше млада и държеше малко дете на ръце, като го опираше на ханша си. Тя пък непрестанно бъркаше двата дни, вторник и сряда.

— Да, бях тук. Винаги съм си вкъщи сутрин. Ходя на пазар късно следобед, след като мъжът ми се върне.

— Отваряли ли сте случайно на някого вратата в онзи ден?

Трябваше с безкрайно търпение да ги връща постепенно в атмосферата на онзи вторник. Защото, ако ги попиташе някой просто така, изневиделица: „Виждали ли сте в асансьора или по стълбището човек, който не живее тук, в сградата, и който се е качвал на четвъртия етаж?…“, всички те съвсем добросърдечно щяха да отговорят: „Не“, без дори да си направят труда да помислят.

На третия етаж Мегре настигна Лапоент, понеже никой не му беше отворил в апартамента на втория отляво.

Наемателите съответстваха на облика на самата сграда, живееха, откъснати от другите, своя кротък семеен живот, който като че нямаше история. Да, миризмата на различните етажи беше различна, цветът на тапетите беше различен, но всичко това бе част от една и съща трудолюбива и честна прослойка от населението, която винаги малко се е плашела от полицията.

Мегре тъкмо спореше с една глуха стара дама, която не го бе поканила да влезе в апартамента. Трябваше да й повтаря всеки въпрос по няколко пъти. Чуваше как Лапоент говори зад вратата отсреща.

— Защо според вас трябва да съм отваряла вратата на някого? — викаше в този момент глухата. — Да не би тази злобарка, портиерката, да ме обвинява, че дебна наемателите тук?

— Моля ви, госпожо, никой не ви обвинява абсолютно в нищо.

— А защо тогава полицията идва тук, при мен, и ми задава въпроси?

— Опитваме се да разберем дали един мъж…

— Какъв мъж?

— Един мъж, когото не познаваме, но когото търсим.

— Кого търсите?

— Един мъж.

— Какво е направил?

Той продължаваше да се мъчи да й обясни, когато вратата отсреща се отвори. Само с един знак Лапоент съобщи на Мегре, че е открил нещо, след което комисарят внезапно се сбогува с ядосаната стара жена.

— Запознайте се, шефе. Това е госпожа Годри. Съпругът й работи в банка на булевард „Дез’ Италиен“. Синът й е на пет години.

Мегре забеляза детето, което стоеше зад майка си и с две ръце се държеше за роклята й.

— Понякога сутрин тя пращала хлапето да купи нещо наблизо, в някой от магазините, но само в тези, които са от отсамната страна на булеварда.

— Не му разрешавам сам да пресича улицата. Винаги оставям вратата полуотворена, след като излезе. Така че онзи вторник сутрин…

— Чухте ли да се качва някой по стълбището?

— Да. Чаках Боб да се върне. За миг си помислих, че е той. Повечето хора се качват с асансьора, но аз още не му разрешавам.

— Но аз вече мога! — заяви хлапето. — Вече знам как се движи.

— Да, а после беше наказан. С една дума, хвърлих един поглед тъкмо когато някакъв мъж се качваше по стълбището и тръгна нагоре, към четвъртия етаж.

— Колко беше часът?

— Някъде около десет и половина. Точно бях сложила яденето да се готви.

— Този мъж заговори ли ви?

— Не. Най-напред го видях само в гръб. Носеше доста леко бежово палто, може би габардинено, не обърнах особено внимание. Беше с широки рамене и доста дебел врат.

Тя хвърли поглед към врата на Мегре.

— На мен ли приличаше?

Тя се поколеба и се изчерви.

— Не, не точно. Той беше по-млад от вас. Някъде около четирийсет според мен. Забелязах лицето му чак след като стигна до завоя на стълбището. Той също ми хвърли един поглед и като че не остана доволен от това, че съм там.

— Спря ли на четвъртия?

— Да.

— Звъня ли на някоя от вратите?

— Не. Влезе в апартамента на господин Поен, макар че му трябваше известно време, за да отключи.

— Все едно че опитва различни ключове, така ли?

— Не мога да кажа това, но като че не беше свикнал с ключалката.

— Видяхте ли го на връщане?

— Не го видях, понеже този път той беше взел асансьора.

— Колко се забави?

— По-малко от десет минути.

— Вие през цялото това време ли стояхте на стълбищната площадка?

— Не. Само че Боб още не се беше прибрал и вратата стоеше полуотворена. Чух, че асансьорът се качва, спира на четвъртия етаж и после слиза обратно надолу.

— Можете ли да ни го опишете, като изключим телосложението му?

— Трудно ми е. Имаше по-скоро здрав цвят на лицето, като човек, който обикновено се храни добре.

— Носеше ли очила?

— Не, струва ми се. Сигурна съм, че нямаше.

— Да е пушел лула или цигара?

— Не… Чакайте малко… Почти съм сигурна, че пушеше пура… Това ми направи впечатление, понеже моят зет…

Всичко това, заедно с пурата, съответстваше на описанието, което им беше дал собственикът на ресторанта от улица „Жакоб“ на онзи мъж, който бе спрял Пикмал. Можеше да отговаря и на описанието на непознатия, който се беше качил в апартамента на госпожица Бланш, на улица „Вано“.

След няколко минути Мегре и Лапоент се озоваха на тротоара.

— Къде отиваме сега?

— Остави ме на Кея, а ти върви след това на улица „Вано“ и на улица „Жакоб“, за да се опиташ да разбереш дали този мъж случайно не е пушел пура.

Когато влезе в кабинета си, Люка вече беше успял да намери снимка, на която да го има Пикмал. Той беше на втори план за съжаление, но снимката беше достатъчно ясна, за да успеят специалистите от „Съдебна самоличност“ да изкарат нещо от нея.

Нареди да предупредят директора на Съдебната полиция, че иска да говори с него, а после прекара около половин час, за да го запознае с текущите събития.

— Сега тази история взе да ми харесва повече! — въздъхна шефът, след като Мегре свърши разказа си.

— На мен също.

— Ще бъда още по-спокоен, когато разберем кой е този мъж, ако изобщо разберем това някога.

И двамата си бяха помислили едно и също нещо, но и двамата предпочетоха да не го споменават. Беше ли възможно този тип, чиито следи улавяха вече за трети път, да е просто един от хората от Националната сигурност?

Мегре имаше добри приятели там. Познаваше по-отблизо Катру, на чийто син бе станал кръстник, но се колебаеше дали да му се обади. Понеже, ако Катру знаеше нещо, той рискуваше доста силно да го злепостави.

Съвсем скоро снимката на Пикмал щеше да се появи в следобедните вестници. Нямаше ли някаква ирония във факта, че в същия този момент човекът, когото търсеше Съдебната полиция, може би се намираше в ръцете на Сигурността? Може би тя го бе отстранила временно, защото той знаеше прекалено много? А може би го бяха завели на улица „Де Сосе“, за да го накарат да разкаже всичко, което знае?

Сега вестниците щяха да съобщят, че Съдебната полиция, и по-специално Мегре, се занимава с това разследване. Щеше да бъде много хитър ход от страна на Сигурността да го остави да започне разследването, а после след няколко часа да съобщи, че е задържала Пикмал.

— Вие, разбира се, сте убеден — продължи шефът, — че Поен е честен човек и не крие нищо от вас?

— Бих се заклел в това.

— И в онези, които са около него ли?

— Да, поне така ми се струва. Направих справки за всеки от тях. Разбира се, не знам всичко за живота им. Обаче от онова, което знам, ми се струва, че трябва да търсим другаде. Писмото, което ви показах…

— Имате предвид Маскулен?

— Няма съмнение, че той е замесен във всичко. Писмото е доказателство за това.

— И какво смятате да правите?

— Сигурно това няма да ми помогне по никакъв начин, но имам желание да го видя малко по-отблизо, без никаква определена причина. Достатъчно е да отида да обядвам в ресторанта „Филе от калкан“, на площад „Де Виктоар“, където, както твърдят, той правел съвещанията си.

— Добре, но внимавайте.

— Имам го предвид.

Той мина през канцеларията на инспекторите, за да даде някои инструкции. Лапоент току-що се бе върнал.

— Е, кажи какво стана с пурите?

— Странното е, че именно жена е забелязала тази подробност. Собственикът на бистрото не може да каже дали мъжът е пушел лула, пура или цигара, макар че е бил в продължение на повече от четвърт час в заведението му. Но все пак смяташе, че по-скоро е пушел пура. Докато портиерката на госпожица Бланш е категорична.

— Значи все пак е пушел пура?

— Не, цигара. Дори е хвърлил фаса си на стълбището и го е смачкал с крак.

Беше вече един часът, когато Мегре влезе в прословутия ресторант на площад „Де Виктоар“. Имаше леко неприятно чувство. Като обикновен служител никак не беше разумно да се мери с човек като Маскулен.

Всъщност не разполагаше с нищо конкретно срещу него, освен с кратка бележка, която депутатът би могъл да обясни по сто приемливи начина. Маскулен беше тук на свой собствен терен, докато Мегре изглеждаше като натрапник. Метрдотелът го наблюдаваше как се приближава, но без да си направи труда да го посрещне.

— Имате ли свободна маса?

— За колко души?

— Сам съм.

Повечето маси бяха заети. Чуваше се сдържаният шум от множество разговори, придружен от звука на вилиците и чашите. Метрдотелът се огледа наоколо, а после се приближи до една маса, по-малка от останалите, която беше скрита зад вратата.

Бяха свободни още три маси. Но ако комисарят бе попитал за тях, сигурно щяха да му отговорят, че са запазени, и това беше твърде вероятно.

Най-сетне, след като й направиха знак, гардеробиерката дойде да вземе палтото и шапката му. След това трябваше дълго да чака, докато дойдат да вземат поръчката му, така че имаше време да огледа цялата зала.

Ресторантът се посещаваше от важни личности, а сега, на обяд, имаше само мъже — финансисти, известни адвокати, журналисти, политици. Всички се движеха горе-долу в една и съща среда, затова се познаваха и се поздравяваха отдалече.

Някои бяха познали комисаря и вероятно говореха тихо за него.

Жозеф Маскулен беше седнал в десния ъгъл на залата, на скамейката, заедно с адвоката Пинар, известен почти колкото депутата заради яростта, която влагаше в своите защитни речи.

Третият сътрапезник беше седнал с гръб към Мегре. Беше мъж на неопределена възраст, с тесни рамене и редки сиви коси, сресани назад. Чак когато по едно време се обърна в профил, комисарят позна Совгрен, шурей на Нику, чиято снимка беше виждал по вестниците.

Маскулен, който в момента ядеше пържола, вече беше забелязал присъствието на Мегре и втренчи поглед в него, все едно че в залата нямаше нищо друго интересно за гледане. Най-напред в очите му се появи любопитство, а после се запали малко иронично пламъче. Накрая като че започна да се забавлява и само очакваше какви ще бъдат по-нататъшните действия на комисаря.

Той успя най-сетне да поръча обеда си, взе си половин бутилка червено вино и продължи да пуши лулата си, отвръщайки на упорития поглед на депутата. Разликата между тях бе в това, че, както винаги в подобни случаи, погледът на Мегре изглеждаше празен. Все едно че онова, което той гледаше така втренчено, бе също толкова безлично и безинтересно, като бяла стена. Изглеждаше, че не мисли за нищо друго, освен за калкана от Диеп, който току-що си бе поръчал.

Далеч не му бяха известни всички подробности около историята с Нику и неговото предприятие. Според слуховете неговият шурей Совгрен, който преди сватбата на сестра си преди десетина години бил обикновен надничар, всъщност само на думи бил влязъл в обществото. Имал канцелария на улица „Дьо ла Репюблик“, недалече от тази на Нику. Канцеларията му била разкошна и просторна, но Совгрен прекарвал в нея по цели дни, чакайки посетители без особено значение, които му изпращали само и само за да му създадат работа.

Щом като Маскулен открито го бе приел на своята маса, би трябвало да има основания за това. А дали адвокат Пинар беше там, защото защитаваше интересите на Совгрен?

Директорът на един от големите вестници се спря на излизане пред Мегре, за да му стисне ръка.

— Все така на работа, а? — попита го той.

И понеже комисарят се престори, че не разбира въпроса, додаде:

— Струва ми се, че никога не съм ви виждал тук.

Погледът му се насочи към ъгъла, където седеше Маскулен.

— Не знаех, че Съдебната полиция се занимава с този род разследвания. Успяхте ли да откриете Пикмал?

— Не още.

— Значи продължавате да търсите доклада „Калам“, така ли?

Това беше казано с подигравателен тон, все едно че докладът „Калам“ съществуваше единствено във въображението на определени хора. Или все едно че Мегре никога нямаше да го открие.

— Да, търсим — отвърна кратко той.

Журналистът отвори уста да каже нещо, но не го каза и излезе, след като му помаха сърдечно с ръка. На вратата почти се сблъска с влизащия отвън. Мегре вероятно нямаше да го забележи, ако не беше изпратил събеседника си с поглед.

Тъкмо в момента, когато буташе втората врата, мъжът забеляза комисаря през стъклото и на лицето му се изписа известно смущение. При други обстоятелства той би трябвало да поздрави Мегре, когото познаваше от години. Наистина, понечи да го направи, хвърли колеблив поглед към масата на Маскулен и, надявайки се може би, че Мегре не е успял да го разпознае, внезапно се обърна кръгом и изчезна.

Маскулен, от своя страна, много добре бе видял разигралата се сцена, макар че по лицето му на стар покерджия не се бе появил ни най-малък признак за това.

Защо Морис Лаба бе дошъл във „Филе от калкан“ и защо се беше обърнал кръгом, след като беше забелязал Мегре в ресторанта?

В продължение на десетина години Лаба бе работил в една от службите на улица „Де Сосе“. Освен това по едно време, макар че то бе доста кратко, се твърдеше, че имал влияние върху министъра.

После внезапно стана известно, че е подал оставката си, а след това — че не е направил това по собствено желание, а за да избегне по-сериозни неприятности.

Оттогава насам постоянно се движеше близо до средите, които посещаваха места като ресторанта „Филе от калкан“. Не беше отворил своя собствена полицейска агенция, както правеха други в неговия случай. Не беше известно нито дали работи, нито откъде получава средства. Освен жена си и децата си имаше и любовница в един апартамент на улица „Дьо Понтио“, с двайсет години по-млада от него, която сигурно му струваше доста скъпо.

Мегре се замисли дотолкова, че почти не изпита онази наслада от калкана от Диеп, каквато той заслужаваше. Тъй като върху инцидента с Лаба наистина си заслужаваше да се замисли човек.

Не беше ли съвсем естествено да си помисли, че бившият полицай беше дошъл в ресторанта „Филе от калкан“, за да се срещне именно с Маскулен? Лаба беше именно онзи човек измежду хиляди други, който можеше да бъде натоварван с някои съмнителни в една или друга степен задачи. А вероятно все още имаше приятели на улица „Де Сосе“. Дали, като се беше измъкнал по този начин, той се надяваше, че Мегре не е имал време да го разпознае? Дали Маскулен, когото Мегре не можеше да наблюдава в този момент, му бе направил знак да не влиза?

Ако Лаба беше на около четирийсет години, беше малко по-пълничък и пушеше пура, комисарят щеше да е убеден, че току-що е открил мъжа, влизал в апартаментите на булевард „Пастьор“ и на улица „Вано“ и отвлякъл Пикмал.

Обаче Лаба беше едва на трийсет и шест. Освен това беше корсиканец и напълно приличаше на такъв. Понеже беше дребен и слаб, носеше обувки с високи токове, за да изглежда по-висок, и имаше черни, завити като запетайки мустаци. И най-сетне, от сутрин до вечер пушеше цигари, за което свидетелстваха пожълтелите му пръсти.

При все това неговата поява бе повела мислите на Мегре в нова посока. Сега той се ядосваше на себе си за това, че не беше насочил вниманието си върху онези от улица „Де Сосе“. Навремето и Лаба бе част от тях, но сега вече не. В Париж имаше десетина бивши полицаи като него, от които Сигурността е трябвало да се отърве поради приблизително еднакви причини.

Мегре реши да нареди след малко да му направят списък на тези хора. Дори понечи тутакси да се обади по телефона на Люка. Но, колкото и да беше странно, не го направи, понеже не му се щеше да прекоси цялата зала под подигравателния поглед на Маскулен.

Той не си беше поръчал десерт и сега пиеше кафето си. Мегре също не си поръча десерт, а само кафе и чашка ракия. Взе да пълни лулата си, докато си припомняше лицата на онези, които бе познавал навремето от улица „Де Сосе“. Чувстваше се донякъде като човек, който се опитва да си припомни някакво име. То вече е на езика му, но въпреки това все не успява да си го спомни.

Веднага щом като му бяха заговорили за пълния мъж и особено откакто бе станало въпрос за пурата, нещо като че ли беше изскочило в паметта му.

До такава степен беше потънал в мислите си, че едва забеляза как Маскулен става, леко избърсва устни със салфетката си и казва няколко думи на сътрапезниците си. Всъщност Мегре го забеляза чак след като онзи стана, побутна масата, за да мине, и най-сетне спокойно се насочи към него. Но го гледаше така, като че ли това изобщо не го засягаше.

— Ще разрешите ли, Мегре? — попита го Маскулен, като хвана облегалката на стола срещу Мегре.

Лицето му бе сериозно, само ъгълчето на устната му потрепваше, но това бе може би само нервен тик.

Мегре като че се смути, но само за миг. Не беше очаквал това. Никога не беше чувал гласа на Маскулен: беше нисък и приятен. Носеха се слухове, че именно заради този глас и въпреки непривлекателното му лице на велик инквизитор някои жени си оспорвали местата в Камарата, когато се очаква той да вземе думата.

— Какво странно съвпадение, че сте дошли тук точно днес. Тъкмо се канех да ви се обадя по телефона.

Мегре остана безучастен. Доколкото е възможно, се опита да затрудни задачата му. Обаче депутатът като че ли не се смути от неговото мълчание.

— Едва сега научих, че вие се занимавате с разследването на Пикмал и на доклада „Калам“.

Говореше полугласно заради обядващите край тях. Погледите на мнозина бяха насочени към тях.

— Не само искам да ви предоставя някои важни сведения, но смятам, че би трябвало да направя официално изявление. Ще може ли малко по-късно днес да изпратите някой от вашите инспектори в Камарата, за да си го запише? Всеки би могъл да го упъти къде да ме открие.

Мегре все така не трепваше.

— Става дума за онзи Пикмал. Миналата седмица се случи така, че се срещнах с него.

В джоба на Мегре беше писмото на Маскулен и сега той започна да разбира защо изпитва нужда да говори с него.

— Вече не си спомням точно кога моят секретар ми даде да прочета едно от многобройните писма, които получавам всеки ден и на които той трябва да отговаря. Беше подписано от някой си Пикмал, имаше адреса на някакъв хотел на улица „Жакоб“. Забравил съм името му, но мисля, че беше името на някоя провинция, ако не се лъжа.

Без да сваля поглед от него, Мегре пийна глътка кафе и отново взе да подръпва леко от лулата си.

— Както вероятно предполагате, всеки ден получавам по неколкостотин писма от всякакъв род хора: луди, смахнати и просто честни хорица, които ми съобщават за злоупотреби. А задача на моя секретар — достоен млад човек, в когото имам пълно доверие — е да отделя най-важното.

Защо ли, докато изучаваше лицето на своя събеседник, Мегре внезапно се запита дали Маскулен беше хомосексуалист? Никога не се бяха появявали слухове от този род по негов адрес. Ако беше вярно, той го прикриваше много старателно. Комисарят си помисли, че това би обяснило някои черти на характера му.

— Писмото на Пикмал ми се видя искрено. Сигурен съм, че щеше да ви направи същото впечатление, ако можех да го намеря. Понеже смятам, че съм длъжен да ви го изпратя. Той пишеше, че е единственият човек в Париж, който знае къде се намира докладът „Калам“ и е в състояние да го вземе оттам. Добавяше, че се обръща към мен, а не към някой официален орган, защото знае, че прекалено много хора са заинтересувани да потулят цялата работа, а аз съм единственият, в когото той има пълно доверие. Извинете, че ви повтарям неговите думи. Написах му набързо една бележка, за да му определя среща.

Мегре извади спокойно портфейла от джоба си и извади от него писмото с антетката на Камарата. Само му го показа, без да го подава през масата, въпреки че Маскулен посегна да го вземе.

— Това ли е бележката ви?

— Да, предполагам. Струва ми се, че разпознавам почерка си.

Не попита по какъв начин Мегре се е сдобил с писмото и не показа никаква изненада. Само отбеляза:

— Виждам, че сте в течение. И така, срещнах се с него в „Брасри дю Кроасан“, която се намира недалеч от печатницата и където обикновено определям срещите си вечер. Стори ми се прекалено възбуден. Дадох му възможност да се изкаже.

— Той каза ли ви, че въпросният доклад е у него?

— Не, не каза точно това. Този род хора никога не вършат нещата по обикновения начин. Те имат нужда от атмосфера на съзаклятничество. Каза ми освен това, че работи във Висшата строителна школа и понякога е работил като помощник на професор Калам. Струвало му се, че знае къде се намира докладът, който той написал навремето по повод санаториума в Клерфон. Разговорът ни не продължи повече от десет минути, понеже трябваше да чета коректурите на статията си.

— Донесе ли ви след това доклада?

— Не, повече не го видях. Той предложи да ми го даде в понеделник или вторник, най-късно в сряда. Аз му отговорих, че поради причини, които сигурно разбирате, изобщо не желая документът да минава през моите ръце. Този доклад е истински динамит. Днес вече имаме доказателство за това.

— Препоръчахте ли му да го повери в ръцете на някого?

— Да, на шефовете си.

— Тоест, на директора на Висшата строителна школа, така ли?

— Струва ми се, че не съм уточнявал на кого. Може и да съм споменал думата „министерство“, която съвсем естествено ми е минала през ума.

— Не се ли е опитвал да се свърже по телефона с вас?

— Доколкото ми е известно, не.

— Нито да се срещне с вас?

— Дори и да го е направил, не е успял. Понеже, както вече ви казах, след това изобщо не съм чул за него, освен онова, което пишеше във вестниците.

Изглежда, е последвал съвета ми, като малко го е преувеличил, след като е отишъл право в министерството. Веднага след като научих за изчезването му, реших да ви осведомя за случилото се. Сега вече го направих. Като се имат предвид възможните последици от цялата тази афера, предпочитам моето изявление да бъде записано както следва. Така че, ако днес следобед…

Нямаше какво да се прави. Мегре беше принуден да му изпрати някой да запише неговите показания. Мегре беше сигурен, че инспекторът щеше да намери Маскулен в обкръжението на неколцина негови колеги, както и на журналисти. Нима това не бе един от начините да се отправи обвинение срещу Огюст Поен?

— Благодаря ви — промърмори само той. — Ще направя необходимото.

Маскулен като че леко се смути, все едно бе очаквал да се случи нещо друго. Да не би да си беше представял, че комисарят ще му задава неприятни въпроси или ще започне да проявява по един или друг начин своето недоверие?

— Просто изпълнявам своя дълг. Ако можех да предвидя, че събитията ще вземат такъв обрат, щях да ви съобщя за всичко това по-рано.

Постоянно имаше вид на човек, който играе роля. Дори като че ли не криеше това. Като че ли искаше да каже:

— Видя ли, че те надхитрих. Опитай се сега да ми отговориш ето на това!

Дали Мегре бе допуснал грешка? От определена гледна точка сигурно беше така. Не можеше да спечели нищо, а напротив, можеше да загуби всичко, ако тръгне да се мери с толкова могъщ и изпечен хитрец като Маскулен.

Той беше станал и му протягаше ръка, за да се сбогува. Внезапно комисарят си спомни за Поен и за неговата история с „мръсните ръце“.

Изобщо не губи време, за да претегля всички „за“ и „против“. Грабна бързо чашата си с кафе, която беше празна, и я поднесе към устата си, пренебрегвайки по този начин протегнатата към него ръка.

През погледа на депутата като че премина някаква сянка. Вместо да изчезне, потрепването в крайчеца на устните му още повече се засили. Произнесе само:

— Довиждане, господин Мегре.

Дали нарочно наблегна на думата „господин“, както на Мегре му се стори? В такъв случай това бе едва прикрита заплаха, тъй като означаваше, че Мегре няма още дълго да се радва на поста си на комисар.

Изпрати го с поглед, докато онзи се върна на масата си и се наведе да каже нещо на сътрапезниците си. После извика машинално:

— Келнер! Сметката, ако обичате.

Най-малкото десет души бяха вперили очи в него: всички в един или друг аспект играеха важна роля в живота на страната.

Сигурно Мегре бе изпил чашката си ракия, без дори да си дава сметка за това. Защото усети вкуса й в устата си едва след като бе излязъл на улицата.