Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Xenocide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
strix(2007)

Издание:

Орсън Скот Кард

КСЕНОЦИД

Американска

ИК „Ера“ & Co., София, 2001

Светла Иванова, редактор

„Камея“ ООД, дизайн на корицата

История

  1. —Добавяне

ОСМА ГЛАВА
ЧУДЕСА

— Еидър напоследък много ни досажда. Настоява да се замислим върху начин за придвижване със свръхсветлинна скорост.

— Ти каза, че е невъзможно.

— Така мислим. Така мислят човешките учени. Ендър обаче твърди, че щом ансибалите могат да предават информация, ние би трябвало да можем да прехвърляме материя със същата бързина. Разбира се, това са глупости — между информация и материална реалност не може да има никакво сравнение.

— Защо му се е приискало толкова да се движи по-бързо от светлината?

— Това е глупава идея, не мислиш ли? Да пристигнеш някъде преди образа си. Като да минеш през огледало, за да срещнеш отражението си от другата страна.

— Ендър и Рутър са разговаряли много по този въпрос; чувал съм ги. Ендър смята, че материята и енергията може да са съставени не от друго, а от информация. Че материалната реалност не е нищо друго освен послания, предавани между филотите.

— Какво каза Рутър?

— Че Ендър е наполовина прав. Рутър смята, че материалната реалност наистина е едно послание. Въпрос, който филотите задават на Бог.

— Какъв е въпросът?

— Една-единствена дума: Защо?

— И как им отговаря Бог?

— С живота. Рутър казва, че чрез живота Господ дава смисъл на вселената.

 

Цялото семейство се събра да посрещне Миро при пристигането му на Лузитания. Все пак те го обичаха. Той също ги обичаше и след един месец в космоса с нетърпение очакваше да ги види. Знаеше — поне със съзнанието си, — че този месец за него е бил четвърт век за тях. Беше се подготвил за бръчките по лицето на майка си, дори да види Грего и Куара като трийсетгодишни зрели хора. За едно само не бе подготвен — да ги завари като напълно чужди хора. Не, по-зле от чужди. Те бяха чужди хора, които го съжаляваха и гледаха на него като на дете. Всички бяха no-възрастни от него. Всички. И в същото време по-млади, защото болката и загубата не ги бяха наранили толкова дълбоко, колкото него.

Ела, най-добрата и най-чувствителната в семейството, го прегърна, целуна го и каза:

— Караш ме да се чувствам толкова смъртна! Но се радвам да те видя тъй млад.

Тя поне има смелостта да признае, че между тях веднага се е появила бариера, макар да твърдеше, че тази бариера е неговата младост. Наистина Миро изглеждаше точно такъв, какъвто го помнеха — поне по лице. Отдавна забравеният брат, завърнал се от царството на мъртвите; духът, който посещава семейството, вечно млад. Истинската бариера обаче бе начинът, по който той се движеше. Начинът, по който говореше.

Те очевидно бяха забравили колко осакатен е бил, колко трудно се подчиняваше тялото му на поразения му мозък. Тътренето на краката, изкривената, мъчителна реч — паметта им бе изхвърлила всички тези неприятни спомени и го пазеше такъв, какъвто е бил преди нещастието. Все пак той бе живял като инвалид с тях само няколко месеца, преди да замине за това продължително пътешествие. Лесно можеха да го забравят и да помнят само онзи Миро, когото бяха познавали много години преди това. Силен, здрав, единственият, способен да се изправи срещу човека, когото бяха наричали „татко“. Те не успяваха да скрият шока си. Личеше си в колебливото им държане, в пронизващите им погледи, в опитите да не обръщат внимание на факта, че речта му е трудна за разбиране, че се движи толкова бавно.

Личеше си в нетърпението им. След минути той забелязваше как поне някои от тях правят опити да се измъкнат. „Толкова засега. Ще се видим на вечеря.“ Всичко това ги караше да се чувстват така неудобно, че изпитваха нужда да избягат, да спечелят време, за да приемат по-лесно тази версия на Миро, завърнала се току-що при тях, или може би да измислят как да го избягват в бъдеще. Грего и Куара бяха най-лошите, най-нетърпеливи да се отърват от компанията му; това го нарани — навремето те почти го боготворяха. Той естествено разбираше защо им е толкова трудно да приемат сакатия Миро, застанал пред тях. Тяхната представа за стария Миро беше най-наивна и затова най-несъвместима със сегашния му образ.

— Мислехме да организираме голяма семейна вечеря — каза Ела. — Мама искаше, но аз реших, че е по-добре да изчакаме. Да ти дадем малко време.

— Надявам се, че не сте стояли без вечеря толкова дълго заради мен.

Само Ела и Валънтайн усетиха шегата, само те се усмихнаха. Останалите… те май дори не разбраха какво казва.

Стояха във високата трева до космодрума, цялото му семейство: майка му, сега около шейсетте, с посребрена коса, с тъжно, напрегнато — както винаги — лице. Сега обаче изражението й бе подчертано от дълбоките бръчки по челото и около устата й. Шията й изглеждаше ужасно. Той си даде сметка, че и тя ще умре някой ден. Осъзнавал ли бе досега колко е била красива? Беше си мислил, че бракът с Говорителя ще я подмлади по някакъв начин. А може би е имал право, може би Андрю Уигин бе подмладил сърцето й. Тялото й обаче носеше следите на времето. Тя беше стара.

Ела, около четирийсетте. До нея не стоеше мъж. Може би се беше омъжила, но съпругът й просто не беше дошъл. По-вероятно не. Нима се беше омъжила за работата си? Радостта й, че го вижда, изглеждаше искрена, но дори тя не можеше да скрие състраданието и загрижеността си. Какво, да не е очаквала, че един месец пътуване със скоростта на светлината ще го излекува някак? Да не си е представяла, че ще слезе от космическия кораб силен и смел като някакъв скитащ из пространството бог от любовен роман?

Куим — сега със свещенически одежди. Джейн бе казала на Миро, че следващият му по възраст брат е станал велик мисионер. Беше покръстил повече от дузина гори с пекениноси и под ръководството на епископ Перегрино бе издигнал някои от тях в свещеници, за да разпространяват вярата сред собствения си народ. Те кръщаваха всички пекениноси, които се раждаха от дърветата-майки, всички майки, преди да умрат, всички съпруги, които се грижеха за малките майки и техните деца, всички братя, търсещи славна смърт, и всички дървета. От тях обаче само съпругите и братята можеха да вземат причастие, колкото до църковен брак, трудно бе да се намери смислен начин за провеждане на тази церемония между дърветата-бащи и слепите, безпаметни плужеци, които копулираха с тях. Все пак Миро забеляза в очите на Куим някаква възбуда. Блясъкът на добре изживян живот — от семейство Рибейра единствен Куим бе знаел през цялото си битие с какво иска да се занимава. И го правеше. Независимо от трудностите. Той беше апостол Павел сред прасенцата и това го изпълваше с постоянна радост. „Ти служиш на Бог, малки братко, и си станал божи човек.“

Олядо, с блестящи сиви очи, прегърнал една красива жена, заобиколен от шест деца, най-малкото от които — бебе, най-голямото — девойка. Макар с нормални очи, децата пак бяха наследили разсеяното изражение на баща си. Те не гледаха, те зяпаха. За Олядо това бе нормално; на Миро му мина обезпокоителната мисъл, че по-малкият му брат може би е сложил началото на род двуноги записващи устройства, които събират впечатления само за да ги покажат по-късно, но никога със собствено мнение. Не, това сигурно беше илюзия. Миро никога не се бе чувствал комфортно с Олядо и вероятно това се отнасяше и за децата му. Майката бе доста красива. Вероятно още не беше минала четирийсетте. На колко години се беше омъжила за Олядо? Каква бе тази жена, че да приеме мъж с изкуствени очи? Дали Олядо не записваше как правят любов и после не й пускаше записите, за да й покаже как изглежда тя в неговите очи?

Миро веднага се почувства засрамен от тази мисъл.

„Само това ли мога забележа у Олядо — недъга му? След всички тези години, през които съм го познавал? Как тогава мога да очаквам да видят друго у мен освен недъзите ми?

Това заминаване се оказа добра идея. Радвам се, че Андрю го предложи. Само дето нямаше смисъл да се връщам. Какво правя тук?“

Сякаш против волята си Миро се обърна към Валънтайн. Тя се усмихна, прегърна го и каза:

— Не е толкова зле.

„Толкова зле, колкото кое?“ — помисли си той.

— На мен ми остана само един брат, да ме посрещне — продължи тя. — За теб са дошли всичките ти близки.

— Така е.

Едва тогава заговори и Джейн, гласът й проехтя в ухото му:

— Не всички.

„Млъквай“ — сряза я мълчаливо Миро.

— Само един брат ли? — попита Андрю Уигин. — „Само“ аз ли?

Говорителя на мъртвите излезе напред и прегърна сестра си. Ала не забеляза ли Миро и тук известна резервираност? Възможно ли бе Валънтайн и Андрю Уигин да се срамуват да изразят чувствата си един към друг? Възможно ли бе да се стесняват? Или просто се чувстваха чужди?

— Много си остаряла — установи Андрю. — Слаба като вейка. Якт не се ли грижи за теб?

— Тази Новиня не готви ли? — контрира Валънтайн. — И изглеждаш по-глупав отвсякога. Идвам точно навреме, за да стана свидетел на пълното закърняване на мозъка ти.

— Аз пък мислех, че идваш да спасиш света ми.

— Вселената. Но първо теб.

Тя отново постави ръка на рамото на Миро. Другата й длан почиваше на рамото на Андрю. Заговори към останалите:

— Толкова сте много, но аз имам чувството, че ви познавам всички. Надявам се скоро да изпитате същото към мен и семейството ми.

„Така непринудена. Тъй способна да предразполага хората. Дори мен — мислеше си Миро. — Тя просто управлява хората. Както го върши Андрю Уигин. От него ли го е научила, или той го е усвоил от нея? Все пак Питър е бил най-великият манипулатор на всички времена, първият Хегемон. Какво семейство. Не по-малко странно от моето. Само че тяхното е заради гениите в него, докато моето е такова заради болката, която споделяме толкова години, заради изкривяването на душите ни. И аз съм най-странният, най-повреденият от всички. Андрю Уигин дойде да изцери раните между нас и се справи добре. Но вътрешното изкривяване, може ли някога да бъде изправено?“

— Какво ще кажете за един пикник? — предложи Миро. Този път всички се засмяха.

„Как стана това, Андрю, Валънтайн? Успях ли да ги предразположа? Успях ли да изгладя нещата? Успях ли да им помогна да се направят, че се радват да ме видят, че имат представа кой съм?“

— Тя искаше да дойде — прошепна Джейн в ухото му. „Млъквай — сряза я отново Миро. — И без това аз не исках да я видя.“

— Само че тя ще дойде да те види по-късно. „Не.“

— Омъжена е. Има четири деца. „Това вече не ме засяга.“

— Не е произнасяла името ти в съня си от години. „Мислех, че си ми приятелка.“

— Приятелка съм ти. Мога да чета мислите ти.

„Ти си злобна стара кучка и не можеш да четеш нищо.“

— Ще дойде да те види утре сутринта. В дома на майка ти.

„Аз няма да съм там.“

— Мислиш ли, че можеш да го избегнеш?

По време на този разговор с Джейн Миро не чуваше нищо от това, което се говореше около него, но то нямаше значение. Съпругът и децата на Валънтайн бяха слезли от кораба и тя ги представяше на останалите. Най-вече на чичо им, разбира се. Миро остана изненадан от страхопочитанието, с което се обръщаха към него. Все пак те знаеха кой е. Ендър Ксеноцида, да, но също Говорителя от името на мъртвите, авторът на „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Миро знаеше всичко това, разбира се, но първата му среща с Уигин бе изпълнена с враждебност — тогава той беше един прост Говорител на мъртвите, проповедник на хуманността, който изглеждаше решен да преобърне семейството на Миро нагоре с краката. Както и направи.

„Аз май имам най-голям късмет от всички — помисли си Миро. — Опознах го като човек, преди да науча, че е такава велика личност. Те вероятно никога няма да го опознаят по този начин.

А всъщност аз изобщо не го познавам. Не познавам никого и никой не познава мен. Ние прекарваме целия си живот в догадки за онова, което става в душата на другите, и ако случайно познаем, си въобразяваме, че ги «разбираме». Какви глупости. Дори маймуна, сложена пред компютъра, може да налучка някоя дума на клавишите.

Вие не ме познавате, никой от вас — мислеше Миро. — И най-малко онази злобна стара кучка, която живее в ухото ми. Чу ли това?“

— Този жален плач ли? Как можех да го пропусна? Андрю товареше багаж в колата. Щеше да остане място само за двама пътници.

— Миро, искаш ли да се повозиш с мен и Новиня? Преди той да отговори, Валънтайн го хвана за ръката:

— О, остани. Разходи се с мен и Якт. Толкова дълго се свирахме в този кораб!

— Браво бе — не отстъпи Андрю. — Майка му не го е виждала от двайсет и пет години, а ти го каниш на разходка. Голяма си умница.

Андрю и Валънтайн продължиха да спорят, така че независимо какво предпочетеше Миро, щеше да излезе като избор между две предложения. Нямаше да му се наложи да каже: „Трябва да се кача в колата, защото съм сакат“. Нито щеше да има повод да се сърди, защото някой го е удостоил със специално внимание. Беше толкова изящно изиграно, че той се почуди дали Андрю и Валънтайн не са го планирали предварително. Може би не им се налагаше да обсъждат такива неща. Може би се познаваха от толкова дълго, че умееха да изглаждат нещата, без дори да се замислят. Като актьори, които са играли заедно толкова много роли, че могат да импровизират във всяка ситуация.

— Ще походя пеша — отсече Миро. — Ще избера по-бавния път. Вие тръгвайте напред.

Новиня и Ела понечиха да възразят, но Миро видя как Андрю хваща майка му за ръката, а колкото до Ела, Куим я прегърна през рамо и я накара да замълчи.

— Ела направо у дома — каза Ела. — Колкото и дълго да ти отнеме, ела направо вкъщи.

— Къде другаде? — попита Миро.

* * *

Валънтайн не знаеше какво да мисли за Ендър. Беше едва от два дена на Лузитания, но вече чувстваше, че нещо не е наред. Не че нямаше причини Ендър да се тревожи, да бъде разсеян. Той я беше запознал с проблемите с Десколадата, с напрежението между Грего и Куара и, разбира се, опасността от разрушение продължаваше да ги дебне от всички страни с приближаването на флотилията на Конгреса. Ендър обаче се беше сблъсквал с тревоги и напрежение и преди, неведнъж през годините като Говорител на мъртвите. Бе разрешавал проблеми на нации и семейства, на общества и индивиди. Беше опитвал да разбере и сетне да облекчи и излекува болките на сърцето. И никога не се бе държал по този начин.

Или може би само веднъж.

В детството им, когато Ендър бе определен за командващ флотилията, изпратена срещу световете на бъгерите, той се беше върнал на Земята за един сезон — затишието преди фаталната буря, както се оказа по-късно. Ендър и Валънтайн бяха живели разделено от петата му година, без да имат възможност да водят много нецензурирана кореспонденция. Сетне, изведнъж, политиката се промени и Валънтайн бе заведена при него. Държаха го в обширно частно имение близо до родния им град и той прекарваше времето си главно в плуване, или по-скоро в плацикане в големия басейн.

Отначало Валънтайн си мислеше, че всичко е наред, и се радваше да го види. Скоро обаче усети, че има нещо сериозно. Само дето в онези дни тя не познаваше брат си толкова добре — в крайна сметка, той бе живял далеч от нея повече от половината си живот. И въпреки това тя чувстваше, че не е нормално за него да изглежда толкова зает. Не, не беше това. Той не беше зает, напротив, безделничеше. Беше се изолирал от света. И нейната задача бе да го върне отново там. Да му покаже мястото му в човешкото общество.

Така благодарение на нея той се върна в космоса и пое отново командването на флотилията, която унищожи напълно бъгерите. Оттогава връзката му с останалата част от човечеството изглеждаше здрава.

Сега пак се виждаха след почти половин живот раздяла. Двайсет и пет години за нея, трийсет за него. И той отново изглеждаше разсеян. Тя го наблюдаваше, докато возеше нея, Миро и Пликт през безкрайните полета, обрасли с капим.

— Тук сме като в лодка сред океана — отбеляза Ендър.

— Не съвсем — отвърна тя.

Спомни си времето, когато Якт я взимаше на една от малките рибарски лодки. Триметровите вълни, които ги подхвърляха нависоко, след това ги запращаха надолу в празното пространство помежду си. Върху големия рибарски кораб тези вълни едва ги полюляваха, но от малката лодки изглеждаха огромни. И дума не можеше да става за сравнение между беснеещия океан и тази спокойна тревиста равнина.

Но вероятно според Ендър можеше. Може би в тези поля с капим той виждаше вируса на Десколадата, развиващ се със стремителна бързина, заплашващ да унищожи човешкия род и сродните му видове. Може би за него полето бе изпълнено с не по-малко свирепи вълни от океана.

Моряците й се смееха, не подигравателно, а добронамерено, като родители, които се смеят на страховете на детето си.

— Тези вълни са нищо. Да видиш само двайсетметровите! Ендър бе външно спокоен като моряците. Разговаряше непринудено с нея, с Миро и мълчаливата Пликт, но сякаш таеше нещо. Дали между него и Новиня работите не вървяха?

Валънтайн не ги беше наблюдавала достатъчно дълго заедно и не знаеше кое е нормалното държание между тях и кое е израз на напрежение; очевидно обаче не бяха скарани. Затова може би проблемите на Ендър се кореняха в задълбочаващата се пропаст между него и жителите на Милагре. Това беше възможно. Валънтайн добре помнеше колко трудно й бе да спечели одобрение в Трондхайм, а се беше омъжила за човек с огромен престиж там. Как ли стояха нещата с Ендър, живеещ с жена, чието семейство вече се е дистанцирало от останалите жители на Милагре? Възможно ли бе да не е оздравил това общество толкова пълно, колкото всички смятаха?

Невъзможно. Когато Валънтайн се срещна с кмета Ковано Зелжезо и със стария епископ Перегрино тази сутрин, те показаха искрена привързаност към Ендър. Валънтайн бе присъствала на твърде много срещи, за да умее да различи официалната любезност, политическото двуличие и истинското приятелство. Ако Ендър се чувстваше отчужден от тези хора, то не беше по тяхна вина.

„Опитвам се да си правя прекалено много изводи от това — помисли си Валънтайн. — Ако Ендър изглежда странен и отчужден, това вероятно е, защото сме живели разделени твърде дълго. Или може би се смущава от този постоянно сърдит младеж, Миро; или от Пликт, с нейното мълчаливо възхищение от Андрю Уигин. А може би причината е просто моето настояване да се срещна с Царицата на кошера, преди да съм видяла който и да е от водачите на прасенцата. Няма логика да търся причината за разсеяното му държание извън сегашната му компания.“

Забелязаха града на Царицата на кошера по големия облак дим.

— фосилни горива — обясни Ендър. — Тя ги изгаря в огромни количества. При нормални условия нямаше да постъпва така. Цариците-майки се грижат много за световете, които обитават, и никога не замърсяват толкова. Напоследък обаче бързат много и Човек ми каза, че й е разрешил да гори и замърсява колкото е необходимо.

— Необходимо за какво? — поинтересува се Валънтайн.

— Човек не казва, нито Царицата на кошера, но аз имам някои предположения. Мисля, че и ти ще се досетиш.

— Да не би прасенцата да се надяват да се развият в напълно индустриализирано общество за едно поколение и да разчитат за това на Царицата на кошера?

— Надали. Те са твърде консервативни за това. Искат да усвоят всички знания на света, но не изпитват особено желание да се обградят с машини. Имай предвид, че дърветата им доставят всички полезни инструменти. Това, което ние наричаме индустрия, ще им се види като вандалщина.

— Какво тогава? Защо е този пушек?

— Питай нея. Може би с теб ще бъде искрена.

— Ще я видим ли лично? — попита Миро.

— О, да. Или поне ще бъдем в нейно присъствие. Тя може дори да ни докосне. Но може би колкото по-малко видим, толкова по-добре. Там, където живее тя, обикновено е тъмно, освен ако не й е дошло времето да снася. В такъв случай има нужда да вижда и работниците прокопават тунели, за да й осигурят светлина.

— Нямат ли изкуствено осветление?

— Никога не са използвали такова, дори на космическите кораби, които дойдоха в Слънчевата система по време на войните срещу бъгерите. Те виждат топлината, както ние светлината. Всеки източник на висока температура е ясно различим за тях. Дори ми се струва, че подреждат източниците си на топлина по начин, който може да бъде определен като естетичен. Термално рисуване.

— Защо й е тогава светлина при снасяне? — попита Валънтайн.

— Не бих го нарекъл точно ритуал — Царицата на кошера презира всяка човешка религия. Нека го определя като тяхно генетично наследство. Без слънчева светлина не може да се снасят яйца.

Влязоха в града на бъгерите.

Валънтайн не се изненада от онова, което завариха — все пак в детството си двамата с Ендър бяха живели в първата колония на Ров, бивш бъгерски свят. Знаеше обаче, че тази първа среща ще бъде пълна с изненади за Миро и Пликт, и всъщност дори тя се почувства леко объркана. Не че в града имаше нещо странно. Виждаха се постройки, повечето ниски, но изградени на същия принцип като човешките. Странното идваше от безпорядъка на разположението им. Нямаше улици, покрай които сградите да бъдат подредени с фасади, гледащи в една посока. Нито пък имаше някакво съответствие във височината им. Някои представляваха просто покриви, едва показващи се от земята; други се издигаха високо. Бои очевидно се използваха само за консервация, не и за украса. Ендър бе предположил, че източниците на топлина се използват за естетическо оформление — очевидно нищо друго.

— Пълна бъркотия — установи Миро.

— Така изглежда на повърхността — поясни Валънтайн, която помнеше Ров. — Ако влезеш в тунелите обаче, ще видиш, че всичко под земята е подредено. Те следват естествените цепнатини и пластове в скалата. В геологията има подредба и бъгерите умеят да я използват.

— Какъв е смисълът на високите сгради?

— Нивото на подпочвените води ги ограничава отдолу. Ако имат нужда от повече нива, издигат надземни структури.

— За какво толкова са им притрябвали повече нива?

— Не знам — отвърна Валънтайн.

Тъкмо минаваха покрай постройка с височина поне триста метра; напред се виждаха още десетина такива. За пръв път този ден Пликт отвори уста:

— Ракети.

Ендър се усмихна едва забележимо и кимна леко. Значи Пликт бе потвърдила собствените му подозрения.

— За какво? — поинтересува се Миро.

Валънтайн едва се сдържа да не избухне: „Да излетят в космоса, разбира се“, но нямаше да е честно — Миро никога не беше живял в свят, който се стреми да навлезе в космоса за пръв път. За него излизането от планетата означаваше просто да вземе совалка до близката орбитална станция. Единственият космически кораб на Лузитания обаче надали бе подходящ за пренасяне на голямо количество материали, необходими за мащабно космическо строителство. И дори да беше подходящ, Царицата на кошера надали щеше да се обърне към хората за помощ.

— Какво строи тя, космическа станция ли? — поинтересува се Валънтайн.

— Така мисля — отвърна Ендър. — Но толкова много ракети, и то големи… мисля, че възнамерява да я построи наведнъж. Вероятно с цената на някои от ракетите. Каква мислиш, че е целта й?

Валънтайн едва се сдържа да не му се тросне: „Откъде да знам?“ След това си даде сметка, че този въпрос всъщност не е зададен към нея. Защото Ендър отговори почти веднага. Значи явно бе попитал компютъра в ухото си. Не, не „компютъра“. Джейн. Той питаше Джейн. На Валънтайн все още й беше трудно да приеме, че макар в колата да бяха четирима души, имаше още един, наблюдаващ и слушащ всичко през кристалите в ушите на Ендър и Миро.

— Тя трябва да издигне всичко наведнъж — отговори си сам Ендър. — Всъщност, ако се съди по отделените газове тук, Царицата на кошера е разтопила толкова метал, че да построи не само космическа станция, а и два малки кораба за далечни пътувания като използваните в първата експедиция на бъгерите. Тяхната версия на заселнически кораби.

— Преди пристигането на флотилията — обади се Валънтайн.

Изведнъж всичко й стана ясно. Царицата на кошера се готвеше да емигрира. Тя нямаше намерение да остави вида си затворен на една планета, която отново ставаше мишена на „Докторчето“.

— Виждаш къде е проблемът — обясни Ендър. — Тя не ни казва какво има намерение да прави, затова се налага да разчитаме на наблюденията на Джейн и на догадки. А догадките ми не чертаят много приятна картина.

— Какво лошо има в напускането на планетата от бъгерите? — поинтересува се Валънтайн.

— Не само бъгерите — намеси се Миро.

Валънтайн се досети за другата връзка. Затова пекениносите бяха дали разрешение на Царицата на кошера да замърсява толкова жестоко планетата им. Затова бяха приготвени два кораба.

— Един кораб за Царицата на кошера и един за пекениносите.

— Това възнамеряват — потвърди Ендър. — Всъщност обаче това са два кораба за Десколадата.

— Nossa Senhora[1] — прошепна Миро.

Валънтайн почувства, че я побиват тръпки. Стремежът на Царицата на кошера да запази вида си беше едно. Ала съвсем друго бе разпространението на смъртоносния, адаптиращ се с главоломна скорост вирус из други светове.

— Сега разбирате в какво затруднение съм — продължи Ендър. — Разбирате защо не иска да ми каже какво прави.

— Ти обаче и без това не можеш да я спреш, нали? — попита Валънтайн.

— Може да предупреди флотилията на Конгреса — намеси се Миро.

Точно така. Десетки тежко въоръжени космически кораби, приближаващи Лузитания от всички посоки — ако бъдат предупредени за двата кораба, напускащи планетата, ако получат информация за траекторията им, можеха да ги пресрещнат. Да ги унищожат.

— Не можеш — каза Валънтайн.

— Не мога да ги спра, но не мога и да ги пусна. Ако ги спра, това означава да причиня унищожението на бъгерите и прасенцата едновременно. Ако ги оставя да отлетят, рискувам живота на цялото човечество.

— Трябва да говориш с тях. Трябва да постигнеш някакво споразумение.

— Каква полза от споразумение с нас? Ние не можем да говорим от името на цялото човечество. А ако ги заплашим, Царицата на кошера просто ще унищожи всичките ни сателити, вероятно и ансибалите ни. Тя така или иначе може да го направи, за да се презастрахова.

— Тогава наистина ще бъдем изолирани — съгласи се Миро.

— От всичко.

На Валънтайн й бяха нужни няколко секунди, за да се досети, че и двамата мислят за Джейн. Без ансибалите нямаше да могат да разговарят с нея. А без сателитите в орбита около Лузитания тя щеше да е сляпа за останалата част от вселената.

— Ендър, не разбирам — призна Валънтайн. — Царицата на кошера наш враг ли е?

— Това е въпросът, нали? Това е проблемът при възстановяването на вида й. Тя вече е напълно свободна, не е увита в пашкул, скрит в торба под леглото ми. Сега Царицата на кошера ще действа за запазване на вида си.

— Но, Ендър, не може да има нова война между хората и бъгерите!

— Ако към Лузитания не пътуваше човешка военна флотилия, този проблем нямаше да съществува.

— Нали Джейн прекъсна връзките им? Не могат да получат заповед за използване на „Докторчето“.

— Засега. Само че, Валънтайн, защо мислиш, че Джейн рискува живота си, като прекъсна връзката им?

— Защото заповедта е била издадена.

— Междузвездният конгрес изпрати заповед за разрушаване на тази планета. И сега, след като Джейн показа на какво е способна, те ще бъдат още по-твърдо решени да ни унищожат. Щом открият начин да отстранят Джейн, те ще действат още по-безкомпромисно.

— Казал ли си на Царицата на кошера?

— Още не. Не съм сигурен обаче колко може да научи от съзнанието ми, без аз да го искам. Не съм в състояние да контролирам средствата й за комуникация.

Валънтайн постави ръка на рамото на брат си:

— Затова ли опита да ме убедиш да дойда и да се срещна с нея? Защото не искаш да научи истинската заплаха?

— Просто не искам повече да се срещам с нея. Защото я обичам и се боя от нея. Защото не съм сигурен дали да й помагам, или да се опитам да я унищожа. И защото изпрати ли тези ракети в космоса, което вероятно е въпрос на дни, тя може да унищожи възможността да я спрем. Да прекъсне връзката ни с останалата част от човечеството.

А също (което той пак пропусна да каже) да прекъсне връзката на Ендър и Миро с Джейн.

— Мисля, че непременно трябва да говорим с нея — рече Валънтайн.

— Или да я убием — добави Миро.

— Сега вече знаете проблема ми — каза Ендър. Продължиха в мълчание.

Входът към обиталището на Царицата на кошера беше една постройка, която не се различаваше по нищо от всички останали. Нямаше специална стража — всъщност в целия град не бяха видели нито един бъгер. Валънтайн си спомни как навремето, в първия си колониален свят, се бе опитвала да си представи как би трябвало да изглежда един обитаван бъгерски град. Сега знаеше — изглеждаха абсолютно по същия начин като необитаваните. Никъде не се виждаха тълпи забързани бъгери като мравки около мравуняк. Знаеше, че някъде, на открито, има ниви и градини, но никоя от тях не се виждаше оттук.

Защо й носеше облекчение това?

Тя се досети за отговора още преди да си зададе въпроса. Беше прекарала детството си на Земята по време на войните срещу бъгерите. Насекомовидните същества бяха властвали над кошмарите й, както бяха ужасявали всяко дете на планетата. Малцина обаче бяха човеците, виждали бъгерите лице в лице, и малко от тях бяха живи в детските й години. Дори в първата си колония, където останките от бъгерската цивилизация я обграждаха отвсякъде, тя не беше попаднала дори на едно-единствено изсъхнало бъгерско тяло. Цялата й представа за тези същества се крепеше на ужасяващите образи от видеофилмите.

И все пак не беше ли тя първият човек, прочел книгата на Ендър „Царицата на кошера“? Не беше ли тя първата, заедно с Ендър, която бе започнала да мисли за Царицата на кошера като за личност, притежаваща своя собствена красота?

Тя беше първа, но това не означаваше много. Всеки жив човек по това време бе израсъл с моралните ценности, оформени до голяма степен от „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Докато двамата с Ендър бяха единствените, останали живи от времето на омраза срещу бъгерите. За Миро и Пликт първата среща с Царицата на кошера нямаше да има същата емоционална тежест, както за нея.

„Аз съм Демостен — напомни си тя. — Аз съм теоретикът, който определи бъгерите като рамани, чужд вид, който може да бъде разбран и приет. Трябва просто да преодолея предразсъдъците от детството си. Скоро цялото човечество ще научи за възраждането на Царицата на кошера; срамно ще е, ако само Демостен не може да я приеме като раман.“

Ендър зави покрай една ниска постройка.

— Това е — обяви.

Спря колата пред единствената врата на сградата. Входът беше много нисък; на възрастен човек му се налагаше да пълзи на четири крака, за да мине.

— Откъде разбра? — попита Миро.

— Тя така ми каза.

— Джейн ли? — изненада се Миро. Джейн не му беше казвала нищо такова.

— Царицата на кошера — отвърна Валънтайн. — Тя говори директно в съзнанието на Ендър.

— Хитро — отбеляза Миро. — Може ли и аз да се науча?

— Ще видим — отвърна Ендър. — Когато ни приеме. Докато слизаха от колата във високата трева, Валънтайн забеляза, че и Миро, и Ендър все наблюдават Пликт. Разбира се, мълчаливостта й ги караше да се чувстват неловко. Или по-скоро привидната й мълчаливост. Валънтайн смяташе Пликт дори за бъбрива жена, но беше свикнала и когато от време на време се правеше на няма. Ендър и Миро, разбира се, се сблъскваха с извратеното й мълчание за пръв път и то ги смущаваше. А това бе една от главните причини Пликт да мълчи. Тя смяташе, че хората показват истинската си същност именно когато са неспокойни, а сред малкото неща, водещи до такова неопределено безпокойство, бе компанията на човек, който не продумва.

Валънтайн не одобряваше този метод при контактите с непознати, но беше наблюдавала как мълчанията на Пликт карат учениците й (децата на Валънтайн) да се вглъбят в собствените си мисли. Докато Валънтайн и Ендър предизвикваха учениците си с обсъждания, въпроси, спорове, Пликт ги караше да застанат от двете страни на дискусията — да излагат идеите си и след това да ги атакуват, за да опитат да оборят собствените Си аргументи. Този метод вероятно не беше подходящ за повечето хора. Валънтайн бе стигнала до извода, че Пликт се справя толкова добре, защото пълното й безмълвие не означаваше пълна липса на общуване. Настойчивият й, пронизващ поглед сам по себе си бе красноречив израз на скептицизъм. Когато ученикът биваше подложен на въздействието на такъв немигащ поглед, той скоро се поддаваше на собствените си колебания. Всяко съмнение, което бе успял да отхвърли, излизаше на преден план.

Най-голямо дете на Валънтайн, Сифте, наричаше тези едностранни спорове „гледане в слънцето“. Сега Ендър и Миро на свой ред оставаха заслепени пред всевиждащото око и непродумващата уста. На Валънтайн й идеше да им се присмее, да ги успокои. Искаше й се и да потупа приятелски Пликт и да й каже да не се прави на интересна.

Вместо това се приближи до вратата на сградата и я отвори. Нямаше резе. Вратата се отвори лесно. Валънтайн я задържа, Ендър коленичи и пропълзя вътре. Пликт го последва веднага. Миро въздъхна и бавно се отпусна на колене. Пълзенето му се удаваше по-трудно от ходенето — преместваше всеки крайник поотделно, сякаш имаше нужда от обмисляне на следващия си ход. Най-накрая навлезе в тунела. Валънтайн клекна и се промъкна през вратата. Тя беше най-дребна и не се налагаше да пълзи.

Единствената светлина вътре идваше от вратата. Помещението беше безлично, с гол под. Едва когато нагоди зрението си към мрака, Валънтайн забеляза тъмна сянка в единия му край — входът на спускащ се тунел.

— Надолу няма никаква светлина — отбеляза Ендър. — Тя ще ме упътва. Хванете се за ръце. Валънтайн, ти ще вървиш последна, става ли?

— Можем ли да минем прави? — попита Миро; въпросът очевидно беше важен.

— Да. Затова избрах този вход.

Те се хванаха за ръце, Пликт зад Ендър, след нея — Миро. Ендър навлезе в тунела. Беше стръмен и непрогледен. Ендър обаче спря, преди мракът да стане пълен.

— Какво чакаме? — попита Валънтайн.

— Водача.

В този момент се появи и водачът. В тъмнината Валънтайн едва успя да различи тъмните очертания на хилава ръка само с два пръста, която докосна дланта на Ендър. Ендър веднага хвана, единия пръст с лявата си ръка; черният палец за-щипа като с клещи дланта му. Валънтайн премести поглед по ръката на бъгера и опита да различи контурите на притежателя й. Успя да види само ниска фигура и може би лекото проб-лясване на хитиновата обвивка.

Всичко останало се появи във въображението й и тя потрепери.

Миро измърмори нещо на португалски. Значи и той беше повлиян от присъствието на бъгера. Пликт запази мълчание и Валънтайн не успя да разбере дали е разтревожена. Миро направи несигурна крачка напред и я поведе в мрака.

* * *

Ендър знаеше колко трудно ще е минаването през тунелите за останалите. Досега само той, Новиня и Ела бяха посещавали Царицата на кошера. Мракът беше ужасно неприятен — Да се движиш безкрайно дълго надолу без помощта на очите си, и само едва доловими звуци да ти подсказват, че наоколо кипи живот.

— Можем ли да говорим? — попита Валънтайн; гласът й звучеше като шепот.

— Добра идея. Това няма да ги притесни. Те нямат сетива за звука.

Миро каза нещо. Тъй като не можеше да види движението на устните му, Ендър изпитваше трудности да го разбира.

— Какво? — попита.

— И двамата искаме да знаем колко остава — обади се Валънтайн.

— Не знам. Тя може да е навсякъде. Има десетки люпилни камери. Не се тревожи обаче. Сигурен съм, че мога да намеря пътя за излизане.

— Аз също. С фенерче.

— Няма осветление. Снасянето изисква слънчева светлина, но след това тя само забавя развитието на яйцата, а на определен етап може и да убие ларвата.

— Ти обаче можеш да намериш пътя за излизане в тази тъмница, така ли?

— Вероятно. Има си знаци. Като нишки на паяжина; когато познаваш цялата структура, всеки отделен тунел ти е ясен.

— Тези тунели не са ли хаотично прокопани? — не скри скептицизма си Валънтайн.

— Те са като тунелите на Ерос — отвърна Ендър. Всъщност не му се беше удавала възможност да изучава тунелите по време на пребиваването си на Ерос като дете-воин. Астероидът бе населен от бъгерите като преден пост за нашествие в Слънчевата система; сетне, след завземането му при Първата бъгерска война, се беше превърнал в база на хората. При престоя си там Ендър бе насочил усилията си главно за изучаване на командването на военни флотилии в космоса. Въпреки това явно беше усвоил повече знания за тунелите, отколкото си мислеше, защото при първото си идване при Царицата на кошера на Лузитания галериите и завоите никак не го объркаха. Струваха му се поставени точно на място; не, струваха му се неизбежни.

— Какво е Ерос? — поинтересува се Миро.

— Един астероид близо до Земята — отвърна Валънтайн. — Мястото, където Ендър загуби ума си.

Ендър опита да им обясни нещо за организацията на системата от галерии, но беше прекалено сложно. Съществуваха прекалено много възможни изключения, за да се опише цялата система в подробности — колкото повече опитваше да я разбере човек, толкова повече се объркваше. За Ендър обаче тя винаги изглеждаше една и съща, постоянно повтарящи се зависимости. А може би Ендър по някакъв начин бе започнал да мисли като бъгер, още по времето, когато опитваше да открие начин да ги победи. В такъв случай Валънтайн беше права — той бе изгубил част от човешкото си съзнание или поне беше придобил известна способност да мисли като бъгер.

Накрая завиха зад един ъгъл и забелязаха светлина.

— Слава Богу — прошепна Миро на португалски.

Ендър със задоволство забеляза, че Пликт — тази каменна жена, която в никой случай не можеше да е блестящата студентка от спомените му — също въздъхва с облекчение. Може би все пак у нея имаше частичка живот.

— Почти стигнахме — обяви Ендър. — И тъй като снася, ще е в добро настроение.

— Няма ли да иска малко дискретност? — попита Миро.

— Това е в известен смисъл като оргазъм, който продължава няколко часа. Подобрява доста настроението й. Цариците-майки обикновено са заобиколени само от работници и търтеи, които действат като част от тях. Никога не развиват чувство на срам.

В съзнанието си той вече усещаше присъствието й. Тя, разбира се, можеше да комуникира с него по всяко време. Когато се приближеше обаче, той я усещаше, сякаш диша в мозъка му; чувстваше се замаян, потиснат. Дали и другите изпитваха същото? С Ела не се беше получило нищо — тя никога не чуваше безмълвните разговори. Колкото до Новиня, тя отказваше да говори за това и отричаше да е чула каквото и да било, но Ендър подозираше, че просто не иска да приеме чуждото присъствие. Царицата на кошера твърдеше, че чувала ясно съзнанието и на двете, стига да се приближат до нея, но не могла да ги накара да я чуят. Дали и днес щеше да бъде същото?

Колко хубаво щеше да е, ако Царицата на кошера можеше да говори и с други хора. Тя твърдеше, че е способна на това, но с годините Ендър бе установил, че не е в състояние да направи разлика между предвижданията си за бъдещето и реалните си спомени от миналото. Тя, изглежда, се доверяваше на предположенията си също толкова, колкото на преживяванията си; и въпреки това, ако очакванията й се окажеха грешни, тя никога не си спомняше, че е предвиждала различно бъдеще от онова, което вече се беше превърнало в минало.

Това бе една от особеностите на чуждовидовия й разум, които най-много объркваха Ендър. Той беше израснал в общество, което съдеше за зрелостта на хората и подготвеността им да се интегрират в обществото по способността да предвиждат резултатите от действията си. В известен смисъл Царицата на кошера бе невероятно слаба в това отношение; въпреки цялата си мъдрост и опит тя изглеждаше сляпо и неоправдано самоуверена като малко дете.

Това бе едно от нещата, които плашеха Ендър в общуването с нея. Щеше ли тя да удържи на думата си? Ако не, щеше ли да осъзнае какво е направила?

Валънтайн опита да се съсредоточи върху разговора, но не можеше да откъсне поглед от силуета на бъгера, който ги водеше. Изглеждаше по-дребен, отколкото си ги беше представяла, не повече от метър и петдесет, може би по-малко. Тъй като останалите й закриваха видимостта, тя успяваше да мерне само отделни части от тялото му, но това като че беше по-лошо, отколкото да го види в цял ръст. Не можеше да се отърси от мисълта, че блестящият черен враг е стиснал ръката на Ендър в смъртоносна хватка.

Не беше смъртоносна хватка. Не беше враг. Дори не беше същество само по себе си. Той не притежаваше по-голяма самостоятелност от ухото или пръста на човек — всеки бъгер бе просто един от органите на Царицата на кошера. В известен смисъл Царицата на кошера вече беше с тях — тя бе там, където имаше поне един от работниците или търтеите й, дори да е на стотици светлинни години от нея.

„Това не е някакво чудовище. Това е истинската царица-майка, описана в книгата на Ендър. Това е онова същество, което той е носил и отглеждал през всичките ни години на съвместен живот, макар че тогава не съм подозирала. Няма от какво да се боя.“

Валънтайн се опитваше да прогони страха си, но не успяваше. Потеше се, чувстваше как ръката й се изплъзва от хлабавата хватка на Миро. С приближаването си до свърталището (не — дома, люпилнята) на Царицата на кошера тя се чувстваше все по-уплашена. Ако не можеше да се справи сама, трябваше да потърси помощ. Къде беше Якт? Е, трябваше да се обърне към някой друг.

— Извинявай, Миро — прошепна тя. — Цялата съм в пот от страх.

— Ти ли? Мислех, че това е моята пот. Засмяха се нервно.

Тунелът изведнъж се разшири и те се озоваха в огромна зала, пронизана от снопове слънчева светлина, проникващи през дупки в тавана.

Царицата на кошера лежеше в най-светлия участък, заобиколена от работници. Тук обаче, на светло и в присъствие на царицата си, те изглеждаха малки и крехки. Повечето бяха около метър високи, самата царица бе вероятно към три метра на дължина. Надкрилията й изглеждаха широки, тежки, като метални, обагрени с всички цветове на дъгата от падащите върху тях лъчи. Коремчето й бе достатъчно дълго и дебело, за да побере човек, и в задната си част се стесняваше в яйцеполагало с трептящ връх, пълно с блестяща, прозрачна течност, лепкаво и жилесто; то се пъхна в една дупка в средата на помещението колкото можеше по-дълбоко и когато се показа отново, от върха му към дупката се точеше струйка лигава течност.

Зловеща, всяваща страх сцена… която обаче не можеше да се сравнява с онова, което последва. Защото, вместо просто да пъхне яйцеполагалото си в следващата дупка, царицата се обърна и сграбчи един от суетящите се наблизо работници. Стисна гърчещия се бъгер с предните си крака, приближи го до главата си и отхапа краката му един по един. При отстраняването на всеки следващ крайник останалите започваха да мърдат още по-отчаяно, сякаш в безмълвен вопъл. Валънтайн почувства странно облекчение, когато и последният крак бе откъснат, така че вече нямаше какво да се гърчи.

Царицата на кошера пъхна безкракия работник в следващата дупка. Едва тогава нагласи яйцеполагалото си над нея. Пред погледа на Валънтайн течността на върха на яйцеполагалото се оформи като топче. Това всъщност не беше никаква течност, или поне не изцяло; в средата на капката се виждаше меко, желеобразно яйце. Царицата на кошера се извъртя така, че слънчевите лъчи да огряват директно главата й; сложните й фацетни очи заблестяха като стотици смарагдови звезди. Яйцеполагалото се пъхна в дупката. Когато се показа, яйцето още стоеше на върха му, но след следващото спускане и изваждане вече го нямаше. Тя пъхна още няколко пъти яйце-отлагащия си орган в дупката и при всяко показване от върха му се стичаха дълги лигави струйки.

— Nossa Senhora — възкликна Миро.

Валънтайн го бе чувала и преди да призовава Богородица. Тук обаче това възклицание придобиваше ново, иронично значение. Царицата на бъгерите бе майка на мрака в тези подземия. Отлагаше яйцата си върху телата на умиращи работници, които да послужат за храна на ларвите.

— Не може всички да се отглеждат така — обади се Пликт. За момент Валънтайн се изненада да чуе гласа й. След това разбра какво има предвид Пликт и осъзна, че е права. Ако за отглеждането на всяка ларва бе необходимо да се жертва по един възрастен бъгер, увеличаването на популацията щеше да е невъзможно. Всъщност дори съществуването на това гнездо щеше да е невъзможно, защото царицата трябваше да отгледа първите си ларви, без да има работници, с които да ги храни. Само младите царици.

Това мина през съзнанието на Валънтайн, сякаш беше нейна собствена мисъл.

Царицата на кошера поставяше тялото на жив работник само в дупките на яйцата, от които трябваше да се излюпят други царици. Това обаче не беше мисъл на Валънтайн; струваше й се прекалено убедителна. Нямаше начин да знае тази информация и въпреки това мисълта й бе ясна, неподлежаща на съмнение. Точно както Валънтайн си представяше, че древните пророци и мистици са чували гласа на боговете.

— Чухте ли я? Някой поне? — попита Ендър.

— Да — отвърна Пликт.

— Така ми се струва — обади се Валънтайн.

— Какво да чуя? — попита Миро.

— Царицата на кошера. Тя току-що обясни, че поставя работник в дупката само ако от яйцето трябва да се излюпи млада царица. Смята да снесе пет такива яйца. Две вече са положени в дупките им. Поканила ни е специално за да станем свидетели на това. Това е нейният начин да ни каже, че смята да изпрати заселнически кораб в космоса. Снася пет яйца за царици, след това ще изчака да види коя ларва ще е най-силна. Нея ще изпрати.

— Ами другите? — поинтересува се Валънтайн.

— Ако някоя от тях е достатъчно жизнена, ще я завие в пашкул. Така са постъпили и с нея. Останалите ще убие и изяде. Налага се. Ако дори частичка от съперничката докосне някой търтей, който още не се е съешил с тази царица-майка, той ще полудее и ще опита да я убие. Търтеите са много верни съпрузи.

— И всички други са чули това? — попита Миро. Звучеше разочарован. Царицата на кошера не можеше да разговаря с него.

— Да — отвърна Пликт.

— Само част — призна Валънтайн.

— Прочистете съзнанието си колкото можете — посъветва ги Ендър. — Затананикайте си някоя мелодия, това помага.

Междувременно Царицата на кошера почти приключи с поредната серия ампутации. Валънтайн си представи как стъпва върху увеличаващата се купчина крака около царицата и как те започват да пращят като сухи клонки.

Много са меки. Краката не се чупят. Само се огъват.

Царицата отговаряше на мислите й.

Вие сте част от Ендър. Затова ме чувате.

Мислите в съзнанието й ставаха по-ясни. Не толкова натрапчиви, а по-умерени. Валънтайн вече усещаше разликата между думите на Царицата на кошера и собствените си мисли.

— Ouvi — прошепна Миро; беше чул. — Fala mais, escuto. Говори още, чувам те.

филотични връзки. Вие сте свързани с Ендър. Когато говоря с него, вие също чувате. Ехо. Отразени трептения.

Валънтайн опита да си обясни как успява Царицата на кошера да говори Старк в съзнанието й. След това си даде сметка, че царицата почти със сигурност не правеше нищо такова — Миро я чуваше на родния си език, португалски; а Валънтайн всъщност не чуваше нищо на Старк, чуваше английски, на чиято основа бе изграден той, дори американски английски, с който беше израсла. Царицата на кошера не им изпращаше думи на определен език, изпращаше им мисли и мозъците им ги превеждаха на езика, залегнал най-дълбоко в съзнанието им. Когато Валънтайн чу думата „ехо“, последвана от „отразени трептения“, то не означаваше, че Царицата на кошера търси правилната дума. Собственият разум на Валънтайн се мъчеше да опише най-точно това понятие.

Свързани сте с него. Като моя народ. С тази разлика, че вие имате свободна воля. Независими филоти. Всичките сте единаци.

— Това е шега, не упрек — прошепна Ендър.

Валънтайн бе доволна от това пояснение. Първото, което си представяше, когато чуеше думата „единак“, бе разгневен слон, който смачква човек. Това беше спомен от детството, когато й бяха прочели някаква приказка за един самотен мъжкар. Този спомен я плашеше и сега, и не по-малко от тогава. Тя вече негодуваше от присъствието на Царицата на кошера в съзнанието й. Мразеше начина, по който събуждаше заспали кошмари. Всичко, свързано с Царицата на кошера, беше кошмар. Как можеше изобщо да си помисли, че е възможно това същество да е раман? Да, имаше общуване. Прекалено много. Общуване, граничещо с умствено разстройство.

И какво говореше тя — че я чували, защото били филотично свързани с Ендър. Валънтайн си спомни думите на Миро и Джейн по време на пътуването им — възможно ли беше филотичната й връв да е преплетена с тази на Ендър и чрез него с Царицата на кошера? Как бе възможно това? И най-вече как можеше Ендър да се свърже с Царицата на кошера?

Ние го търсихме. Той беше наш враг. Опитваше се да ни унищожи. Искахме да го обуздаем. Като единак.

Изведнъж всичко й се изясни, сякаш внезапно пред нея се отвори врата. Бъгерите не бяха послушни по рождение. Те можеха да имат своя самоличност. Или поне да контролират действията си. Затова Царицата на кошера бе намерила начин да ги овладее, да ги привърже филотично към себе си.

Само го намерихме. Не можахме да го подчиним. Твърде е силен.

И никой не се беше досетил в каква опасност е бил Ендър. Царицата на кошера бе очаквала, че ще може да го подчини, да го превърне в безпаметно оръдие на волята си като всеки друг бъгер.

Заложихме му капан. Открихлге за какво копнее. Обмислихме всичко. Влязохме в това, към което се стреми. Дадохме му филотичен облик. Свързахме го с него. Но не беше достатъчно. Сега ти. Ти.

Валънтайн почувства думата като чук в съзнанието си.

„Тя има предвид мен. Има предвид мен, мен! Аз…“ — Тя положи огромни усилия да си спомни коя е „аз“. — „Валънтайн. Аз съм Валънтайн. Тя има предвид Валънтайн.“

Ти. Ти беше онова, за което копнееше най-много. Не друго.

Това я накара да се почувства неловко. Беше ли възможно военните да са били прави през цялото време? Възможно ли бе жестокото разделяне на Валънтайн и Ендър да го е спасило? Възможно ли беше, ако тя е била с брат си, бъгерите да я използват, за да установят власт над него?

Не. Нямаше да успеем. Ти също си прекалено силна. Ние бяхме обречени. Бяхме мъртви. Той не можеше да ни принадлежи. Но не може да принадлежи и на теб. Вече не. Не успяхме да го подчиним, но се свързахме със съзнанието му.

Валънтайн си представи онова, което й беше хрумнало на кораба. Свързаните хора, семейства, споени с невидими върви, деца за родителите, родители едни с други или със своите родители. Една постоянно променяща се мрежа от свързани хора. Само че сега тя си представи себе си, свързана за Ендър. И след това Ендър, свързан с… Царицата на кошера… царицата, която люлее яйцеполагалото си, и на върха му — главата на Ендър, клатеща се наляво-надясно…

Тя тръсна глава, опита да прогони кошмара.

Ние не го контролираме. Той е свободен. Може да ме убие, ако поиска. Не мога да го спра. Ще ме убиеш ли?

Този път въпросът не беше отправен само към Валънтайн. И този път, докато Царицата на кошера чакаше отговора, през ума й премина друга мисъл. Толкова близка до нейния начин на разсъждение, че ако не очакваше Ендър да отговори, би решила, че е нейна собствена.

„Не — гласеше мисълта, — никога няма да те убия. Аз те обичам.“

И заедно с мисълта я обхвана чувство на искрена любов към Царицата на кошера. Изведнъж представата й за това насекомо се изчисти от всякаква омраза. Тя й се стори величествена, царствена, великолепна. Отблясъците от надкрилията й вече не изглеждаха като мазни петна върху водна повърхност, светлината, отразена от очите й, блестеше като ореол; лъщящите нишки слуз на върха на яйцеполагалото й бяха нишки на живота, като капчици мляко по гръдта на млада майка, примесени със слюнката на детето й. До този момент на Валънтайн й се беше повдигало, но изведнъж тя сякаш започна да боготвори Царицата на кошера.

Тази мисъл в съзнанието й беше на Ендър, знаеше го; точно затова й приличаше толкова на нейна собствена. И това бе неговата представа за Царицата на кошера, познаваше я отдавна, откакто пишеше под псевдонима Демостен. Царицата на кошера наистина беше раман, странна, но все пак способна да разбира и да бъде разбрана.

Образът изчезна и Валънтайн чу някой да плаче. Пликт. През всичките години съвместен живот Валънтайн никога не беше ставала свидетел на такъв израз на слабост от страна на Пликт.

— Bonita — каза Миро.

Това ли само беше видял? Че Царицата на кошера е красива? Връзката между Ендър и Миро сигурно бе слаба — но защо? Може би защото не се познаваха от толкова отдавна или толкова добре, докато Валънтайн го беше познавала цял живот.

Ако обаче това бе причината Валънтайн да приема по-ясно мислите на Ендър, как можеше да се обясни фактът, че Пликт ги чете по-ясно от нея? Възможно ли бе през всичките тези години на изучаване на Ендър, на възхищение от него, без да го познава достатъчно, Пликт да се е свързала с него дори по-силно от собствената му сестра?

Разбира се. Разбира се. Валънтайн бе омъжена. Валънтайн имаше съпруг. Деца. Логично беше филотичната връзка с Ендър да е по-слаба. За разлика от нея Пликт нямаше други връзки, достатъчно силни, за да се конкурират с тази. Тя бе изцяло отдадена на Ендър. Затова в присъствието на Царицата на кошера, която правеше възможно пренасянето на информация по филотичните връзки, тя четеше по-ясно мислите му. Нямаше какво да я разсейва. В самата нея нямаше какво да се противопостави.

Възможно ли бе дори Новиня, която все пак беше свързана с децата си, да е толкова привързана към Ендър? Невъзможно. И ако Ендър го съзнаваше по някакъв начин, това би трябвало да го тревожи. Или да го радва? Валънтайн познаваше достатъчно човешката природа, за да знае, че обожанието е най-голямата съблазън.

„Нима съм довела една съперница, която да разбие семейството на Ендър? Могат ли Ендър и Пликт да четат мислите ми сега?“

Валънтайн се почувства беззащитна, уплашена. Сякаш като отговор, сякаш за да я успокои, гласът на Царицата на кошера отново прозвуча в съзнанието й, заглушавайки всяка мисъл на Ендър:

Знам от какво се боиш, но моята колония няма да убие никого. Когато напускаме Лузитания, ние можем да унищожим всички Десколада-вируси на кораба.

„Може би“ — помисли си Ендър.

Ще намерим начин. Ние няма да пренесем вируса. Няма да се наложи да загинем, за да спасим човечеството. Не ни убивайте, не ни убивайте.

„Никога няма да ви убия!“ — Мисълта на Ендър дойде като шепот, едва доловим сред молбите на царицата.

„Ние и без това не можем да ви убием — помисли си Валънтайн. — Вие сте тези, които можете да ни убиете. Веднага щом построите корабите си. Щом приготвите оръжията си. Можете да се подготвите за човешката флотилия. Този път не я командва Ендър.“

Никога. Никога няма да убием никого. Обещали сме.

„Мир — нашепна гласът на Ендър. — Мир. Остани в мир, спокойно, тихо. Не се плаши от нищо. Не се плаши от хората.“

„Не стройте кораб за прасенцата — помисли си Валънтайн. — Постройте кораб за себе си, защото можете да унищожите вирусите, които пренасяте. Но не стройте за тях.“

Мислите на Царицата на кошера рязко преминаха от молби в остро противопоставяне:

Нямат ли и те право на живот? Аз им обещах кораб. Обещах на вас никога да не убивам. Да наруша обещанията си ли искате?

„Не“ — отговори мислено Валънтайн.

Тя вече се срамуваше, че е предложила такова нещо. А може би това бяха чувствата на царицата? Или на Ендър? Беше ли наистина сигурна кои мисли и чувства са нейни и кои принадлежат на някой друг?

Страхът, който изпитваше — той беше неин, нямаше почти никакво съмнение.

— Моля ви — каза на глас. — Искам да си ходя.

— Eu tambem — подкрепи я Миро. Аз също.

Ендър направи крачка към Царицата на кошера и вдигна ръка. Тя не протегна никой от крайниците си — използваше ги за пъхане на последната от жертвите си в дупката за поредното яйце. Вместо това разпери надкрилието си и го завъртя към Ендър, докато блестящата разноцветна повърхност допря ръката му.

„Не го докосвай! — изкрещя мислено Валънтайн. — Ще те хване! Иска да те подчини!“

— Шт — сряза я Ендър.

Валънтайн не разбра дали това се отнася за нея, или Ендър искаше да накара Царицата на кошера да не казва нещо, предназначено само за него. Нямаше значение. След минути Ендър вече държеше пръста на водача им и четиримата пристъпяха в тъмния тунел. Този път Валънтайн вървеше втора, а Пликт — последна. Така че тя бе тази, която погледна за сетен път Царицата на кошера; Пликт й помаха за сбогом. През целия път към външния свят Валънтайн опитваше да осмисли случилото се. Винаги беше смятала, че ако хората можеха да общуват директно със съзнанието си, без пречките на езика, разбирането им ще е пълно и няма да възникват ненужни противоречия. Сега откриваше, че вместо да увеличава различията между хората, езикът може би ги намалява, изглажда ги така, че човеците да могат да живеят заедно дори да не могат да се разбират. Илюзията за взаимно разбиране позволяваше на хората да мислят, че си приличат повече, отколкото е в действителност. Може би езиковото общуване бе за предпочитане.

Те изпълзяха навън. Присвиха очи срещу светлината. На лицата им се появиха усмивки на облекчение.

— Не беше много весело — призна Ендър. — Ти обаче настояваше, Вал. Искаше да я видиш веднага.

— Значи аз съм глупачката — отвърна Валънтайн. — Това ново ли е за теб?

— Красива е — каза Пликт.

Миро лежеше по гръб върху капима и държеше ръка върху очите си.

Валънтайн го погледна и си го представи такъв, какъвто е бил, тялото, което е имал. Докато лежеше, той не куцаше; докато мълчеше, не боботеше неразбираемо. Нищо чудно, че колежката му ксеноложка се беше влюбила в него. Уанда. Каква трагедия да открие, че баща й е и негов баща. Това бе най-жестоката вест, разкрита от Ендър преди трийсет години, когато бе Говорил от името на мъртвите на Лузитания. Това беше мъжът, загубен за Уанда; загубен за самия Миро. Нищо чудно, че бе рискувал живота си, прескачайки оградата, за да помогне на прасенцата. След загубата на любимата си той бе престанал да намира смисъл в живота. Съжаляваше единствено за това, че не беше загинал. Бе оцелял, осакатен в душата и в тялото.

Защо си мислеше тези неща? Защо изведнъж й се бяха видели толкова реални?

Дали защото той самият мислеше за съдбата си в момента? Дали тя приемаше представата му за самия себе си? Дали между разума на двамата нямаше някаква връзка?

— Ендър, какво се случи там долу? — попита тя.

— Нещо повече от очакванията ми.

— Какво по-точно?

— Успяхме да се свържем.

— Очакваше ли го?

— Исках го. — Ендър седна отстрани на колата, провесил крака сред високата трева. — Днес тя беше доста емоционална, нали?

— Така ли? Нямам с какво да сравнявам.

— Понякога е толкова дълбокомислена — сякаш ме кара да смятам сложни уравнения, докато си говорим. Сега беше като дете. Разбира се, никога не съм разговарял с нея, докато е отлагала яйца на млади царици. Мисля, че може би ни издаде повече, отколкото е имала намерение.

— Искаш да кажеш, че не възнамеряваше да изпълни обещанието си?

— Не, Вал, не, тя винаги изпълнява обещанията си. Тя не умее да лъже.

— Какво имаш предвид тогава?

— Говоря за връзката между мен и нея. Как са опитали да ме подчинят. Това е голяма новина, не мислиш ли? За момент тя се ядоса — когато помисли, че може би ти си звеното, от което са имали нужда. Знаеш какво означава това за тях — няма да бъдат унищожени. Дори може би ще ме използват за общуване с човешките правителства. Да споделят галактиката с нас. Каква изгубена възможност.

— Ти щеше да се превърнеш в един бъгер. Техен роб.

— Без съмнение. Никак нямаше да ми е приятно. Но всички животи, които щяха да бъдат спасени… Аз бях войник, нали? Ако един войник може да спаси милиони със смъртта си…

— Това обаче не е възможно. Ти имаш силна воля.

— Да, или поне прекалено силна за Царицата на кошера. Ти също. Това звучи успокоително, нали?

— Точно в момента не се чувствам много успокоена. Там, долу, ти влезе в главата ми. И Царицата на кошера. Чувствам се толкова омърсена…

Ендър я изгледа изненадано:

— Аз никога не съм се чувствал така.

— Е, не е само това. Беше и странно. И страшно. Тя бе толкова… толкова голяма в главата ми. Сякаш опитвах да побера някого в себе си.

— Възможно е. — Ендър се обърна към Пликт: — И ти ли го чувстваше така?

За пръв път Валънтайн забеляза как тя гледа Ендър — с широко отворени очи. Пликт обаче не отговори.

— Толкова силна, а? — подсмихна се Ендър и се обърна към Миро.

Не виждаше ли? Пликт вече бе обладана от Ендър. Сега присъствието му в съзнанието й може би й беше дошло твърде много. Царицата на кошера говореше за покоряването на работници-единаци. Възможно ли бе Пликт да е „покорена“ от Ендър? Възможно ли беше да е загубила душата си в неговата?

„Абсурдно. Невъзможно. Моля се на Господ да не е така.“

— Хайде, Миро — извика Ендър.

Миро му позволи да му помогне да се изправи. Четиримата се качиха отново на колата и потеглиха обратно към Милагре.

* * *

Миро отказа да отиде на литургията, затова Ендър и Нови-ня тръгнаха без него. Щом остана сам обаче, взе да не го свърта на едно място. Все имаше чувството, че някой го наблюдава. От сенките някакъв дребен силует го следеше. Облечен в гладка, твърда броня, само с два пръста, подобни на щипци, и хилави ръце, ръце, които можеха да бъдат отхапани и хвърлени на земята като сухи клонки. Вчерашното посещение при Царицата на кошера го беше разтревожило повече от очакваното.

„Аз съм ксенолог — напомни си той. — Посветил съм живота си на изучаването на същества от чужди светове. Аз стоях и наблюдавах как Ендър одира бозайникоподобното тяло на Човек и окото ми не мигна, защото съм безпристрастен учен. Понякога се сближавам прекалено много с обектите на изследванията си. Ала никога не ги сънувам в кошмарите си, никога не ми се привиждат в тъмното.“

И въпреки това той излезе навън, пред вратата на майчината си къща, защото в тревистите поля, под яркото слънце на тази неделна утрин нямаше никакви сенки, от които можеше да го дебне някой бъгер.

„Аз ли единствен се чувствам по този начин? Царицата на кошера не е насекомо. Тя и народът й са топлокръвни, също както пекениносите. Те дишат, потят се като бозайници. Те съхраняват в себе си структурните доказателства за еволюционната си връзка с насекомите също както ние носим приликата си с лемурите и плъховете, но те са създали светла и развита цивилизация. Или по-скоро тъмна и развита. Трябва да гледам на тях както ги вижда Ендър, с уважение, страхопочитание, привързаност.

А аз едва ги понасям.

Няма никакво съмнение, че Царицата на кошера е раман, способна да ни разбере и да съжителства с нас. Въпросът е дали аз съм способен да я разбера и да съжителствам с нея. И сигурно не съм единственият. Ендър е прав да пази съществуването й в тайна от повечето жители на Лузитания. Ако те видят онова, на което станах свидетел аз, или дори зърнат един-единствен бъгер, страхът ще ги завладее, опасенията на всеки ще бъдат подхранвани от страха на останалите, докато… Докато се случи нещо лошо. Нещо чудовищно.

Може би ние сме варелсе. Може би ксеноцидът е заложен в човешката психика както в никой друг вид. Може би най-доброто, което може да се случи на вселената, е Десколадата да излезе от контрол, да се разпространи из човешкия свят и да ни унищожи. Може би Десколадата е изпратена от Бога като наказание за греховете ни.“

Неусетно Миро се озова пред вратата на катедралата. В хладната утрин тя бе отворена. Все още не бяха стигнали до причастието. Той се вмъкна вътре и седна на последния ред. Нямаше намерение да се занимава повече с Господ, просто изпитваше нужда да бъде сред други хора. Коленичи, прекръсти се и остана така, най-отзад, на колене, със сведена глава. Би изрекъл молитва, но в „Отче наш“ нямаше нищо, което да разсее страха му. „Благодарим ти, че ни нахрани и този ден“? „Прости греховете ни“? „Нека царството ти слезе и на земята, както е на небесата.“ Това би било добре. Царство Господне, в което лъвът може да живее в мир с агнето.

Сетне си представи видението на свети Стефан: Христос, седнал отдясно на Господ. От лявата му страна обаче седеше друг. Царицата на небето. Не света Богородица, а Царицата на кошера, с белезникава слуз, точеща се от края на коремчето й. Миро стисна с все сили пейката пред себе си.

„Господи, спаси ме от това видение. Махни се, враг на вярата ми!“

Някой се приближи и коленичи до него. Той не посмя да отвори очи. Заслуша се за някакъв звук, който да му докаже, че съседът му е човек. Шумоленето на дрехата обаче можеше да е и търкането на надкрилия о твърда хитинова обвивка.

Трябваше да прогони това видение. Той отвори очи. С периферното си зрение забеляза, че съседът му е коленичил. По слабата ръка и цвета на ръкава личеше, че е жена.

— Не можеш да се криеш вечно — прошепна тя.

Гласът не звучеше по същия начин. Прекалено пресипнал. Глас, който бе говорил стотици хиляди пъти след последната им среща. Глас, успокоявал бебета, крещял от любовен екстаз, викал деца да се прибират вкъщи. Глас, който навремето, когато беше млад, му бе разказал за една любов, която щяла да живее вечно.

— Миро, ако можех да поема твоя кръст, щях да го сторя.

„Моя кръст ли? Това ли нося постоянно със себе си, тежко и неудобно, което ме притиска? Аз пък си мислех, че е тялото ми.“

— Не знам какво да ти кажа, Миро. Аз бях в траур — дълго време. Понякога си мисля, че още съм. Защото те загубих… надеждата ни за бъдещето… все пак така стана по-добре… това осъзнах. Създадох добро семейство, живея добре, ти също ще заживееш добре. Ала да те загубя като приятел, като брат, това беше най-тежкото. Бях толкова самотна, не знам дали някога ще го преживея.

„Да те загубя като моя сестра, беше най-лесното. Имам си достатъчно.“

— Караш сърцето ми да се къса, Миро. Толкова си млад! Изобщо не си се променил. За трийсет години не си се променил изобщо!

Миро не можеше да мълчи повече. Не вдигна глава. Отговорът му прозвуча доста силно за човек, намиращ се в църква по средата на литургия:

— Нима?

Сетне се изправи, почти не забелязваше, че хората се обръщат.

— Нима? — повтори.

Гласът му беше груб, говорът — труден за разбиране.

— Такъв ли ме помниш? — обърна лице към нея.

Тя го погледна потресена. От какво? От гласа му, от тромавите му движения? Или просто беше излъгал очакванията й, просто срещата им не се беше оказала трагично-романтичната сцена, за която бе мечтала трийсет години?

Лицето й не изглеждаше състарено, но това не беше Уанда. На средна възраст, напълняла, с бръчки около очите. На колко беше? Петдесет? Почти. Какво общо имаше тази петдесет-годишна жена с него?

— Аз дори не те познавам — изхриптя Миро. Сетне й обърна гръб и излезе.

Почиваше си под сянката на едно дърво. Кой беше това, Човек или Рутър? Той се опита да си спомни — нали беше отсъствал само няколко седмици?… Ала когато заминаваше, дървото на Човек бе още фиданка, сега и двете бяха почти еднакво големи, а той не можеше да се сети дали Човек е бил убит по-нагоре, или по-надолу от Рутър. Беше без значение — Миро нямаше за какво да говори с някакво си дърво, а и те нямаше какво да му кажат.

Освен това той така и не беше научил езика на дърветата; когато хората откриха, че цялото това думкане по дънерите всъщност е начин за разговаряне, за него бе твърде късно. Ендър го умееше, и Уанда, и вероятно още пет-шест души, но Миро никога нямаше да го научи, защото не можеше да хване пръчките и да започне да удря в необходимия ритъм. Още един език, от който нямаше полза.

— Que dia chato, meu filho.

Този глас никога нямаше да се промени. И интонацията му също: „Какъв гаден ден, сине мой.“ Смирен и хаплив едновременно — и пълен със самоирония.

— Здравей, Куим.

— Вече отец Ещевао, боя се.

Куим носеше всички атрибути на един свещеник, плащаница и тъй нататък; сега събра полите си и седна върху рядката трева до брат си.

— Имаш достолепен вид — отбеляза Миро.

Куим беше вече зрял мъж. Като дете бе имал изпит и смирен вид. Животът бе издълбал бръчки по лицето му, но състрадателното му изражение се беше запазило. И силата.

— Извинявай за сцената на литургията.

— Сцена ли? — изненада се Миро. — Аз не бях там. Или по-скоро бях на литургия, но не бях в катедралата. Причастие за раманите, а?

— За децата на Господ. Църквата вече има установени понятия за чуждите народи. Нямаше нужда да чакаме Демостен.

— Е, не се впрягай, Куим. Тези термини не са измислени от вас.

— Да не спорим.

— Да не нарушаваме покоя на другите.

— Благородна идея. Само че ти си избрал да почиваш в сянката на един приятел, с когото искам да разговарям. Сметнах, че е по-учтиво да поговоря с теб, преди да започна да бия по дънера на Рутър с пръчките.

— Това Рутър ли е?

— Можеш да го поздравиш. Знам, че с нетърпение очакваше завръщането ти.

— Никога не съм го познавал.

— Той обаче знае всичко за теб. Не мисля, че си даваш сметка, Миро, какъв герой си сред пекениносите. Те помнят какво направи за тях и съзнават какво ти струва то.

— А знаят ли какво може да ни струва това в края на краищата?

— В края на краищата всички ще се изправим пред съда Божи. Ако всички души на тази планета отлетят едновременно, тогава единствената ни задача е да се погрижим нито един да не остане непокръстен.

— Значи теб изобщо не те е грижа, а?

— Загрижен съм, разбира се. Нека кажем обаче, че има по-далновидна гледна точка, според която животът и смъртта са по-маловажни от избора на начин да живееш и начин да умреш.

— Наистина вярваш в това, нали?

— Зависи какво имаш предвид под „това“, но да, вярвам.

— Имам предвид всичко, живия Бог, възкресяването на Христа, чудесата, виденията, кръщението, транссубстанцията…

— Да.

— Чудеса. Изцеление. — Да.

— Като пред параклиса на дядо и баба.

— Чувал съм за много случаи на изцеление.

— Вярваш ли в тях?

— Миро, не знам… някои може да са въображаеми. Някои може да се-дължат на ефекта на самовнушението. Някои може да се дължат на спонтанни затихвания на болестта или на естествено възстановяване.

— Но някои са истински.

— Може би.

— Вярваш, че чудесата са възможни. — Да.

— Но не мислиш, че наистина се случват.

— Миро, аз вярвам, че се случват. Просто не съм сигурен, че хората могат да преценят точно кое е чудо и кое — не. Няма съмнение, че за много събития се твърди, че са чудеса, а те не са. Има вероятно и много истински чудеса, които никой не е разпознал като такива.

— Ами аз, Куим?

— Какво ти?

— Защо няма едно чудотворство и за мен?

Куим се наведе, изскубна една тревичка. Това му беше навик още от дете, когато искаше да избегне някой труден въпрос; така се държеше и когато предполагаемият им баща, Марсау, се върнеше пиян вкъщи.

— Какво има, Куим? Нима чудесата са само за другите?

— Характерно за чудесата е това, че никой не знае защо се получават.

— Ама че хитрец си, Куим. Куим се изчерви.

— Искаш да знаеш защо не получаваш чудотворно изцеление. Защото нямаш вяра, Миро.

— Какво ще си помислиш за някой, който казва: да, Господи, аз вярвам, прости за вярата ми?

— Ти ли си този човек? Молил ли си някога за изцеление?

— Моля сега — отвърна Миро; очите му се наляха със сълзи. — О, Господи! Колко ме е срам…

— От какво? От това, че си помолил Господ за помощ? Или защото плачеш пред брат си? От греховете си? От съмненията си?

Миро поклати глава. Не знаеше. Тези въпроси бяха прекалено трудни. Изведнъж осъзна, че знае отговора. Разпери ръце.

— От това тяло — отговори.

Куим посегна и хвана ръцете му, придърпа ги към себе си.

— „И той рече: Това е моето тяло, което ви е дадено.“ Също както ти даде своето за пекениносите. За мъничетата.

— Да, Куим, но той си получи тялото обратно, нали?

— Освен това умря.

— Така ли ще се изцеля? Като намеря начин да умра?

— Не бъди глупак. Христос не се самоуби. Това беше заговор на Юда.

Миро избухна:

— Всички онези хора, които се излекуват от хремите си, които по чудо се избавят от мигрените си — да не искаш да ми кажеш, че те са го заслужили повече от мен?

— Може би няма значение какво си заслужил. Може би е важно от какво имаш нужда.

Миро се наведе напред, хвана расото на Куим с полупара-лизираните си пръсти.

— Искам си тялото обратно!

— Може би.

— Какво значи „може би“, превзет, самодоволен глупако?

— Искам да кажа, че макар и да искаш тялото си обратно, може би Господ, с цялата си мъдрост, е решил, че за да станеш по-достоен човек, ти имаш нужда да прекараш известно време като инвалид.

— Колко време?

— Със сигурност не по-дълго от целия ти живот. Миро пусна дрехата му.

— Може би по-малко — добави Куим. — Надявам се.

— Надежда — изръмжа презрително Миро.

— Заедно с вярата и чистата любов, това е една от най-големите добродетели. Трябва да опиташ.

— Видях Уанда.

— Търси възможност да те види, откакто си дошъл.

— Остаряла е и надебеляла. Има цяла глутница деца, живяла е цели трийсет години повече от мен и мъжът й я е разорал надлъж и нашир. Предпочитам да бях посетил гроба й!

— Колко благосклонно от твоя страна.

— Знам какво говоря! Да напусна Лузитания, беше добра идея, но трийсет години не се оказаха достатъчно дълъг период.

— Предпочиташ да се върнеш на този свят, когато никой няма да те познава.

— Тук и без това никой не ме познава.

— Може-би не те познаваме, но те обичаме, Миро.

— Обичате онова, което бях.

— Ти си същият, Миро. Само че с по-различно тяло. Миро се изправи бавно, облегна се на Рутър.

— Говори с дървения си приятел, Куим. Не можеш да ми кажеш нищо, което да искам да чуя.

— Така си мислиш ти.

— Знаеш ли кой е по-лош от глупака, Куим?

— Знам. Един враждебен, сърдит, самосъжаляващ се, груб, жалък, безполезен глупак, който има твърде високо мнение за собственото си страдание.

Това вече дойде много на Миро. Той изкрещя от ярост и се хвърли върху Куим, събаряйки го на земята. Разбира се, при това загуби равновесие и се стовари върху брат си, като се заплете в расото му. Това обаче не му пречеше; той искаше да причини някаква болка на Куим, сякаш с това щеше да намали своята.

След няколко удара Миро престана да налага брат си и избухна в сълзи. След малко почувства ръцете на Куим да го обгръщат. Чу тихия му глас, произнасящ молитва:

— Nosso Pai, que estas no ceu. — Тук обаче спря c „Отче наш“ и продължи по съвсем различен начин: — О teu filho esta com dor, o meu irmao precisa a resureccao da alma, ele merece o refresco da esperanca.

Като слушаше Куим да се моли за уталожване на болката му, за изпълнение на наглите му искания, Миро се почувства още по-засрамен. Защо си беше въобразил, че има нужда от нова надежда? Как смееше да иска от Куим да се моли за чудо, което да излекува тялото му? Не беше честно да кара Куим да поставя вярата си на карта заради егоистичното желание на един безбожник.

Молитвата обаче продължаваше:

— Ele deu tudo aos pequeninos, е tu nos diseste, Salvador, que qualquer coisa que fazemos a estes pequeninos, fazemos a ti.

Миро искаше да го спре.

Ако съм дал всичко за пекениносите, направил съм го за тях, не за себе си.

Следващите Думи обаче го накараха да замълчи: „Ти ни каза, Спасителю, че каквото направим за тези мъничета, правим го за теб.“ Сякаш Куим искаше от Господ да изпълни своята част от договора. Странно отношение към Бога, сякаш Куим имаше право да му иска сметка.

— Ele nao е como Jo, perfejto no coracao.

He, не съм съвършен във вярата си като Йов. Но загубих всичко, също като него. Друг мъж е баща на децата ми от жена, която трябваше да е моя съпруга. Други пожънаха плода на труда ми. И както Йов бе покрит със струпеи, така аз съм полупарализиран — щеше ли да се съгласи Йов да си сменим местата?

— Restablece ele como restableceste Jo. Em nome do Pai, е do Filho, е do Espirito Santo. Amen.

Върни му благоденствието, както го върна на Йов. В името на Отца и Сина, и на Светия Дух. Амин.

Миро почувства как брат му пуска ръцете му и се изправи, сякаш тези ръце, не гравитацията го бяха държали легнал върху гърдите на Куим; погледна брат си. Върху страната на Куим започваше да се появява синина. Устните му бяха разкървавени.

— Нараних те — каза Миро. — Извинявай.

— Да, нарани ме. И аз те нараних. Това е нормално тук. Помогни ми да стана.

В един миг Миро забрави, че е инвалид, че едва пази равновесие. Понечи да подаде ръка на брат си, но се олюля. Изведнъж си спомни.

— Не мога.

— О, стига си се оправдавал и ми подай ръка!

И така Миро се разкрачи широко и се наведе към брат си. Към по-малкия си брат, който сега беше с почти три десетилетия по-стар — както на години, така и по мъдрост и състрадание. Миро протегна ръка. Куим я пое и с негова помощ се изправи. Усилието бе изтощително за Миро; той нямаше сила за това, а Куим не се преструваше, разчиташе на него да го вдигне. Накрая застанаха лице в лице, рамо до рамо, все още хванати за ръце.

— Ти си добър свещеник — каза Миро.

— Да. А ако някога ми потрябва спаринг-партньор, ще ти се обадя.

— Ще отговори ли Господ на молитвите ти?

— Разбира се. Господ отговаря на всички молитви.

На Миро му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае думите на брат си.

— Имах предвид: ще каже ли „да“?

— О… Това не мога да знам. Съобщи ми, ако стане. Куим се приближи — доста сковано, накуцвайки — до дървото. Наведе се и взе две говорещи пръчки.

— За какво ще разговаряш с Рутър?

— Той ми изпрати съобщение да дойда, защото искал да говори с мен. В една от по-отдалечените гори възникнала някаква ерес.

— Покръстваш ги, а те си губят акъла, а?

— Не съвсем. Това е една група, пред която никога не съм проповядвал. Всички дървета-бащи разговарят едни с други и така идеите на християнството вече са достигнали навсякъде в този свят. Както винаги, ереста сякаш се разпространява по-бързо от истинската вяра. И Рутър се чувства виновен, защото е основана на негови разсъждения.

— Предполагам, че това е сериозен проблем за теб. Куим присви очи:

— Не само за мен.

— Извинявай, имах предвид за Църквата. За вярващите.

— Това не е само църковен въпрос, Миро. Тези пекениноси са измислили много интересна ерес. Веднъж, не много отдавна, Рутър изказа предположението, че както Христос е дошъл при човеците, така някой ден Светият Дух ще слезе сред пеке-ниносите. Това е доста грубо тълкуване на Светата Троица, но тази гора го е приела твърде сериозно.

— На мен ми звучи съвсем църковно.

— На мен също ми звучеше. Докато Рутър не ми обясни подробностите. Разбираш ли, те са убедени, че Десколадата е въплъщение на Светия Дух. В известен, извратен смисъл в това има логика — защото Светият Дух съществува навсякъде, във всички божии създания. Близко до ума е, че Десколадата може да бъде негово въплъщение, тъй като прониква във всичко живо.

— Обожествяват вирус?

— О, да. Все пак не открихте ли точно вие, учените, че пекениносите били „създадени“ като разумни същества от вируса Десколада? Значи вирусът е надарен с творческа сила, което означава, че има божествена природа.

— Предполагам, че за това има не по-малко писмени доказателства от тези за въплъщението на Господ в Христос.

— Не, има много повече. Ако това беше всичко обаче, щях да го разглеждам като църковен въпрос. Сложен, труден, но както каза ти, „съвсем църковен“.

— И какъв е проблемът?

— Десколадата било второто кръщене. Чрез огъня. Само пекениносите можели да го издържат и то ги пренасяло в третия живот. Те очевидно са по-близки до Господ от човеците, които нямат право на трети живот.

— Митологията на съвършенството. Предполагам, че можеше да се очаква. Повечето общества, които опитват да оцелеят под голям натиск от друга, властваща култура, измислят митове, каращи ги да се чувстват по-специални. Избрани. Любимци на боговете. Циганите, евреите, има много примери.

— Чуй това, господин Всезнайко. Тъй като пекениносите са избрани от Светия Дух, тяхна мисия е да разпространят второто кръщене сред всеки народ във вселената.

— Да разпространят Десколадата?

— На всяка планета. Нещо като преносим Ден на Страшния съд. Те пристигат, Десколадата се разпространява, адаптира се, убива — и всеки отива на среща със Създателя си.

— Бог да ни е на помощ.

— Така се и надявам.

Изведнъж Миро направи връзката с нещо, което бе научил само ден преди това.

— Куим, бъгерите строят космически кораб за пекениносите.

— Ендър ми каза. И когато говорих с отец Деймейкър за това…

— Той пекенинос ли е?

— От децата на Човек. Той каза: „Разбира се“, сякаш всички знаят за това. Може би така си мисли: че щом прасенцата го знаят, значи е известно на всички. Той ми съобщи също така, че тази еретична група се домогва до командването на кораба.

— Защо?

— За да се преселят на някой обитаван свят, разбира се. Вместо да търсят необитавани планети, които да култивират и колонизират.

— Мисля, че трябва да го наречем „лузитанизиране“.

— Много смешно. — Куим остана сериозен. — Има опасност да успеят. Тази идея за върховенството на пекениносите намира много добра подкрепа, особено сред нехристиянизираните прасенца. Много от тях не се отличават с особен интелект. Изобщо не им минава през главата, че това означава ксеноцид. Унищожаване на човешката раса.

— Как са пропуснали тази малка подробност?

— Защото еретиците наблягат на факта, че Господ толкова обичал човеците, че им изпратил единствения си, възлюбен син. Помниш Светото писание.

— Който вярва в него, няма да загине.

— Точно така. Който вярва, ще получи вечен живот. Както го виждат те — третия живот.

— Значи онези, които умрат, ще са безбожници.

— Не всички пекениноси се натискат за доброволци като странстващи ангели на разрушението. Има обаче достатъчно, за да се налага да ги спрем. Не само заради Светата църква.

— Заради Майката Земя.

— Както виждаш, Миро, понякога мисионер като мен получава много важна роля във вселената. Трябва по някакъв начин да убедя тези заблудени еретици, че грешат, и да ги накарам да приемат вижданията на Църквата.

— Защо искаш да говориш с Рутър в момента?

— За да поискам едни сведения, които пекениносите никога не ни дават.

— Какви?

— Адреси. На Лузитания има хиляди пекениносови горички. В коя се крие еретичната група? Ако тръгна да ги търся сам, корабът им отдавна ще е излетял, когато ги намеря.

— Сам ли ще идеш?

— Винаги отивам сам. Не мога да взема никой от младите братя с мен, Миро. Докато една гора не бъде покръстена, местните имат склонност да убиват непознатите пекениноси. В този случай е по-добре да си раман, отколкото утленинг.

— Мама знае ли?

— Моля те, мисли разумно, Миро. Аз не се боя от Сатаната, но от мама…

— Андрю знае ли?

— Разбира се. Той настоя да дойде с мен. Говорителя от името на мъртвите се ползва с огромен престиж и мисли, че може да ми помогне.

— Значи няма да си сам.

— Разбира се, че ще съм сам. Кога един мъж, носещ цялата сила на Господ, се е нуждаел от помощта на някой хуманист?

— Андрю е католик.

— Ходи на църква, взима причастие, изповядва се редовно, но си остава Говорител на мъртвите и аз не мисля, че искрено вярва в Бог. Ще ида сам.

Миро изгледа Куим с още по-голямо възхищение:

— Кораво копеле си бил.

— Заварчиците и ковачите са корави. Копелетата си имат други проблеми. Аз просто съм един слуга на Господ и Църквата и си върша работата. Мисля, че последните събития доказаха, че брат ми е по-голяма заплаха за сигурността ми и от най-еретичните пекениноси. След смъртта на Човек прасенцата по целия свят положиха тържествена клетва никога да не вдигат ръка срещу човешко същество. Може да са еретици, но си остават пекениноси. Те ще удържат на думата си.

— Извинявай, че те ударих.

— Приех го като прегръдка, сине мой.

— Де да беше така, отче Ещевао.

— Значи е било така.

Куим се обърна към дървото и забарабани с пръчките по кората му. Почти веднага звукът започна да се променя. Миро се заслуша, макар че не разбираше езика на дърветата. Рутър говореше по единствения начин, по който те можеха да издават звук. Навремето бе говорил с помощта на устни, език и зъби. Имаше много начини човек да загуби тялото си. Миро бе преживял събитие, което би трябвало да го убие. Беше останал инвалид. Все още обаче можеше да се движи, макар и тромаво, можеше да говори, макар и бавно. Той смяташе, че страда като Йов. Рутър и Човек, много по-осакатени, мислеха, че са дарени с вечен живот.

— Доста неприятна ситуация — проговори Джейн в ухото му.

„Да“ — съгласи се безмълвно Миро.

— Отец Ещевао не бива да ходи сам. В миналото пекениносите са били доста добри бойци. Още не са забравили как да се бият.

„Ами кажи на Ендър — отвърна Миро. — Аз нямам никаква власт тук.“

— Колко смело, храбрецо мой. Ще говоря с Ендър, докато ти се мотаеш тук и чакаш своето чудо.

Миро въздъхна и тръгна обратно към селището.

Бележки

[1] Света Богородице (порт.) — Б. пр.