Орсън Скот Кард
Ксеноцид (2)

ВТОРА ГЛАВА
СРЕЩА

— Най-странното при хората е начинът, по който се съешават, мъжки с женски. Постоянно водят война едни с други, никога не оставят другия на мира. Изглежда, не могат да приемат мисълта, че мъжът и жената са две съвсем различни същества с напълно различни нужди и желания, принудени да се събират единствено за да се размножават.

— Нищо чудно, че мислиш така. Твоите партньори са само едни безмозъчни търтеи, твои копия без собствена идентичност.

— Ние разбираме отлично нашите полови партньори. Човеците измислят въображаеми образи на любовниците си и ги приписват на индивида, споделящ леглото им.

— Това е трагедията на езика, приятелко. Онези, които се познават единствено от символични образи, са принудени да си представят облика на партньора. И тъй като въображението им е несъвършено, те често грешат.

— Това е източникът на тяхното нещастие.

— И отчасти на мощта им, струва ми се. Подобните на теб и мен, по различни еволюционни причини, се съешават с изключително неравностойни партньори. Нашите половинки винаги са далеч по-нисш по интелект от нас. Човеците се съешават със същества, които постоянно поставят под въпрос върховенството им. Те влизат в противоречие с партньорите си не защото средствата им за общуване са на по-ниско ниво от нашите, а защото изобщо са способни на общуване един с друг.

 

Валънтайн Уигин прегледа есето си, за да внесе някои поправки. След като свърши, творението й остана в пространството над компютъра. Тя се чувстваше изключително доволна от себе си, задето е съчинила такъв умел ироничен анализ на личността на Раймъс Ойман, председателя на кабинета на Междузвездния конгрес.

— Поредната атака срещу владетелите на Стоте свята, а?

Валънтайн остана с гръб към съпруга си; по гласа му знаеше точно какво ще бъде изражението му. Усмихна се, без да го поглежда. След двайсет и пет години брак умееха да се виждат, без да се гледат.

— Направихме Раймъс Ойман за посмешище.

Якт се наведе над нея в работната кабинка; приближи лицето си толкова, че тя усети дъха му, докато той четеше текста. Не беше вече млад — да се наведе, му костваше немалко усилия.

Той заговори, но лицата им бяха толкова близо, че тя усети допира на устните му върху страната си.

— Отсега нататък дори майката на този беден нещастник ще поставя ръка пред устните си, щом го види.

— Трудно беше да му придам хумористична нотка. Все се изкушавах да се нахвърля срещу него с обвинения — призна Валънтайн.

— Така е станало по-добре.

— О, знам. Ако бях дала воля на гнева си, ако бях започна ла да описвам всичките му престъпления, щях да го направя да изглежда още по-страшен и жесток. Законодателите щяха да го заобичат още повече, докато страхливците от всички светове превиват гръб още по-ниско пред него.

— Ако ще се навеждат по-ниско, трябва да купят по-тънки килими.

Тя се засмя, но по-скоро защото гъделичкането от устните му по страната й започна да става нетърпимо. Освен това извика у нея желания, които не можеха да бъдат задоволени по време на това пътуване. Космическият кораб бе твърде тесен и претъпкан, за да им осигури каквато и да било интимност.

— Якт, стигнали сме почти половината път. Издържали сме и повече без това.

— Можем да поставим надпис „Не ни безпокойте“ на вратата.

— Значи трябва да сложим и друг: „Голи старци съживяват далечни спомени“.

— Аз не съм стар!

— Преминал си шейсетте.

— Ако старият войник още може да стои мирно и да отдава чест, защо да не участва в парада?

— Никакви паради по време на това пътуване! Остават още две седмици. Само да се срещнем със заварения син на Ендър и отиваме на Лузитания.

Якт се изправи, измъкна се от каютата и изпъна гръб в коридора — едно от малкото места на кораба, където можеше да го направи, макар и с пъшкане.

— Скърцаш като ръждясала врата — отбеляза Валънтайн.

— Чувал съм да издаваш същите звуци, като ставаш от бюрото. Не съм аз единствената износена, похабена, нещастна развалина в това семейство.

— Махай се и ме остави да изпратя това:

— Няма вече какво да правя на този кораб — оплака се Якт.

— Компютрите вършат всичко, а това возило няма опасност да излезе от пътя или да попадне в морска буря.

— Прочети някоя книга.

— Тревожа се за теб. Само работа, никакви удоволствия — това ще те превърне в злобна стара вещица.

— Всяка пропиляна в празни приказки минута тук е осем часа и половина реално време.

— Нашето време тук, на този кораб, е също толкова реално, както и тяхното. Понякога ми се иска приятелите на Ендър да не бяха успели да установят връзка между кораба ни и планетата.

— Това отнема изключително много компютърно време.

Досега само военните можеха да комуникират с космически кораби, движещи се със скорости, близки до светлинната. Щом приятелите на Ендър са го постигнали, аз се чувствам задължена да използвам връзката.

— Не го правиш от чувство за дълг към някого.

Прав беше.

— Ако пиша по една статия на всеки час, Якт, това означава, че за останалата част на човечеството Демостен публикува по нещо веднъж на три седмици.

— Не можеш да пишеш по една статия на час. Трябва да спиш, да се храниш.

— Само ми губиш времето с приказки. Изчезвай, Якт.

— Ако знаех, че спасяването на една планета от гибел означава да се върна към девствеността си, никога нямаше да се съглася да участвам.

Това бе само наполовина шега. Напускането на Трондхайм бе трудно решение за цялото семейство — дори за нея, въпреки че щеше да види отново Ендър. Децата вече бяха пораснали (почти) и виждаха в пътуването голямо приключение. Плановете им за бъдещето не бяха свързани с някое определено място. Никой от тях нямаше да става моряк като баща им; всички ги очакваше кариера на учени, живот сред публични речи и самотни разсъждения, като на майка им. Можеха да водят този тип съществуване с еднакъв успех където и да е по света. Якт се гордееше с тях, макар да изпитваше известно разочарование, че той ще е последният от седем поколения, кръстосвали моретата на Трондхайм. А сега заради нея и той се беше отказал от морето. Напускането на Трондхайм бе най-голямата жертва, която тя можеше да поиска от него, и той се беше съгласил, без да се двоуми.

Може би един ден щеше да се върне и тогава океанът, ледовете, бурите, рибите, невероятно приветливите зелени летни ливади пак щяха да са там. Ала екипажа му нямаше да го има; вече го нямаше. Мъжете, които бе познавал по-добре от собствените си деца, по-добре от жена си — тези мъже вече бяха с по петнайсет години по-стари, а когато се върне, ако изобщо се върнеше, щяха да са минали още четирийсет години. Тогава на корабите щяха да работят внуците им. Нямаше да знаят името Якт. Той щеше да е за тях един чуждоземен корабопритежател, слязъл от космоса, не моряк с ръце, миришещи на риба. Нямаше да е един от тях.

Затова, когато се оплакваше, че Валънтайн не му обръща внимание, когато я подкачаше за нейната неотзивчивост по време на пътуването, в думите му се криеше нещо повече от капризите на застаряващ съпруг. Независимо дали го изразяваше нарочно, или неволно, тя разбираше скрития смисъл на оплакванията му: „След всичко, което сторих за теб, няма ли и ти да ми дадеш нещо?“

И беше прав — тя работеше повече, отколкото трябваше. Жертваше повече от необходимото, като изискваше същото и от него. Успехът на това пътуване не зависеше от броя на подривните статии, публикувани от Демостен, а от това, колко хора четяха и вярваха в онова, което тя пишеше, и колко от тях започваха да мислят, да говорят и да действат като врагове на Междузвездния конгрес. Може би по-важна бе надеждата, че някои представители на бюрократичната система на Конгреса ще започнат да изпитват по-големи симпатии към човешкия род и ще разчупят влудяващото единодушие в тази институция. Някои със сигурност щяха да се променят, щом прочетат писанията й. Не много, но може би достатъчно. И може би това щеше да стане навреме, за да предотвратят унищожението на планетата Лузитания.

Ако не, тя и Якт и всички, които бяха жертвали толкова много, за да дойдат с тях, щяха да стигнат Лузитания точно навреме, за да й обърнат гръб и да избягат (или да бъдат унищожени заедно с всичките й останали обитатели). Напрегнатостта на Якт, желанието му да прекарва с нея повече време не бяха неразумен каприз. Неразумно бе да се затваря така в себе си, да се стреми да използва всяка минута за писане на пропагандни материали.

— Ти подготви бележката за вратата, аз ще се погрижа да не останеш сам в каютата.

— Жено, караш сърцето ми да пляска като умиращ калкан.

— Такъв си ми романтик, когато заговориш като рибар!

Децата добре ще се посмеят, като научат, че не можеш да изтраеш и три седмици, без да ме вкараш в леглото си.

— Те носят нашите гени. Би трябвало да ни насърчават да запазим плодовитостта си и във втория си век.

— Аз карам вече четвъртото си хилядолетие.

— Кога, о, кога да те очаквам в покоите си, старице моя ненагледна?

— След като изпратя тази статия.

— И кога ще стане това?

— По някое време, след като се пръждосаш оттук и ме оставиш на мира.

С дълбока въздишка, по-скоро театрален жест, отколкото израз на искрено разочарование, той се отдалечи по постлания с мек килим коридор. След миг се чу трясък и вик на болка. Престорен вик на болка, разбира се — още първия ден на борда той бе ударил главата си в металната греда на края на коридора, но всичките му останали сблъсъци оттогава бяха нарочно, за да разсмива останалите. Никой не се смееше на глас, разбира се — това бе правило в семейството, никой да не се смее, когато Якт върши маймунджилъците си, — но пък и той не се нуждаеше от допълнително насърчаване. Сам се забавляваше с хрумванията си; един мъж не може да бъде моряк и водач на други мъже, ако не умее сам да си намира занимания. Доколкото бе известно на Валънтайн, тя и децата бяха единствените човешки същества, от които той имаше нужда.

При това тази нужда не беше чак толкова голяма, че да не може да упражнява моряшката си професия — далеч от дома с дни и седмици, а понякога и с месеци. Отначало Валънтайн тръгваше с него, когато все още изпитваха страст един за друг, която никога не можеха да задоволят. След няколко години обаче тази страст отстъпи място на търпение и доверие; когато него го нямаше, тя извършваше изследванията си и пишеше книги, сетне, когато той се върнеше, посвещаваше цялото си време на него и децата.

А те все се оплакваха:

— Хайде татко да се връща по-бързо, че мама да излезе от стаята си и да ни обърне внимание.

Не беше особено добра майка, мислеше си сега. Голям късмет бе, че децата й излязоха толкова свестни.

Текстът на статията й продължаваше да виси във въздуха над компютъра. Оставаше само едно допълнение. Тя центрира курсора най-долу и написа името, под което се публикуваха всичките й писания: Демостен.

Така я беше нарекъл големият й брат Питър, когато бяха деца — преди петдесет — не, преди три хиляди години.

Самата мисъл за Питър бе достатъчна, за да я разстрои, да облее тялото й със студени и топли вълни. Питър, жестокият, насилникът, толкова хитър и опасен, че я манипулираше от двегодишна възраст, а от двайсетгодишна — целия свят. Когато бяха още деца на Земята през двайсет и втори век, той бе изучавал политическите трудове на велики мъже и жени, живи и мъртви, не за да се запознае с идеите им (които схващаше веднага), а за да усвои начина, по който ги бяха изказали. За да се научи как да звучи като възрастен. След като го постигна, той предаде уменията си на Валънтайн и я принуди да пише долнопробни демагогски речи под псевдонима Демостен, докато той твореше възвишени политически есета под името Лок. След това ги изпращаха в компютърните мрежи и след няколко години вече бяха в центъра на голямата политика.

Това, което я измъчваше най-много тогава — и от което все още я болеше, тъй като го беше забелязала едва след смъртта на Питър, — бе, че обладан от жаждата за власт, той я беше карал да отразява неговия характер в статиите си, докато той пишеше от миролюбивата, възвишена гледна точка, присъща за нея. В онези дни тя бе чувствала името Демостен като ужасно бреме. Всичко, написано от нея под този псевдоним, бе лъжа; и дори не нейна лъжа, а на Питър. Лъжа в лъжата.

„Вече не. Не и през последните три хиляди години. Аз направих това име свое собствено. Написала съм исторически и биографични анализи, формирали мисленето на милиони учени от Стоте свята и помогнали за изграждането на самосъзнанието на десетки нации. Нямаш вече власт над мен, Питър. Не успя да ме промениш по свое подобие.“

Сега обаче, докато гледаше текста на есето си, тя си даде сметка, че макар да си е мислила, че се е освободила от властта на Питър, тя пак си остава негова ученичка. Всичките й знания по реторика, полемика… да, по демагогия — беше ги усвоила от него или под негово влияние. И сега, макар и по благородни подбуди, вършеше същите политически манипулации, които Питър обожаваше.

Питър бе успял да се издигне до хегемон, владетел на цялото човечество в продължение на цели шейсет години в началото на Голямата експанзия. Точно той бе обединил всички враждуващи човешки общности в огромното начинание за изпращане на космически кораби до всички планети на бъгерите, а след това в търсене на още обитаеми светове. Към края на живота му на едни от Стоте свята вече бяха основани колонии, а към други корабите със заселници все още бяха на път. Почти хиляда години бяха изминали след това, докато Междузвездният конгрес успее отново да събере цялото човечество под една власт, но името на първия хегемон — на Хегемона — отново бе в основата на това обединение.

От тази напълно лишена от морал пустиня, Питъровата душа, се бяха родили хармония, единство, мир. Докато наследството на Ендър, доколкото го помнеше човечеството, бяха убийства, кланета, ксеноцид.

Ендър, по-малкият брат на Валънтайн, мъжът, при когото отиваше сега с цялото си семейство — той бе по-уязвимият от двамата, братът, когото тя бе обичала и (в ранните им години) опитвала да защитава. Той беше добрият. О, по безскрупулност той можеше да съперничи на Питър, ала порядъчното му държание компенсираше собствената му бруталност. Тя го беше обичала така горещо, както бе мразила Питър. И когато Питър прогони малкия си брат от Земята, която беше решен да управлява, Валънтайн замина с Ендър — последният акт за отърсване от властта на Питър.

„И ето ме сега — помисли Валънтайн — пак в политиката.“

Тя заговори рязко, със заповедния глас, подсказващ на компютъра, че му дава команда:

— Изпрати.

Над текста на статията й се появи думата „изпращане“. Обикновено, когато пишеше научни трудове, й се налагаше да зададе определен път за изпращането — да предаде есето до издателя по някакъв заобиколен начин, за да не може да бъде проследено до Валънтайн Уигин. Сега обаче една тайна сподвижничка на Ендър, действаща под псевдонима „Джейн“, вършеше всичко вместо нея: сложната дейност по превеждането на текстово ансибално съобщение от космически кораб, движещ се със скорост, близка до светлинната, в съобщение, което може да се прочете от ансибален компютър, стациониран върху някоя планета, на която времето тече повече от петстотин пъти по-бързо.

Тъй като комуникациите с движещ се космически кораб изразходваха огромни периоди от планетно ансибално време, това обикновено се правеше само за предаването на навигационна информация или инструкции. Единствените лица, на които бе разрешено да изпращат дълги текстови съобщения, бяха висшите правителствени и военни функционери. Валънтайн така и не можеше да разбере как Джейн успява да намери толкова много ансибално време за изпращането на тези текстове, и то като запази източника им в тайна. На всичкото отгоре Джейн използваше допълнително ансибално време, за да й предаде всички публикувани отговори на статиите й, всички аргументи и доказателства, използвани от правителството за оборване на пропагандните й материали. Която и да беше Джейн (а Валънтайн подозираше, че това е кодовото име на цяла тайна организация, проникнала в най-висшите кръгове на властта), тя бе изключително способна. И изключително дръзка. Е, щом Джейн бе съгласна да се излага на такива рискове, Валънтайн нямаше да пропилее възможността да изпрати колкото можеше повече критични статии, с колкото може по-красноречиво и опасно съдържание.

Ако думите бяха смъртоносни оръжия, тя разполагаше с цял арсенал.

Все пак обаче тя си оставаше жена; дори революционерите имат право на личен живот, нали? Моменти на радост, на удоволствие, а може би просто на облекчение, откраднати оттук-оттам. Тя стана, без да обръща внимание на болката от продължителното седене, и се измъкна през вратата на мъничкия си кабинет, изпълнявал ролята на килер, преди да преустроят космическия кораб за целите на пътуването си. Дори се почувства малко засрамена от собственото си нетърпение, с което се насочи към каютата, в която я чакаше Якт. Повечето велики революционери от миналото сигурно биха издържали три седмици лишение от плътски удоволствия. Тя се запита дали някой се е сетил да проведе изследване точно по този въпрос.

Все още си представяше как би подходил един учен, преди да кандидатства за финансиране на такъв проект, когато стигна до снабдената с четири койки каюта. Деляха помещението със Сифте и съпруга й Ларс, поискал ръката на младата жена само няколко дни преди заминаването им, веднага след като бе научил, че Сифте наистина иска да напусне Трондхайм. Не беше лесно да живееш в една стая с младоженци — Валънтайн все се чувстваше като натрапник. Нямаше обаче друг избор. Макар че този космически кораб бе луксозна яхта с всички удобства, за които можеха да се сетят, той просто не беше предназначен за толкова много обитатели. Но бе единственото космоплавателно съоръжение на Трондхайм, поне малко пригодено за целите им, така че се налагаше да се задоволят с него.

Двайсетгодишната им дъщеря Ро и Варсам, шестнайсетгодишният им син, споделяха друга каюта с Пликт, тяхна настойничка и дългогодишна семейна приятелка. Членовете на екипажа, избрали да предприемат това пътуване с тях (щеше да е неразумно да освободят всичките и да ги оставят на Трондхайм), заемаха другите две. Мостикът, столовата, кухнята, салонът, спалните — всички помещения бяха пълни с хора, полагащи големи усилия да не показват раздразнението си от теснотията.

В момента в коридора нямаше никой. Якт бе закачил вече на вратата бележка, гласяща: „Махай се, ако ти е мил животът“, с подпис „Собственикът“. Валънтайн влезе. Якт чакаше, облегнат на стената, и Валънтайн се стресна и издаде приглушено възклицание.

— Радвам се, че видът ми още те кара да стенеш от удоволствие.

— От уплаха.

— Влизай, сладка моя съблазнителке.

— Всъщност, ако искаш да знаеш, собственик на този кораб съм аз.

— Каквото е твое, е и мое. Ожених се заради състоянието ти.

Той затвори вратата след нея и заключи.

— Само това ли означавам за теб? — попита тя. — Недвижима собственост?

— Малко парче земя, на което мога да ора, сея и жъна според сезона.

Протегна ръце и тя се отпусна в прегръдките му. Пръстите му се плъзнаха леко по гърба й, обгърнаха раменете й. Тя почувства, че потъва в обятията му.

— Сега е късна есен. Отива към зима.

— Може би е време за жътва — отвърна Якт. — А може би е време да запалим камината и да стоплим уютната стара барака, преди да е натрупал първият сняг.

Той я целуна. Тя се почувства, сякаш й е за първи път.

— Ако днес поискаш ръката ми отново, пак ще се съглася.

— Ако днес те бях срещнал за първи път, щях да я поискам.

Бяха изричали тези думи много, много пъти преди. И въпреки това винаги се усмихваха, когато ги казваха, защото те все още бяха верни.

Двата космически кораба почти бяха завършили вихрения си танц в пространството, с големи скокове и премерени завъртания, докато накрая се събраха с нежно докосване. Миро Рибейра бе наблюдавал зрелището от мостика на кораба си, с присвити рамене и глава, отпусната на облегалката на креслото му, За страничния наблюдател тази поза изглеждаше неудобна. На Лузитания всеки път щом майка му го завареше в това положение, идваше и започваше да се суети около него и да му предлага възглавници. Така и не можа да осъзнае, че само в тази позиция главата му оставаше изправена без никакво усилие от негова страна.

Той търпеше грижите й, защото нямаше смисъл да спори с нея. Тя винаги действаше и мислеше толкова бързо, че бе почти невъзможно да я накара да забави ход и да го изслуша. След мозъчната травма, която бе претърпял при преминаването през оградата, отделяща човешката колония от гората на прасенцата, речта му бе станала непоносимо бавна и трудна за разбиране. Братът на Миро, Куим, свещеникът, твърдеше, че трябвало да благодари на Господ, че изобщо може да говори — първите няколко дена след произшествието изобщо не бе в състояние да комуникира освен чрез посочване на букви. В някои отношения това беше по-добро. Тогава поне не се налагаше да слуша собствения си глас. Плътното, нечленоразделно боботене, мъчително бавно. Кой в семейството му имаше търпение да го слуша? Дори онези, които опитваха — малката му сестра Ела, приятелят му и втори баща Андрю Уигин, Говорител на мъртвите, и, разбира се, Куим — той чувстваше нетърпението им. Опитваха да завършват изреченията вместо него. Не можеха да чакат. Затова дори когато искаха да разговарят с него, дори когато сядаха и слушаха, той не беше в състояние да се изкаже свободно. Да изрази идеите си. Не можеше да говори с дълги, сложни изречения, защото, докато ги завърши, слушателят вече бе загубил нишката на мисълта му.

Човешкият мозък, бе изчислил Миро, също като компютъра, можеше да получава данни само с определена скорост. Ако говориш прекалено бавно, слушателят се разсейва и не приема информацията.

Ай не само заради слушателите си. Трябваше да си признае — Миро също губеше търпение. Само да си помисли за усилието, необходимо за обясняването на някоя сложна мисъл, за мъките, докато накара езика и устните си да се размърдат, за да оформят някоя дума, за цялото време, което щеше да му отнеме, той обикновено се обезсърчаваше и запазваше мълчание. Умът му работеше ли, работеше, бърз като всякога, раждаше толкова много мисли, че понякога на Миро му се приискваше да спре да функционира, да замълчи и да му даде спокойствие. Ала мислите му оставаха само за него, несподелени.

Освен с Джейн. С Джейн можеше да разговаря. Беше го посетила за пръв път на домашния му компютър, лицето й се бе появило на дисплея.

— Аз съм приятелка на Говорителя на мъртвите — бе казала. — Мисля, че можем да научим този компютър на малко повече отговорност.

Оттогава Миро откри, че единствено с Джейн може да разговаря свободно. Поради една причина — тя бе невероятно търпелива. Никога не завършваше изреченията му. Чакаше да ги завърши сам, затова той никога не чувстваше, че го пришпорват или че я отегчава.

И може би нещо още по-важно — не се налагаше да изговаря думите толкова пълно, както за хората. Андрю му беше подарил личен компютър — предавателче, вградено в малък кристал като този, който носеше в ухото си. От тази „наблюдателница“ Джейн можеше да установи всеки звук, издаден от него, всяко движение на мускулите на главата му. Не се налагаше да завършва, достатъчно бе само да започне думата и тя разбираше. Така можеше да намали усилието. Да говори по-бързо и да бъде разбран.

Можеше също така да говори безгласно. Само да оформя думите, без да използва недодялания, гъгнив, виещ глас, единствения звук, който успяваше да издаде гърлото му. Затова, когато говореше с Джейн, той го правеше бързо, естествено, без да си припомня, че е инвалид. С Джейн той чувстваше своето аз.

Сега седеше на мостика на товарния кораб, с който Говорителя бе пристигнал на Лузитания само няколко месеца по-рано. Страхуваше се от срещата с кораба на Валънтайн. Ако се беше сетил за друго място, на което да иде, щеше веднага да потегли натам — нямаше никакво желание да се среща със сестрата на Андрю, нито с когото и да било другиго. Да можеше да остане завинаги сам на космическия кораб, единствено в компанията на Джейн, щеше да е щастлив.

Не, нямаше. Вече не можеше да бъде щастлив.

Поне в лицето на Валънтайн и семейството й щеше да срещне нови хора. На Лузитания познаваше всички, или поне всички, които ценеше — учените, образованите и интелигентни хора. Познаваше ги толкова добре, че не можеше да не усети жалостта им, съчувствието, смущението им от онова, в което се беше превърнал. Когато го поглеждаха, те виждаха само разликата между онова, което е бил, и това, което беше сега. Забелязваха само загубата.

Имаше вероятност тези нови хора — Валънтайн и семейството й — да видят у него нещо по-различно.

Това обаче бе много малко вероятно. Непознатите щяха да видят в него дори по-малко от онези, които го познаваха от преди да осакатее. Майка му и Андрю, и Ела, и Уанда, и всички останали поне знаеха, че притежава интелект, че разбира мислите на другите.

„Какво ще си помислят тези непознати, когато ме видят? Ще видят едно започнало да атрофира, прегърбено тяло; ще видят накуцващата ми походка; ръцете ми, подобни на животински лапи, стискащи непохватно лъжицата; ще чуят гъгнивото ми, полуразбираемо ръмжене и ще си помислят, ще са сигурни, че такова същество не може да разбере никоя по-сложна мисъл.

Защо дойдох?

Аз не дойдох. Аз избягах. Не съм дошъл тук, за да срещна тези хора. Аз исках да избягам оттам. Да се махна. Само че се излъгах. Мислех да тръгна на трийсетгодишно пътешествие, ала това време е минало само за тях. За мен е само седмица и половина. Нищо. А времето ми на уединение вече свършва. Времето ми с Джейн, която ме изслушва, сякаш още съм човешко същество, приключи.“

Почти. Той почти изрече думите, с които щеше да отмени срещата. Можеше да открадне кораба на Андрю и да тръгне на вечно пътешествие, при което да не се налага да среща никакво живо създание.

Ала такава нихилистична постъпка не беше в негов стил. Той не се бе отчаял напълно. Сигурно още имаше нещо, което да оправдае съществуването му в това тяло. И може би то щеше да започне със срещата със сестрата на Андрю.

Корабите вече се съединяваха, входните им отсеци се издадоха навън и се срещнаха. Миро продължи да гледа мониторите и да слуша компютърните доклади. Корабите се съединяваха, за да могат да продължат в тандем до Лузитания. Всички ресурси щяха да са общи. Тъй като корабът на Миро беше товарен, той не можеше да поеме повече от десетина души, но имаше място за част от провизиите на другия; заедно главните компютри на двата космоплавателни апарата щяха да изчислят идеалния баланс.

Едва след като пресметнат разпределението на товара, щяха да изчислят как да се ускори всеки от корабите, за да достигнат заедно скорост, близка до светлинната. Това бе изключително деликатно и сложно сътрудничество между двата компютъра, които трябваше да знаят точно какво превозват корабите им и как ще се държат в пространството. Изчисленията бяха завършени още преди свързващата тръба да бъде напълно сглобена.

Миро чу стъпки по коридора откъм тръбата. Обърна креслото си — бавно, както вършеше всичко друго — и я видя да се приближава. Приведена, но не много, защото не беше висока. С почти изцяло бяла коса. Когато тя се изправи, той погледна лицето й и опита да я прецени. Възрастна, но не стара. Дори да чувстваше известно неудобство, не й личеше. Е, все пак, както му бяха разказвали Андрю и Джейн, тя бе срещала доста по-страшни хора от един двайсетгодишен инвалид.

— Миро? — попита тя.

— Кой друг?

Нужен й бе само миг, колкото за едно тупкане на сърцето, за да осъзнае странния звук, идващ от устните му, и да разбере думите. Той отдавна беше свикнал с този вид паузи, но не спираше да ги ненавижда.

— Аз съм Валънтайн.

— Знам.

Нещата не се улесняваха от тези лаконични отговори, но какво друго да каже? Това не беше като среща на държавни глави, имащи за цел да обсъждат цял списък важни политически дела. Налагаше се обаче да положи известно усилие, ако ще само за да не звучи враждебно.

— Името ти, Миро, означава „гледам“, нали?

— „Гледам внимателно“, „следя с внимание“.

— Всъщност не ми е толкова трудно да те разбирам.

Тази прямота го изненада.

— Струва ми се, че ще имам повече проблеми с португалския ти акцент, отколкото с говорния ти дефект — добави тя.

За момент той почувства, че сърцето му се разтуптява по-силно — тя говореше за проблема му по-открито от всеки друг, ако не броим Андрю. Но все пак тя бе сестра на Андрю, нали? Тази прямота можеше да се очаква.

— Искаш ли да приемем, че това не е бариера в общуването между теб и другите хора?

Очевидно бе почувствала смущението му. Ала то отмина бързо и сега му хрумна, че може би не е уместно да се сърди, че вероятно трябва да е доволен от прякото засягане на тази тема. Въпреки това обаче почувства раздразнение и отначало не можа да си даде сметка защо. Сетне го осъзна.

— Моята мозъчна травма не е твой проблем.

— Ако затруднява общуването ми с теб, значи е и мой проблем, с който трябва да се справя. Не се нервирай, млади момко. Аз едва започвам да ти досаждам. Затова не наостряй зъби срещу мен само защото съм споменала, че мозъчната ти травма е в известен смисъл и мой проблем. Нямам намерение да подбирам всяка дума от страх да не обидя някой свръхчувствителен младеж, който си мисли, че целият свят се върти около неговите разочарования.

Миро побесня, че вече го е преценила толкова добре и толкова безмилостно. Не беше справедливо — изобщо не си беше представял така автора на епохалната Класификация на Демостен.

— Не мисля, че целият свят се върти около моите разочарования! А пък ти идваш на моя кораб и си въобразяваш, че можеш да управляваш нещата вместо мен!

Точно това го дразнеше, не думите й. Тя бе права — думите й не означаваха нищо. Поведението й бе онова, което го вбесяваше, самоувереността й. Той не беше свикнал да среща хора, които не го гледат с ужас и съжаление.

Тя седна до него. Той се извъртя със стола си, за да я погледне в очите. Валънтайн, от своя страна, не извърна поглед. Тя наистина оглеждаше съвсем безсрамно цялото му тяло, преценяваше го безстрастно.

— Той ми каза, че си корав. Каза, че си превит, но не прекършен.

— Психоаналитик ли искаш да ми бъдеш?

— Ти да не искаш да сме врагове?

— А трябва ли?

— Не, както не можем да сме лекар и пациент. Андрю не ме е пратил, за да те лекувам. Прати ме, за да ми помогнеш.

Ако не искаш, твоя работа. Ако го направиш, чудесно. Нека първо ти изясня някои неща. Използвам всяка минута за писане на подривна пропаганда, за да предизвикам общественото мнение в Стоте свята и колониите им. Опитвам се да настроя хората срещу решението на Междузвездния конгрес да изпрати флотилията срещу Лузитания. Твоя свят, не моя, трябва да уточня.

— Брат ти е там.

Той нямаше намерение да я остави да се представя за пълна алтруистка.

— Да, и двамата имаме близки там. И двамата имаме причини да запазим пекениносите от унищожение. И двамата знаем, че Ендър е занесъл Царицата на кошера в твоя свят, така че, ако Междузвездният конгрес постигне своето, две космически нации ще бъдат унищожени. Залозите са твърде големи и аз вече правя всичко, което е по силите ми, за да спра флотилията. И така, ако няколко часа, прекарани с теб, ще ми помогнат, може би си струва да жертвам част от времето, определено за писане. Нямам обаче намерение да загубя нито минута в опасения дали ще те засегна, или не. Така че, ако смяташ да ми се противопоставяш, можеш да си останеш със здраве и да ми дадеш възможност да си върша работата.

— Андрю каза, че си най-добрият човек, когото някога е познавал.

— Тази представа си е създал, преди да ме види как отглеждам три невъзможни варварчета. Както разбирам, майка ти има шест.

— Точно така.

— И ти си най-големият.

— Да.

— Лошо. Родителите често допускат най-тежките си грешки с първото дете. Тогава знаят най-малко и се опасяват най-много, така че вероятността да грешат е най-голяма и най-упорито вярват, че са прави.

На Миро никак не му хареса тази жена да си вади такива прибързани заключения за майка му.

— Тя изобщо не е като теб.

— Разбира се. — Валънтайн се наведе напред. — Е, реши ли?

— Какво да реша?

— Ще работим ли заедно, или ще зарежеш трийсет години от човешката история на произвола на съдбата?

— Какво искаш от мен?

— Новини, разбира се, факти, които не мога да изтегля от компютъра.

— Новини за какво?

— За теб. За прасенцата. За теб и прасенцата. Цялата тази история с Лузитания и флотилията започна с теб и тях все пак. Защото вие се намесихте в техния…

— Ние само им помогнахме.

— О, пак ли се изразих неподходящо?

Миро я изгледа гневно. Макар да съзнаваше, че има право — той наистина бе прекалено докачлив. Думата „намесвам се“, употребена в научно изказване, носеше почти неутрално значение. Означаваше, че той е предизвикал промени в културата, която е изучавал. И ако от това имаше отрицателни последици, те бяха само защото бе изоставил научната си безпристрастност — бе започнал да се отнася с пекениносите като с приятели. Затова определено носеше вина. Не, не вина — той се чувстваше горд, че е извършил този преход.

— Доизкажи се — подкани я той.

— Това се случи, защото ти наруши закона и прасенцата започнаха да отглеждат амарант.

— Вече не.

— Да, каква ирония, нали? Десколадата се разпространи и унищожи всички сортове амарант, които сестра ти създаде за тях. Така твоята намеса остана без последици.

— Напротив — възрази Миро. — Те започнаха да се ограмотяват.

— Да, знам. И нещо повече, те избират. Какво да учат и какво да правят. Ти им дари свобода. И аз одобрявам с цялото си сърце постъпката ти. Само че моята задача е да опиша историята ти за хората от Стоте свята, а те може и да не видят нещата в тази светлина. Затова искам да ми разкажеш точно защо и как наруши закона и се намеси, в света на прасенцата и защо правителството на Лузитания предпочете да се опълчи срещу Конгреса, вместо да те изправи на съд за престъпленията ти.

— Андрю вече ти го е разказал.

— И аз вече писах за това, в общи линии. Сега искам личната ти гледна точка. Искам човечеството да опознае прасенцата като равни същества. И теб също. Искам да те опознаят като личност. Ако е възможно, да те харесат. Тогава Лузитанската флотилия ще се покаже в истинската си светлина — чудовищна, безполезна реакция срещу заплаха, която никога не е съществувала.

— Тази флотилия носи ксеноцид.

— Така твърдя и аз в материалите си.

Той не можеше да понася повече самодоволството й. Не можеше да търпи тази непоклатима самоувереност. Затова се наложи да й противоречи, а единственият начин да го стори бе да изрази няколко идеи, които не се бяха оформили много добре в главата му. Идеи, които още пораждаха известни съмнения.

— флотилията е също така и акт на самозащита.

Това постигна желания ефект — тя млъкна и вдигна въпросително вежди. Проблемът сега беше, че трябваше да обясни какво е имал предвид.

— Десколадата — добави той — е най-опасната форма на живот, съществувала някога.

— Решението е карантина, не изпращане на войски, въоръжени с ДМ устройството, с което могат да превърнат Лузитания в прах!

— Толкова ли си сигурна!

— Сигурна съм, че е грешка от страна на Междузвездния конгрес дори да обмисля идеята за унищожението на цял вид разумни същества.

— Прасенцата не могат да живеят без Десколадата. А ако Десколадата попадне на друга планета, ще унищожи живота там.

Обърканото изражение на Валънтайн му достави удоволствие.

— Но аз мислех, че вирусът е изолиран вече! Нали твоите дядо и баба откриха начин да го дезактивират в човешкия организъм.

— Десколадата се адаптира. Джейн ми разказа, че вече два пъти е мутирала. Майка ми и сестра ми Ела работят върху това, опитват да го изпреварят. Понякога изглежда, сякаш вирусът го прави нарочно. Съзнателно. Измисля стратегия да преодолее средствата, които използваме, за да му попречим да убива хора. Включва се в земните растения, от които хората имат нужда, за да оцелеят на Лузитания. Сега се налага да ги пръскат с химикали. Какво ще стане, ако Десколадата успее да преодолее всички бариери?

Валънтайн мълчеше. Нямаше готов отговор. Не се беше сблъсквала досега пряко с този въпрос — никой не се бе сблъсквал с него, само Миро.

— Още не съм казал това на Джейн — продължи той. — Но какво, ако изпращането на флотилията е правилна стъпка? Какво, ако унищожаването на Лузитания е единственият начин да се спаси човечеството от Десколадата?

— Не — отсече Валънтайн. — Това няма нищо общо с целите на флотилията. Във всичко е намесена междупланетната политика, искат да покажат на колониите кой е господарят. Така е, защото бюрокрацията е излязла от контрол и военните…

— Я ме чуй! Каза, че искаш да разбереш моята гледна точка, слушай тогава: Няма значение какви са целите им. Няма значение дали са шайка убийци. Не ме е грижа. Въпросът е:

Трябва ли да се унищожава Лузитания?

— Какъв човек си ти? — попита Валънтайн; в гласа й звучеше както възхищение, така и неприязън.

— Ти си философът, ти кажи. Трябва ли да обичаме пекениносите толкова, че да позволим на вируса, който носят, да изтреби човешкия вид?

— Разбира се, че не. Просто трябва да намерим начин да неутрализираме Десколадата.

— А ако не можем?

— Тогава ще поставим Лузитания под карантина. Дори всички човеци на тази планета да умрат — твоите и моите близки, — пак няма да унищожаваме пекениносите.

— Нима? Ами Царицата на кошера?

— Ендър ми каза, че тя се възстановявала, но…

— Тя може да създаде истинско индустриализирано общество. Ще построи космически кораби и ще напусне планетата.

— Тя няма да носи Десколадата със себе си!

— Няма избор. Десколадата вече е проникнала в нея. Проникнала е в мен.

Това вече наистина я изкара от равновесие. Прочете го в очите й — беше страх.

— Ще проникне и в теб. Дори да избягаш на кораба си и да ме запечаташ, щом кацнеш на Лузитания, Десколадата ще зарази теб, съпруга ти, децата ти. Ще трябва да поглъщате химикали с храната си всеки ден от живота си. И никога няма да можете да напуснете Лузитания, защото ще носите смърт и разрушение навсякъде, където отидете.

— Предполагам, че сме предвиждали и тази възможност.

— Когато сте тръгвали, това е било само възможност. Тогава мислехме, че Десколадата скоро ще бъде овладяна. Сега това изобщо не е сигурно. И то означава, че никога няма да можете да напуснете Лузитания.

— Надявам се климатът да ни понесе.

Миро се взря изпитателно в лицето й, любопитен да види как приема току-що узнатото. Първоначалната уплаха бе изчезнала. Тя отново се беше овладяла; мислеше.

— Ето какво смятам аз — продължи той. — Мисля, че независимо колко е отвратителен Конгресът, независимо какви зловредни планове кроят, тази флотилия може да означава спасение за човечеството.

Валънтайн отговори замислено, подбирайки внимателно думите си. Миро остана доволен — тя не беше от този тип хора, които противоречат, без да мислят. Бе способна да се учи.

— Разбирам, че ако събитията потръгнат в една насока, има възможност да дойде и такъв момент… но това е много малко вероятно. Преди всичко, много малко вероятно е Царицата на кошера да построи космически кораби, които да пренесат Десколадата извън Лузитания.

— Ти познаваш ли Царицата на кошера? Разбираш ли я?

— Дори тя да го постигне, майка ти и сестра ти работят върху проблема, нали? Докато стигнем Лузитания, докато флотилията стигне Лузитания, те може да са открили начин да ограничат Десколадата веднъж завинаги.

— А ако го открият, дали ще го използват?

— Защо не?

— Как могат да унищожат всички вируси? Десколадата е неотменна част от жизнения цикъл на пекениносите. Когато телесната форма на пекениноса умре, вирусът му помага да се трансформира в дървесната форма, която прасенцата наричат трети живот. И само в третата форма, дървесната, мъжките пекениноси могат да оплодят женските. Ако вирусът изчезне, те няма да могат вече да преминават в третата форма и това поколение прасенца ще е последно.

— Това не прави задачата ни невъзможна, а само по-трудна. Майка ти и сестра ти просто трябва да открият начин за неутрализиране на Десколадата в човешкото тяло и растенията, които са ни нужни за прехрана, без да се нарушава функцията й за трансформиране на пекениносите във възрастни форми.

— И всичко това само за петнайсет години? Не е много вероятно.

— Но не е и невъзможно.

— Да, има известен шанс. И на базата на този шанс ти искаш да спреш флотилията?

— флотилията е изпратена да унищожи Лузитания, независимо дали контролираме Десколадата, или не.

— Пак повтарям, мотивите на правителството не са от значение. Независимо от подбудите унищожението на Лузитания може да се окаже единствената сигурна защита за останалата част от човечеството.

— Аз твърдя, че не си прав.

— Ти си Демостен, нали? Андрю ми го каза.

— Да.

— Значи ти си измислила Класификацията на чуждоземните. Утленингите са чужденци от собствения ни свят. Фрамлингите са чужденци от нашия вид, но от друг свят. Раманите са чужденци от друг вид, но способни да комуникират с нас, да съжителстват с нас. Последни са варелсе; какво са те?

— Пекениносите не са варелсе. Нито Царицата на кошера.

— Да, но Десколадата е. Варелсе. Чужда форма на живот, способна да унищожи човечеството…

— Освен ако не успеем да я обуздаем…

— …с която е невъзможно да общуваме, с която не можем да съжителстваме. Ти си тази, която казва, че в такъв случай войната е неизбежна. Ако някой чужд вид изглежда склонен да ни унищожи и не можем да общуваме с него, не можем да го разберем, ако не можем да го отклоним от пътя му към нас с мирни средства, тогава всички действия с цел предпазването ни от него, включително пълното унищожение на чуждия вид, са оправдани.

— Да.

— Какво ще стане тогава, ако трябва да унищожим Десколадата, но не можем да го направим, без да унищожим всички пекениноси, Царицата на кошера и всички човешки същества на Лузитания?

За изненада на Миро очите на Валънтайн се наляха със сълзи.

— Значи в това си се превърнал.

Тази реплика обърка Миро.

— Кога станах тема на тази дискусия?

— Ти си обмислил всички възможности за бъдещето, добри и лоши, и въпреки това си избрал само тази, в която загърбваш всичките си морални убеждения, в която всеки, когото ти и аз обичаме, трябва да бъде унищожен.

— Не съм казал, че харесвам тази възможност…

— И аз не съм. Казах само, че си се подготвил само за този сценарий. Само че аз не съм. Аз избирам възможността, в която има някаква надежда. Избирам да живея в свят, в който майка ти и сестра ти ще открият начин да обуздаят Десколадата; свят, в който Междузвездният конгрес ще бъде реформиран или сменен; свят, в който никой няма да притежава нито властта, нито желанието да унищожи един цял вид.

— Ами ако грешиш?

— Имам предостатъчно време за отчаяние, преди да умра. Ти обаче не търсиш ли всеки повод за песимизъм? Мога да разбера какво те подтиква към това. Андрю ми разказа, че си бил красив (и все още си, знаеш ли?) и че загубата на пълния контрол върху тялото ти те е наранила дълбоко. Други губят много повече от теб, без да развият такова черногледство.

— Това ли е анализът на личността ми? Познаваме се от половин час, а ти вече ме разбираш напълно, така ли?

— Знам само, че това е най-потискащият разговор, който съм водила в живота си.

— И приемаш, че е така, защото аз съм сакатият. Добре, нека ти кажа нещо, Валънтайн Уигин. Аз вярвам в същите неща, в които и ти. Дори се надявам някой ден да мога да владея тялото си по-пълно от сега. Ако не се надявах, нямаше да мога да живея. Това, което ти разказах сега, не е предизвикано от отчаяние. Казах ти го, защото има такава възможност. И заради тази възможност трябва да сме подготвени за всичко, за да не се окажем изненадани. Трябва да мислим за най-лошото, за да можем да реагираме, ако се случи.

Валънтайн го загледа изпитателно, той сякаш почувства погледа й като леко гъделичкане под кожата си, в мозъка си.

— Да — отвърна тя.

— Какво „да“?

— Да, със съпруга ми ще се преместим тук и ще останем на твоя кораб.

Тя стана и се насочи по коридора към свързващия отсек.

— Защо взе това решение?

— Защото нашият кораб е прекалено населен. И защото определено си струва да се разговаря с теб. И не само за да събера материал за статиите си.

— О, значи съм взел успешно изпита си пред теб.

— Да. А аз взех ли своя?

— Не съм те изпитвал.

— Хайде де! В случай че не си забелязал обаче, аз ще ти кажа — взех го. Иначе нямаше да споделиш с мен всички тези неща.

Тя излезе. Миро чу шума от стъпките й по коридора, след това компютърът докладва, че е преминала през прохода между корабите.

Тя вече му липсваше.

Защото беше права. Наистина бе взела изпита. Беше го изслушала както никой друг — без нетърпение, без да завършва изреченията му, без блуждаещ поглед. Не му се беше наложило да подбира думите, говори й разпалено. През повечето време думите му сигурно са били почти неразбираеми. Въпреки това тя го изслуша толкова внимателно, че разбра всичките му доводи и нито веднъж не го помоли да повтори. Той можеше да говори с тази жена толкова естествено, както преди да претърпи мозъчната травма. Да, тя беше инатлива, властна, държеше на мнението си и си вадеше прибързани заключения. Изслушваше обаче и противоположната страна, променяше гледната си точка, ако се наложеше. Тя умееше да слуша, затова и той можеше да говори. Може би с нея щеше да се чувства такъв, какъвто беше.