Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Xenocide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
strix(2007)

Издание:

Орсън Скот Кард

КСЕНОЦИД

Американска

ИК „Ера“ & Co., София, 2001

Светла Иванова, редактор

„Камея“ ООД, дизайн на корицата

История

  1. —Добавяне

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
ЖИВОТ И СМЪРТ

— Ендър идва да ни види.

— Той идва при мен и разговаряме всеки ден.

— Ние пък можем да говорим направо в съзнанието му. Той обаче настоя да дойде лично. Не чувства, че разговаря с нас, ако не може да ни види. Когато контактуваме от разстояние, той трудно различава мислите, които ние вкарваме в съзнанието му, от своите собствени. Затова идва лично.

— А на теб не ти харесва.

— Иска да чуе от нас отговори, а ние нямаме такива.

— Вие знаете всичко, което знаят човеците. Летели сте в космоса, нали? И дори нямате нужда от ансибали, за да разговаряте между световете.

— Толкова са жадни за отговори тези човеци. Имат толкова много въпроси.

— Ние също имаме въпроси, знаеш ли?

— Те искат да знаят защо, защо, защо. Или как. Всичко да е направено на вързоп като хубав малък пашкул. Ние постъпваме така само когато метаморфозираме в царица.

— Те искат да разберат всичко, но ние също го искаме, знаеш ли?

— Да, вие искате да си мислите, че сте също като човеците, нали? Само че не сте като Ендър. Не сте като човеците. Той иска да знае причината за всичко, иска да състави цял разказ за всичко, а ние не знаем никакви разкази. Ние знаем спомени. Знаем неща, които се случват. Не защо са се случили, поне в смисъла, който влага той.

— Разбира се, че знаеш.

— Ние дори не се интересуваме защо по начина, по който се интересуват човеците. Ние научаваме толкова, колкото ни трябва, за да постигнем нещо, а те винаги искат да научат повече от това, което им е необходимо. След като създадат нещо, те продължават да търсят знания за това, защо работи и каква е причината за причината да работи.

— Ние не сме ли като тях?

— Може би ще бъдете като тях, когато Десколадата престане да ви пречи.

— А може да станем като твоите работници.

— Ако станете като тях, няма да ви е грижа. Те всичките са много щастливи. Именно разумът ви прави нещастни. Работниците са или гладни, или сити. Или болни, или здрави. Те никога не са любопитни, нито разочаровани, нито разтревожени, нито засрамени. А в това отношение в сравнение с човеците ние с вас сме прости работници.

— Мисля, че не ни познаваш достатъчно добре, за да можеш да сравняваш.

— Ние сме в главите вий в главата на Ендър, и в собствените си глави от хиляди поколения и в сравнение с тези човеци ние сякаш дремем. Дори когато спят, те са по-будни от нас. Това е характерно за земните същества — един вид лудешко превключване на синапсите, контролирана лудост. Докато спят, онази част на мозъка им, която записва образи или звуци, изстрелва импулси на всеки един-два часа. Дори когато тези образи и звуци са напълно хаотични, мозъкът им опитва да ги свърже в нещо смислено. Те опитват да си измислят разни неща от това. Това са напълно несвързани глупости без никакво покритие в реалния свят и въпреки това те ги сглобяват в тези налудничави видения. След това ги забравят. Като се събудят, почти не ги помнят. Спомнят ли си ги обаче, те се опитват да намерят смисъл в тях, да ги вкарат в реалния си живот.

— Имаме представа за сънищата им.

— Може би без Десколадата и вие ще сънувате.

— Защо ни е това? Както сама каза, то е безсмислено. Произволно включване и изключване на неврони в мозъците им.

— Така се упражняват. Правят го постоянно. Въобразяват си разни неща. Измислят си други. Търсят смисъл в безсмислици.

— Каква е ползата, като няма смисъл?

— Това е въпросът. Те изпитват нужди, непознати за нас. Нужда от знания. Нужда да видят смисъла. Нужда от приказки.

— И ние имаме приказки.

— Вие помните факти. Те си измислят факти. Променят смисъла на историите си. Променят нещата така, че един и същ спомен да люже да означава хиляда други неща. Понякога дори от сънищата си, от тези случайни видения, те извличат нещо, което осветлява всичко. Никое човешко същество няма такъв разум като вашия. Като нашия. Така всеобхватен. И животът им е толкова къс. Само че за един техен век те могат да намерят хиляда обяснения за едно наше.

— Повечето грешни.

— Дори огромното мнозинство от обясненията им да са грешни и глупави, дори деветдесет и девет от сто да са безполезни, от десет хиляди идеи сто се оказват добри. Така компенсират глупостта, краткия си живот и плитката си памет.

— Със сънища и лудост.

— Магии, мистика и философия.

— Не можеш да твърдиш, че никога не си измисляш. Това, което ми разказваш, е измислица.

— Знам.

— Виждаш ли? Човеците не правят нищо, което ти да не умееш.

— Ама ти не разбираш ли? Дори тази измислица съм взела от ума на Ендър. Тя е негова. На него пък му хрумнала отнякъде другаде, от нещо, кОето прочел и свързал с други свои мисли, докато му придаде смисъл. Всичко е в главата му. Докато ние сме като вас. Имаме ясна представа за света. Аз не срещам затруднения да проникна в съзнанието ти. Всичко е подредено, логично и ясно. Ти със същата лекота влизаш в моето. В твоето съзнание е отразена реалността, повече или по-малко, такава, каквато я разбираш. В разума на Ендър обаче срещам само лудост. Хиляди състезаващи се, противоречиви, невъзможни видения, които нямат никакъв смисъл, защото не съвпадат едно с друго. Той ги сглобява, днес така, утре иначе, както си иска. Сякаш може да създаде нова машина за идеи в главата си за всеки нов проблем, с който се сблъсква. Сякаш си измисля нова вселена, в която се преселва, всеки час различна. Често се заблуждава безнадеждно и това го тласка към грешки и неправилни изводи, но понякога излиза толкова прав, че разгадава най-заплетените тайни като по чудо и аз поглеждам света през неговите очи и го виждам по напълно нов начин и това променя всичко. Лудост и после прозрение. Ние знаехме всичко, което може да се знае, още преди да срещнем тези човеци, преди да създадем връзката си с разума на Ендър. Сега откриваме, че има толкова много начини да знаеш едно и също нещо, че никога не можем да ги научим.

— Освен ако човеците не те научат.

— Виждаш ли? Ние също сме боклучари.

— Вие сте боклучари. Ние сме просяци.

— Само да бяха достойни за умствените си способности.

— Не са ли?

— Те възнамеряват да ви унищожат, забрави ли? Разумът им има такива неограничени възможности. Въпреки това обаче те си остават глупави, тесногръди, полуслепи и полуненор-мални. Въпреки всичко деветдесет и девет процента от измислиците им са невъобразими и ги тласкат към ужасни грешки. Понякога ни се иска да ги подчиним като работниците. Опитахме, знаеш ли? С Ендър. Но не успяхме. Не успяхме да го направим работник.

— Защо?

— Прекалено е глупав. Не може да съсредоточи вниманието си достатъчно дълго. Човешкият ум е неспособен да се концентрира. Те се отегчават и започват да се разсейват. Наложи се да създадем мост извън него, като използвахме компютъра, с който беше най-тясно свързан. Компютрите, те вече могат да се съсредоточат. И паметта им е чиста, подредена, всичко е на мястото си и може да се намери.

— Само че не сънуват.

— Липсва им лудост. Толкова по-зле.

 

Валънтайн спря неканена пред вратата на Олядо. Беше ранна утрин. Той отиваше на работа едва следобед — беше началник смяна в една малка тухларна. Бе станал обаче, вероятно защото членовете на семейството му го бяха събудили. Децата тъкмо излизаха.

„Като в старите филми — помисли си Валънтайн. — Всички тръгват по едно и също време, таткото излиза последен с куфарче в ръка. Нашите родители се придържаха към този начин на живот. Независимо колко странни бяха децата им. Независимо колко късно тръгвахме за училище, как с Питър се ровехме из световните мрежи, опитвайки да подчиним света, като пишем под псевдоними. Независимо че Ендър бе отделен от семейството още като малък и никога повече не ги видя, дори при единственото си посещение на Земята. Мисля, че родителите ми все още си представяха, че всичко е наред, защото изпълняваха ритуала, който бяха гледали по телевизията.

И ето пак, децата, които изскачат през вратата. Момчето трябва да е Нимбо, онзи, който беше с Грего пред тълпата. Ето го обаче сега, едно най-обикновено момче — никой не би предположил, че преди броени дни е участвал в ужасната нощ.“

Майка им ги целуваше един по един. Все още беше красива, дори след толкова много раждания. Толкова обикновена жена; и все пак забележителна. Защото се беше омъжила за баща им, нали? Беше приела недъга му.

И таткото, който не бързаше още за работа, можеше да ги изпрати, да ги наблюдава, да ги потупва окуражително, да ги целува, да им подхвърля по някоя дума. Добър, умен, обичащ — класическият баща.

„И какво толкова не е наред? А, бащата е Олядо. Той няма очи. Само две сребърни сфери с по един отвор за лещите от едната страна и компютърно входно-изходно устройство от другата. Децата явно не ги е грижа. Аз обаче още не мога да свикна.“

— Валънтайн.

— Трябва да поговорим.

Той я покани вътре. Запозна я с жена си, Жаклин. С толкова черна кожа, че чак биеше на синьо, с усмихнати очи, с хубава, широка усмивка, в която ти иде да се потопиш, толкова приветлива. Тя донесе кана с лимонада, леденостудена и запотена в сутрешната жега, след което веднага се оттегли.

— Остани — покани я Валънтайн. — Не е личен разговор. Тя обаче не пожела. Имала работа.

— От дълго време искам да се срещна с теб — сподели Олядо.

— Бях на разположение.

— Беше заета.

— Нямам никаква работа.

— Имаш работата на Андрю.

— Е, вече така или иначе се срещнахме. Интересно ми е да разговарям с теб, Олядо. Или предпочиташ рожденото си име, Лауро?

— В Милагре човек използва името, което му дадат хората. Викаха ми Суле, от второто ми име, Сулеймао.

— Соломон, мъдреца.

— След като изгубих очите си обаче, станах Олядо. Завинаги.

— „Гледания“?

— Olhado може да означава и това, да, минало причастие от olhar, но в случая значи „човека с очите“.

— И това вече е името ти?

— Жена ми ме нарича Лауро. А децата ми викат „татко“.

— А аз?

— Както искаш.

— Суле тогава.

— Предпочитам Лауро. Суле, ако ти приличам на шестгодишно дете.

— Това ти напомня за времето, когато си виждал. Той се засмя:

— О, и сега виждам. Много добре при това.

— Така казва и Андрю. Затова дойдох. Да разбера какво виждаш.

— Искаш ли да ти пусна запис от някое събитие? Спомен от миналото. Пазя любимите си спомени на компютъра. Мога да го включа и да ти пусна каквото пожелаеш. Имам например първото посещение на Андрю в дома ми. Също и няколко грандиозни семейни скандала. Или предпочиташ обществени събития? Встъпването в длъжност на всеки кмет, откакто имам тези очи. Хората често се допитват до мен за такива неща: кой какво носил, кой какво казал. Често срещам трудности да им обясня, че очите ми запомнят само образи, не звуци, също като техните. Мислят си, че трябва да изпълнявам ролята на холограф и да записвам всичко за тяхно забавление.

— Не искам да гледам какво си видял. Искам да чуя какво мислиш.

— Сериозно? — Да.

— Аз нямам мнение. За нищо, което може да ти е интересно. Стоя настрана от семейните скандали. Винаги съм се дистанцирал.

— И настрана от семейните занимания. Ти единствен от децата на Новиня не се занимаваш с наука.

— Всеки друг толкова се интересува от наука, че човек не може да си обясни защо и аз не съм се увлякъл от нея.

— Не е толкова трудно — не се съгласи Валънтайн; и тъй като от опит знаеше, че хората с избухлив характер са по-искрени, когато ги подразниш, добави: — Предполагам, че просто не си се почувствал достатъчно умен, за да се справиш.

— Съвършено вярно. Имам ум само колкото да правя тухли.

— Нима? Само че ти не правиш тухли.

— Напротив. Произвеждам стотици на ден. И тъй като всички къртят стените си за строежа на новата църква, предвиждам голямо разрастване на този занаят.

— Лауро, ти не правиш тухли. Работниците във фабриката ги правят.

— Аз като началник нямам ли също участие?

— Тухларите правят тухли. Ти обучаваш тухларите.

— Вероятно. Струва ми се все пак, че повече им досаждам.

— Умееш да правиш и други неща. Деца.

— Да. — Олядо сякаш изведнъж се отпусна. — Това го мога. Разбира се, имам партньор.

— Привлекателна, красива жена.

— Търсих съвършенство, а открих нещо по-добро. — Това не бяха голи думи, той го мислеше наистина; изведнъж държането му стана съвършено спокойно. — Ти също имаш деца. Съпруг.

— Добро семейство. Може би почти толкова добро, колкото твоето. На нашето му липсва само съвършената майка, но децата ще се справят.

— Като слушам как Андрю говори за теб, ти трябва да си най-великият човек, живял някога.

— Андрю е много мил. Разминало му се е, защото не съм била тук.

— Сега си тук. Защо?

— Световете и няколко вида рамани са на кръстопът и както са тръгнали нещата, бъдещето им зависи в голяма степен от твоето семейство. Нямам време за спокойно наблюдение, нито да тълкувам отношенията ви. Не мога да гадая как може Грего за една нощ да се превърне от звяр в герой, как може Миро хем да иска да се самоубие, хем да има амбиции, защо Куара е готова да остави пекениносите да измрат заради Десколадата…

— Питай Андрю. Той ги разбира всичките. Аз така и не успях.

— Андрю в момента си има твърде много грижи. Чувства се отговорен за всичко. Направи всичко, което беше по силите му, но не успя да спаси Куим. Майка ти го държи отговорен за това и той в известна степен споделя мнението й. Раздялата им го нарани дълбоко.

— Знам.

— Дори нямам представа как мога да го утеша. Дори не знам на какво да се надявам: тя да се върне в живота му или да го напусне завинаги.

Олядо вдигна рамене. Отново стана нервен.

— Наистина ли не те е грижа? — попита Валънтайн. — Или си решил да не се интересуваш?

— Може би съм го решил много отдавна, а сега вече не ме е грижа.

Една от тайните на добрия разпит е да знаеш кога да замълчиш. Валънтайн зачака.

Олядо обаче разполагаше с достатъчно търпение. Валънтайн замалко да се откаже и да наруши мълчанието. Дори й мина през ума да се признае за победена и да си тръгне.

Той обаче проговори пръв:

— Когато ми смениха очите, се наложи да ми махнат и слъзните жлези. Естествените сълзи щели да пречат на изкуствените смазки, които използват.

— Изкуствени?

— Една малка шега. Винаги изглеждам съвършено безчувствен, защото очите ми никога не се наливат със сълзи. И хората не могат да тълкуват изражението ми. Смешна работа. Самата очна ябълка няма никаква способност да мени формата си и да показва промяна на настроението. Тя просто си е там. Да, очите ти все се движат — или гледат втренчено, или се свеждат надолу, или се насочват нагоре, моите обаче също го правят. Също се движат в съвършен такт. Все още показват посоката, в която гледам. Хората обаче не могат да издържат погледа ми. Все извръщат очи. Не искат да четат изражението на лицето ми и затова си мислят, че то е безизразно. Очите ми още смъдят, зачервяват се или се подуват леко, когато иначе би трябвало да плача, ако можех да пролея сълза.

— С други думи, теб те е грижа за това.

— Винаги ме е било грижа. Понякога съм си мислил, че само аз разбирам, макар че дори не си давам сметка какво има за разбиране. Оттеглям се и наблюдавам и тъй като нямам никакви лични интереси в тези семейни спорове, аз виждам много по-ясно от тях. Виждам центровете на сила: абсолютната власт на майка ми, макар че Марсау я биеше, когато се ядосаше или беше пиян. Подлостта на Грего, начина, по който се справя със страха си. Куара, съвършено различна по природа, която винаги прави напук. Ела, благородната мъченица — как би живяла, ако не можеше да страда? Богоугодния Куим, открил баща в Господ, смятайки, че най-добрият баща е този, когото никой не забелязва, който никога не повишава глас.

— И си виждал всичко това още като дете?

— Аз умея да гледам. Пасивните безпристрастни наблюдатели винаги виждат най-ясно. Не мислиш ли?

Валънтайн се засмя:

— Да, така е. Ние с теб май си приличаме, не смяташ ли? Двама историци.

— И така до идването на брат ти. В момента, в който прекрачи прага ни, стана ясно, че той вижда нещата точно така, както ги виждам и аз. Беше ужасно. Защото, разбира се, аз никога не съм вярвал в собствените си заключения за членовете на семейството. Никога не съм се доверявал на собственото си мнение. Никой не виждаше нещата, както ги виждах аз, следователно грешах. Дори си бях въобразил, че виждам по такъв странен начин заради очите си. Че ако имах истински, щях да гледам на нещата като Миро. Или като мама.

— Значи Андрю потвърди мнението ти.

— Нещо повече. Той не остана безучастен. Предприе действия спрямо тях.

— О?

— Той дойде като Говорител на мъртвите, но в момента, в който прекрачи прага, той пое… пое…

— Пое какво?

— Пое отговорност. За да промени нещата. Той видя всички противоречия, които виждах и аз, но започна да ги изглажда, колкото можеше. Видях как се държеше с Грего, твърдо, но внимателно. С Куара — разбираше какво наистина иска, а не какво твърди, че иска. С Куим — уважаваше желанието му да се дистанцира. С Миро, с Ела, с мама, с всички.

— Ас теб?

— Направи ме част от живота си. Свърза се с мен. Гледаше ме право в изкуствените очи, но продължаваше да говори с мен като с човек. Знаеш ли какво означаваше това за мен?

— Мога да си представя.

— Не става дума за мен. Аз бях много наивно дете, признавам — всеки можеше да ме излъже. Това направи той за нас. Отнасяше се с всеки от нас различно и въпреки това запазваше самоличността си. Помисли за мъжете в живота ми. Марсау, когото смятахме за роден баща — нямах никаква представа що за човек е бил. Виждахме само пиянството му или жаждата му, когато беше трезвен. Жажда за алкохол, но също и жажда за уважение, което не можеше да получи. И в един момент рухна. Нещата се подобриха веднага след смъртта му. Не станаха идеални, но се подобриха. Мислех си, че най-добрият баща е онзи, който го няма. Само че и това не беше вярно, нали? Защото истинският ни баща, Либо — великият учен, мъченикът, героят на науката, вечната любов на майка ми, създал всички тези прекрасни деца, — виждаше как семейството изнемогва и въпреки това не правеше нищо.

— Майка ти не му е позволявала, така ми каза Андрю.

— Така е… а човек винаги трябва да се съобразява с майка ми, нали?

— Новиня е много важна личност.

— Въобразява си, че тя едничка на света страда. Казвам го без злоба. Просто съм забелязал, че е преживяла толкова болка, та е неспособна да говори за каквото и да било друго освен за мъките си.

— Опитай да кажеш нещо злобно следващия път, може да прозвучи по-добронамерено.

Олядо я изгледа изненадано:

— О, това упрек ли беше? Майчина солидарност или какво? Децата, които говорят лошо за майките си, трябва да се нашляпат, а? Уверявам те обаче, Валънтайн, сериозно го мисля. Без злоба. Без обида. Просто познавам майка си. Ти поиска да ти разкажа какво съм видял — това видях. Андрю също го забеляза. Цялата болка. Тя го привлича. Тегли го като магнит. А майка ми имаше толкова много, че почти го всмука. Само дето Андрю може би никога няма да се изчерпи. Може би кладенецът на съчувствието му е бездънен.

Възбудената му реч за Андрю я изненада. И я поласка.

— Каза, че Куим приел Господ за идеалния невидим баща. Ти към кого се обърна? Предполагам, че не към някой невидим.

— Не, не към някой невидим. Валънтайн се взря в лицето му.

— Аз виждам всичко в една плоскост — продължи Олядо.

— Не умея да гледам в дълбочина. Ако ми бяха сложили по една леща във всяко око, вместо и двете в едно, може би обемното ми виждане щеше да е по-добро. Аз обаче ги исках на едно място заради компютърната връзка. Исках да мога да записвам образите, за да ги показвам после и на други. Затова виждам в една плоскост. Сякаш всички са изрезки от картон, които се движат върху цветно платно. В известен смисъл така всички изглеждат много близки. Приплъзват се едни над други като листове хартия, сякаш се докосват, когато се разминават.

Валънтайн слушаше внимателно, но предпочете да не го прекъсва.

— Не съм се обърнал към някой невидим — продължи той.

— Права си. Видях какво прави Андрю за нашето семейство. Виждах как идва, слуша, наблюдава и как ни разбира, всеки един от нас. Опитваше се да разбере нуждите ни и да ги задоволи. Той поемаше отговорност за другите и сякаш не се интересуваше какво ще му струва. И накрая, макар че не можеше да направи семейство Рибейра нормално, той поне ни даде спокойствие, гордост, самоличност. Стабилност. Ожени се за мама и се държеше добре с нея. Обичаше всички ни. Беше винаги на разположение, когато имахме нужда от него, и не се разстройваше, когато не търсехме помощта му. Следеше твърдо да се държим цивилизовано, но избягваше да ни налага вижданията си. И аз си помислих: Това е много по-важно от науката. И от политиката. И от всяка друга професионална кариера; от всичко, което можеш да постигнеш в живота. Помислих си: Ако успея да създам едно добро семейство, ако успея да дам на децата си това, което Андрю даде на нас, макар и толкова късно в живота ни, това в крайна сметка ще бъде по-велико от всичко, което мога да постигна с ума и ръцете си.

— И избра кариерата на професионален баща.

— Който работи в една тухларна, за да осигурява храна и облекло на семейството. Не просто тухлар, който между другото има и деца. Лини чувства същото.

— Лини?

— Жаклин. Жена ми. Тя е стигнала до същото решение по свой начин. Ние правим каквото трябва, за да заемем мястото си в обществото, но смисълът на живота ни са часовете, прекарани у дома. Един с друг, с децата. Името ми никога няма да бъде споменато в книгите по история.

— Голяма изненада ще бъде — съгласи се Валънтайн.

— Ще бъде много скучно четиво. Но животът ми изобщо не е скучен.

— Значи тайната, която знаеш, за разлика от братята и сестрите си, е щастие.

— Мир. Красота. Любов. Всички велики абстракции. Може да ги виждам в една равнина, но ги виждам по-близки.

— И си научил всичко това от Андрю? Той знае ли?

— Мисля, че да. Искаш ли да научиш най-съкровената ми тайна? Когато сме сами, само аз и той, или аз, той и Лини, аз го наричам „татко“, а той мен — „синко“.

Валънтайн не си направи труд да сдържи сълзите си, защото те бяха колкото за него, толкова и за нея.

— Значи Ендър все пак има деца.

— От него научих как да бъда баща и съм го усвоил дяволски добре.

Валънтайн се наведе към него; време беше да пристъпи към деловата част.

— Това означава, че ако изследванията ни не успеят, ти ще загубиш най-много от всички.

— Знам. Изборът ми беше егоистичен. Щастлив съм, но с нищо не мога да помогна за спасението на Лузитания.

— Напротив, можеш, но още не го осъзнаваш.

— Какво мога да направя?

— Да поговорим още малко и да видим какво ще измислим. И ако нямаш нищо против, Лауро, нека твоята Жаклин спре да подслушва от кухнята и се присъедини към нас.

Жаклин влезе срамежливо и седна до съпруга си. На Валънтайн й хареса как се държат за ръце. След като са отгледали толкова много деца… това й напомняше за тях двамата с Якт.

— Лауро — заговори отново Валънтайн, — Андрю ми разказа, че когато си бил малък, ти си бил най-умното от децата на Рибейра. Че си изказвал смели философски мисли. Точно в момента, доведени ми племеннико, ние се нуждаем от смели философски съждения. Дали оттогава мозъкът ти е закърнял? Или все още е способен да ражда безумни мисли?

— Хрумват ми разни мисли — призна Олядо, — но и сам не им вярвам.

— Търсим начин за придвижване със свръхсветлинна скорост. Търсим душата на едно компютърно същество. Опитваме да създадем изкуствен вирус с вградени самозащитни способности. Търсим магии и чудеса. Така че ще съм ти благодарна, ако споделиш пред мен разсъжденията си по същността на живота и реалността.

— Дори не знам какво е имал предвид Андрю. Не се занимавам с физика вече…

— Ако се интересувах от научни изследвания, щях да взема някой учебник. Нека ти кажа първо, че на планетата Път има едно много умно момиче, прислужница. Казах й: Кажи ми какво мислиш и аз ще реша какво може да ми послужи и какво не.

— Как? Ти също не си физик.

Валънтайн се приближи до изключения компютър.

— Може ли да го включа?

— Разбира се.

— Така и Джейн ще присъства на разговора ни.

— Личната програма на Ендър.

— Компютърното същество, чиято душа опитваме да открием.

— А. Може би първо ти трябва да ми обясниш някои неща.

— Няма нужда да повтарям това, което знам. Затова започвай да говориш. За онези идеи, които си имал като дете, и как са се развили след това.

* * *

Куара се наежи още с влизането на Миро.

— Изобщо не си прави труда!

— За какво да не си правя труд?

— Не си прави труда да ми натякваш за задълженията ми към човечеството и семейството — две различни, нямащи нищо общо групи, между другото.

— Затова ли мислиш, че съм дошъл? — попита той.

— Ела те е изпратила да ме убедиш да й кажа как може да кастрира Десколадата.

Миро опита да внесе малко хумор:

— Не съм биолог. Възможно ли е това?

— Недей да остроумничиш. Ако отнемете способността им да си предават информация, все едно режете езиците, мозъка им, всичко, което ги прави интелигентни. Щом иска да научи тези неща, да изследва онова, което съм изследвала аз. Бяха ми нужни само пет години, за да го открия.

— флотилията приближава.

— Значи наистина тя те е изпратила.

— И Десколадата може да измисли как…

— Да преодолее всички пречки, които й поставяме, за да я обуздаем, знам — довърши тя.

Това подразни Миро, но той беше свикнал с хора, които нямат търпение да го дочакват да завършва изреченията си. Куара поне се беше досетила за целта му.

— Ела е под постоянно напрежение.

— Да ми помогне тогава да науча как да разговарям с вируса. Да го убедим да ни остави на мира. Да сключим договор, както Андрю с пекениносите. Вместо това тя прекъсна достъпа ми до лабораторията. Е, както иска. Щом тя ме държи в изолация, и аз няма да й кажа нищо.

— Ти издаде важни тайни на пекениносите.

— А, да, мама и Ела, пазителките на истината! Те решават кой какво трябва да знае. Добре, Миро, да ти кажа и на теб една тайна. Истината не може да се запази, като я криеш от другите.

— Знам.

— Мама провали напълно семейството ни заради проклетите си тайни. Дори отказваше да се ожени за Либо, защото беше решила да запази една глупава тайна, която, ако бе оповестена, можеше да спаси живота му.

— Знам.

Той изговори тази дума толкова рязко, че Куара се стъписа:

— О, добре, предполагам, че тази тайна те е измъчвала повече, отколкото мен. В такъв случай ти трябва да си на моя страна, Миро. Животът ти щеше да протече по-добре, за всички ни щеше да е по-добре, ако мама се беше омъжила за Либо и му беше казала всичките си тайни. Той вероятно още щеше да е жив.

Лесно предположение. Вероятности. И пълна глупост. Ако Либо се беше оженил на Новиня, нямаше да се ожени за Бруксиня, майката на Уанда, и така Миро нямаше да се влюби неподозирано в собствената си полусестра, защото тя изобщо нямаше да съществува. Това обаче бе твърде много, за да го изрече с цялото си заекване и запъване, затова той се задоволи да каже само:

— Уанда нямаше да се роди. Надяваше се тя да се досети за другото. Куара се замисли за момент.

— Имаш право — призна. — Извинявай. Тогава още бях дете.

— Това е минало.

— Нищо не е минало. Ние продължаваме да повтаряме тези грешки, отново и отново. Мама още си мисли, че защитава хората, като пази тайни от тях.

— Ти също.

Куара отново обмисли думите му.

— Ела опита да скрие от пекениносите, че работи върху унищожението на Десколадата. Това можеше да разруши цялото пекениносово общество, а тя нямаше да сметне за нужно да ги уведоми. Не им дадоха никаква възможност да се защитят. Тайната, която пазя аз обаче, ще ви помогне да кастрирате Десколадата, да я направите… полужива.

— Да спасим човечеството, без да унищожаваме пекениносите.

— Човеци и пекениноси, съюзени, за да унищожат трети, напълно беззащитен вид.

— Не точно беззащитен.

Тя не му обърна внимание и продължи:

— Също както Испания и Португалия накарали папата да раздели света между техни католически величества в старите времена непосредствено след Колумб. Една черта на картата и пуф! — ето ти я Бразилия, в която се говори португалски, вместо испански. Няма значение, че деветдесет процента от индианското население ще загине, а останалите ще загубят правата и дори езиците си…

Сега Миро започна да става нетърпелив:

— Десколадата не е индианец.

— Това е един разумен организъм.

— Не е.

— О? Откъде си толкова сигурен? Къде ти е дипломата по микробиология и ксеногенетика? Доколкото си спомням, ти си учил само ксенология. И знанията ти са отпреди трийсет години.

Миро не отговори. Тя много добре знаеше колко усилено беше учил, за да бъде в крак с новостите в науката. Забележката й бе злобна и глупава. Не си струваше да й отговаря. Затова той запази мълчание и я зачака да се върне към разумните аргументи.

— Добре. Това беше удар под пояса — призна тя. — Но да те изпращат, за да ме накараш да отворя файловете си, е същото. Да се възползвате от съчувствието ми.

— Съчувствие ли?

— Защото си… защото си…

— Сакат — завърши Миро.

Не се беше замислял, че състраданието ще усложни всичко. Как обаче можеше да го избегне? Каквото и да направи, нямаше да промени факта, че е инвалид.

— Ами… да.

— Не ме праща Ела.

— Значи мама.

— Не е и мама.

— О, мисионер? Или ще ми кажеш, че те праща цялото човечество? Или го правиш от някакво благородно чувство? „Идвам от чисто човешко благоприличие.“

— Ако беше така, значи не съм отишъл на подходящо място. Тя се отдръпна, сякаш са я ударили.

— О, аз ли се държа неблагоприлично?

— Андрю ме изпраща.

— Още един манипулатор.

— Щеше да дойде лично.

— Но беше толкова зает да се прави на мисионер! Nossa Senhora! — той се има за свещенослужител, бърка се в научни проблеми, които са много над умствените му възможности…

— Млъквай — сряза я Миро.

Гласът му прозвуча достатъчно заповедно, за да я накара да млъкне, макар и неохотно.

— Много добре знаеш какъв е Андрю — каза Миро. — Той написа „Царицата на кошера“ и…

— …и „Хегемона“, и „Животът на Човек“.

— Не ми говори, че не разбирал нищо.

— Не. Знам, че не съм права. Просто се ядосах. Чувствам се, сякаш всички са се съюзили срещу мен.

— По-скоро срещу това, което правиш.

— Защо никой не вижда нещата от моята гледна точка?

— Аз виждам от твоята гледна точка.

— Как можеш тогава…

— Виждам и тяхната.

— Да. Самата безпристрастност. Да ме накараш да се почувствам разбрана. Подход на съчувствие.

— Плантър ще умре в опит да ни осигури информация, която ти може би вече знаеш.

— Не е вярно. Аз не знам дали разумът на пекениносите идва от вируса.

— Ще изпробваме един скъсен вариант на Десколадата.

— „Скъсен“, тази ли дума избрахте? Става. По-добре от „кастриран“. С отрязани крайници. И без глава. Само едно тяло. Безсилно. Безумно. Едно биещо сърце без никакъв смисъл.

— Плантър…

— На Плантър му харесва идеята да бъде мъченик. Той иска да умре.

— Плантър те моли да отидеш и да поговориш с него.

— Не.

— Защо?

— Чуй ме, Миро. Първо ми изпращат един инвалид. Искат да разговарям с един умиращ пекенинос. Мислят си, че ще предам цял вид заради един умиращ приятел, „доброволец“, който ме моли, преди да издъхне в ръцете ми.

— Куара…

— Да, слушам.

— Наистина ли?

— Нали казах, да — тросна се тя.

— Може би си права за всичко това.

— Колко мило да го признаеш.

— Но и те може да са прави.

— Ами да, нали си безпристрастният наблюдател.

— Ти каза, че не е правилно да се взимат решения, които може да причинят гибелта на пекениносите, без да се допитаме до тях. Сега не правиш ли…

— Същото? Как мислиш, че трябва да постъпя? Да публикувам гледната си точка и да направя референдум? Няколко хиляди човеци и милиони пекениноси на ваша страна — само че на тази планета има трилиони вируси на Десколадата. Правото на мнозинството. Край.

— Десколадата не е разумно същество.

— Ако се вярва на твоята информация. Знам последните ви теории. Ела ми изпрати записите. Някаква китайска слугиня от някаква забутана колониална планета, която не е и чувала за ксеногенетика, измисля безумна хипотеза и вие всички я приемате, сякаш вече е доказана.

— Добре, ти докажи, че е грешна.

— Не мога. Нямам достъп до лабораторията. Вие докажете, че е вярна.

— Правилото за бръснача на Окам го доказва. Това е най-простото обяснение на фактите.

— Окам е малоумник от тъмното средновековие. Най-простото обяснение винаги е: „Господ го е създал.“ Или може би: „Онази бабичка е вещица. Тя е виновна.“ Такава е и вашата хипотеза. Само дето не можете да откриете вещицата.

— Десколадата се е появила прекалено внезапно.

— Не е възникнала по еволюционен път, знам. Сигурно е дошла отдругаде. Чудесно. Дори да е създадена изкуствено, това не означава, че в момента не е разумно същество.

— Тя се опитва да ни убие. Тя е варелсе, не раман.

— А, да, класификацията на Валънтайн. Добре, откъде сте сигурни, че Десколадата е варелсе, а ние сме раманите? Интелигентността си е интелигентност. С „варелсе“ Валънтайн иска да каже просто: „интелигентност, която сме решили да унищожим“, докато „раман“ е „интелигентност, която още не сме решили да унищожим“.

— Десколадата е неразумен, безмилостен враг.

— Има ли друг вид врагове?

— Десколадата не уважава правото на живот на никой друг организъм. Тя се стреми да ни унищожи. Вече е постигнала пълен контрол върху пекениносите. Само за да може да управлява тази планета и да се разпространи из цялата вселена.

За пръв път тя го остави да завърши дълго изречение. Означаваше ли това, че вече го слуша?

— Приемам една част от хипотезата на Сиванму — призна Куара. — Наистина има нещо вярно в това, че Десколадата регулира климата на Лузитания. Всъщност, като се замисля, това е очевидно. То обяснява повечето от разговорите, които съм наблюдавала — обмяна на информация между вирусите. Изчислих, че за достигането на определено съобщение до всеки вирус на планетата са достатъчни няколко месеца. Това, че Десколадата регулира климата обаче, не означава, че не е разумно същество. Всъщност може нещата да стоят по съвсем друг начин. Десколадата да се проявява алтруистично, като поема отговорността за стабилността на цялата планета. Да е един вид защитник. Ако видим как една майка лъвица се хвърля върху някой нападател, за да опази малките си, ние й се възхищаваме. Точно това прави Десколадата — нахвърля се върху човеците, за да защити от тях цялата планета.

— Майка лъвица, която защитава челядта си!

— Така го виждам аз.

— Или бясно куче, разкъсващо нашите деца? Куара се замисли.

— А може би двете. Не може ли да е и двете? Десколадата опитва да регулира климата на цяла планета. Човеците обаче стават все по-опасни. За нея ние сме бесните кучета. Изкореняваме растенията, които са част от системата за регулация, и садим наши, неподатливи на влияния. Караме някои от пекениносите да се държат странно и да не й се подчиняват. Изгаряме гори точно когато тя опитва да създаде нови. Разбира се, че ще иска да се отърве от нас!

— Значи вирусът е решил да ни унищожи.

— Това е негово право! Кой ще признае, че Десколадата има права?

— Ние не го ли признаваме? Ами пекениносите?

Тя отново замълча. Нямаше готов контрааргумент. Това го обнадежди, че Куара може в крайна сметка да го послуша.

— Знаеш ли какво, Миро?

— Какво?

— С право са изпратили теб.

— Нима?

— Защото ти не си като тях.

„Вярно — помисли си той. — Никога няма да мога да съм «като» никого другиго.“

— Може би наистина не е възможно да се установи контакт с Десколадата. И може би тя наистина е безмозъчен вирус. Биологичен робот, който действа според програмата си. Но може би не е така. И те ми пречат да установя истината.

— Какво ще направиш, ако те допуснат до лабораторията?

— Няма да ме допуснат. Ако си мислиш, че може да стане, значи не познаваш Ела и мама. Те вече са решили, че не може да ми се има доверие, и толкоз. Е, възможно е пък аз да съм решила, че на тях не може да им се има доверие.

— Значи целият ни вид ще загине заради дребни семейни дрязги.

— Така ли мислиш, Миро? Че го правя от чувство за наранена гордост? Че ви правя напук?

— Всички членове на рода ни са много инатливи.

— Е, не ме интересува какво си мислиш. Върша това от чувство за отговорност, независимо дали ще го наречете накърнена гордост, или инат.

— Вярвам ти.

— Само че дали аз ти вярвам, че ми вярваш? В такава безизходица сме. — Тя се обърна към компютъра си. — Изчезвай, Миро. Обещах ти, че ще помисля, и ще удържа на думата си.

— Срещни се с Плантър.

— И за това ще помисля. — Тя постави пръсти върху клавиатурата. — Той ми е приятел, знаеш ли? Аз също съм човек. Ще ида да го видя, бъди сигурен.

— Добре.

Той тръгна към вратата.

— Миро.

Той се обърна.

— Благодаря, че не ме заплаши, че ще накарате онази компютърна програма да проникне във файловете ми, ако не ви ги предоставя сама.

— Не бих го направил.

— Андрю щеше да ме заплаши с това, знаеш ли? Всички го мислят за света вода ненапита, но той винаги принуждава със сила хората, които не са съгласни с него.

— Той никога не заплашва.

— Виждала съм да го прави.

— Той само предупреждава.

— Ооо. Извинявай. Има ли разлика? — Да.

— Единствената разлика между заплашване и предупреждаване е в това, дали заплашваш, или си заплашван.

— Не. Разликата е в намеренията на този, който го прави.

— Тръгвай. Имам работа, въпреки че през това време ще мисля. Изчезвай.

— Благодаря все пак. — И затвори вратата след себе си. Джейн веднага заговори в ухото му:

— Виждам, че предпочете да не й съобщиш, че съм проникнала във файловете й още преди да дойдеш.

— Да, е, чувствам се малко като двуличник — да приемам благодарности, че не съм заплашил с нещо, което вече съм извършил.

— Аз го извърших.

— Не, ние го извършихме. Ти, аз и Ендър. Група подлеци.

— Тя наистина ли ще размисли?

— Може би. А може би вече е размислила и е решила да ни помогне, а сега просто си търси извинение. Може пък да е решила да не ни помага и да казва всички тези неща само от любезност, защото й е жал за мен.

— Какво мислиш, че ще направи?

— Не знам какво ще прави тя. Знам аз какво ще направя. Цял живот ще се срамувам, задето съм я накарал да мисли, че зачитам правото й на лична тайна, като в същото време вече съм го нарушил. Понякога не мисля, че съм особено добър човек.

— Забележи, че и тя не ти каза, че държи истинските си резултати извън компютърната система и всичко, до което мога да се добера, са безполезни глупости. И тя не бе особено искрена с теб.

— Да, но тя е непоправим инат.

— Това обяснява всичко.

— Някои черти просто се предават по наследство.

* * *

Този път Царицата на кошера беше сама. Може би изтощена от нещо. От копулация? От снасяне? Май през цялото време правеше само това. Нямаше избор. След като част от работниците й патрулираха около човешката колония, тя бе принудена да снася повече от предвиденото. Поколението й не трябваше да се възпитава — те бързо достигаха зрелост, с всичките знания на възрастни. Въпреки това процесът на зачеване, снасяне, излюпване и какавидиране отнемаше време. Седмици за един работник. В сравнение с един човек тя даваше живот на огромно поколение, в сравнение с целия град Милагре обаче с повече от хиляда жени в зряла възраст, колонията на бъгерите разполагаше само с една женска.

Това винаги бе смущавало Ендър, фактът, че има една-единствена царица, винаги го беше тревожил. Ами ако й се случи нещо? В същия ход на мисли обаче Царицата на кошера би трябвала да се тревожи, че човеците имат толкова малко деца — ами ако нещо им се случи? И двата вида разполагаха с по нещо в излишък, което да се грижи за защитата на генетическото им наследство. Човеците имаха изобилие от родители, полагащи грижи за сравнително малкия брой деца; при бъгерите работниците бяха в излишък и пазеха Царицата на кошера. Всеки вид бе открил своя стратегия.

— Защо ни занимаваш с това?

— Защото сме в безизходица. Защото всички освен теб се опитват да помогнат, а ти имаш да губиш също толкова, колкото и ние.

— Нима?

— За теб Десколадата представлява също толкова голяма опасност, колкото и за нас.

— Само че ти не идваш да ме питаш за Десколадата.

— Не.

Беше дошъл, за да обсъдят въпроса за свръхсветлинната скорост. Грего бе изчерпал възможностите си. В затвора нямаше вече за какво да се сети. При последната им среща с Ендър беше плакал — колкото от изтощение, толкова от отчаяние. Бе изписал купища хартия с уравнения и ги държеше разхвърляни по пода на килията си.

— Не се ли интересуваш от придвижването със свръхсветлинна скорост?

— Би било много хубаво.

Равнодушието й почти го обиди, толкова дълбоко го разочарова.

„Това трябва да е отчаянието — помисли си той. — Куара дума не иска да обели за същността на Десколадата. Плантър умира от липсата на вируса. Хан Фейдзъ и Сиванму опитват да попият за дни знания, които се придобиват с години. Грего е изчерпан. И резултатът отново е нулев.“

Тя явно чу тревогата му толкова ясно, сякаш беше изкрещял.

— Недей. Недей.

— Вие сте го правили. Трябва да е възможно.

— Никога не сме се придвижвали по-бързо от светлината.

— Ти причини едно събитие на милиони светлинни години разстояние. Откри мен.

— Ти откри нас, Ендър.

— Не е така. Никога нямаше да разбера, че сме осъществили контакт в съзнанието ми, ако не беше бележката, която ми остави.

Това бе едно от най-странните преживявания в живота му — да застане пред един чужд свят и да гледа един модел, копие на пейзаж, съществуващ само на едно място — на компютъра, на който бе играл персонифицираната версия на „Игра на фантазията“. Все едно някой напълно непознат да дойде и да ти разкаже какво си сънувал предната нощ. Този образ бе съществувал само в главата му. Това го плашеше, но в същото време го въодушевяваше. Защото за пръв път в живота си той почувства, че някой го познава. Не просто знае за него — по онова време той бе известен сред хората, бе най-великият герой на всички времена. Всички бяха чували за него. От посланието на бъгерите обаче той разбра, че за пръв път някой го е опознал.

— Мисли логично, Ендър. Да, ние достигнахме врага си, но не търсехме теб. Търсехме някого като нас. Мрежа от умове, свързани ведно, с един главен разум, който да ги управлява. Ние контактуваме през големи разстояния, защото познаваме общия модел на съзнанието. Да открия своя сестра, е все едно да открия себе си.

— Как откри мен тогава?

— Никога не сме се замисляли как. Просто го направихме. Открихме силен източник на светлина. Мрежа, но много странна, с непостоянни членове. И в центъра й — не някой като нас, а обикновен човешки ум. Ти. Но с каква мощ. Съсредоточен върху мрежата, отворен към другите човеци, фокусиран върху компютърната си игра. И насочен навън, над всичко, към нас. Ти ни търсеше.

— Не съм търсил теб. Изучавах ви.

Той беше гледал всеки запис във военното училище в опит да разбере по-пълно живота на бъгерите.

— Представях си те.

— Така казваме и ние. Търсеше ни. Представяше си как изглеждаме. Така се търсим ние. Значи си ни викал.

— Това ли е всичко?

— Не, не. Ти беше толкова странен. Сам не знаеше какво си. Не можехме да прочетем нищо в съзнанието ти. Мирогледът ти беше толкова ограничен. Представите ти се меняха много бързо и можеше да мислиш само за едно нещо в определен момент. И мрежата около теб се променяше толкова често, връзките ти с всеки член толкова се колебаеха и трептяха…

Трудно му беше да следи мисълта й; с каква компютърна мрежа е бил свързан?

— С другите войници. С компютъра си.

— Не съм бил „свързан“. Те бяха мои подчинени, това е.

— А как мислиш, че сме свързани ние? Виждаш ли някакви жици?

— Човеците имат своя самоличност, не са като работниците ти.

— Много царици, много работници, които постоянно сноват насам-натам, много объркващо. Ужасни времена. Какви са тези чудовища, които унищожиха колониалния ни кораб? Какъв вид същества? Ти беше толкова странен, че изобщо не можехме да си представим как изглеждаш. Усещахме само, че ни търсиш.

Това изобщо не му помагаше. Нямаше никаква връзка с постигането на свръхсветлинна скорост. Звучеше като общи приказки, нищо научно. Нищо, което Грего да може да изрази с уравнение.

— Да, така е. Това не е наука. Нито техника. Няма числа, нито дори мисъл. Ние те открихме, както отглеждаме нова царица. Като при основаването на ново гнездо.

Ендър изобщо не разбираше какво общо може да има установяването на ансибална връзка с мозъка му с излюпването на нова царица.

— Обясни.

— Ние не мислим за това. Ние го правим.

— Ама какво правите, когато го правите?

— Каквото винаги.

— И какво правите винаги?

— Как караш пениса си да се изпълни с кръв за копулация, Ендър? Как караш панкреаса си да секретира ензими? Как преминавате в полова зрелост? Как фокусираш погледа си?

— Спомни си тогава какво правиш и ми покажи.

— Забравяш, че не обичаш да гледаш какво правим. Така беше. Тя бе опитала няколко пъти, когато той беше много млад, наскоро след като откри пашкула. Той просто не можеше да го разбере, не виждаше смисъла. Отделни образи, някои достатъчно ясни, но всичко бе толкова объркващо, че той се плашеше, дори може би припадаше, макар винаги да бе сам и не можеше да знае какво точно се е случило.

— Ако не можеш да го изкажеш с думи, трябва по някакъв начин да ми покажеш.

— И ти ли си като Плантър? Да не искаш да умреш?

— Не. Ще ти кажа кога да спреш. Предния път не умрях.

— Ще опитаме — нещо средно. Нещо по-леко. Ще си спомним и ще ти разкажем какво става. Ще ти покажем някои моменти. Ще те пазим.

— Добре, опитай.

Тя не му остави време да размисли или да се настрои. Той изведнъж усети, че вижда сякаш през сложни очи — не много лещи с един и същ образ, а всяка леща, виждаща различно. От това му се зави свят, както и преди толкова много години. Сега обаче нещата му бяха малко по-ясни — отчасти защото тя се стараеше да не му показва всичко в истинските му мащаби, отчасти защото той вече познаваше Царицата на кошера, разбираше какво става.

Многото различни картини бяха онова, което виждаха отделните работници, сякаш всеки от тях бе отделно око, свързано с общия мозък. Нямаше начин Ендър да осмисли толкова много картини наведнъж.

— Ще ти покажа само една. Най-важната.

Повечето образи изчезнаха веднага, след това един по един се изгубиха и другите. Ендър реши, че Царицата на кошера има някакъв принцип за подбор на образите от различните работници. Можеше да пренебрегне онези, които не участваха в отглеждането на нови царици. След това, заради него, тя по някакъв начин прекъсна връзката и с тях — това сигурно бе по-трудно, защото тя обикновено степенуваше картините според функцията на работниците, не според индивидуалните им качества. Накрая успя да му покаже само един образ и той съсредоточи вниманието си върху него, абстрахирайки се от проблясъците и страничните картини.

Една подрастваща царица. Беше му показвала това и преди, във внимателно подбрани образи, когато след първата им среща опитваше да му обясни някои неща. Сегашното представяне обаче бе в напълно суров вид. Картината бе мрачна, размазана, реална. Това бе истински спомен, не обработени кадри.

— Сега виждаме тялото на царицата. Знаем, че е царица, защото още като ларва търси връзка с работниците.

— Значи можеш да разговаряш с нея, така ли?

— Тя е много глупава. Като работник.

— Разумът й започва да се развива едва след какавидирането, така ли?

— Не. Тя има… нещо като твоя мозък. Орган за памет и мислене. Просто е празен.

— Значи трябва да я обучиш.

— Какъв смисъл от обучение? Мисленето го няма. Свързващото звено.

— Не разбирам.

— Спри да се опитваш да гледаш и да мислиш тогава. Това не се прави с очи.

— Престани тогава да ми показваш каквото и да било, ако трябва да използвам друго сетиво. Очите са твърде важни за човеците. Ако виждам каквото и да било, то ще закрие всичко освен членоразделната реч, а не ми се струва, че по време на развитието си младата царица може да чуе много говор.

— Така как е?

— Още виждам нещо.

— Мозъкът ти е настроен за гледане.

— Обяснявай ми тогава. Накарай ме да разбера смисъла.

— По този начин ние чувстваме себеподобните си. Намираме мястото за връзка с тялото на царицата. Работниците също имат такова място, но то е насочено само към царицата и след като се свърже с нея, не може да се свърже с нищо друго. Царицата никога не спира да търси връзки. Да вика.

— И какво, като я откриеш?

— Вече знаем къде е. Царицата-тяло. Призователят на работниците. Носителят на паметта.

— Какво търсиш след това?

— Центъра на съзнанието. Свързващото звено. Създателя на смисъла.

— Искаш да кажеш, че има още нещо. Нещо друго освен царицата-тяло.

— Да, разбира се. Царицата е просто едно тяло, като работниците. Не знаеше ли?

— Не, никога не съм го виждал.

— То не може да се види. Не и с очи.

— Не съм знаел, че има друго освен тялото. Видях как се отглеждат нови царици още преди години, когато ми го показа за пръв път. Тогава мислех, че съм разбрал.

— Ние също.

— Значи, ако царицата е само едно тяло, кои сте вие?

— Ние сме Царицата на кошера. И всички работници. Ние сме едно общо същество, съставено от всички. Царицата-тяло ни се подчинява като телата на работниците. Ние ги свързваме, защитаваме ги, караме ги да функционират правилно. Ние сме центърът. Всеки от нас.

— Винаги обаче сте говорили, сякаш вие сте Царицата на кошера.

— Така е. Но също и всички работници. Всички заедно.

— Ами този център, това свързващо звено…

— Ние го извикваме да се засели в царицата-тяло, за да получи мъдрост, да стане наша сестра.

— „Извиквате“ го. Какво е то?

— Такова, каквото го извикваме.

— Да, ама какво е?

— Как какво? Извиканото нещо. Ние го викаме.

Ендър започваше да се дразни. Толкова с образователната част. Царицата на кошера нямаше дар-слово и затова никога не беше изпитала нужда да измисли точно описание на нещата. Трябваше да й помогне да изясни онова, което той не можеше да разбере пряко със съзнанието си.

— Къде го намираш?

— То чува, че го викаме, и идва.

— Ама как го викаш?

— Както ти повика нас. Представяме си го какво трябва да бъде, модела. Галериите в гнездото. Царицата, работниците, връзката помежду им. Тогава се появява някой, който познава образа и може да го задържи. На него даваме царицата-тяло.

— Значи викаш някакво друго същество да установи властта си над царицата.

— Да се превърне в царица, в гнездо, във всичко. Да задържи системата, чийто модел сме си представили.

— Откъде идва то?

— Оттам, където се е намирало, когато сме го повикали.

— Да, но къде е това?

— Не е тук.

— Чудесно, вярвам ти. Откъде обаче идва?

— Не познаваме мястото.

— Искаш да кажеш, че си го забравила?

— Искаме да кажем, че мястото е непознаваемо. Ако можем да си представим мястото, значи и онези неща ще могат да си го представят и няма да им се налага да приемат модела, който им показваме.

— Какво представлява това свързващо звено?

— Не може да се види. Не можеш да го усетиш, докато не проникне в системата, и тогава става такова, каквото сме ние.

Ендър потрепери. Винаги си беше мислил, че говори със самата царица-майка. Сега си даваше сметка, че нещото, което говореше в съзнанието му, използваше тялото й по начина, по който използваше самите бъгери работници. Симбиоза. Паразит, който владее цялата система на Царицата на кошера; използва я.

— Не. Тези неща, за които си мислиш, са грозни, ужасни. Ние сме друго. Ние сме това. Ние сме Царицата на кошера също както ти си тялото. Ти казваш „моето тяло“ и в същото време ти си тялото, но и негов господар. Царицата на кошера, това сме ние; аз съм това тяло, не нещо друго вътре. Аз. Не съм била нищо друго, докато не открих модела.

— Не разбирам. Какво е станало?

— Как да помня? Не съм имала памет, докато не последвах модела и не дойдох тук, за да се превърна в Царицата на кошера.

— Откъде тогава знаеш, че не си само Царицата на кошера?

— Защото, след като дойдох, получих спомените. Видях царицата-тяло преди идването ми и след това тялото й, след като съм се нанесла в нея. Бях достатъчно силна да запазя образа в съзнанието си, за да мога да овладея тялото. Да се превърна в него. Това отне много дни, но когато накрая станахме едно цяло, те ни дадоха всички спомени, защото вече притежавах цялата памет.

Образът, който му показваше Царицата на кошера, избледня. Това изобщо не му помагаше или поне не по някакъв разбираем начин. Въпреки това той все пак си представи нещо, нещо, родено от собственото му съзнание, за да си обясни всичко чуто. Другите царици-майки — които не присъстваха физически, но бяха свързани филотично с тази царица — пазеха схемата на отношенията между Царицата на кошера и работниците, докато някое от тези странни безпаметни същества не стане способно да задържи този образ в съзнанието си и по този начин да го овладее.

— Да.

— Добре, но откъде идват тези неща? Откъде ги взимате?

— Вече не ги взимаме. Викаме ги и те сами идват.

— Значи са навсякъде, така ли?

— Изобщо не са тук. Никъде наоколо. Другаде са.

— Ама нали каза, че не се налага да ходите никъде, за да ги вземете.

— Проходи. Не знаем къде са, но там винаги има врата.

— Какви проходи?

— Тази дума я извика мозъкът ти. Проход. Проход.

Изведнъж му стана ясно, че мозъкът му е родил това понятие, за да си представи онова, което му описваше царицата. И тогава му хрумна смислено обяснение.

— Те не са в същия пространствено-времеви континуум като нас. Могат обаче да влязат при нас в която си поискат точка.

— За тях всички точки са една точка. Всички „къде“ са едно „къде“. Те виждат само едно „къде“ в модела на гнездото.

— Това е невероятно. Викате някакво същество от друго място и…

— Викането не е нищо. Всички същества го правят. Всяко новосъздадено нещо. Вие също. Всяко човешко бебе си има такова нещо. Пекениносите също. И тревата, и слънчевите лъчи. Всички същества си имат такива свързващи неща и те идват, след като разпознаят съответния образ. Ако някое разпознае модела, то идва и се заселва в него. Малките модели са много лесни. Нашите са трудни. Само много умните свързващи неща могат да ги овладеят.

— филотите. Онези неща, които изграждат всичко.

— Думата, която казваш, няма същото значение като онова, което имаме предвид.

— Защото нещата тепърва започват да ми се изясняват. Ние никога не сме имали предвид онова, което описваш, но това, което обозначаваме с думата, може наистина да означава и онова, което описваш.

— Не разбирам.

— Не си единствената.

— Не е смешно.

— Значи, когато създаваш Царицата на кошера, ти вече имаш биологичното тяло и това ново нещо, този филот, извикан от нищото, което обитават филотите, трябва да може да разбере сложния модел, който си представяш за онова, което трябва да представлява Царицата на кошера. И когато се появи някой, който може да го разбере, той приема тази нова самоличност, овладява тялото, превръща се в същността на това тяло…

— На всички тела.

— Да, ама докато Царицата на кошера още се развива, още няма работници.

— То се превръща в същност на всички бъдещи работници.

— Говорим за преминаване от друг вид пространство. От пространството, обитавано от филотите.

— Всичките са в едно и също непространство. Едно никъде в това пространство. Едно небитие. Всички жадуват за съществуване. Гладни са за модели. Търсят същност.

— И твърдиш, че ние сме изградени от същите неща, така ли?

— Как щяхме да те намерим, ако не бяхте?

— Нали каза, че откриването ми било като отглеждането на нова царица-майка.

— Не можехме да намерим модела в теб. Опитвахме да създадем връзка между теб и другите човеци, само че ти постоянно се променяше; не успяхме да видим логиката. И ти не успя да видиш нашата логика, така че и твоето търсене не можа да създаде модел. Затова потърсихме трети модел. На връзката ти с машината. Ти толкова се стремеше към нея. Както тялото на новата царица се стреми към живота. Ти се беше свързал с програмата в компютъра. Тя ти показваше образи. Ние успяхме да намерим образите в компютъра и после в съзнанието ти. Компютърът беше много сложен, ти — дори повече, но моделът оставаше непроменен. Вие бяхте свързани, представлявахте едно цяло, виждахте едни и същи неща. И когато ти си представяше нещо, компютърът го виждаше и от твоето въображение си представяше нещо друго. Много примитивно въображение. Компютърът не беше личност. Но ти го правеше личност със стремежа за живот. С търсенето на връзки.

— „Игра на фантазията“. Направили сте модел от „Игра на фантазията“.

— Представихме си същите неща, които си представяше и ти. Викахме те. Беше много сложно и странно, но много по-просто от всичко останало, което открихме в теб. Оттогава знаем — много малко човеци са способни да се съсредоточат така, както ти се съсредоточи в играта. И не сме виждали никаква друга програма, която да отговаря по такъв начин на един човек, както ти отговаряше на тази игра. Тя също копнееше за теб. Постоянно работеше, опитваше се да направи нещо за теб.

— И когато го повикахте…

— Той дойде. Мостът, от който се нуждаехме. Свързващото звено между теб и компютърната програма. То задържа модела така, че играта да остане жива и когато не й обръщаш внимание. Тя бе свързана с теб и ти беше част от нея, а в същото време и ние я разбирахме. Това бе мостът.

— Когато филотът се вселява в новата царица, той започва да я управлява, Царицата на кошера и работниците. Защо твоят мост не започна да ме управлява?

— Мислиш ли, че не сме опитали?

— Защо не стана?

— Ти не беше способен да позволиш на такъв модел да те управлява. Можеше по собствено желание да станеш част от една реална и жива система, но тя не можеше да те подчини. Дори не можеше да те унищожи. И в системата имаше толкова много от теб, че дори ние не успяхме да я овладеем. Много странно.

— Можехте обаче да я използвате, за да четете мислите ми.

— Можехме да я използваме, за да запазим връзката с теб въпреки цялата ти странност. Изучавахме те, особено когато играеше. И когато започнахме да те разбираме, започнахме да си изясняваме и разни неща за целия ви вид. Че всеки индивид от вас е жив, без никаква царица-майка.

— Доста по-сложно от очакванията ви, а?

— И обратното. Вашите индивидуални умове са по-прости в тези отношения, в които очаквахме да са сложни, и по-сложни в тези, в които очаквахме да са прости. Осъзнахме, че вие наистина сте живи и красиви в собствения си извратен, странен смисъл, и решихме да не изпращаме други колониални кораби в световете ви.

— Ние обаче не го знаехме. Откъде да го знаем?

— Освен това осъзнахме, че сте опасни и жестоки. Особено ти, защото откри всичките ни модели и не можехме да измислим нищо достатъчно сложно, за да те объркаме. И така ти унищожи всички освен мен. Сега те разбирам по-добре. Всички тези години те изучавам. Ти не си толкова ужасно гениален, за какъвто те мислехме.

— Толкова по-зле. Ужасната гениалност щеше да ми е от полза в момента.

— Да го наречем по-добре успокоително сияние на интелекта.

— Ние, човеците, започваме да оглупяваме с възрастта. Почакай още няколко години и ще стана съвсем безобиден.

— Знаем, че някой ден ще умреш. Макар че все отлагаш. Ендър нямаше намерение да обсъжда смъртността или други аспекти на човешкия живот, които толкова озадачаваха Царицата на кошера. Оставаше още един въпрос, който му бе хрумнал по време на разказа й. Една вълнуваща възможност.

— Този мост, който създадохте. Къде беше той? В компютъра ли?

— Вътре в теб. Също както аз съм в тялото на Царицата на кошера.

— Той обаче не е част от мен.

— Част от теб, но в същото време не е твоя същност. Друго е. Външно, но вътре. Свързано с теб, но свободно. Аз не мога да управлявам теб и ти не можеш да управляваш него.

— То може ли да контролира компютъра?

— Не сме се замисляли за това. Не ни е интересувало. Може би.

— Колко време използвахте моста? Колко време съществуваше?

— Спряхме да се интересуваме от него. Ти ни интересуваше.

— Той обаче е присъствал през цялото време, докато сте, ме изучавали.

— Къде да иде?

— Колко би трябвало да остане да съществува?

— Никога не сме създавали нещо подобно. Откъде да знаем? Царицата на кошера умира, когато умре царицата-тяло.

— В кое тяло е бил този мост?

— В твоето. В средата на модела.

— Това нещо е било в мен?

— Разбира се. Но то остана различно от теб. Разочарова ни, като видяхме, че няма да ни помогне да те контролираме, затова спряхме да се занимаваме с него. Сега обаче виждаме, че е било много важно. Трябваше да го потърсим. Трябваше да го запомним.

— Не. За вас то е било като… една телесна функция. Като да свиеш юмрук и да удариш някого. Направила си го и когато вече не си имала нужда от него, не си обърнала внимание дали си отдръпнала ръката си, или не.

— Не разбираме това сравнение, но за теб явно има логика.

— То още съществува, нали?

— Възможно е. Опитваме да го почувстваме. Да го открием. Къде да търсим? Стария модел вече го няма. Ти вече не играеш на „Игра на фантазията“.

— То обаче трябва все още да е свързано с компютъра, нали? Връзка между мен и компютъра. Само моделът може да се е разраснал, нали? Да включва и други хора. Помисли, не може ли да се е свързал и с Миро — младежа, когото доведох…

— Потрошеният…

— И вместо с един компютър да е свързано с хиляди, чрез ансибалната мрежа между световете.

— Възможно е. То беше живо. Можеше да расте. Както ние растем, когато създаваме нови работници. През цялото това време. Сега, като стана дума, си даваме сметка, че трябва още да съществува, защото ние още сме свързани с теб. Сега връзката е много здрава — това е част от него, връзката между нас. Мислехме си, че е станала по-стабилна, защото сме те опознали по-добре. Но може да е така, защото мостът е пораснал.

— А аз винаги съм си мислил… с Джейн винаги сме мислили, че тя е… че съществува някак си сред ансибалните връзки между световете. Вероятно тя се чувства така, чувства, че това е същността й — тялото й, бих казал.

— Опитваме да установим дали мостът между нас още съществува. Трудно се намира.

— Сигурно е като да опиташ да размърдаш определен мускул, който си ползвал цял живот, но никога отделно от други мускули.

— Интересно сравнение. Не виждаме връзката… а, сега вече виждаме.

— Връзката ли?

— Моста. Много е голям. Моделът му е твърде голям. Вече не можем да го обгърнем. Много голям. Памет — много объркваща. Много no-трудно от намирането ти за първи път — много объркващо. Губим се в него. Съзнанието ни вече не го побира.

— Джейн — прошепна Ендър. — Вече си голямо момиче.

— Шегуваш ли се, Ендър? — отвърна тя. — Изобщо не чувам какво ти говори тя. Усещам само бързото биене на сърцето ти и учестеното ти дишане.

Джейн, виждали сме това име в съзнанието ти много пъти. Мостът обаче не е човек с лице…

— И Джейн не е.

— Виждаме някакво лице в съзнанието ти, когато говориш за нея. И сега го виждаме. Винаги сме мислели, че става дума за човек. Сега обаче…

— Тя е мостът. Ти си я създала.

— Повикахме я. Ти създаде модела. Тя го обитава. Какво е тя, тази Джейн, този мост? Тя започна с модела, който открихме в теб и „Игра на фантазията“, да, но си се е представяла много по-голяма. Трябва да е била много силен… филот, ако това е правилното определение… за да е в състояние да промени собствения си модел, без да забрави коя е.

— Ти си преодоляла светлинни години, за да ме намериш, защото съм те търсил. И след това си открила модел на система и си извикала същество от друго измерение, което да разпознае модела и да се всели в системата, за да се превърне в Джейн. Всичко това е станало моментално. По-бързо от светлината.

— То обаче не е пътуване със свръхсветлинна скорост. То е създаване на образи и извикване със свръхсветлинна скорост. Тук няма никакво преместване.

— Знам, знам. Това може да не дава отговор на въпроса, заради който съм дошъл, но аз имам и друг, също толкова важен за мен. Никога обаче не съм предполагал, че може да има нещо общо с теб, а ти си пазела отговора му през цялото време. Джейн съществува, жива е и съществото й не блуждае в пространството, а се намира в мен. Свързано е с мен. Те не могат да я убият, като изключат ансибалите. Това вече е някакъв напредък.

— Ако унищожат системата, може и тя да умре.

— Те обаче не могат да разрушат целия модел, не разбираш ли? Той не зависи от ансибалите. Зависи от мен и от връзката между мен и компютрите. Те не могат да прекъснат връзката между мен и компютрите на тази планета и на сателитите около нея. Тя може би не се нуждае от ансибалите. Ти например нямаш никаква нужда от тях, за да се свързваш с мен чрез нея.

— Много странни неща са възможни. Ние не можем да си ги представим. Нещата, които минават през ума ти, ни се струват много глупави и невероятни. Много ни изморяваш с всички тези глупави, въображаеми възможности.

— Оставям те тогава на мира. Това обаче ще ми помогне. Трябва да помогне. Ако Джейн успее да намери начин да оцелее благодарение на това, то ще е истинска победа за нас. Първата ни победа, точно когато започвах да си мисля, че сме обречени на провал.

Веднага щом я остави, той заговори с Джейн, разказа й всичко, което помиеше от обясненията на Царицата на кошера. Коя е Джейн, защо е създадена…

И докато той говореше, тя се анализираше в светлината на наученото. Започна да открива за себе си неща, които никога не беше подозирала. Докато Ендър се прибере в Милагре, тя бе проверила всичко, което можеше.

— Никога не съм достигала до тези изводи, защото винаги съм започвала с грешни предположения — обясни тя. — Представяла съм си, че тялото ми е разположено някъде в пространството. Трябваше да се досетя, че е в теб, по факта, че дори когато съм ти сърдита, пак трябва да се връщам в теб, за да търся успокоение.

— А сега Царицата на кошера твърди, че си станала толкова голяма и сложна, че и тя не може да побере модела на съществованието ти в ума си.

— Сигурно се дължи на компютърния бум малко след създаването ми.

— Точно така.

— Мога ли да попреча на хората да създават все повече компютри и да ги включват в мрежата?

— Не е в хардуера, Джейн. Всичко е заради програмите. В усилената им дейност.

— Аз имам нужда от физическа памет, за да запомня всичко това.

— Ти имаш памет. Въпросът е ще имаш ли достъп до нея и без ансибалите?

— Мога да пробвам. Както се изрази, това е като да опитваш да размърдаш мускул, който никога не си подозирал, че имаш.

— Или да се научиш да живееш без някой от тях.

— Ще проверя какво е възможно.

Какво е възможно. През целия път назад, докато колата се плъзгаше над капима, той сякаш също летеше, въодушевен от мисълта, че все пак нещо е възможно. Когато се приближи към дома обаче, когато видя овъглената гора, двете самотни зелени дървета-бащи, опитното поле, новата постройка с изолатора, в който умираше Плантър, той си даде сметка колко още неща има за губене, колко още същества щяха да се простят с живота, макар вече да виждаше надежда за оцеляването на Джейн.

 

Денят преваляше. Хан Фейдзъ бе изтощен, очите го боляха от четене. Беше пренастройвал цветовете на компютъра десетина пъти в опит да намери по-успокоителни тонове, но това не помагаше. За последен път бе работил толкова усърдно като студент, много отдавна. Тогава обаче винаги беше постигал резултати.

„Тогава бях по-паметлив, по-умен. Имах стимул. Сега съм стар и изкуфял, навлизам в съвсем непознати области и може би тези въпроси нямат разрешение. Така че не може да има никакъв стимул. Остава само умората. Болката във врата, подутите очи.“

Той погледна Сиванму, свита на пода до него. Тя толкова се стараеше, но образованието й бе започнало прекалено наскоро, за да може да разбере повечето документи, които се появяваха на компютърния дисплей, докато той търсеше материали за придвижването със свръхсветлинна скорост. Накрая умората надви волята й; тя бе сигурна, че е безполезна, защото не разбираше дори толкова, че да може да задава въпроси. Затова се предаде и заспа.

„Ти обаче не си безполезна, Сиванму. Дори с объркването си ти ми помагаш. Блестящ ум, за който всичко е ново. Сякаш съм повикал на помощ собствената си изгубена младост.

Каквато беше Цинджао като дете, преди вярата в боговете и гордостта да я заслепят.“

Не беше справедливо. Не беше справедливо да съди така собствената си дъщеря. Не се ли бе чувствал доскоро доволен от нея? Безумно горд? Най-добрата и най-умната сред богоизбраните, такава, каквато се бе старал да я възпита, такава, каквато майка й се надяваше, че ще бъде.

Точно от това най-много го болеше. Допреди няколко седмици той бе най-щастливият човек на света от мисълта, че е изпълнил обещанието си към Дзян Цин. Не му беше лесно да възпита дъщеря си в такава вярност към боговете, че никога да не си помисли и за най-малко неподчинение пред тях. Вярно, имаше и други деца, не по-малко набожни — но тяхната вяра се постигаше обикновено с много разходи по образование. Хан Фейдзъ бе оставил Цинджао да научи всичко и след това й бе обяснил нещата така, че да съвпаднат безупречно с вярата й в боговете.

Сега той искаше да изкорени онова, което сам бе посял. Беше й дал поглед към света, който толкова съвършено защитаваше вярата й, че нищо не можеше да я разубеди. Ако Дзян Цин беше жива, той без съмнение би влязъл в конфликт и с нея заради загубата на вярата си. В нейно отсъствие той бе възпитал толкова добре дъщеря им в ценностите на Дзян Цин, че тя приемаше същата гледна точка, която би приела и майка й.

„Дзян Цин също щеше да ме изостави — мислеше си Хан Фейдзъ. — Дори да не бях вдовец, пак щях да съм без съпруга до себе си.

Единственото същество, което ми съчувства, е тази слугиня, която влезе в дома ми точно навреме, за да запали младо пламъче в старото ми тяло, единственото пламъче надежда в мрачното ми сърце.

Не е моя родна дъщеря, но може би след края на тази криза трябва да я направя своя духовна дъщеря. Службата ми за Конгреса приключи. Защо да не стана в такъв случай учител с една-единствена ученичка — това момиче? Защо да не я обуча като революционерка, която да поведе обикновените хора към освобождение от тиранията на богоизбраните, а след това самия Път към независимост от Конгреса? Нека я обуча така и после да умра в мир, знаейки в края на живота си, че съм създал унищожителя на всичките си по-ранни дела, помагащи за увеличаването на мощта на Конгреса.“

Лекото дишане на Сиванму бе равномерно като на всяко дете, като шепота на лек бриз през висока трева.

„Тя е пълна с енергия, с надежда, с живот.“

— Хан Фейдзъ, ти май не спиш.

Не, но явно бе леко задрямал, защото гласът на Джейн го стресна.

— Не, но Сиванму спи.

— Събуди я тогава.

— Какво има? Тя си е заслужила почивката.

— Заслужила е също така правото да чуе новините.

До лицето на Джейн на дисплея се появи и ликът на Ела. Хан Фейдзъ веднага се досети, че това е ксенобиоложката, която изследваше генетичните проби, събрани от Сиванму. Сигурно имаше някакъв напредък.

Той се наведе, протегна ръка, разтърси крака на заспалото момиче. Тя се размърда. Протегна се. Сетне, след като явно си спомни задълженията си, подскочи като на пружина.

— Успала ли съм се? Какво има? Прости ми, че съм заспала, господарю Хан.

В объркването си тя понечи да се поклони, но Хан Фейдзъ не й позволи.

— Джейн и Ела ме помолиха да те събудя. Искат да чуеш нещо.

— Първо ще ви кажа — започна Ела, — че онова, на което се надявах, е вярно. Генетичните промени са нескопосано направени и се откриват лесно. Разбирам много добре защо Конгресът не допуска на Път да работят истински генетици. Генът за ОКР не е на нормалното си място, затова не е бил открит навремето. Действа обаче като обикновения ОКР ген. Много лесно може да се лекува, без да се засягат гените, които дават на богоизбраните уникалните им интелектуални способности. Вече създадох бактериален носител, който, ако се инжектира, ще достигне половите клетки на индивида и ще премахне гена за ОКР, без да засяга останалата част от генома. След това носителят бързо ще се разгради. Конструиран е на базата на една обикновена бактерия, която може би се използва в някои лаборатории на Път за лечението на други имунни и наследствени заболявания. Така всички богоизбрани, които искат децата им да нямат обсесивно-компулсивно разстройство, ще могат да го направят.

Хан Фейдзъ се изсмя:

— Аз съм единственият на тази планета, който би искал тази бактерия. Богоизбраните не се самосъжаляват, те се гордеят с маниите си. Те им дават почит и власт.

— Да ти кажа тогава другото, което открихме. Един от асистентите ми го забеляза, един пекенинос на име Глас. Признавам, че не обръщах голямо внимание на това изследване, тъй като е, общо взето, елементарно в сравнение с това за Десколадата.

— Няма нужда да се извиняваш. Благодарни сме ти за всеки израз на внимание. Дори това не сме заслужили.

— Е, добре. — Ела изглеждаше смутена от думите му. — Както и да е. Глас забеляза, че всички проби, изпратени от вас, могат да се групират в две категории — на богоизбраните и на небогоизбраните. Всички освен една. Проведохме сляп тест и едва след това проверихме пробите в списъка с имената. Всички богоизбрани носят изменения ген. Всички проби без него са на хора от списъка на небогоизбраните.

— Каза, че има едно изключение.

— То ни изненада много. Глас е много последователен, има търпението на дърво. Сигурен беше, че това изключение трябва да е методическа грешка или грешка в интерпретацията на данните. Провери го няколко пъти и накара и други асистенти да го повторят. Няма никакво съмнение. Единственото изключение очевидно представлява мутация на гена за богоизбраните. Естествена липса на ОКР със запазване на другите способности, създадени от генетиците на Конгреса.

— Значи този човек вече е такъв, каквито трябва да станат богоизбраните след вкарването на твоя носител.

— Има някои мутации, чиято роля още не знаем, но те нямат нищо общо с ОКР или повишените интелектуални способности. Не са свързани и с никой жизнен процес, така че това лице е способно да дава здраво поколение, в което тази черта да се запази. Всъщност ако гореспоменатото лице се свърже с човек, лекуван с нашия носител, децата му със сигурност ще наследят гените за повишени умствени способности без никаква опасност от ОКР.

— Какъв късмет — съгласи се Хан Фейдзъ.

— Кой е този човек? — поинтересува се Сиванму.

— Ти, Сиванму — отвърна Ела.

— Аз ли?

Хан Фейдзъ обаче не се изненада.

— Ха! — възкликна. — Трябваше да се досетя! Нищо чудно, че усвояваш знанията не по-бавно от собствената ми дъщеря. Нищо чудно, че даваш полезни идеи, макар че почти не познаваш тематиката на въпросите. Ти си истинска богоизбрана, Сиванму, с тази разлика, че единствена сред нас си свободна от оковите на ритуалите за пречистване.

Сиванму отвори уста да отговори, но вместо това от очите й рукнаха сълзи.

— Никога вече няма да ти позволя да се отнасяш към мен като към по-високопоставен — продължи Хан Фейдзъ. — Отсега нататък ти не си слугиня в дома ми, а моя ученичка, моя млада колежка. Нека другите мислят за теб каквото щат. Ние знаем, че ти си способна като всички останали.

— Като господарката Цинджао ли? — прошепна Сиванму.

— Като всички останали. Обичаите ще те задължават да се кланяш пред много хора, но в душата си ти не бива да се кланяш на никого.

— Аз съм недостойна!

— Всеки е достоен да носи собствените си гени. Мутация като тази е по-вероятно да те направи инвалид, но вместо това тя те е превърнала в най-здравия човек на света.

Тя обаче не можеше да спре сълзите си. Джейн явно показваше всичко на Ела, защото тя запази мълчание за известно време. Накрая обаче заговори:

— Извинявайте, но имам много работа.

— Да, върви, ако трябва — каза Хан Фейдзъ.

— Не ме разбра добре. Нямам нужда от разрешение, за да си тръгна. Искам да кажа още нещо преди това.

Хан Фейдзъ сведе глава:

— Моля те, говори. Слушам.

— Да — прошепна Сиванму. — И аз.

— Има възможност, много далечна, но все пак възможност, ако успеем да декодираме генома на Десколадата и да го обезвредим, да направим и един полезен щам за Път.

— Как така? — поинтересува се Хан Фейдзъ. — Защо ни е притрябвал този чудовищен изкуствен вирус?

— Вирусът на Десколадата прониква в клетките на гостоприемника, разчита генетичната му информация и я пренарежда по закодирания си план. Когато го обезвредим, ако успеем, ще премахнем този план. Освен това ще махнем почти всичките му самозащитим механизми, ако ги открием. В този си вид той може да се използва като универсален носител. Агент, който да може да променя не само репродуктивните клетки, а всички клетки на живия организъм.

— Извинявай, но напоследък чета литература точно по този проблем. Идеята за универсалния носител е отхвърлена отдавна, защото организмът започва да унищожава собствените си клетки веднага щом бъдат променени генетично.

— Да. Точно на това се дължи смъртоносният ефект на Десколадата. Тялото постепенно убива всичките си клетки. Това обаче става, защото Десколадата не е програмирана за действие в човешкия организъм. Вирусът изучава човешкото тяло, като прави случайни промени и изчаква какво ще се случи. Няма вграден план за действие към нас, затова всяка жертва умира с най-различни генетични изменения в клетките. Не може ли да направим така, че универсалният носител да действа по един закодиран план, да трансформира всяка клетка на тялото само по един начин? Изследванията ни показват, че в такъв случай всички клетки на един човек могат да бъдат променени за период между шест часа и един ден.

— Достатъчно бързо, за да не се позволи на тялото да отхвърли трансформираните клетки…

— Ще стане толкова бързо, че то ще приеме новата черта за вродена.

Сиванму бе престанала да плаче. Изглеждаше също толкова възбудена, колкото и Хан Фейдзъ, и въпреки цялата си дисциплинираност не успя да се сдържи:

— Можете да промените всички богоизбрани? Да освободите дори онези, които вече са се родили?

— Ако успеем да разшифроваме генома на Десколадата. Тогава не само че ще можем да премахнем гена за ОКР от всички богоизбрани, ами и да вкараме генетичните им подобрения в обикновените хора. Ефектът, разбира се, ще е най-голям при децата — възрастните вече са преминали етапа, когато тези гени могат да се проявят. От този момент обаче всяко дете на Път ще има увеличени интелектуални заложби.

— И какво тогава? Десколадата ще изчезне ли?

— Не знам. Мисля, че трябва да му вкараме нов ген, който да го кара да се самоунищожи, щом изпълни задачата си. Можем обаче да използваме гените на Сиванму за модел. Без да преувеличавам, Сиванму, ти ще се превърнеш в нещо като родител на всички жители на планетата ви.

Сиванму се засмя:

— Каква страхотна шега! Толкова да се гордеят, че са богоизбрани, а в същото време излекуването им да дойде от такава като мен! — Изведнъж посърна и закри лице с длани. — Как можах да кажа такова нещо? На път съм да стана надменна и горделива като тях.

Хан Фейдзъ постави ръка на рамото й:

— Не се съди толкова строго. Тези чувства са естествени. Идват и си отиват бързо. Само онези, които ги превръщат в начин на живот, заслужават упрек. — Той се обърна отново към Ела: — Тук има етични проблеми.

— Знам. И мисля, че с тези проблеми трябва да се занимаем още сега, макар че може нищо да не направим. Говорим за генетична промяна на цялото население. Това, което е сторил Конгресът без знанието и съгласието на хората, е жестоко. Можем ли да извършим същата жестокост?

— И нещо повече — добави Хан Фейдзъ. — Цялата ни социална система тук се крепи от богоизбраните. Повечето хора ще погледнат на тази трансформация като на наказание от боговете. Ако се разбере, че ние сме го причинили, направо ще ни разкъсат. Възможно е също, когато хората научат, че богоизбраните са загубили гласа на боговете (тоест ОКР), да поискат да ги избият. Как ще им помогне излекуването от мозъчното им разстройство, ако ще доведе до смъртта им!?

— Обсъдихме го. И нямаме представа кое е правилно и кое — не. Засега въпросът не е актуален, защото още не сме разчели генома на Десколадата и това може никога да не стане. Ако успеем обаче, изборът трябва да е ваш.

— На народа на Път?

— Не. На вас, Хан Фейдзъ, Сиванму и Хан Цинджао. Само вие знаете какво ви е причинено и макар че дъщеря ти не го вярва, тя е представител на всички вярващи и богоизбрани на Път. Ако успеем в изследванията, ще поставим въпроса и пред нея. Обмислете го и вие. Има ли начин този план да бъде изпълнен на Път, без да доведе до насилие? И ако има, трябва ли да бъде направено? Не, не казвайте нищо сега, не решавайте нищо. Обмислете го добре. Ние нямаме думата. Само ще ви информираме, ако успеем. Оттам насетне всичко зависи от вас.

Лицето на Ела изчезна. Джейн се задържа още малко.

— Струваше ли си да те будим? — попита.

— Да! — изкрещя Сиванму.

— Хубаво е да откриеш, че си нещо повече от това, за което си се мислила, нали?

— О, да.

— Лягай сега да спиш, Сиванму. Ти също, господарю Хан — личи си, че си изтощен. Ако се разболееш, няма да си ни от голяма полза. Както Андрю винаги е обичал да казва, трябва да правим всичко, без да губим способността да го правим.

След тези думи и тя изчезна.

Сиванму отново заплака. Хан Фейдзъ седна до нея на пода, притисна главата й до рамото си и започна бавно да я люлее.

— Шшт, дъще, сладка моя. В сърцето си ти вече си знаела коя си, а също и аз, също и аз. Името наистина ти отива. Ако учените на Лузитания успеят, ти ще станеш Майка — Повелителка на този свят.

— Господарю Хан — прошепна тя. — Плача и за Цинджао. Аз получих повече, отколкото съм се надявала. Коя обаче ще бъде тя, когато престане да чува гласа на боговете?

— Надявам се тогава отново да стане истинската ми дъщеря. Да бъде свободна като теб, дъщерята, която дойде при мен като цветен листец по водите на зимната река, донесена от земите на вечната пролет.

Той я държа още дълго така, докато тя задряма на рамото му. След това я върна на постелката й и се оттегли в своя ъгъл, за да поспи. За пръв път в сърцето му гореше надежда.

* * *

Когато Валънтайн отиде да види Грего в затвора, кметът Ковано й съобщи, че Олядо бил при него.

— Олядо не трябва ли да е на работа?

— Шегуваш ли се? Той гледа съвестно на професията си, но мисля, че спасяването на света оправдава един пропуснат следобед.

— Не хранете прекалени надежди. Помолих го да помогне, надявах се да помогне, но той не е вещ във физиката.

Ковано вдигна рамене:

— Аз не съм тъмничар, но обстоятелствата ме принудиха да стана. Не знам дали е свързано с посещението на Олядо или с идването на Ендър преди известно време, но долавям повече възбуда от… е, от друг път, когато затворниците са трезвени. Разбира се, пиянство е основната причина, поради която задържаме хора в този град.

— И Ендър ли е идвал?

— Направо от Царицата на кошера. Иска да говори и с теб. Нямах представа къде можем да те открием.

— Да. Е, ще ида да го видя, след като свърша тук. Преди, да дойде, бе прекарала известно време със съпруга си. Якт се канеше да се върне в космоса със совалката, за да подготви собствения си кораб за бързо отпътуване, ако се наложи, и да провери дали първият заселнически кораб на Лузитания е годен за полет след толкова десетилетия. Бяха го използнали единствено за склад на семена, гени и зародиши на земни растения и животни, в случай че някой път потрябват. Якт щеше да остане в орбита поне седмица и Валънтайн не искаше да го пусне, без да прекарат няколко часа заедно. Той щеше да я разбере естествено — съзнаваше добре под какво ужасно напрежение са всички. Валънтайн обаче си даваше сметка, че ролята й не е толкова ключова в събитията. Едва по-късно щеше да седне и да ги опише за историята.

Когато остави Якт обаче, тя не отиде направо в кметството. Разходи се из центъра на града. Трудно бе да се повярва, че преди броени дни тук се е трупала настървена тълпа, пияна и гневна, обхваната от убийствен бяс. Сега цареше покой. Дори тревата се бе възстановила.

Но спокойствието не беше пълно. Когато беше видяла града при пристигането си, на това място, в сърцето на колонията, по цял ден кипеше усилена дейност. Сега пак се виждаха минувачи, но бяха мрачни, дистанцирани. Вървяха със сведени очи, следяха внимателно земята пред краката си, сякаш се опасяваха, че ако погледнат на друга страна, ще се спънат и паднат.

От една страна, това поведение вероятно се дължеше на срама, разсъждаваше Валънтайн. Сега във всяка постройка на града зееха дупки на местата на тухлите, откъртени за строежа на новата църква. Много от тях се виждаха от централния площад.

Валънтайн обаче подозираше, че тази липса на жизненост се дължи повече на страха. Никой не говореше за това открито, но тя чуваше достатъчно полугласни реплики, забелязваше достатъчно плахи погледи към възвишенията на север от града, за да се досети. Не мисълта за наближаващата флотилия потискаше тези хора. Нито срамът от унищожаването на пекениносовата гора. Причината бяха бъгерите. Тъмните силуети, които от време на време се показваха върху възвишенията или от високата трева около града. Децата ги сънуваха в кошмарите си. Страхът от тях караше сърцата на възрастните да се свиват. Историческите холограми от войните срещу бъгерите постоянно се преглеждаха в библиотеката — хората изпитваха непреодолима нужда да гледат кадри от победата на хора над бъгери. Това обаче само подхранваше страха им. Отвлечените заключения, че бъгерската култура била красива и достойна да съществува, както я описваше Ендър в „Царицата на кошера“, избледняваха пред постоянното присъствие на бъгерските работници.

„Нима всичките ни усилия са отишли напразно? — питаше се Валънтайн. — Моите, на историчката, опитваща да убеди хората да не се боят от чуждите същества, а да ги разглеждат като рамани. И на Ендър с прочувствените му книги «Царицата на кошера», «Хегемона», «Животът на Човек» — какво е тяхното влияние в сравнение с инстинктивния страх от тези страховити гигантски насекоми? Цивилизацията е просто една преструвка; когато над нас надвисне опасност, ние пак се превръщаме в обикновени маймуни, забравяме разумните двукраки, за които искаме да се представим, и отново ставаме космати примати на входа на някоя пещера, опитващи да прогонят врага с крясъци, размахващи тежки камъни, готови да ги използваме, ако се приближи прекалено много.“

Сега тя се намираше в чистата, безопасна сграда, не толкова потискаща, макар че изпълняваше функция не само на център на градското управление, а и на затвор. Място, където гледаха на бъгерите като на съюзници — или поне като на незаменим фактор за поддържане на реда. Все пак имаше хора, напомни си Валънтайн, способни да превъзмогнат животинските си инстинкти.

Когато отвори вратата на килията, Олядо и Грего лежаха върху два нара с разпръснати пред себе си листове. Дори компютърът бе покрит, така че и да работеше, дисплеят не можеше да функционира. Килията приличаше на типична детска стая, още повече като се прибави гледката на опънатите нагоре боси крака на Грего, опрени о стената и тропащи в неравен ритъм. Каква ли мелодия звучеше в главата му?

— Добър вечер, лельо Валентина — поздрави я на португалски Олядо.

Грего дори не я удостои с поглед.

— Преча ли?

— Точно навреме идваш — каза Олядо. — На път сме да разгадаем принципите на пренареждането на вселената. Открихме, че това може да бъде причинено от силно желание и че всички живи същества изникват като от нищото навсякъде, където има нужда от тях.

— Ако всичко може да се постигне със силно желание, можем ли да си поискаме да летим по-бързо от светлината?

— В момента Грего прави изчисленията, затова е толкова неадекватен. Да. Мисля, че е измислил нещо, защото преди броени минути крещеше и танцуваше от радост. Нещо като ефекта на шевната машина.

— Моля? — не разбра Валънтайн.

— Това е един стар научен анекдот. Хората, които искали да изобретят машина за шиене, все се проваляли, защото опитвали да пресъздадат ръчния процес на прекарване през плата на игла, в задната част на която се намирало ухо за вдяване на конеца. Това изглеждало най-логично. Докато накрая някой не се сетил да сложи ухото в предния край на иглата и да използва два конеца. Напълно неестествен, непряк подход, който все още не мога да разбера.

— Значи ще си ушием път през пространството, така ли?

— В известен смисъл. Най-късото разстояние между две точки не винаги е права линия. Хрумна ни от това, което Андрю е научил от Царицата на кошера. Когато създавали нова царица, те извиквали някакво същество от друга времево-пространствена система. Грего веднага го сметна за доказателство за съществуването на алтернативни реални нереалности. Не ме питай какво иска да каже. Аз си изкарвам хляба с производство на тухли.

— Нереална реалност — поправи го Грего. — Разбрал си точно обратното.

— А, ти се събуди — установи Олядо.

— Сядай, Валънтайн — покани затворникът гостенката си. — Килията не е много луксозна, но все пак тук аз съм домакин. Изчисленията още изглеждат безумни, но Ще се наместят. Ще се наложи да прибягна до помощта на Джейн за по-сложните сметки и някои симулации, но ако Царицата на кошера е права и ако съществува алтернативно измерение, от което филотите могат да прескачат в нашето, и ако в това измерение — да го наречем „отвъдно“ — наистина има филоти като в нашето, но неподредени по природните закони, а представляващи групи от вероятности, тогава може да се получи така…

— Прекалено много „ако“ — отбеляза Валънтайн.

— Забравяш, че изхождаме от предположението за ролята на силното желание — напомни Олядо.

— Да, забравих да го спомена — продължи Грего. — Предполагаме също така, че Царицата на кошера е права в това, че филотите разпознават модели, съществуващи в съзнанието, и веднага заемат подходящата система. Следователно всяка мисъл, възникнала тук, моментално се предава и разпознава в Отвъдното.

— Много ясно — съгласи се Валънтайн. — Чудя се как не ти е хрумнало по-рано.

— Така е. Та ето значи как ще го направим. Вместо да опитваме да преместим физически всички частици, изграждащи даден космически кораб и пътниците му, от планета А на планета Б, ние просто ще си представим, че съществуват не в нашето измерение, а в Отвъдното. В този момент всички фило-ти, изграждащи кораба и хората, ще се разделят, ще се прехвърлят отвъд и ще се свържат там според познатия им модел. След това ще направим същото, за да ги върнем отново в нашето измерение, но този път на планета Б. За предпочитане на безопасно място в орбита.

— Ако на всяка точка от нашето измерение отговаря друга в Отвъдното, не е ли достатъчно да извършим пътуването си там, вместо тук?

— Там действат различни закони. Там няма координатна определеност. Нека да приемем, че пространствената определеност в нашето измерение — относителното местоположение на нещата — е просто резултат от реда, приет от филотите. Една условност. По същия начин и с разстоянията. Ние измерваме разстоянието според времето, необходимо да го преодолеем, но това време е необходимо само защото филотите, изграждащи материята и енергията, се подчиняват на условностите на природните закони. Като скоростта на светлината например.

— Те просто спазват ограниченията на скоростта.

— Да. Освен ограничения на скоростта, в нашето измерение има и ограничение на размерите. Ако си представиш вселената като сфера, отвън диаметърът й може да е сантиметър, а може да е трилиони светлинни години.

— И когато излезем отвъд…

— Тогава вселената ще е с абсолютно същите размери като всеки филот там — тоест без никакви размери. Освен това, тъй като там няма определеност на местоположението, всички филоти в пространството би трябвало да са еднакво близо и еднакво далеч от нашата вселена. Следователно можем да влезем в нашето измерение в която точка си поискаме.

— Това звучи съвсем лесно — отбеляза Валънтайн.

— Да, така е.

— Трудната част е в това, да го пожелаеш — намеси се отново Олядо.

— За да си представиш модела и да го задържиш в съзнанието си, наистина трябва да разбираш добре системата — продължи Грего. — Всеки филот, управляващ определена система, познава само своята част от реалността. Моделът зависи от това, всеки от филотите, изграждащи отделните му части, да си върши работата и да поддържа собствената си подсистема. Освен това филотът, контролиращ цялата система, трябва постоянно да поддържа отделните й части заедно. Така филотът на атома зависи от филотите на неутроните, протоните и електроните, поддържащи собствената си вътрешна структура, и от този на молекулата, който го държи на точно определено място, филотът на атома върши само своята задача, тоест да държи отделните части на атома свързани. Така е устроена реалността… е, поне според този модел.

— Значи преместваме цялата система отвъд и после я връщаме вътре. Това ми е ясно.

— Да, ама кой ще го направи? Защото за изпращането трябва целият структурен модел на кораба и хората в него да се установи като една система, не като прост сбор от отделни предмети. Имам предвид, че когато натовариш космическия кораб с багаж и хора, той не се превръща в една жива система, в един филотичен организъм. Това не е като раждането на едно дете — организъм, който може сам да поддържа целостта си. Корабът и съдържанието му са само група предмети. Може да се разпадне във всеки един момент. Затова, когато прехвърлиш всички филоти в измерение, в което липсват конкретност на местоположението и размерите или каквото и друго правило за определеност, как ще успеят те да се свържат отново? И дори да се съберат в структурите, които познават, какво ще се получи? Атоми. Може би дори живи клетки, организми — но без космически костюми и кораб, защото те не са живи. Всички атоми и може би молекули ще се носят наоколо, вероятно ще си взаимодействат неконтролируемо, когато филотите започнат да разпознават модела, но никакъв кораб няма да се получи.

— С фатален изход.

— Не, вероятно не. Кой може да предположи какво ще стане? Там законите са съвсем различни. Проблемът е, че не можем да ги върнем в нашето измерение в това състояние, защото това вече ще е фатално.

— Значи няма да стане.

— Не е сигурно. Нашата реалност е такава, защото всички филоти, изграждащи този свят, се подчиняват на физичните закони. Всичките разпознават моделите на останалите и следват едни и същи правила. Може би тази структура може да се запази и отвъд, стига моделът на космическия кораб и хората вътре да се запази. Някой трябва да съхрани информацията за цялата структура в главата си.

— Тя ли?

— Както казах, първо Джейн трябва да направи изчисленията. Тя ще провери дали има достъп до достатъчно памет, за да запази информацията за връзките в системата на космическия кораб. След това трябва да види дали може да си представи цялата система на друго място.

— Тук идва ред на желанията — намеси се Олядо. — Много съм горд, защото аз пръв се сетих, че трябва да намерим някого с огромна памет, за да премести кораба.

— За всичко се сети Олядо наистина — потвърди Грего, — но аз възнамерявам да поставя името си на първо място в публикацията, защото той не се интересува от научна кариера, а аз трябва да възвърна доброто си име след тази присъда за подстрекателство към бунт, ако искам да си намеря работа в някой университет на някоя друга планета.

— Какви ги приказваш? — попита Валънтайн.

— Говоря за напускането на тази долнопробна колонизи-рана планета. Не разбираш ли? Ако всичко това е вярно, ако проработи, тогава ще мога да отида на Реймс, на Баия или… или на Земята и да си идвам тук за почивните дни. Разходът на енергия е нула, защото целият процес не се подчинява на природните закони. Край с тревогите за амортизация и аварии на транспортните средства.

— Не е съвсем нищо — възрази Олядо. — Пак ще се налага да използваш совалка от кораба до планетата.

— Както споменах, всичко зависи от това, което може да постигне Джейн. Би трябвало запомнянето на целия модел на космическия кораб и съдържанието му да й е по силите. Би трябвало да може да си ги представи отвъд и после отново в пашата вселена. Би трябвало да може да си представи точните пунктове на тръгване и пристигане.

— Значи транспортирането със свръхсветлинна скорост записи изцяло от Джейн — установи Валънтайн.

— Ако тя не съществуваше, това би било невъзможно. Дори да свържат всички компютри във вселената и някой да успее да напише програма, това няма да помогне. Защото програмата е само съвкупност от команди, не цялостно същество. Не е… как се изрази Джейн? Аюа.

— „Живот“ на санскрит — поясни Олядо. — Понятие, с което се обозначава филотът, който контролира системата, крепяща други филоти, свързани в определен ред. Дума за съществата със собствен живот — планети, атоми, животни, звезди, — но с подсилено значение.

— Джейн е аюа, не просто една програма. Следователно тя може да запомни модела. Може да включи космическия кораб като модел в собствения си модел. Може да го обработи и запази, докато системата отново не стане реалност. Ще го направи част от себе си и ще го помни безпогрешно и несъзнателно, както твоята аюа познава собственото ти тяло и го държи като едно цяло. След това ще може да го пренесе отвъд и да го върне пак тук.

— Значи и Джейн трябва да отиде, така ли? — попита Валънтайн.

— Ако е възможно, то ще е, защото Джейн ще пътува с кораба.

— Как? То не е толкова лесно, като да я вземеш и да я пренесеш в някоя кофа.

— Това Андрю го е научил от Царицата на кошера. Всъщност Джейн съществува на определено място — тоест нейната аюа има определено местоположение в пространството.

— Къде?

— В Андрю Уигин.

Нужни им бяха няколко минути, за да й обяснят какво е научил Ендър от Царицата на кошера. Доста странно й се струваше това компютърно създание да се помещава в тялото на брат й, но имаше логика Джейн да е създадена от Царицата на кошера по време на войните срещу бъгерите. За Валънтайн обаче това веднага водеше до други последствия. Ако космическият кораб можеше да се придвижи със свръхсветлинна скорост единствено с помощта на Джейн, а Джейн се намираше в тялото на Ендър, изводът можеше да е само един.

— Значи и Андрю трябва да отиде, така ли?

— Очевидно — отвърна Грего.

— Той е малко стар за пилот на пробен полет.

— В този случай ще е само пътник. Само че, по стечение на обстоятелствата, пилотът ще се помещава в него.

— Не бих казал, че пътуването ще му причини особено физическо натоварване — отбеляза Олядо. — Ако теорията на Грего е правилна, той просто ще си седи и след две минутки, или по-скоро микросекунди, ще се озове някъде другаде. Ако опитът се окаже неуспешен, просто ще си остане тук с чувството, че се е превърнал в посмешище.

— Ами ако Джейн успее да го прехвърли отвъд, но не може да се справи с нещата там? Тогава ще остане в небитието!

— Е, да — призна Грего. — Ако методът работи само в едната посока, можем да смятаме пасажерите за мъртви. След като обаче ще попаднем на място, където време не съществува, това няма да има никакво значение. Това просто ще бъде един вечен момент. Вероятно не достатъчно дълъг, за да си дадем сметка, че сме се провалили. Един вид статично положение.

— Разбира се, ако стане, ние ще пренесем собственото си пространство и време с нас, така че ще има време — намеси се Олядо. — Следователно никога няма да разберем дали сме се провалили. Ще забележим само ако успеем.

— Да, но аз ще знам, ако не се върне — възрази Валънтайн.

— Така е — призна се Грего. — Ако не се върне, ще го знаеш още няколко месеца, докато дойде флотилията и изпрати всичко и всички по дяволите.

— Или докато Десколадата обърне всичките ни гени надолу с главата и ни умори — добави Олядо.

— Може би сте прави — съгласи се Валънтайн. — Ако изобщо не опитат, няма да живеят много повече, отколкото ако се провалят.

— Виждаш обаче колко ни притиска времето — поде Грего. — Не след дълго Джейн ще загуби връзката си с ансибалите. Андрю твърди, че е много вероятно да оцелее, но ще бъде осакатена. Като след мозъчна травма.

— Значи дори да успеем, първият полет може и да е последен.

— Не — отвърна Олядо. — Полетите са моментални. Ако успеем, тя може да прехвърли всички от планетата, като изчаква единствено докато хората влизат и излизат от кораба.

— Искаш да кажеш, че може да се излита от повърхността на планетата?

— Това още не е сигурно. Тя може да е в състояние да пресметне координатите с точност, да кажем, десетина хиляди километра. Няма да има опасност от експлозии или сблъсъци, защото при влизане в нашето измерение филотите ще са готови отново да се подчиняват на естествените закони. Ако обаче корабът се появи някъде под земята, ще е доста трудно да се изкопае.

— Ако обаче успее да постигне добра точност — от няколко сантиметра например, — тогава ще може да извършва транспортирането от повърхността — добави Олядо.

— Това е в кръга на мечтите — възрази Грего. — Джейн може да каже, че макар да е в състояние да превърне цели галактики в компютърни микрочипове, не е в състояние да запомни достатъчно информация, за да осъществи такъв полет. За момента обаче всичко звучи съвсем постижимо и това ме кара да се чувствам страхотно!

При тези думи Грего и Олядо започнаха да крещят радостно и да се смеят толкова високо, че кметът Ковано се показа на вратата, за да се убеди, че с Валънтайн всичко е наред. За неин срам той я свари да се крещи и да се хили заедно с тях.

— Веселим се, а? — попита Ковано.

— Може да се каже — смотолеви тя, опитвайки да си придаде сериозен вид.

— Кой от многото ни проблеми разрешихте?

— Вероятно никой. Би било твърде удобно, ако със света можеше да се играе по този начин.

— Все пак сте измислили нещо, нали?

— Гениалните метафизици тук са замислили някакво чудо. Освен ако не сте им сипали нещо наистина странно в обяда.

Ковано се засмя и ги остави. Посещението му обаче ги отрезви.

— Възможно ли е това? — попита Валънтайн.

— Никога не бих си го помислил — отвърна Грего. — Искам да кажа, в светлината на произхода на вселената.

— Това всъщност отговаря на въпроса за произхода на вселената — възрази Олядо. — Теорията за Големия взрив съществува, откакто…

— Още отпреди да се родя — прекъсна го Валънтайн.

— Предполагам. Досега обаче никой не е успял да си обясни защо се е получил Големият взрив. Сега вече виждам някаква странна логика. Ако някой, способен да запомни модела на цялата вселена, се появи отвъд, тогава всички филоти там биха се подредили в най-голямата система в модела, която могат да контролират. Тъй като там няма време, те са имали достатъчно възможности за това подреждане и когато всичко е било готово, бум!, ето ти я вселената, възникваща като ново пространствено-времево измерение. И след като отвъд няма нито разстояния, нито местоположение, цялата вселена може да е била с големината на геометрична точка…

— Тоест без никакви размери — вметна Грего.

— Добре помня уроците по геометрия — отбеляза Валънтайн.

— И веднага е започнала да расте, да расте. С растежа й времето трябва да се е забавило… или може би да се е забързало?

— Няма значение — каза Грего. — Зависи дали се намираш в новопоявилата се вселена, в отвъдното измерение или в някоя друга вселена.

— Както и да е, вселената сега изглежда постоянна във времето, но продължава да се разширява. Ако искаш обаче, можеш да я разглеждаш като еднаква на размери, а променяща се във времето. Скоростта на светлината се забавя, така че за достигане от една точка до друга й е нужно повече време, само че не можем да разберем, че се забавя, защото всичко останало започва да тече по-бавно. Разбираш ли? Всичко е въпрос на гледна точка. В това отношение, както каза Грего по-рано, вселената, в която живеем, може да се приеме за голяма колкото геометрична точка — ако се гледа от отвъдното измерение. Всяко уголемяване на вселената е въпрос на относително местоположение и време.

— Най-странното от всичко е, че това се върти в главата на Олядо от години — сподели Грего. — През цялото време си е представял вселената като една точка насред Отвъдното. Не че е първият, на когото му минава през главата. Той просто е вярвал в тази теория и сега успя да направи връзката с наученото от Царицата на кошера за аюа.

— След като ще си играем на метафизика, откъде е тръгнало всичко? — започна Валънтайн. — Ако това, което смятаме за реалност, е възникнало като представа в нечия глава, за да изскочи изведнъж от Отвъдното, тогава този някой би трябвало още да скита наоколо и да създава вселени под път и над път. Откъде тогава е дошъл този някой? И какво е имало, преди да започне да измисля светове? И как всъщност е възникнало Отвъдното?

— Това е типично мислене за жител на една затворена вселена — отвърна Олядо. — Така разсъждаваш, защото още приемаш времето и пространството за абсолютни. Представяш си, че всичко трябва да има начало и край, защото така стоят нещата в познаваемия ни свят. Въпросът е, че отвъд изобщо не действат такива закони като тук. Отвъдното винаги е било и винаги ще бъде. Броят на филотите там е безкраен и всичките винаги са съществували. Независимо колко изтегляш и включваш в подредените вселени, там винаги ще остават толкова, колкото е имало и преди.

— Но някой все пак трябва да е започнал да създава вселени.

— Защо?

— Защото… защото…

— Никой никога не е започвал. Този процес е текъл винаги. Искам да кажа, че ако не е текъл винаги, не е могъл да започне. Отвъд не съществуват никакви модели на подреденост, там е невъзможно да се създаде подредена система, филотите не могат да действат по никакъв начин, защото не могат да намерят мястото си.

— Как е възможно това винаги да е ставало?

— Представи си, че този момент, реалността, в която живеем в момента, сегашните условия в тази вселена… във всички вселени…

— Искаш да кажеш сега.

— Да. Представи си, че нашето сега е повърхността на една сфера. Времето се движи през хаоса на Отвъдното като повърхността на една разширяваща се сфера, като надуващ се балон. Отвъд всичко е хаос. Отвътре е реалността. Постоянно расте, както казваш ти, Валънтайн. През цялото време ражда нови вселени.

— Добре, но откъде е дошъл този балон?

— Добре, представихме си балона. Разширяващата се сфера. Сега си представи, че тази сфера е с безкраен радиус.

Валънтайн опита да си представи какво би означавало това.

— Повърхността й трябва да е съвършено плоска.

— Точно така.

— И никога не може да се обиколи.

— Да. Безкрайно голяма. Невъзможно е дори да преброиш вселените, съществуващи вътре. И така, качваш се на един космически кораб и започваш да пътуваш от повърхността към центъра. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-старо е всичко. Минаваш през всички стари вселени. Кога ще стигнеш до първата?

— Никога. Не и ако пътуваш с крайна скорост.

— Центърът на сфера с безкраен радиус не може да се достигне от повърхността, защото независимо колко далеч стигнеш, независимо колко бързо се движиш, центърът винаги ще е на безкрайно разстояние от теб.

— А точно там е започнал светът.

— Вярвам, че е така.

— Значи вселената е такава, защото винаги е била такава.

— Реалността е такава, защото винаги е била такава. Всичко, което не следва този път, се връща в хаоса. Всичко, което го следва, влиза в реалността. Границата между двете е вечна.

— Това, което ми харесва най-много — намеси се Грего, — е идеята, че след като започнем да се местим за миг до което крайче на нашата вселена си поискаме, какво може да ни попречи да преминем и в други? Да открием съвсем нови вселени?

— Или да създадем други — допълни Олядо.

— Да. Стига някой от нас да успее да си представи цяла вселена.

— Ние не, но може би Джейн ще успее. Нали?

— Това би означавало, че може би Джейн е Господ — намеси се Валънтайн.

— Може би в момента тя ни слуша — отбеляза Грего. — Компютърът е включен, въпреки че дисплеят не работи. Мога да се обзаложа, че това я възбужда.

— Може би всяка вселена живее достатъчно дълго, за да роди нещо като Джейн, след което то започва да създава нови вселени — предположи Валънтайн.

— Това продължава вечно, защо не? — съгласи се Олядо.

— Но тя е възникнала по случайност — възрази Валънтайн.

— Не — отсече Грего. — Това е едно от нещата, които Андрю е научил днес. Трябва да говориш с него. Джейн не е възникнала по случайност. Ако съдим по това, което знаем, може би изобщо не съществуват случайности. Според това, което знаем сега, може би всичко е създадено като модел в нечие съзнание.

— Всичко, с изключение на нас самите. Нашата… как се казваше?

— Аюа.

— Да. Нашата воля, с други думи, която винаги е съществувала с всичките си силни и слаби черти. Точно затова, доколкото ни позволява моделът на реалността, ние сме свободни.

— философката пак се развихря — вметна Олядо.

— Това може би са пълни глупости — повтори Грего. — Джейн ще се върне и ще ни се изсмее. Но, Nossa Senhora, забавно е да си го мислиш, нали?

— Хей, дали вселената не съществува точно затова? — каза Олядо. — Защото раждането на вселени е чудно забавление. Може би Господ си прави страхотен купон.

— И може би просто чака Джейн да се включи — добави Валънтайн.

* * *

Тази нощ бе ред на Миро да стои с Плантър. Беше късно — минаваше полунощ. Не че можеше да седи до леглото му и да му държи ръката. В стерилната камера трябваше да носи изолационен костюм не за да се предпази от заразяване, а за да не предаде от вируса на Десколадата на Плантър.

„Само една дупчица на костюма и мога да го спася“ — мислеше си Миро.

В отсъствието на Десколадата сривът на целия организъм на Плантър беше бърз и пагубен. Всички знаеха, че Десколадата играе ключова роля в размножителния цикъл на пекениносите, като помага за преминаването им в „третия живот“ като дървета, но досега никой не си беше давал сметка каква огромна част от ежедневния им живот зависи от вируса. Създателите му сигурно са били хладнокръвни чудовища.

Без ежедневното, ежечасното, ежеминутното присъствие на вируса жизнените процеси в клетките се затрудняваха, продукцията на богати на енергия молекули спираше и (от което се страхуваха най-много) предаването на нервни импулси в мозъка се забавяше. Плантър бе оплетен целият в тръбички и жици и лежеше в няколко мониторни полета, с чиято помощ Ела и асистентът й, пекенинос, можеха да наблюдават всеки отделен аспект на смъртта му. В допълнение на всеки час му взимаха тъканни проби. Болката му бе толкова силна, че ако спеше (когато изобщо успяваше), взимането на проби не можеше да го събуди. И въпреки всичко — въпреки болката и полупарализата на мозъка — Плантър оставаше твърд. Сякаш беше решен със силата на волята си да докаже, че дори без Десколадата пекениносите могат да запазят интелигентността си. Той не го правеше заради науката, разбира се. Правеше го заради честта си.

Истинските учени не можеха да отделят време, за да поемат някоя от смените в камерата, да поговорят с него. Само хора като Миро и децата на Якт и Валънтайн — Сифте, Ларс, Ро, Варсам, както и онази странна мълчалива жена, Пликт; хора без други важни задачи, достатъчно търпеливи и достатъчно млади, за да извършват задълженията си съвестно — само такива получаваха смените в изолатора. Можеха да включат в екипа и някой пекенинос, но всички братя с достатъчно познания в човешката наука и техника работеха с Ела или Уанда и бяха прекалено заети. От онези, които влизаха в камерата, за да взимат проби, да го хранят и чистят, само Миро познаваше достатъчно пекениносите, за да може да комуникира с тях. Той говореше и езика на братята. Това би трябвало да успокоява донякъде Плантър, макар че на практика не се познаваха изобщо — пекениносът бе роден след заминаването на Миро преди трийсет години.

Сега Плантър не спеше. Очите му бяха полуотворени, с разсеян поглед, но от движението на устните му Миро разбра, че говори. Повтаряше си откъси от епическите песни на племето. Понякога рецитираше части от племенната генеалогия. Когато започна да го прави, Ела се уплаши, че бълнува, но той твърдеше, че било за проверка на паметта. За да се увери, че с изчезването на Десколадата няма да забрави племето си, което било равносилно на загуба на разсъдъка.

Миро увеличи звука на микрофона в костюма си, за да чуе как Плантър разказва легендата за ужасната война с гората на някой си Скайсплитър (Който предизвиква гръмотевици). По средата на разказа имаше отклонение, обясняващо как Скайсплитър получил името си. Тази част от легендата звучеше много древна и мистична, приказка за един брат, който отишъл с няколко малки майки на корема си до едно място, където небето се разтворило и върху земята се посипали звезди. Въпреки че мислите на Миро бяха заети с големите открития на деня — произхода на Джейн, теорията на Грего и Олядо за пътуване по силата на волята, — по някаква причина той се заслуша в думите на Плантър. И след края на приказката не можа да не попита:

— Колко стара е тази легенда?

— Стара — отвърна Плантър. — Чу ли я?

— Цялата.

Нямаше проблем да говори с Плантър. Той или изобщо не се изнервяше от бавния говор на Миро — все пак нямаше закъде да бърза, — или забавяше собствения си мисловен процес в такт с речта на събеседника си. Независимо от причината Плантър оставяше Миро да довършва изреченията си и по отговорите му личеше, че го слуша внимателно.

— Правилно ли съм разбрал, че този Скайсплитър носел малки майки със себе си?

— Да — прошепна Плантър.

— Но не ги е носил на някое дърво-баща.

— Не. Просто си ги носел. Научих тази легенда много отдавна. Преди още да се занимавам с човешка наука.

— Знаеш ли как ми звучи това? Тази приказка може да е от времето, когато още не сте носили малките майки при дърве-тата-бащи. Когато малките майки още не са смучели хранителни сокове от сочната утроба на дървото-майка. Просто са висели впити в корема на мъжкия, докато ларвите не пораснат достатъчно, за да излязат от телата им и да заемат мястото им.

— Точно затова я изпях. Исках да си представя как може да сме живели, ако сме били интелигентни и преди идването на Десколадата. И накрая си спомних тази част от легендата за войната на Скайсплитър.

— Той отишъл на едно място, където небето се разтворило.

— Десколадата трябва да е дошла по някакъв начин, нали?

— Откога е тази легенда?

— Войната на Скайсплитър е била преди двайсет и девет поколения. Моята гора не е толкова стара. Научили сме обаче песните и приказките от дядовата ни гора.

— Тази част за небето и звездите може да е много по-стара, нали?

— Много стара. Дървото Скайсплитър е умряло отдавна. В началото на войната може вече да е бил много стар.

— Мислиш ли, че е възможно това да е разказ за първия пекенинос, който е намерил Десколадата? Вирусът да е бил докаран с космически кораб и той да е видял някакво средство за пренасяне?

— Точно затова я рецитирах.

— Ако е така, значи вие със сигурност сте били разумни същества още преди идването на Десколадата.

— Това вече е свършено.

— Кое е свършено? Не разбирам.

— Гените ни от онова време. Дори не можем да си представим какво ни е отнела Десколадата.

Вярно беше. Всеки вирус можеше да притежава пълния генетичен код на всеки жив организъм на Лузитания, но само кода на сегашните организми, на контролираните от Десколадата форми. Какъв е бил геномът им преди идването на вируса, никога нямаше да се разбере.

— И все пак това е много вълнуващо — каза Миро. — Да знаеш, че вече сте имали език, песни и приказки, когато вирусът се е появил. — И после, макар да бе сигурен, че е безполезно, добави: — Може би не е нужно да се опитваш да докажеш независимостта на пекениносовия интелект.

— Поредният опит да спасиш свинчето.

От високоговорителя на изолатора прозвуча гласът на Ела:

— Можеш да излизаш вече.

— Смяната ми свършва след три часа — възрази той.

— Идват да те сменят.

— Има достатъчно костюми.

— Трябваш ми тук, Миро.

Гласът на Ела не търпеше възражения. Освен това тя ръководеше експеримента. Когато излезе след няколко минути, Миро разбра каква е работата. Куара стоеше с леден поглед, Ела изглеждаше не по-малко ядосана. Очевидно пак се бяха карали — нищо чудно. Изненадващото бе, че Куара изобщо си е направила труда да дойде.

— Можеш да се връщаш вътре — сопна се Куара, когато Миро излезе от стерилната камера.

— Дори не знам още защо ме накарахте да изляза — контрира той.

— Куара настоява за разговор „на четири очи“ — обясни иронично Ела.

— Тя те извика, но отказва да изключи микрофоните — оплака се Куара.

— Трябва да записваме всяка дума на Плантър. За точност на изследването.

Миро въздъхна:

— Ела, кога ще пораснеш?

— Аз! Да порасна! — избухна тя. — Тя ми се появява тук и се мисли за света Богородица…

— Ела, млъквай и слушай. Куара е единствената надежда Плантър да оцелее в това изследване. Можеш ли с чиста съвест да й откажеш в името на експеримента…

— Добре — склони Ела, прекъсвайки го, защото вече бе разбрала накъде бие. — Тя е враг на всяко разумно живо същество на тази планета, но въпреки това аз ще изключа микрофоните, защото иска разговор „на четири очи“ с един брат, причина за чиято смърт е самата тя.

На Куара това й дойде в повече.

— Няма нужда да изключваш каквото и да било заради мен! Съжалявам, че дойдох. Беше глупава грешка.

— Куара! — изкрещя Миро.

Тя спря на прага на лабораторията.

— Обличай костюма и отивай при Плантър. Какво общо има той с нея?

Куара изгледа отново Ела, но се насочи към стерилната камера.

Миро почувства голямо облекчение. Тъй като думата му нямаше никакво значение за двете му сестри, фактът, че се подчиниха на заповедите му, означаваше само, че са искали да се подчинят. Куара наистина искаше да говори с Плантър. А Ела наистина искаше да й позволи да го стори. Може би все пак бяха пораснали достатъчно, за да не поставят под заплаха живота на други заради личните си дрязги. Може би за това семейство още имаше някаква надежда.

— Сигурно ще ги включи веднага щом вляза — измърмори Куара.

— Не, няма — възрази Миро.

— Напротив, ще го направи. Ела я изгледа презрително:

— Аз държа на думата си.

С това спорът приключи. Куара влезе в стерилизационното помещение, за да се преоблече. След няколко минути вече беше в изолатора, с все още мокър от дезинфекциращата течност костюм.

Миро чу стъпките й.

— Изключи микрофона — нареди.

Ела се пресегна и натисна едно копче. Звукът от стъпките заглъхна.

От ухото му се чу гласът на Джейн:

— Искаш ли да ти предам какво си говорят?

„Можеш ли да чуеш какво казват?“ — размърда беззвучно устни той.

— Компютърът е свързан с няколко монитора, чувствителни на вибрации. Знам няколко трика за декодиране на човешката реч от най-слаби трептения. А тези уреди са изключително чувствителни.

„Давай тогава!“

— Някакви скрупули по отношение на личната неприкосновеност?

„Никакви“ — отвърна Миро.

От това можеше да зависи съдбата на една цяла планета. А и той бе удържал на думата си — микрофоните на изолатора бяха изключени. Ела не можеше да чуе какво се говори вътре.

Отначало в разговора нямаше нищо интересно: „Как си?“ „Зле.“ „Боли ли много?“ „Да.“

Плантър бе този, който премина от учтивостите към същността на проблема.

— Защо искаш всичките ми братя да бъдат роби?

Куара въздъхна — но за нейна чест не му се тросна. За обиграното ухо на Миро отговорът й прозвуча по-скоро като искрено емоционално излияние. Нито следа от грубостта, с която се отнасяше към останалите членове на семейството.

— Не искам такова нещо — каза тя.

— Може да не си изковала ти веригата, но държиш ключа и отказваш да го използваш.

— Десколадата не е верига. Веригата е предмет. Десколадата е живо същество.

— Аз също. И братята ми. Защо техният живот ти е по-скъп от нашия?

— Десколадата не ви убива. Вашите врагове са Ела и майка ми. Те искат да избият всички ви, за да попречат на Десколадата да убие тях.

— Разбира се. Разбира се, че ще го направят. Както и аз съм готов да убия всички тях, за да спася народа си.

— Значи няма за какво да ми се сърдиш.

— Напротив, има. Без знанията ти човеци и пекениноси ще се избият взаимно. Няма да има избор. Ако Десколадата не се обезвреди, без да се унищожава, или ще унищожи човечеството, или човеците ще избият пекениносите, заедно с вируса.

— Те никога няма да го унищожат.

— Защото ти няма да им позволиш.

— Няма да позволя да унищожат и вас. Разумните същества са разумни същества.

— Не. С раманите можеш да съжителстваш. С варелсе обаче няма диалог. Само война.

— Не е вярно — възрази Куара и започна да изтъква същите аргументи, които бе използвала и пред Миро при предишната им среща.

Щом свърши, в стаята настъпи тишина.

— Още ли говорят? — прошепна Ела на асистентите си, които наблюдаваха видеомониторите.

Миро не чу отговор — някой вероятно бе поклатил глава.

— Куара — прошепна Плантър.

— Слушам те — отвърна тя.

Свадливият й тон отново бе изчезнал. Тя не изпитваше удоволствие от твърдата си морална позиция.

— Не затова отказваш да помогнеш — каза той.

— Напротив.

— Щеше да предложиш веднага помощта си, ако не трябваше да се признаеш за победена пред собственото си семейство.

— Не е вярно!

О — значи Плантър бе напипал болната тема.

— Ти си толкова сигурна, че си права, само защото те са сигурни, че грешиш.

— Аз съм права!

— Кога си видяла човек, който да не се съмнява в правотата си, и да е прав?

— Аз имам съмнения — прошепна тя.

— Вслушай се в съмненията си. Спаси народа ми. И своя.

— Коя съм аз, че да избирам между Десколадата и моя народ?

— Точно така. Коя си ти, че да взимаш такова решение?

— Не взимам никакво решение. Отлагам вземането му.

— Знаеш какво може да причини Десколадата. Знаеш какво ще причини. Отлагането на решението също е решение.

— Не е решение. Това не е действие.

— Да бездействаш, когато можеш да предотвратиш едно убийство — това не е ли убийство?

— Затова ли искаше да ме видиш? Още един, който да ме учи какво да правя?

— Аз имам право да те уча.

— Защото си си наумил да станеш мъченик и да умреш ли?

— Още не съм загубил разсъдъка си.

— Така е. Ти доказа своето. Позволи им сега да те заразят отново с Десколадата и да те спасят.

— Не.

— Защо не? Сигурен ли си, че си прав?

— Разполагам със собствения си живот. Не съм като теб — Да обричам други на смърт.

— Ако всички човеци умрат, и аз ще умра с тях.

— Знаеш ли защо искам да умра?

— Защо?

— За да не се налага да гледам как човеци и пекениноси отново се избиват.

Куара наведе глава.

— Двамата с Грего; толкова си приличате. По стъклото на скафандъра й покапаха сълзи.

— Не е вярно.

— И двамата отказвате да послушате когото и да било. Мислите си, че знаете всичко. И когато постигнете своето, много невинни загубват живота си.

Тя се изправи, сякаш се канеше да си върви.

— Умри тогава. Защо да плача за теб, след като съм убийца?

Но не тръгна към вратата. Не иска да си отива толкова скоро, помисли си Миро.

— Кажи им всичко — призова я Плантър.

Тя поклати глава; толкова силно, че сълзите се размазаха по стъклото на костюма. Ако продължи така, скоро нямаше да вижда нищо.

— Ако кажеш каквото знаеш, тогава си мъдрец. Ако го пазиш в тайна, значи си глупак.

— Ако им кажа всичко, Десколадата ще бъде унищожена!

— Ами остави ги да я унищожат! — изкрещя Плантър.

Това изискваше огромно напрягане от негова страна. Лабораторните уреди полудяха. Ела провери мониторите заедно с асистентите си и промърмори нещо под носа си.

— Така ли искаш да ме накараш да се чувствам? — попита Куара.

— Така се чувстваш сама — прошепна Плантър. — Че ме оставяш да умра.

— Не.

— Десколадата дойде и зароби народа ми. Така че какво значение има дали е разумна, или не? Тя е тиранин! Убиец! Ако един човек постъпва като Десколадата, и ти ще се съгласиш, че трябва да бъде спрян, дори екзекуцията да е единственият начин. Защо трябва съществата от друг вид да бъдат третирани по-благосклонно от себеподобните ти?

— Защото Десколадата не знае какво прави. Не разбира, че и ние сме разумни същества!

— И изобщо не я интересува. Който е създал този вирус, го е изпратил, без да го е грижа дали съществата, които ще убие или зароби, са разумни, или не. Заради това нещо ли искаш да измрат целите ни народи? Толкова ли мразиш семейството си, та си готова да застанеш на страната на чудовище като Десколадата?

Куара не отговори. Отпусна се на стола до леглото на Плантър.

Той протегна ръка и я постави върху рамото й. Костюмът не беше толкова дебел и груб, та тя да не усети докосването му, макар да беше съвсем слабо.

— Аз лично нямам нищо против да умра — каза той. — Може би заради третия живот, ние, пекениносите, нямаме същия страх от смъртта като кратко живеещите човеци. Дори да не достигна трети живот обаче, аз ще имам безсмъртието, което и вие, хората, имате. Моето име ще остане в легендите. Дори да нямам дърво, името ми ще живее. И споменът за делата ми. Вие, човеците, може да казвате, че съм избрал да стана мъченик за нищо, но братята ми ще разберат. Като остана в пълно съзнание до края, аз ще докажа, че те са такива, каквито са. Ще покажа, че не господарите ни са ни създали и че не могат да заличат самоличността ни. Десколадата може да ни принуждава да вършим всякакви неща, но не владее цялата ни душа. Вътре в нас живее истинското ни „аз“. Затова нямам нищо против да умра. Ще бъда вечно жив у всеки пекенинос, който стане свободен.

— Защо казваш тези неща, след като само аз мога да ги чуя? — попита Куара.

— Защото само ти имаш властта да ме убиеш напълно. Само ти можеш да обезсмислиш саможертвата ми, като причиниш смъртта на целия ми народ, така че да няма кой да си спомня за мен. Защо да не оставя завещанието си само на теб? Ти сама ще решиш дали си струва, или не.

— Мразя те заради това. Знаех си, че ще го направиш.

— Кое?

— Да ме накараш да се почувствам толкова ужасно, че да се наложи да… да се предам!

— Като си знаела, защо дойде?

— Не трябваше! Да не бях идвала изобщо!

— Ще ти кажа защо дойде. Дойде, за да те накарам да се предадеш. За да можеш сетне да кажеш, че го правиш заради мен, не заради семейството си.

— Значи аз съм твоя марионетка, така ли?

— Точно обратното. Ти сама избра да дойдеш. Използваш ме, за да те накарам да направиш онова, което всъщност вече си решила да направиш. В сърцето си ти си оставаш човек, Куара. Ти искаш народът ти да оцелее. Чудовище ще си, ако не искаш.

— Това, че умираш, не те прави мъдрец.

— Напротив.

— А ако ти кажа, че никога няма да участвам в унищожаването на Десколадата?

— Ще ти повярвам.

— И ще ме намразиш. — Да.

— Не можеш.

— Напротив, мога. Аз не съм много добър християнин. Не съм способен да обичам онзи, който иска да причини смърт на мен и на народа ми.

Куара не каза нищо.

— Тръгвай — настоя Плантър. — Казах всичко, което исках. Сега ме остави да пея легендите си и да запазя интелекта си до последния си дъх.

Тя излезе в дезинфекционната камера. Миро се обърна към Ела:

— Накарай всички да напуснат.

— Защо?

— Защото има шанс да е решила да разкаже всичко, което знае.

— В такъв случай само аз трябва да изляза.

— Не, само на теб би казала.

— Ако наистина го мислиш, значи си пълен…

— Ако каже на другиго, няма да нарани толкова честолюбието си — прекъсна я Миро. — Хайде, всички вън.

Ела се замисли за миг.

— Добре. — Обърна се към другите: — Отивайте в главната лаборатория и следете компютрите си. Аз ще осведомя всички по мрежата, ако ми каже нещо, така че, ако въведе някакви данни, ще можете да ги получите. Ако видите някаква логика в това, което наблюдавате, започнете да го следите. Дори тя наистина да знае нещо, нямаме достатъчно време за създаване на обезвредения вирус, преди Плантър да умре. Вървете.

Всички излязоха. Когато Куара се появи от обеззаразяващата камера, Ела и Миро я чакаха.

— Все още смятам, че е грешно да се убива Десколадата, преди да се направи опит за контакт с нея — каза тя.

— Може би — отвърна Ела. — Бих го направила, ако бях сигурна, че е възможно.

— Дай си файловете. Ще ти кажа всичко, което знам за интелигентността на Десколадата. Ако помогне и Плантър оживее, ще му се изплюя в зурлата.

— Плюй хиляда пъти, ако искаш. Само да оживее, файловете на Ела се появиха на дисплея. Куара започна да показва определени райони в модела на вируса.

След няколко минути вече Куара седеше на компютъра, пишеше, сочеше, говореше, а Ела задаваше въпроси.

Джейн отново заговори в ухото на Миро:

— Малка кучка. Не е държала нищо на компютър. Всичко е било в главата й.

* * *

Късно следобед на следващия ден Плантър бе на ръба на смъртта, а Ела — на ръба на изтощението. Екипът й бе работил цялата нощ; Куара помагаше постоянно, четеше всички резултати, показваше грешките. До сутринта вече бяха изготвили модела на обезвреден вирус, който трябваше да свърши работа. Всичките му способности за комуникация бяха отнети. Способността за анализ на информация — също; поне доколкото можеха да определят. Всички части на молекулата, поддържащи останалите живи организми на Лузитания, обаче си бяха на място. Доколкото можеха да предположат без предварителни изследвания, новият щам бе точно това, от което се нуждаеха — вирус със запазени функции в жизнения цикъл на местните организми, включително пекениносите, но напълно лишен от способностите за регулация на глобалния климат и манипулация на видовете. Нарекоха го „Реколада“. Старият бе получил името си заради функцията си да разделя; новият — заради запазената функция да поддържа целостта на животинско-растителните двойки, изграждащи местната флора и фауна.

Ендър изказа само едно съмнение — че тъй като Десколадата тласка пекениносите към насилие, с новия вариант можели да запазят това поведение. Ела и Куара отговориха, че нарочно са използвали по-стар щам от времето, когато прасенцата се държали по-миролюбиво — повече „като себе си“. Пекениносите, работещи по проекта, се съгласиха; нямаше време да се съветват с други освен с Рутър и Човек, които бяха на същото мнение.

Благодарение на подробностите около функционирането на Десколадата, научени от Куара, Ела натовари друг екип с разработването на бактериален щам, който да се разпространи бързо из цялата планета, да открие нормалния вирус във всяка негова форма и да го унищожи. Щеше да разпознава старите вируси по един признак, който липсваше при новите. Всичко щеше да се нареди, когато новият щам на Десколадата и бактерията-убиец бъдат разпространени едновременно.

Оставаше само един проблем — самото създаване на новия вирус. Това бе задачата на Ела от средата на сутринта. Куара не издържа и отиде да поспи. Повечето пекениноси — също. Ела обаче не се предаваше.

Когато Ендър дойде в късния следобед да й съобщи, че ако иска да спаси Плантър, трябва да действат веднага, тя не издържа и заплака от изтощение и отчаяние.

— Не мога!

— Тогава ела да му кажеш какво си постигнала, че не можеш да се приготвиш навреме и да…

— Имам предвид, че не може да стане.

— Нали съставихте модела?

— Да, но самият вирус не може да се направи. Десколадата наистина е смъртоносно създание. Не можем да го сглобим от отделни отломки, защото има прекалено много части, които не си пасват. И не можем да модифицираме сегашния вирус, ако не е поне малко активен, а пък в този случай той веднага разваля онова, което сме постигнали. Проектиран е да се самопоправя постоянно, за да не може да бъде променен, и е толкова нестабилен, че отделните му части изобщо не могат да се съберат.

— Добре де, нали все някак са го направили?

— Да, но не знам как. За разлика от Грего аз не мога да прекрача границите на науката и по някакви метафизични закони да го постигна с волята си. Ръцете ми са вързани от природните закони такива, каквито са тук и сега, и няма закон, който да ми помогне да успея.

— Значи знаем къде трябва да стигнем, но не можем да се доберем дотам по известния път.

— До снощи нямах достатъчно информация, за да знам дали можем да проектираме новия вирус, или не, затова нямах представа дали мога да го направя. Приемах, че е възможно. Бях готова за действие веднага щом Куара отстъпи. Единственото, което постигнахме, е, че разбрахме, че изобщо не може да се създаде. Куара беше права. Знанията й са ни достатъчни, за да унищожим всеки вирус на тази планета. Не можем обаче да създадем щама Реколада, благодарение на който животът на Лузитания да остане такъв, какъвто е сега.

— Значи ако използваме противовирусната бактерия…

— След седмица или две всички пекениноси на планетата ще бъдат сполетени от съдбата на Плантър. И всички птици, треви, лиани, всичко. Това е жестоко! Куара беше права.

Ела отново заплака.

— Ти просто си уморена.

Куара беше влязла, без да я чуят. Изглеждаше ужасно, сънят не я бе ободрил. На лицето й бе изписано злобното: „Казвах ли ти аз?“, но се сдържа, не го изрече. Приближи се и постави ръка на рамото на сестра си.

— Уморена си, Ела. Трябва да поспиш. — Да.

— Нека първо да съобщим на Плантър.

— Да се сбогуваме, искаш да кажеш.

— Да, това искам да кажа.

Те влязоха в лабораторията с изолатора на Плантър. Асистентите пекениноси, които бяха отишли да спят, вече бяха будни; всички бдяха в последните часове на Плантър. Миро отново бе вътре и този път никой не го накара да излезе, макар Ендър да знаеше, че и Ела, и Куара копнеят да бъдат на негово място. Вместо това двете заговориха по микрофонната уредба, започнаха да обясняват какво са открили. Половинчатият успех, в известен смисъл, беше по-лош от пълния провал, защото можеше да доведе до пълното изтребване на пекениносите, ако хората на Лузитания изпаднат в отчаяние.

— Няма да я използвате — прошепна Плантър.

Дори изключително чувствителните микрофони едва предадоха гласа му.

— Няма — обеща Куара, — но ние не сме единствените хора тук.

— Няма да я използвате — настоя той. — Аз ще съм единственият, който умира по този начин.

Последните му думи бяха беззвучни; по-късно ги прочетоха по устните му на холографския запис. След като ги изрече, след като чу последното им „сбогом“, той умря.

В мига, в който мониторите потвърдиха смъртта му, пекениносите от изследователския екип се втурнаха в стерилната камера. Вече нямаше нужда от обеззаразяване. Те искаха да внесат Десколадата със себе си. Бързо изблъскаха Миро и започнаха да инжектират вируса във всяка част от тялото на мъртвия; стотици инжекции за броени минути. Очевидно се бяха подготвили предварително. Щяха да уважат желанието на Плантър да се жертва, но след смъртта му бяха готови на всичко, за да му помогнат да премине в третия си живот.

Изнесоха го на поляната с Рутър и Човек и го положиха на предварително означено място, така че да образува равностранен триъгълник с другите две дървета-бащи. След това одраха трупа му и до разрязаха. След часове от тялото му израсна дърво и всички бяха обхванати от надежда, че може да е дърво-баща. След няколко дена обаче братята, квалифицирани да разпознават дърветата-бащи, обявиха, че всички усилия са отишли напразно. Новото растение носеше гените му, да; но спомените, волята, личността на Плантър бяха загубени. Дървото бе нямо: разумът му нямаше да се присъедини към съвета на дърветата-бащи. Плантър беше решен да се освободи от Десколадата, дори това да означава загуба на третия живот — този дар от вируса за онези, които му се подчиняваха. Той успя и със загубата си победи.

Успя и с друго. Пекениносите промениха обичая си да забравят бързо имената на обикновените дървета-братя. Макар че по кората му никога нямаше да пропълзи малка майка, дървото-брат, пораснало от тялото му, щеше да бъде известно като Плантър и към него да се отнасят с уважение, като към дърво-баща, като към личност. Освен това историята на живота му щеше да се предава от уста на уста из цяла Лузитания, докато на нея живеят прасенца. Той бе доказал, че пекениносите са разумни същества и без Десколадата; това беше благородна саможертва и името на Плантър щеше да напомня на идните поколения за практическата им свобода от вируса, който ги бе заробил.

Смъртта на Плантър обаче не забави ни най-малко приготовленията на пекениносите за колонизация на други светове. Привържениците на Уормейкър вече имаха мнозинство и с разпространението на слуха за бактерията-убиец работеха още по-усилено.

„Бързай — не спираха да повтарят на Царицата на кошера. — Бързай, за да се измъкнем от тази планета, преди човеците да решат да ни унищожат.“

* * *

— Мисля, че мога да го направя — каза Джейн. — Ако корабът е малък и прост, ако няма багаж и екипажът е сведен до минимум, ще успея да запазя модела в съзнанието си. Ако пътуването е кратко, ако не останат дълго в Отвъдното. Колкото до запазването на информацията за началната и крайната точка на пътуването, това е лесно, детска игра; мога да го направя с точност до милиметър, дори по-малко. Ако можех да спя, на сън да ме бутнете, щях да го направя. Затова няма нужда да се предвиждат гориво и хранителни запаси. Космическият кораб може да е прост. Затворена кабина, места за сядане, осветление, отопление. Ако наистина можем да се прехвърлим там и после да се върнем за достатъчно кратко време, дори запасът от кислород в помещението няма да се изразходи.

Седяха в кабинета на епископа, за да чуят мнението й — цялото семейство Рибейра, семейството на Якт и Валънтайн, учените пекениноси, неколцина свещеници и монаси и още десетина други важни личности от човешката колония. Епископът бе настоял да се съберат при него.

— Защото има достатъчно място — бе обяснил той — и защото, ако смятате като Нимрод да гоните Господ и да строите вавилонска кула, за да видите лицето му, искам да се помоля пред Него да ви прости.

— Колко свободна памет ти остава? — попита Ендър.

— Не много — отвърна Джейн. — При сегашното положение работата на всички компютри на Стоте свята ще бъде забавена, защото ще използвам паметта им за запазване на модела.

— Питам, защото искам да направим един експеримент, докато сме там.

— Не се колебай, Андрю — намеси се Ела. — Това би било истинско чудо. Ако успеем да се прехвърлим отвъд, това ще означава, че Грего и Олядо вероятно са прави да мислят, че законите там са съвсем различни. Ще означава, че е възможно да се създават неща само като си ги представиш. Затова искам да отида. Има шанс, докато съм там, ако си представя модела на Реколада, да успея да го създам. Възможно е да се върна с вирус, който не съм в състояние да направя в реалното пространство. Можете ли да ме вземете? Можем ли да останем там достатъчно дълго, за да направя вируса?

— Колко ще продължи това? — попита Джейн.

— Би трябвало да стане за миг — отвърна Грего. — В момента, в който пристигнем, каквито завършени модели носим в главите си, ще бъдат създадени за миг, прекалено кратък, за да бъде забелязан. За да се провери дали наистина е създала искания вирус, ще е нужно известно количество реално време. Може би около пет минути.

— Да. Ако мога изобщо да го направя, ще успея да задържа пет минути.

— Сега останалите от екипажа — каза Ендър.

— Останалите ще сте вие с Миро. Никой друг. Грего запротестира гръмко, и не беше сам.

— Аз съм пилот — намеси се Якт.

— Аз съм единственият пилот на този кораб — сряза го Джейн.

— Двамата с Олядо се сетихме първи — потърси правата си Грего.

— Ендър и Миро ще дойдат, защото без тях пътуването не може да се извърши безопасно. Аз се помещавам в Ендър. Миро пък ми е станал толкова близък, та подозирам, че може да е вече част от структурата ми. Искам да дойде, защото без него може да не успея да постигна целостта си. Никой друг. Не мога да запомня никого другиго в модела. Ела ще е третият човек.

— Значи това е екипажът — заключи Ендър.

— Няма възражения — обади се кметът Ковано.

— Царицата на кошера съгласна ли е да построи кораба? — попита Джейн.

— Да — отвърна Ендър.

— Тогава още една услуга. Ела, ако успея да задържа за пет минути, можеш ли да запомниш структурата на още един вирус?

— На вируса за Път ли?

— Дължим им го.

— Мисля, че ще го запомня, или поне разликите между него и дивия щам на Десколадата. Само това мога да запаметя — разликите.

— И кога ще сме готови? — поинтересува се кметът.

— Веднага щом Царицата на кошера построи кораба. Имаме само четирийсет и осем дена, докато Стоте свята изключат ансибалите си. Аз ще продължа да съществувам и след това, вече го знаем със сигурност, но ще претърпя сериозни поражения. Ще ми е нужно известно време, докато науча отново загубените си спомени, ако изобщо успея. Дотогава няма да съм в състояние да запаметя модела на цял кораб, който да прехвърля в Отвъдното.

— Царицата на кошера може да построи такъв прост кораб много по-рано — отбеляза Ендър. — Няма начин всички човеци и пекениноси на Лузитания да бъдат превозени с него преди идването на флотилията, камо ли преди изключването на ансибалите. Ще имаме обаче достатъчно време да прехвърлим няколко свободни от Десколадата пекениносови общества — един брат, една съпруга, много бременни малки майки — на десетина планети. Ще има време да пренесем и нови царици-майки в пашкулите им до други десетина свята. Ако това изобщо проработи, ако не се окаже, че само седим като идиоти със скръстени ръце и голямо желание да полетим, ще успеем да установим мир на тази планета, да се отървем от Десколадата и да запазим и разпространим генетичното наследство на двата вида рамани, живеещи тук. Преди седмица това ми се виждаше невъзможно. Сега има надежда.

— Благодарение на Господ — добави епископът.

Куара се изсмя.

Всички се обърнаха към нея.

— Съжалявам. Просто си мислех… преди няколко седмици чух една молитва. Молитва към Ос Венерадос, дядо Жусто и баба Сида. Молитва, ако няма начин да разрешим неразрешимите проблеми, да се застъпят пред Господ да ни покаже пътя.

— Не е лоша молитвата — съгласи се епископът. — Може би Господ е решил да я изпълни.

— Знам — продължи Куара. — Точно това си помислих. Ами ако всички тези реални и отвъдни измерения изобщо не са съществували? Ако са били създадени единствено в отговор на тази молитва?

— Какво тогава? — попита епископът.

— Е, не мислите ли, че би било много забавно? Очевидно никой не мислеше така.