Орсън Скот Кард
Ксеноцид (14)

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
СЪЗДАТЕЛИ НА ВИРУСИ

— Напоследък размишлявах какво означава пътуването в космоса за нас.

— Освен спасение на вида ли?

— Когато ти изпращаш работниците си дори на светлинни години разстояние, ти продължаваш да виждаш през очите им, нали?

— И да усещам чрез антените им, и да чувствам всяка вибрация с тялото им. Когато ядат, аз усещам хрускането на храната в челюстите им. Точно затова почти винаги говоря за себе си в множествено число, когато оформям мислите си по начин, разбираем за теб и Андрю, защото аз живея, заобиколена от всичко, което те виждат, вкусват и чувстват.

— С дърветата-бащи не е съвсем същото. Ние трябва да вникваме в жизнения опит на останалите като нас. Това обаче е напълно възможно, поне тук, на Лузитания.

— Не виждам причина филотичните връзки да ви изоставят.

— Значи и аз ще чувствам онова, което чувстват те, и ще вкусвам светлината на други слънца върху листата си, и ще слушам разкази от други светове. Това ще ни донесе нещо като почудата, която изпитахме, когато човеците стъпиха за пръв път на тази планета. Ние не можехме да си представим, че може да съществува свят, различен от нашия. Те обаче донесоха странни същества със себе си и самите те бяха странни, и имаха машини, които вършеха чудеса. Другите гори не искаха да повярват на разказите на нашите дървета-бащи. Дори си спомням, че нашите дървета трудно повярваха на онова, което им съобщаваха братята от племето за човеците. Рутър полагаше най-големи усилия, за да ги убеди, че това не е лъжа, нито лудост, нито шега.

— Шега?

— Някои лъжливи братя разказват неверни неща на дърветата-бащи, но винаги ги разкриваме и наказваме жестоко.

— Андрю ми е казвал, че такива неща се разказват, за да се стимулира цивилизованото поведение.

— Това така или иначе си остава изкушение — да излъжеш дърветата-бащи. Аз също съм го правил. Не съм лъгал. Просто съм преувеличавал някои неща. Сега го правят пред мен, понякога.

— И наказваш ли ги?

— Запомням кои ме е излъгал.

— Ако някой от нашите работници не се подчинява, ние го оставяме сам и той умира.

— Брат, който лъже прекалено много, няма голяма надежда да стане дърво-баща. Те го таят. Лъжат само когато искат да си поиграят с нас. Накрая пак казват истината.

— Какво ще стане, ако цялото племе започне да лъже дърветата-бащи? Как изобщо ще разберете?

— То е все едно цялото плели да се събере, да отсече дърветата-бащи и да ги изгори.

— Случвало ли се е някога?

— Работниците някога обръщали ли са се срещу Царицата на кошера, опитвали ли са да я убият?

— Как ще се случи? Нали след това ще измрат.

— Виждаш ли? Някои неща са прекалено ужасни, за да си ги помислиш. Вместо това аз размишлявам как ще се почувства едно дърво-баща, когато впие за пръв път корени в земята на друга планета, когато извиси клони към чуждо небе, когато поеме светлината на чужда звезда.

— Скоро ще научиш, че няма чужди звезди, нито чужди небеса.

— Няма ли?

— Просто небеса и звезди, най-различни. Всички със свой вкус, и този вкус винаги е хубав.

— Сега ти размишляваш като дърво. Вкусове! На небесата!

— Вкусила съм топлината на много звезди и всички те са сладки.

— Искаш да ви помогна в опълчването ви срещу боговете?

 

Сиванму остана с мълчаливо сведена глава пред господарката си. Пред бившата си господарка. В сърцето си таеше думи, които можеше да произнесе.

„Не, господарке, моля те да ни помогнеш в борбата срещу ужасното робство, в което Конгресът държи богоизбраните на Път. Не, господарке, моля те да си спомниш истинските си задължения към баща си, които дори богоизбрано момиче като теб не може да пренебрегва, ако наистина има някакво достойнство. Не, господарке, моля те да ни помогнеш в намирането на начин да спасим един честен и беззащитен народ, пекениносите, от ксеноцид.“

Но остана безмълвна, защото това бе един от първите уроци, научени от господаря Хан. Когато имаш мъдрост, от която някой друг осъзнава, че се нуждае, да му я дадеш безвъзмездно. Когато обаче другият още не си дава сметка, че се нуждае от мъдростта ти, да я запазиш за себе си. Храната е добра само за гладния. Цинджао не беше гладна за мъдростта на Сиванму и никога нямаше да бъде. Затова прислужницата можеше да й предложи само мълчание. Сиванму можеше само да се надява, че Цинджао ще намери собствен път към истинското послушание, към състраданието или към борбата за свобода.

Тя бе готова да използва всичко, само да спечели разума на Цинджао на тяхна страна. Сиванму никога не се беше чувствала толкова безполезна — да гледа как господарят Хан се мъчи над задачите, поставени му от Джейн. За да може да размишлява върху свръхсветлинните скорости на придвижване, той учеше физика; как можеше да му помогне Сиванму, като едва сега усвояваше законите на геометрията? За да размишлява над проблема за вируса на Десколадата, той изучаваше микробиология; Сиванму едва започваше да навлиза в основите на геялогията и еволюцията. А как можеше да помогне, когато той размишляваше върху същността на Джейн? Тя беше дете на работници, бъдещето й зависеше от ръцете, не от ума й. Философията бе толкова далече от нея, колкото небето — от земята.

— Небето обаче само изглежда, че е далеч — бе казал господарят Хан, когато му спомена това. — Всъщност то е навсякъде около нас. Ние го вдишваме и издишваме, дори когато сме заровили ръце в калта. Това е истинската философия.

От думите му обаче тя разбра само, че господарят Хан е; добър и иска да я накара да приема по-леко безполезността си.

Цинджао обаче нямаше да е безполезна. Затова Сиванму й беше дала лист с имената и паролите за достъп на проекта.

— Татко знае ли, че ми даваш това?

Сиванму не отговори. Всъщност господарят Хан го беше предложил, но Сиванму реши, че може би ще е по-добре, ако Цинджао не знае, че той я праща.

Цинджао прие мълчанието на прислужницата като знак, че Сиванму действа тайно, на своя глава.

— Ако татко ме беше помолил, щях да приема, защото това е мое задължение като дъщеря.

Сиванму обаче знаеше, че напоследък Цинджао не се интересува от мнението на баща си. Тя можеше да казва, че ще се подчини, но всъщност баща й й причиняваше такива страдания, че веднага щом се съгласи, тя щеше да се хвърли на пода да проследява дървесинни жилки заради ужасното противоречие в сърцето си — знанието, че баща й се е опълчил срещу боговете.

— Аз не ти дължа нищо — каза Цинджао. — Ти беше продажна и непослушна прислужница. Надали може да се намери по-недостойна и безполезна доверена прислужница от теб. За мен твоето присъствие в тази къща е все едно да намеря торен бръмбар в чинията си!

Сиванму отново не каза нищо. Предпочете обаче да не се кланя по-дълбоко. Още в началото на разговора бе свела глава, но нямаше намерение да се унижава повече, като превива гръб до земята.

„Дори най-нископоставените от нас имат частица гордост и аз знам, господарке Цинджао, че не съм ти причинила нищо лошо, че в момента съм ти по-вярна, отколкото ти самата.“

Цинджао се обърна към компютъра си и написа името на първия проект: „Отлепящ“, буквалния превод на думата „Десколада“.

— Това и бездруго са пълни глупости — каза тя, докато преглеждаше документите и таблиците, изпратени от Лузитания. — Не мога да повярвам, че някой ще извърши предателство, като комуникира с Лузитания само за да получи тези безсмислици. Това е невъзможно от научна гледна точка. На никой свят не може да се развие толкова сложен вирус, който да включва в себе си генетичната информация на всяко друго живо същество на тази планета. Самото предположение за такова нещо е губене на време.

— Защо да не е възможно? — попита Сиванму; не виждаше причина да мълчи повече, защото, макар да твърдеше, че няма намерение да обсъжда въпроса, Цинджао вече го обсъждаше. — В края на краищата еволюцията е създала само една човешка раса.

— На Земята обаче има десетина близкородствени вида. Няма организъм без родствени видове, ако не беше такава глупачка и непослушница, щеше да го знаеш. Еволюцията никога не може да създаде толкова сложна система.

— Как тогава обясняваш тези изследвания от Лузитания?

— Откъде си сигурна, че наистина са дошли оттам? Доверяваш се прекалено много на тази компютърна програма. Може би тя само си мисли, че това е всичко. А може би учените там са много некадърни и не спазват задължението си да събират всяка възможна информация. В целия доклад няма описани и двайсетина вида — и гледай, те са сдвоени, животни с растения, по най-невъзможния начин. Не е възможно да има толкова малко видове.

— Ами ако всичко е вярно?

— Как може да е вярно? Хората на Лузитания са ограничени в съвсем малко пространство от самото си пристигане. Те познават само онова, което са им показали тези дребни свинечовеци, откъде си сигурна, че не ги лъжат?

„Свинечовеци, а, господарке, така ли се самоубеждаваш, че с помощта си за Конгреса няма да причиниш ксеноцид?

Ако ги наречеш с име на животно, означава ли това, че няма нищо лошо да бъдат изклани? С обвиненията в лъжа ли оправдаваш унищожението им?“

Отново запази мислите за себе си. Но зададе друг въпрос:

— Ами ако това наистина е вярно, ако наистина живите същества на Лузитания се развиват по този начин и Десколадата наистина влияе така на организма им?

— Ако това е вярно, ще се наложи да прочета и да се задълбоча в документите, за да изкажа разумно становище. То обаче е фалшификация. Докъде беше стигнала с учението си, преди да ме предадеш? Бях ли ти обяснила основите на геялогията?

— Да, господарке.

— Ето, това е. Еволюцията е начинът, по който един организъм се адаптира към промените на околната среда. Ако слънцето пече по-силно, живите организми на планетата трябва да нагодят така популацията си, че да компенсират повечето топлина и да намалят температурата. Помниш ли класическия модел с планетата Маргарита?

— В този експеримент има само един вид организми на цялата планета. Когато слънцето започва да пече прекалено силно, се появяват бели маргарити, които да отразяват лъчите му обратно в космоса, а когато отслабва, порастват тъмни, за да поглъщат топлината.

— Не, не, не. Ти, разбира се, си пропуснала най-важното. Основното е това, че на планетата вече има и тъмни маргарити, макар че светлите преобладават, а когато светът потъне в мрак, белите цветя не изчезват. Еволюцията не може да създава пови видове по поръчка. Тя ги създава постоянно, защото гените мутират, разрушават се и се пренасят между видовете от вируси. Така никой вид няма „чиста раса“.

Сиванму още не схващаше връзката и объркването сигурно личеше по изражението й.

— Нима продължавам да ти бъда учителка въпреки всичко? Трябва ли да изпълня моята част от договора, макар че ти не изпълни своята?

„Моля те — отговори мислено Сиванму. — Ще ти служа вечно, само помогни на баща си.“

— Докато всички индивиди от даден вид живеят заедно и се кръстосват постоянно — продължи Цинджао, — генетичните им различия никога не се задълбочават прекалено. Гените им постоянно се кръстосват с други гени на същия вид, така че отделните разновидности са равномерно разпределени в цялата популация. Едва когато околната среда ги постави под такъв натиск, че една от тези случайно възникнали черти изведнъж придобие значение за оцеляването, едва тогава всички, които не я притежават, измират, докато тази нова черта, вместо да се среща тук-там, стане обща за целия вид. Това е основата на геялогията, постоянното разнообразие на гените е жизнено необходимо за запазването на живота като цяло. Според тези документи Лузитания е населена с абсурдно малко количество видове и там не е възможно никакво разнообразие на гените, защото тези невъзможни вируси поправят всички изменения, които могат да се получат. Такава система не само че никога няма да може да еволюира, ами и не е възможно да съществува — защото организмите не могат да се адаптират към промените на средата.

— Може би на Лузитания средата не се променя.

— Стига глупости, Сиванму. Направо да го е срам човек, че полага усилия да те научи на нещо! Всички звезди претърпяват флуктуации. Всички планети изменят орбитата си. От три хиляди години наблюдаваме много светове и вече знаем неща, които земните учени преди това никога не са могли да знаят: кои процеси са общи за всички планети и звездни системи и кои — характерни само за Земята и Слънчевата система. Уверявам те, че не е възможно планета като Лузитания да съществува повече от няколко десетилетия, без да претърпи застрашаващи живите организми промени на околната среда: колебания в температурата, орбитални аномалии, сеизмични и вулканични процеси. Как е възможно екосистема, съставена само от десетина вида, да преживее такива промени? Ако планетата има само светли маргаритки, как ще се затопли, когато слънцето изстине? Ако всички живи организми използват само въглероден двуокис, как ще оцелеят, когато нивото на кислорода в атмосферата достигне смъртоносни концентрации? Твоите тъй наречени приятели на Лузитания са глупаци, щом ти изпращат такива недомислици. Ако бяха истински учени, щяха веднага да разберат, че резултатите им са невъзможни.

Цинджао натисна един клавиш и мониторното пространство над компютъра се изчисти.

— Само ми загуби и без това оскъдното време. Ако нямаш нещо по-добро да ми предложиш, изобщо не ми се весвай повече. Ти не означаваш нищо за мен. Ти си като муха, удавена в чашата ми. Омърсяваш цялото съдържание на чашата, не само течността непосредствено около себе си. Изпитвам отвращение само при мисълта, че си още в къщата.

„Значи надали съм «нищо» — помисли Сиванму. — По-скоро изглежда, че съм много важна за теб. Може да си много умна, Цинджао, но не разбираш собствената си душа.“

— Понеже си просто едно глупаво, просто момиче, ти не можеш да ме разбереш — добави Цинджао. — Исках да ти намекна, че е време да се махаш.

— Само че баща ти е господар на този дом и той ме помоли да остана.

— Малка глупачка, свински мозък, ако не мога да те накарам да напуснеш къщата, имам поне право да те изгоня от стаята си.

Сиванму се поклони почти до пода. След това се оттегли назад, така че да не обръща гръб на господарката си.

„Щом се отнасяш към мен така, аз ще се държа към теб като към велика господарка; и ако не усетиш насмешката в поведението ми, коя от двама ни ще е глупачката?“

* * *

Когато Сиванму се върна, господаря Хан го нямаше в стаята му. Сигурно беше до тоалетната и щеше да се върне всеки момент. А може би извършваше някой ритуал на богоизбраните; в такъв случай щеше да се бави с часове. Сиванму отнесе документите по проекта пред компютъра. Знаеше, че Джейн я наблюдава. Че без съмнение е станала свидетел на разговора с Цинджао.

Джейн обаче чакаше Сиванму да зададе въпросите си. Преди всичко отговори на въпроса за автентичността на документите.

— Всичко отговаря напълно на истината. Ела, Новиня, Уанда и всички останали учени са силно специализирани в една област, вярно е, но в нея имат много висока квалификация. Ако Цинджао беше чела „Животът на Човек“, щеше да знае добре как живеят тези десетина вида на планетата.

— Това, което каза тя обаче, все още ми е трудно за разбиране — призна Сиванму. — Размишлявах как може всичко това да е вярно: да има толкова малко видове и въпреки това екосистемата на Лузитания да е толкова стабилна. Възможно ли е на планетата да няма резки промени на околната среда?

— Не. Имам достъп до всички астрономически данни от сателитите и от целия период на присъствие на хората на Лузитания. Планетата и звездата, около която се върти, показват всички нормални колебания. В момента, както изглежда, има глобално застудяване.

— Как тогава ще реагират живите организми на Лузитания? Вирусът на Десколадата няма да им позволи да еволюират; той опитва да унищожи всичко несвойствено за него, затова се стреми да убие човеците и Царицата на кошера.

Джейн, чийто образ седеше в поза лотос над компютъра на господаря Хан, вдигна ръка:

— Момент. — После свали ръката си: — Докладвах по въпроса на приятелите си и Ела много се въодушеви.

На дисплея се появи ново лице, непосредствено зад образа на Джейн. Жена с тъмна кожа и негроидни черти; или поне отчасти — всъщност не беше чак толкова тъмна и носът й бе тесен.

„Това трябва да е Еланора — помисли Сиванму. — Джейн ми показва жена от свят, отдалечен на много светлинни години; дали показва и моето лице на нея? Какво ли си мисли тази Ела за мен? Изглеждам ли й толкова безнадеждно глупава?“

Ела обаче очевидно изобщо не се интересуваше от Сиванму. Занимаваха я единствено въпросите на момичето.

— Защо Десколадата не допуска генетични изменения? — заговори тя. — Това би трябвало да е черта с отрицателно значение за оцеляването, но въпреки това Десколадата оцелява. Сиванму сигурно ме мисли за глупачка, че не съм се сетила за това по-рано. Аз обаче не съм геяложка и съм израснала на Лузитания, така че никога не съм се замисляла. Просто съм приемала, че каквато и да е геялогията на Лузитания, тя просто върши работа. Занимавах се само с Десколадата. Какво мисли Сиванму?

Сиванму остана смаяна да чуе тези думи от една непозната. Какво беше говорила за нея Джейн пред Ела? Как можеше Ела да си помисли, че Сиванму ще сметне нея за глупачка, при положение че тя бе учен, а Сиванму — проста слугиня?

— Има ли значение какво мисля? — попита тя.

— Има — отвърна Джейн. — Дори ти да не виждаш смисъл да изказваш мнението си, Ела иска да го чуе.

И така Сиванму обясни изводите си:

— Това е много глупава мисъл, защото Десколадата е изключително микроскопичен вирус, но може би точно той го прави. Все пак той съдържа гените на всяко живо същество на планетата в себе си, нали? Значи би трябвало той сам да се грижи за еволюцията. Вместо генетичните изменения да възникват сами, може би Десколадата ги предизвиква. Възможно е, нали? Той може да промени генетичната информация на един цял вид дори докато организмите са още живи. Няма нужда да чака да еволюират.

Джейн отново вдигна ръка и запази мълчание. Тя сигурно показваше лицето на Сиванму на Ела, позволяваше й да чуе думите на момичето от собствените му устни.

— Nossa Senhora — прошепна Ела. — На този свят Десколадата е Гея^[1]. Разбира се. Това обяснява всичко, нали? Има толкова малко видове, защото Десколадата позволява да оцелеят само на онези, които е подчинила. Вирусът е превърнал геялогията на цялата планета в нещо почти толкова просто, колкото моделната планета Маргарита.

На Сиванму й се стори едва ли не смешно да чуе учен като Ела да споменава модела на Маргарита, сякаш и тя самата беше още ученичка, полуграмотно дете като Сиванму.

До Ела се появи друго лице, лицето на възрастен бял мъж, може би около шейсетте, с посребрена коса и много добродушен, миролюбив поглед.

— Само че част от въпроса на Сиванму все още стои без отговор — каза той. — Как е еволюирала Десколадата? Какви са били предшествениците й? Защо тази ограничена геялогична система с била предпочетена пред бавно еволюиращия модел, който се е закрепил на всеки друг свят.

— Аз никога не съм задавала този въпрос — възрази Сиванму. — Цинджао зададе първата му част, останалото обаче си го измисли той.

— Не е така — смъмри я Джейн. — Цинджао никога не е задавала този въпрос. Тя го използва като повод да не се занимава с лузитанските документи. Само ти наистина се замисли над проблема и това, че Андрю Уигин разбира по-добре въпроса ти от самата теб, не означава, че той не си остава твой.

Значи това беше Андрю Уигин, Говорителя на мъртвите.

Той изобщо не изглеждаше стар и мъдър като господаря Хан. Имаше вид на глуповат човек с любопитно ококорени очи и изражението му се менеше постоянно при всяка промяна на настроението му. Въпреки това излъчваше изключително вътрешно спокойствие. Може би носеше частица от Буда в себе си. Буда бе открил Пътя. Може би и Андрю Уигин следваше Пътя, макар да не беше китаец.

Уигин продължаваше да задава въпроси, за които твърдеше, че били на Сиванму:

— фактите, говорещи против естественото зараждане на този вирус, са… невероятни. Много преди някой вирус да еволюира до такава степен, че да може да свърже всички видове на планетата и да установи контрол над цялата геялогия, неговите предшественици биха унищожили всичко живо. Не може да има време за такава еволюция — вирусът е прекалено смъртоносен. Щеше да умори всички организми и след това да изчезне сам, след като вече няма какво да заразява.

— Може би масовото заразяване е дошло после — предположи Ела. — Може би е еволюирал в симбиоза с някой друг вид, който се е възползвал от способността му да трансформира генетично всички индивиди наведнъж, в границите на дни или седмици. Едва тогава трябва да се е прехвърлил и върху други видове.

— Може би — съгласи се Андрю. На Сиванму й хрумна нещо:

— Десколадата е като бог. Идва и променя всички, независимо дали те искат, или не.

— С тази разлика, че богът по някое време си тръгва — отбеляза Уигин.

Той отговори толкова бързо, та Сиванму си даде сметка, че Джейн сигурно предава всичко, което става или се казва, незабавно през милиардите километри, които ги деляха. Доколкото беше запозната с разходите по ансибалното предаване, Сиванму знаеше, че това е възможно само при военните; ако обикновена фирма реши да предава моментално по ансибална-та мрежа, щеше да изхарчи толкова пари, колкото за построяване на жилища за всички бездомници на една цяла планета.

„А аз го получавам безплатно благодарение на Джейн — помисли си тя. — Виждам лицата им и те виждат моето, сякаш сме в една стая.“

— Нима? — попита Ела. — Мислех, че основният проблем на Път е в това, че боговете отказват да оставят хората на мира.

Сиванму отговори мрачно:

— Боговете са като Десколадата във всяко отношение. Унищожават всичко, което не им хареса, а хората, които харесат, изменят до неузнаваемост. Цинджао беше добро, умно и забавно момиче, а сега е надменна, сприхава и жестока, и това е само заради боговете.

— Само заради генетичната промяна, извършена по заповед на Конгреса — поправи я Уигин. — Промяна, с която принуждават хората да им се подчиняват.

— Да — съгласи се Ела. — Също като Десколадата.

— Какво искаш да кажеш?

— Генетична промяна, извършена от хора, които искат да подчинят Лузитания на собствените си цели.

— Какви хора? — попита Сиванму. — Кой би извършил такова ужасно нещо?

— Това ме гложди от години — отвърна Ела. — Наличието на толкова малко видове живи организми на Лузитания винаги ме е тревожило. Помниш ли, Андрю, благодарение на това открих ролята на Десколадата в сдвояването на видовете. Знаем, че планетата е била сполетяна от катастрофа, унищожила всички живи организми, при което оцелели само няколко вида. Десколадата е била по-унищожително бедствие за мнозинството живи същества на Лузитания от сблъсък с астероид. Винаги обаче сме приемали, че щом сме открили Десколадата тук, би трябвало да е възникнала на тази планета. Знаех, че няма логика (точно както каза и Цинджао), но след като очевидно се е случило, реших, че това няма значение. Ами ако не е възникнала естествено? Ако е изпратена от боговете? Не от тези, в които вярваме, разбира се, а от някой разумен вид, който го е създал по изкуствен начин?

— Това би било чудовищно — каза Уигин. — Да създадеш такава зараза и да я изпратиш на други светове, без да знаеш и да се интересуваш какво може да убие.

— Не зараза. Ако вирусът наистина регулира планетната екосистема, не е ли възможно Десколадата да е средство за култивиране на необитаеми светове? Ние никога не сме опитвали да трансформираме нито една планета — ние, хората, и бъгерите преди нас, сме се нанасяли само на светове, чиито живи организми вече са създали условия, сходни със земните. Богата на кислород атмосфера, която усвоява достатъчно бързо въглеродния двуокис, за да предотврати прегряването. Ами ако някой разумен вид е решил, за да направи дадена планета удобна за колонизиране, да изпрати вируса на Десколадата предварително — хиляди години предварително може би, за да създаде точно необходимите условия за живот? И когато първите заселници се появят, светът да е готов да ги приеме. Може да са имали противовирус, който унищожава Десколадата и им позволява да установят истинска геялогия.

— А може би са създали вируса такъв, че да не пречи на тях и на организмите, от които се нуждаят — добави Уигин. — Може би целта им е да унищожат всички безполезни същества на другите светове.

— И в двата случая това обяснява всичко. Проблемите, пред които съм изправена, невъзможността да разгадая невероятните вътремолекулни преразпределения в Десколадата — те продължават само защото вирусът постоянно поддържа тези вътрешни противоречия. Никога обаче не съм могла да си обясня как е възникнала такава молекула. Отговорът е лесен, ако допуснем, че вирусът е създаден по някакъв начин. Това, за което възрази Цинджао, че Десколадата не може да се е появила по еволюционен път и че геялогията на Лузитания не може да съществува по естествен начин. Е, тя не съществува по естествен начин. Това са изкуствен вирус и изкуствена геялогия.

— Искате да кажете, че това наистина помогна? — не вярваше Сиванму.

По лицата им стана ясно, че вече са забравили, че и тя участва в разговора, във възбудата им.

— Още не знам — отвърна Ела. — Това обаче е нов подход. Поне мога да приема, че всичко във вируса е създадено целенасочено, а не в хода на нормалното възникване и изчезване на гени, което се получава в природата. Да, това ще помогне. А и самата мисъл, че вирусът е проектиран, ми дава надежда, че можем да разгадаем как точно е направено това. И да го променим.

— Не се радвай предварително — предупреди я Уигин. — Не забравяй, че това е само хипотеза.

— Звучи правдоподобно. Има логика. Толкова много неща обяснява.

— И на мен така ми звучи, но трябва да го обсъдим с онези, които ще са най-силно засегнати от последствията.

— Къде е Плантър? — попита Ела. — Можем да говорим с него.

— И с Човек и Рутър. Трябва да обсъдим тази идея с дърветата-бащи.

— Това ще ги порази като ураган — отбеляза Ела; сетне сякаш осъзна последствията от собствените си думи. — В прекия смисъл; това не е просто израз. Наистина ще боли. Да откриеш, че целият ти свят е един проект за култивиране на планетата.

— Нещо повече от целия свят. Самите те — добави Уигин. — Третият живот. Десколадата им е дала всичко, което са и което имат. Спомни си първите ни предположения, че са еволюирали като бозайникоподобни животни, които са копулирали директно, мъжки с женски, младите майки са смучели жизнени сокове директно от половите органи на мъжките, по десетина наведнъж. Такива са били. След това Десколадата ги е трансформирала, направил е мъжките стерилни, докато не умрат и не се превърнат в дървета.

— Самата им същност…

— Когато хората са осъзнали за пръв път, че поведението ни е възникнало като еволюционна необходимост, приемането па този факт е било много трудно. Все още има безброй човеци, които отказват да го повярват. Дори да е съвършено вярно, мислиш ли, че пекениносите ще приемат идеята със същата лекота, с която посрещнаха чудесата на техническия прогрес, като междузвездните полети например? Съвсем друго е да откриеш, че не си създаден нито от Господ, нито от еволюцията, а от някой учен от друг вид.

— Ако е вярно обаче…

— Кой може да знае дали е вярно? За нас е важно, че идеята е полезна. А за пекениносите може да е толкова разочароваща, че да откажат да повярват.

— Някои ще ви намразят, задето сте им казали — заяви Сиванму. — Но други ще са ви благодарни.

Те отново я погледнаха — или поне компютърната симулация на Джейн показа, че я гледат.

— Ти би искала да знаеш, нали? — каза Уигин. — Ти и Хан Фейдзъ съвсем наскоро открихте, че вашият народ е изкуствено облагороден.

— И заробен в същото време — добави Сиванму. — За мен и господаря Хан това е свобода. За Цинджао…

— Сред пекениносите ще има много като Цинджао — намеси се Ела. — Плантър, Човек и Рутър обаче няма да са сред тях, нали? Те са много умни.

— Цинджао също е умна! — възрази Сиванму; малко по-разпалено, отколкото имаше намерение, но привързаността на една доверена прислужница към господарката й умира бавно.

— Не искаме да кажем, че не е — успокои я Уигин. — Със сигурност обаче не използва ума си за това, нали?

— Не — съгласи се Сиванму.

— Точно това имахме предвид. На никого няма да му е приятно да открие, че историята за произхода му, в която винаги е вярвал, не е истина. Много от пекениносите вярват, че Господ ги е създал като нещо много специално, също като вашите богоизбрани.

— А ние не сме специални, никой от нас! — извика Сиванму. — Ние сме обикновени като пръстта! Няма богоизбрани. Няма богове. Те изобщо не се интересуват от нас!

— Ако няма богове — поправи я внимателно Ела, — не могат и да се интересуват от каквото и да било.

— Никой не ни е създал; само Конгресът ни е заробил заради собствените си егоистични цели. Който и да е създал Десколадата — пекениносите са само част от плана му. Както богоизбраните са част от плана на Конгреса.

— Като човек, роден по нареждане на Конгреса — каза Уигин, — аз ти съчувствам от тази гледна точка. Реакцията ти обаче е твърде прибързана. Все пак родителите ми също са ме искали. И от момента на раждането си, също като всяко друго живо същество, аз съм имал своя цел в живота. Не можеш да заключаваш, че няма богове, само по факта, че хората на планетата ти тълкуват грешно симптомите на мозъчното си разстройство. Това, че предишната ти цел в живота се оказва грешна, не означава, че животът няма смисъл.

— О, знам какъв е смисълът. Конгресът иска да има роби! Затова е създал Цинджао, като робиня. И тя иска да продължава да им робува!

— Това е целта на Конгреса. Цинджао обаче има майка и баща, които са я обичали. Също като мен. На този свят има много различни цели, много различни причини за всичко. Само защото една от тези причини се е оказала невярна, не означава, че няма други, в които да вярваш.

— О, сигурно е така — съгласи се Сиванму; сега се срамуваше за избухването си.

— Не превивай гръб пред мен — каза Уигин. — Или ти я представяш така, Джейн?

Джейн явно му отговори; отговор, който не достигна до Сиванму.

— Не ме интересува какви са им обичаите — продължи Уигин. — Единствената цел на тези поклони е да унижават един човек пред друг и аз не искам да ми се кланя така. Тя няма от какво да се срамува. Тя откри нов подход към Десколадата, който може да ни помогне за спасението на два вида разумни същества.

Говорителя не се преструваше. С тези свои думи изразяваше уважението си към Сиванму.

— Не аз — възрази тя. — Цинджао зададе тези въпроси.

— Цинджао ли? — намеси се Ела. — Тя е пълна глупачка. Точно както я е създал Конгресът.

— Не можеш да я презираш, след като не я познаваш — възпротиви се Сиванму. — Тя е умна и добра и аз никога няма да съм като нея.

— Пак тези богове — изсумтя Уигин.

— Все те — добави Ела.

— Какво имате предвид? Цинджао не се мисли за богиня. А и аз не съм казала нищо подобно.

— Напротив, каза — възрази Ела. — „Цинджао е мъдра и добра“, така се изрази.

— Умна и добра.

— „Аз никога няма да съм като нея“ — продължи Ела.

— Нека ти разкажа малко за боговете — заговори пак Уигин. — Независимо колко умен и силен е човек, винаги има някой по-умен и силен от него и когато човек се натъкне на някого, който е по-умен и силен от всички, той си мисли: „Това е бог. Това е съвършенство.“ Аз обаче мога да ти гарантирам, че някъде съществува някой, в сравнение с когото твоят „бог“ е червей. И още някой, който е по-умен, по-силен и по-способен в някое отношение и от него. Та нека ти кажа какво мисля аз за боговете. Мисля, че истинският бог няма да се уплаши или разгневи толкова, че да опитва да потиска другиго. Защото, ако управниците от Конгреса правят хората по-умни и по-изобретателни, това може да е божествен, щедър дар. Те обаче се страхуват, затова са заробили хората на Път. Те искат да ви държат под своя власт. Истинският бог не се интересува от никаква власт. Истинският бог вече владее всичко, което трябва да владее. Истинските богове учат хората как да бъдат като тях.

— Цинджао искаше да ме образова.

— Да, но само ако й се подчиняваш и правиш каквото тя иска.

— Аз не съм достойна. Толкова съм глупава, че никога няма да усвоя нейните знания.

— И въпреки това ти разбра, че говоря истината — намеси се Джейн, — докато Цинджао мислеше, че всичко е лъжа.

— А ти бог ли си? — попита Сиванму.

— Това, което богоизбраните и пекениносите тепърва ще научават за себе си, аз го знам от самото си раждане. Аз съм създадена от човешка ръка.

— Глупости — прекъсна я Уигин. — Джейн, ти винаги си вярвала, че си изскочила от главата на Зевс.

— Не съм Минерва, не, благодаря.

— Доколкото ни е известно, ти просто си възникнала. Никой не е планирал да те създава.

— Колко утешително! Значи, докато вие всичките можете да назовете създателите си — или поне родителите си, или някаква правителствена институция, — аз просто съм се пръкнала по случайност насред вселената.

— Не може и двете. Или някои те е създал с определена цел, или си се появила случайно. Точно това е случайност — нещо, което се случва, без никой да го предвижда. Така че и в двата случая ли смяташ да продължаваш да се мусиш? Щом научат истината, хората на Път ще намразят Конгреса до дъното на душата си. А ти ще се сърдиш, защото никой не ти е направил нищо, така ли?

— Ако искам, ще се сърдя — тросна се Джейн с престорения глас на разглезено дете.

— Ще ти кажа какво мисля. Смятам, че няма да пораснеш, докато не престанеш да мислиш за наличието или отсъствието на цел у другите и не намериш смисъл, в който сама да вярваш.

* * *

Ендър и Ела обясниха най-напред всичко на Валънтайн — вероятно защото тя първа влезе в лабораторията, да търси Ендър за нещо напълно несвързано с темата. На нея теорията също й се стори съвсем правдоподобна. И също като тях тя смяташе, че хипотезата за Десколадата като регулатор на климата на Лузитания не може да бъде проверена, докато не бъде обсъдена с пекениносите.

Ендър предложи, преди да съобщават каквото и да било на Човек и Рутър, да уведомят Плантър. Ела и Валънтайн се съгласиха. Нито Ела, нито Ендър, които бяха разговаряли с дърветата-бащи в продължение на години, не се чувстваха достатъчно запознати с езика им, за да изложат такива важни факти. И нещо по-важно — те се чувстваха по-близки до бозайникоподобните братя, отколкото до което и да било дърво. Как можеше човек да познае по поведението на едно дърво какво мисли и как ще реагира?

Разбира се, след като повикаха Плантър в кабинета на Ела, затвориха вратата и започнаха да обясняват, Ендър си даде сметка, че общуването с братята изобщо не е по-лесно. Дори след толкова години на живот и работа сред прасенцата той успяваше да разчита и тълкува само най-очевидните им жестове. Плантър слушаше с привидна незаинтересованост. Той обаче не беше безразличен. Седеше неспокойно като малко дете, постоянно се въртеше, местеше нервно поглед или просто гледаше през тях, сякаш с приказките си само го отегчават. Ендър обаче знаеше, че очите на пекениносите нямат същата изразност като човешките; по тях не можеше да се разбере нищо. Дали гледат събеседника, или не, за тях нямаше никакво значение. Обикновено обаче пекениносите, работещи сред човеци, опитваха да подражават на тяхното поведение. Плантър го умееше доста добре, но точно в момента не си даваше никакъв труд.

Едва след като му обясниха всичко, Ендър си даде сметка какво усилие е положил пекениносът да остане на едно място, докато свършат. В момента, в който му казаха, че са приключили, Плантър скочи от стола, втурна се презглава из стаята и започна да докосва всичко. Не да удря, както би постъпил човек, не да хвърля. По-скоро галеше всеки предмет, сякаш само да почувства допира му. Ендър се изправи, искаше да го прегърне, да го утеши — защото достатъчно добре познаваше поведението на пекениносите, за да знае, че това държание означава огромен шок.

Плантър търча наоколо, докато не капна от умора, и дори след това продължи да залита като пиян из стаята. Накрая се блъсна в Ендър и го прегърна. За момент Ендър си помисли също да го обгърне с ръце, но се сети, че Плантър не е човек. С прегръдката си той не очакваше да му отговорят със същото. Плантър го стискаше, както би стискал ствола на някое дърво. Търсеше утеха. Сигурна опора, за която да се държи, докато опасността отмине. Ако Ендър го прегърне, ефектът щеше да се развали. В този момент Ендър трябваше да се държи като дърво. Затова той остана неподвижен и зачака. Докато Плантър най-после спря да трепери.

Когато пекениносът го пусна, и двамата бяха плувнали в пот.

„Май не мога да заместя дървото във всичко — помисли си Ендър. — А може би дърветата-бащи все пак изпускат някаква течност, когато някой от братята се притисне до тях.“

— Това е много изненадващо — прошепна Плантър. Думите му бяха толкова абсурдно нормални в сравнение със сцената, която току-що им бе изиграл, че Ендър не успя да сдържи смеха си.

— Да — каза той. — Предполагам.

— За тях не е смешно — упрекна го Ела.

— Той знае — отбеляза Валънтайн.

— Тогава да не се смее. Не можеш да се смееш, когато Плантър изпитва такава мъка.

При тези думи Ела избухна в сълзи. Валънтайн постави ръка на рамото й:

— Той се смее, ти плачеш. Плантър търчи в кръг и се катери по дървета. Какви странни същества сме всички!

— Всичко идва от Десколадата — каза Плантър. — Третият живот, дървото-майка, дърветата-бащи. Може би дори разумът ни. Може би, когато Десколадата е дошла, за да направи от нас лъжливи рамани, ние сме били най-обикновени дървесни плъхове.

— Вие сте рамани — поправи го Валънтайн.

— Не сме сигурни — опита да го успокои Ела. — Това е само хипотеза.

— Това е много, много, много, ама много вярно — настоя Плантър. — Вярно като самата истина.

— Откъде знаеш?

— Всичко съвпада. Регулацията на планетата — знам всичко за нея, учил съм геялогия и съм мислил по въпроса. Как може този учител да ни говори такива неща, като всеки пекенинос вижда, че са лъжа? Ако знаем обаче, че Десколадата ни изменя, че ни кара да регулираме планетната екосистема…

— Какво може да ви кара да правите Десколадата, та да регулирате планетата? — попита Ела.

— Не ни познавате от достатъчно дълго — обясни Плантър.

— Не сме ви казали всичко, защото смятахме, че ще ни вземете за глупаци. Сега знаете, че не сме глупави, а действаме според волята на един вирус. Ние не сме глупаци, ние сме роби.

Ендър остана изненадан, че пекениносите все още полагат някакви усилия, за да впечатлят човеците.

— Кои ваши действия са свързани с планетната регулация?

— поинтересува се той.

— Дърветата. Колко гори има тук, из целия свят? Постоянно фотосинтезират. Превръщат въглеродния двуокис в кислород. Въгледвуокисът е газът на парниковия ефект. Колкото повече го има в атмосферата, толкова по-топло става на планетата. Значи какво трябва да правим, за да охладим света?

— Да засаждате повече дървета — отвърна Ела. — За да използват повече въглероден двуокис, та да може топлината да се отделя отново в космоса.

— Да, помислете обаче как садим ние дървета. „Дърветата израстват от телата на мъртвите“ — помисли си Ендър.

— Война — каза на глас.

— Между племената винаги се зараждат спорове и понякога избухват малки войни. Те не са нищо за мащабите на цялата планета. Големите войни обаче се разпространяват из целия свят; милиони братя загиват в тях и се превръщат в милиони дървета. В рамките на месец горите на планетата могат да се удвоят по размери и брой. Това вече е нещо, нали?

— Да — съгласи се Ела.

— Много по-ефективно от всичко, което може да се получи при обикновената еволюция — отбеляза Ендър.

— И изведнъж войните спират — продължи Плантър. — Ние винаги сме смятали, че за тях е имало сериозни причини, че са битки между доброто и злото. А те са били просто планетарна регулация.

— Не — възрази Валънтайн. — Стремежът към насилие, злобата, те може да идват от Десколадата. Това обаче не означава, че причините, поради които сте воювали, са…

— Причината е планетната регулация. Всичко съвпада. Как, мислиш, помагаме за затоплянето на планетата?

— Не знам — призна Ела. — Дори дърветата накрая умират от старост.

— Не знаете, защото сме в топъл период, не в студен. Когато зимите станат прекалено сурови обаче, ние започваме да строим къщи. Дърветата-братя ни се принасят в жертва, за да имаме строителен материал. Всички, не само онези, които живеят в студените пояси. Започваме да строим и горите намаляват наполовина, на три четвърти. Винаги сме мислили, че това е голяма саможертва от страна на дърветата-братя за добруването на племето, а сега виждам, че просто Десколадата е искала повече въглероден двуокис в атмосферата, за да затопли планетата.

— Въпреки всичко това е голяма саможертва — каза Ендър.

— Всичките ни велики сказания. Всичките ни герои. Те са били братя, действащи по волята на Десколадата.

— И какво от това? — попита Валънтайн.

— Как какво? Току-що научавам, че животът ни е едно нищо, че сме само оръдия в ръцете на някакъв вирус, който регулира планетната екосистема, а ти питаш „Какво от това?“!

— Да, това няма никакво значение. Ние, човеците, не сме по-различни. Може да не сме зависими от вирус, но през по-голямата част от живота си също се подчиняваме на генетичните си заложби. Вземи различията между мъже и жени. Мъжете постоянно се стремят към разпространение на рода си. Защото те имат неограничен запас от сперма и не им струва нищо да я изразходват…

— Не е нищо — засегна се Ендър.

— Нищо не им струва — настоя Валънтайн, — просто си я изразходват. Единственото, за което ги е грижа, е да оставят семето си във всяка срещната женска — и полагат особени усилия да го оставят в най-здравите женски, онези, които с най-голям успех ще отгледат децата им. Един мъж върши най-доброто от репродуктивна гледна точка, ако постоянно скита и мърсува, където свари.

— Аз съм скитал много — отново я прекъсна Ендър, — но някак съм пропуснал мърсуването.

— Говоря по принцип. Винаги има странни индивиди, които не се подчиняват на общата зависимост. Стратегията на женските е точно обратната, Плантър. Вместо милиони и милиони сперматозоиди, тя образува по една яйцеклетка на месец и всяко дете е плод на огромни лишения и усилия от нейна страна. Тя трябва да се погрижи да има достатъчно храна. Тя прекарва много време в сравнително безпомощно състояние, през което не е способна да се грижи за себе си. Жените имаме нужда от постоянен дом. Ако не успеем да го постигнем, следващата ни печеливша стратегия е да се съешим с най-силния и здрав мъжкар. Най-добрата възможност обаче е да си осигурим силен и здрав мъжки, който да остане и да се грижи за нас, вместо да обикаля и да пръска семето си на воля.

И така, мъжките са изложени на два вида натиск. Единият е нуждата да разпръскват семето си, и с насилие, ако се налага. Другият е необходимостта да бъдат привлекателни за женските, като полагат грижи за тях — като потискат желанието за постоянно скитане и склонността си към насилие. По същия начин върху женските действа два вида натиск. Единият е намирането на най-силния, най-жизнен мъжки, така че децата им да получат най-добрите гени; в резултат на това те трябва да бъдат привлекателни за силните мъжкари. Другият им стремеж е да си осигурят защитата на най-улегналите, най-кротки мъжки, за да могат децата им да бъдат защитени и осигурени с достатъчно храна до навършване на зрелост.

Цялата ни история, всичко, което съм събрала по време на пътуванията си като странстващ историк, преди най-сетне да се отделя от неспособния да остави поколение свой брат и да създам семейство, всичко може да се тълкува като резултат от сляпото подчинение на човеците на тези генетични дадености. Ние постоянно се лутаме между тези две възможности.

Великите ни цивилизации не са нищо друго освен социални машини, създаващи стабилни условия за женските; законовите и моралните ни норми, които се стараят да намалят насилието и да осигурят постоянна собственост, са израз на първичното желание на женската да обуздае самеца.

Племената скитащи варвари извън границите на цивилизацията пък се подчиняват главно на стремежите на мъжките. Да разпространяват семето си. В границите на племето най-силните и властни мъже получават най-красивите жени — или чрез узаконена полигамия, или чрез случайни актове на копулация, на които другите самци са безсилни да се противопоставят. Тези нискокачествени мъжки остават в племето, защото предводителите ги използват за нападение на други племена, оставят ги да изнасилват чуждите женски и мътят мозъците им с приказки за велики победи. Те действат, подтиквани от чувството за собствена сексуална непълноценност, с желание да се само-докажат по време на битка, когато избиват всички противникови мъжкари и копулират с овдовелите им женски, след като победят. Отвратително, чудовищно поведение, но и съвсем логично от биологична гледна точка — завърши Валънтайн.

Ендър се почувства много неудобно при тези думи. Знаеше, че всичко това е вярно и го беше слушал и преди, но то все пак по някакъв начин го смущаваше. Искаше му се да го отрече, да каже: „Някои от мъжете са цивилизовани“, но не беше ли извършвал насилие и той в собствения си живот? Не беше ли водил война? Не беше ли скитал? В това отношение решението му да остане на Лузитания наистина бе действие за изоставяне на мъжкото доминантно социално поведение, заложено в мозъка му като млад войник във военното училище, и за превръщането му в цивилизован човек.

Въпреки това той бе взел жена без желание за още деца. Жена, бракът с която в края на краищата не се оказа нищо друго освен една цивилизована постъпка.

„От гледна точка на мъжкия поведенчески модел аз съм се провалил напълно — помисли си той. — Не съм оставил поколение, което да носи моите гени. Никоя жена не ми се подчинява. Аз съм напълно нетипичен случай. След като не съм дал поколение обаче, моите нетипични гени ще изчезнат с мен и така нормалното мъжко и женско поведение ще бъдат запазени от такива безполезни индивиди.“

Докато Ендър се самоанализираше в светлината на изказването на Валънтайн, Плантър реагира, като седна отново на стола си — жест, който изразяваше презрение.

— Трябва ли да се почувствам по-добре само защото и човеците са роби на някакви генетични молекули?

— Не — отвърна Ендър. — Трябва да осъзнаеш, че само защото голяма част от поведението ви може да се обясни като продиктувано от нуждите на някоя молекула, това не означава, че съществуването ви е безсмислено.

— Човешката история може да се обясни като борба между нуждите на мъжете и нуждите на жените — добави Валънтайн, — но мисълта ми беше, че въпреки това сред нас има герои и злодеи, велики събития и благородни деяния.

— Когато едно дърво-брат даде дървесината си, това трябва да е саможертва за племето, не за вируса — възпротиви се Плантър.

— Ако само този вирус ти се набива в очите, помисли за целия ви свят тогава — каза Ендър. — Десколадата прави тази планета обитаема. Значи дървото се жертва, за да спаси целия свят.

— Много хитро, само дето забравяш, че за да спаси планетата, няма значение кое дърво-брат се жертва, стига достатъчно от тях да го направят.

— Така е — съгласи се Валънтайн. — За Десколадата няма значение кои дървета ще дадат живота си. За дърветата-братя обаче е важно, нали? И за братята като теб, които се приютяват на топло в тези къщи, също има значение. Вие оценявате благородния жест на дърветата, които са умрели, въпреки че Десколадата не прави разлика между тях.

Плантър не отговори. Ендър се надяваше това да означава, че постигат някакъв напредък.

— И във войните — продължи Валънтайн. — Десколадата не се интересува кой ще спечели и кой ще загуби, стига достатъчно братя да загинат и от труповете им да пораснат достатъчно дървета. Нали? Това обаче не променя факта, че някои братя са благородни, а други — страхливи или жестоки.

— Плантър — поде Ендър, — може Десколадата да управлява всичките ви чувства; да ви кара примерно да изпитвате убийствен гняв, така че да избухват конфликти, вместо разногласията да се уреждат между дърветата-бащи. Това обаче не променя факта, че едни гори се бият за самозащита, докато други просто са кръвожадни. Въпреки всичко вие имате герои.

— Хич не ми пука за героите — намеси се Ела. — Героите са мъртви, като брат ми Куим. Къде е той сега, когато имаме нужда от него? Иска ми се да не беше герой!

Плантър кимна. Бе заучил този жест, за да общува по-лесно с човеците.

— Сега ние живеем в света на Уормейкър — каза той. — Какво е той освен едно просто дърво, действащо по прищевките на Десколадата? Климатът се затопля прекалено. Имаме нужда от повече дървета. Затова той действа за увеличаване на горите. Защо? Десколадата го кара да се чувства така. Точно затова толкова много братя и дървета-бащи се вслушват в думите му — защото той предлага план за задоволяване на нуждата им и за увеличаване на горите.

— Десколадата знае ли, че възнамерява да изпрати всички тези нови дървета на друга планета? — попита Валънтайн. — Това няма да допринесе много за охлаждането на Лузитания.

— Десколадата само създава желанието им да убиват — отвърна Плантър. — Как може един вирус да разбира от космически кораби?

— Как може един вирус да разбира от дървета-майки и дървета-бащи, от братя и съпруги, от ларви и малки майки? — намеси се Ендър. — Това трябва да е много умен вирус.

— Уормейкър е най-красноречивият пример, подкрепящ моята гледна точка — обясни Валънтайн. — Името му показва, че е участвал активно и е постигнал големи успехи в последната важна война. Сега отново има нужда от увеличаване броя на дърветата. Уормейкър обаче избра да насочи силите си към друга цел, да създава нови гори на други планети, не да предизвиква войни между пекениносите.

— Ние щяхме да го направим независимо от Уормейкър — каза Плантър. — Вижте ни. Привържениците на Уормейкър се готвят да разпространят горите на други светове. Когато убиха отец Куим обаче, останалите бяхме толкова разгневени, че решихме да ги накажем. Голямо клане, и отново щяха да пораснат нови дървета. Пак щяхме да постъпим по нарежданията на Десколадата. А сега, след като човеците изгориха гората ни, привържениците на Уормейкър ще надделеят. И в двата случая ние трябва да се множим и разпространяваме. Ще използваме всеки повод. Десколадата ще постигне пак своето. Ние сме само оръдия, които отчаяно опитват да се самоубедят, че действат по собствена воля.

Звучеше толкова безнадеждно. Ендър не се сещаше за някакво утешение, което вече да не са опитали.

Тогава заговори Ела, спокойно, сякаш забравила ужасните терзания на Плантър. Това вероятно бе нормално, защото целият разговор я беше навел на мисли по собствената й специалност.

— Трудно е да се предвиди коя страна на Десколадата щеше да се задейства, ако всичко това й бе известно.

— Каква страна от какво? — не разбра Валънтайн.

— Дали да предизвика глобално застудяване, като причини засаждането на нови гори, или да се подчини на същия този инстинкт за разпространение и да накара пекениносите да го пренесат на други планети. Чудя се какво биха искали повече създателите на вируса. Да разпространят вируса на други светове или да го оставят да регулира климата на планетата?

— Вирусът вероятно иска и двете и вероятно ще постигне и двете — отвърна Плантър. — Привържениците на Уормейкър ще сложат ръка върху корабите, няма съмнение. Или преди, или след това обаче ще избухне война, в която ще загинат поне половината братя. Доколкото знаем сега, излиза, че вирусът се стреми и към двете.

— Доколкото знаем сега — повтори Ендър.

— Доколкото ни е известно досега, може самите ние да сме Десколадата.

„Значи — помисли си Ендър — те знаят за това наше опасение. Въпреки решението ни да не го разгласяваме сред пекениносите.“

— С Куара ли си говорил? — попита Ела.

— Всеки ден говоря с нея — отвърна Плантър. — Тя обаче няма нищо общо с това.

— На нея й хрумна същата идея. Че може би интелектът на пекениносите идва от Десколадата.

— Мислите ли, че след всички приказки, че Десколадата може да е разумно същество, ние не можем да се досетим за това сами? Ако е вярно, какво ще направите? Ще оставите ли целия си вид да загине само за да спасите нашите жалки второкачествени мозъци?

Ендър веднага възрази:

— Никога не сме мислили за мозъците ви като…

— Нима? Защо тогава предположихте, че можем да се сетим за тази възможност само ако някой човек ни спомене за нея?

Ендър не можа да отговори. Трябваше да признае сам пред себе си, че е гледал на пекениносите като на някакви деца, които се нуждаят от закрила. Всички опасения трябваше да се пазят в тайна от тях. Не му беше минавало през ума, че те съвсем сами могат да достигнат и до най-ужасните умозаключения.

— И ако интелектът ни наистина идва от Десколадата и вие откриете начин да я унищожите, какво ще стане с нас тогава? — Плантър ги изгледа победоносно. — Ще се превърнем в обикновени дървесни плъхове.

— За втори път използваш тази дума — отбеляза Ендър. — Какво са дървесни плъхове?

— Така крещяха някои от мъжете, когато убиваха дървото-майка.

— Няма такова животно — възрази Валънтайн.

— Знам. Грего ми обясни. „Дървесен плъх“ е обидна дума.

— Ходил си при Грего? — не скри учудването си Ела.

— Трябваше да му задам два въпроса: защо опита да избие всички ни и защо после опита да ни спаси — отвърна Плантър.

— Ето! — възкликна триумфално Валънтайн. — Не можеш да ми кажеш, че онова, което направиха Грего и Миро онази нощ, когато попречиха на тълпата да изгори Рутър и Човек, е било плод само на генетичните им заложби!

— Никога не съм твърдял, че човешкото поведение е безсмислено — контрира Плантър. — Ти опита да ме утешиш с това твърдение. Ние знаем, че човеците имат герои. Ние, пекениносите, сме оръдия в ръцете на един геялогичен вирус.

— Не — възпротиви се Ендър. — Пекениносите също имат герои. Рутър и Човек например.

— Герои ли? Те направиха всичко, което са направили, за да постигнат само едно: да се издигнат като дървета-бащи. Това е стремежът за продължаване на рода. На вас, човеците, които умирате само веднъж, може да ви изглеждат като герои, но за тях смъртта им всъщност е раждане. Няма никаква саможертва.

— Цялата ви гора се прояви героично — намеси се Ела. — Вие се освободихте от старите предразсъдъци и сключихте с нас договор, който промени най-дълбоко вкоренените ви обичаи.

— Искахме да придобием знанието, машините и мощта на човеците. Какво е героичното в това, да спрем да ви убиваме, щом в замяна получаваме хилядолетен скок в техническия си напредък?

— Ти не искаш да се вслушаш в нито един окуражителен довод, нали? — ядоса се Валънтайн.

Плантър продължи, без да й обръща внимание:

— Единствените герои в тази история са Пипо и Либо, човеците, които постъпиха толкова храбро, макар да знаеха, че ще умрат. Те се бяха освободили от гениите си окови. Кое прасенце е правило подобно нещо съзнателно?

Това изненада Ендър — да чуе Плантър да нарича „прасенца“ собствения си народ. В последните години думата вече не се употребяваше със същото умиление и доброжелателност, както когато бе дошъл на Лузитания. Обикновено се използваше като обидна дума и хората, работещи с прасенцата, предпочитаха да казват „пекениноси“. Каква омраза към самия себе си бе развил Плантър в отговор на наученото днес?

— Дърветата-братя дават живота си — опита се да помогне Ела.

Плантър отговори с презрение:

— Дърветата-братя не са живи както дърветата-бащи. Те не могат да говорят. Те само се подчиняват. Ние им казваме какво да правят и те изпълняват. Това са марионетки, не герои.

— Всичко изкривяваш — възмути се Валънтайн. — Можеш да отречеш всяка саможертва с твърдението, че така жертващият се се е почувствал толкова удовлетворен, че всъщност изобщо не се е жертвал, че дори е постъпил егоистично.

Плантър скочи от стола. Ендър очакваше да повтори поведението си отпреди малко, но той не започна да обикаля стаята. Вместо това се приближи до Ела и постави ръце върху коленете й.

— Знам начин да стана истински герой — каза той. — Знам как да се опълчим срещу Десколадата. Да отхвърлим вируса и да се борим срещу него, да го намразим и да помогнем за унищожаването му.

— Аз също — отвърна Ела.

— Един експеримент. Тя кимна:

— Да видим дали интелектът на пекениносите наистина зависи от наличието на вируса на Десколадата в мозъка му.

— Аз ще го направя.

— Не мога да искам такова нещо от теб.

— Знам. Аз го искам сам.

Ендър с удивление установи, че Плантър и Ела са толкова близки, колкото той с Валънтайн, че отгатват мислите си, без да има нужда от обяснения. Ендър не беше подозирал, че това е възможно между два индивида от различни видове; но защо не? Особено след като работят заедно по една и съща тема на изследване.

Нужни му бяха няколко минути, за да осъзнае какво решават Ела и Плантър помежду си; Валънтайн, която не беше работила с тях толкова години, още не разбираше.

— Какво става? — попита тя. — За какво говорят?

— Плантър предлага всички вируси в тялото на един пекенинос да бъдат унищожени, да се изолира в чиста среда и да се види дали ще запази съзнанието си — отговори Ела.

— Това не е научно издържано — възрази Валънтайн. — Има прекалено много променливи. Освен това мислех, че Десколадата е важен за всички жизнени процеси на пекенино-совия организъм.

— Липсата на вируса в организма ще причини незабавно заболяване на Плантър, което е възможно да доведе в крайна сметка до смърт. Ще го сполети това, което наличието на вируса стори на Куим.

— Не можеш да му позволиш да го направи. Това няма да докаже нищо. Може да загуби ума си заради болестта. От високата температура хората започват да бълнуват.

— Какво друго можем да предприемем? — попита Плантър. — Да чакаме Ела да открие начин за обезвреждане на вируса и едва тогава да установим, че без интелигентната заразна форма ние не сме никакви пекениноси, а просто прасета?

Че имаме дар-слово само ако вирусът живее в тъканите ни и че когато загуби смъртоносните си качества, губим всичко и се превръщаме в безмозъчни пънове?

— Ама това изобщо не е сериозен научен експеримент с контролирани…

— Напротив, сериозен експеримент е — намеси се Ендър. — От онези експерименти, които провеждаш, когато не се интересуваш от финансиране, а просто искаш резултати, и то веднага. От онези експерименти, които извършваш, без да знаеш какви резултати можеш да очакваш и как ще ги тълкуваш след това, но трябва все пак да направиш нещо, защото тълпа самозабравили се пекениноси възнамеряват да се качат на космически кораби и да разнесат една унищожителна зараза из цялата галактика.

— Това е от онези експерименти, които провеждаш, когато имаш нужда от герой — добави Плантър.

— Когато ние имаме нужда от герой? — поиска да уточни Ендър. — Или когато ти желаеш да бъдеш герой?

— На твое място бих мълчала — скастри го хладно Валънтайн. — В течение на вековете и ти на няколко пъти се прави на герой.

— Може и да не се наложи — вметна Ела. — Куара знае доста повече за Десколадата, отколкото казва. Може вече да е установила дали интелигентната способност за адаптиране на Десколадата може да се отдели от животоподдържащата й функция. Ако успеем да създадем такъв вирус, можем да изпробваме ефекта на Десколадата върху интелекта на пекениносите, без да поставяме в опасност живота на опитния субект.

— Проблемът е, дето възможността Куара да повярва, че Десколадата е създадена от разумни същества, не е по-голяма от вероятността Цинджао да приеме, че „гласът на боговете“ е плод на наследствено мозъчно заболяване — изказа опасенията си Валънтайн.

— Аз ще я убедя — предложи Плантър. — Веднага отивам при нея, защото нямаме време. Поставете ме в стерилна среда още утре, след това унищожете всички вируси в тялото ми с помощта на скритите си запаси от химикали. Онези, които сте подготвили, ако Десколадата се адаптира към супресорите, които използвате сега.

— Даваш ли си сметка, че всичко това може да е напразно? — попита Ела.

— Тогава наистина ще е саможертва.

— Ако започнеш за губиш ума си по начин, който очевидно не е свързан с физическото ти заболяване, ще спрем експеримента, защото ще имаме отговор.

— Може би.

— На този етап все още ще можеш да се възстановиш.

— Не ме е грижа дали ще се възстановя.

— Ще спрем и ако започнеш да губиш ума си по начин, свързан с физическото ти заболяване — добави Ендър, — защото ще стане ясно, че експериментът е безсмислен и така или иначе няма да научим нищо от него.

— Тогава ще изляза страхливец, ще е достатъчно да се престоря на ненормален и ще съм спасен. Не, забранявам да прекратявате експеримента, независимо какво става. Дори да запазя съзнанието си, трябва да доведете нещата до края, до смъртта ми, защото само ако запазя съзнанието си, докато умра, само тогава ще се разбере със сигурност, че душата ми не е страничен ефект от развитието на Десколадата. Обещайте!

— Това наука ли е, или самоубийство? — попита Ендър. — Толкова ли се стремиш към истината за вероятната роля на Десколадата в живота на пекениносите, или просто искаш да умреш?

Плантър изтича до Ендър, покачи се върху него и допря зурлата си до носа му.

— Лъжец! — изкрещя.

— Просто зададох въпрос — прошепна Ендър.

— Искам да съм свободен! Искам Десколадата да се махне от тялото ми и никога повече да не се връща! Искам да помогна на всички прасенца да станат наистина пекениноси, не само на думи!

Ендър внимателно го свали на земята. Носът го заболя от натиска на Плантър.

— Искам да направя саможертва, с която да докажа, че съм свободен — продължи Плантър, — не просто да се подчинявам на гените си. Не да се домогвам до третия живот.

— Дори мъчениците на християнството и исляма са се жертвали, за да бъдат възнаградени на небето за това — намеси се Валънтайн.

— Тогава всички ние сме доволни свине. Нали така се казва на Старк? Доволни свине! Точно така трябва да ни викате на нас, прасенцата! Всичките ни герои са се стремили да станат дървета-бащи. Дърветата-братя са неудачници от самото си раждане. Единственият, на когото сме полезни — освен на самите себе си, е вирусът на Десколадата. Доколкото се знае за момента, може ние самите да сме Десколадата. Аз обаче искам да бъда свободен. Така ще знам какво представлявам без влиянието на Десколадата, на гените ми или на каквото и да било друго.

— Ще представляваш един труп — отбеляза Ендър.

— Но преди това ще съм свободен. Първият освободен сред народа си.

* * *

След като Сиванму и Джейн разказаха на господаря Хан какво се е случило през деня, след като той докладва пред Джейн какво е свършил, след като къщата утихна в мрака на нощта, Сиванму лежеше будна на постелката си в ъгъла на стаята на Хан Фейдзъ, слушаше тихото му равномерно похъркване и размишляваше върху всичко, изприказвано през деня.

Имаше толкова много идеи и повечето й бяха толкова далечни, че тя изобщо не се надяваше някога да ги разбере. Особено онова за целите на живота, за което бе говорил Уигин. Те признаваха ролята й за разрешаването на неяснотите около Десколадата, но въпреки това тя не можеше да приеме, че има такава заслуга, защото не го беше направила съзнателно; беше си мислила, че повтаря въпросите на Цинджао. Можеше ли да получава благодарности за нещо, което е направила по случайност?

Хората би трябвало да бъдат обвинявани и хвалени само за съзнателните си деяния. Сиванму винаги бе вярвала в това подсъзнателно; не си спомняше някой да й го е казвал с толкова много думи. Престъпленията, в които обвиняваше Конгреса, бяха умишлени — генетичната промяна на богоизбраните на Път и изпращането на ДМ устройството, за да унищожи единствения друг вид разумни същества във вселената.

Ала бяха ли наистина това намеренията им? Може би поне някои от тях вярваха, че унищожението на Лузитания ще направи вселената по-безопасна за човеците — защото от това, което Сиванму бе чула за Десколадата, излизаше, че ако започне да се разпространява от планета на планета, вирусът ще унищожи всички земни форми на живот. Може би някои хора в Конгреса бяха създали богоизбраните на Път в името на доброто на човечеството — но след това бяха вкарали изкуственото ОКР в мозъците им, за да не им позволят да заробят по-нискоинтелигентните „нормални“ хора. Може би всички тези ужасни деяния бяха извършени с добри намерения.

Цинджао също имаше добри намерения, нали? Как можеше тогава Сиванму да я осъжда за действията й, към които я подтикваше само вярата, че служи на боговете?

Нима нямаше всеки някакви благородни оправдания за действията си? Не беше ли всеки добър в собствените си очи?

„Освен мен — размишляваше Сиванму. — В собствените си очи аз съм глупава и слаба. Те обаче разговаряха с мен, сякаш съм по-способна, отколкото някога съм си мечтала. Господарят Хан също ме похвали. А останалите говориха за Цинджао със съжаление и презрение… и аз също изпитах тези чувства към нея. И все пак не е ли Цинджао тази, която действа благородно, а аз — подло? Аз предадох господарката си. Тя остана вярна на правителството и боговете си, които тя смята за реални, макар че аз вече не вярвам в тях. Как мога да различа добрите хора от лошите, ако всички лоши хора са убедени, че вършат добро, макар деянията да им са ужасни? А добрите да вярват, че вършат зло, макар да постъпват добре?

Може би човек може да върши добро само ако мисли, че е лош, а ако се смяташ за добър, да можеш да вършиш само зло.“

Този парадокс обаче беше прекалено сложен за нея. Светът нямаше да има смисъл, ако за делата на хората се съдеше по обратното на това, какви искат да изглеждат. Възможно ли беше един добър човек да иска да изглежда такъв и в очите на другите? И само защото някой се представя като злодей, не беше ли възможно наистина да е злодей? Възможно ли бе да съдиш хората по друго освен по делата им?

Имаше ли начин Сиванму да прецени самата себе си?

„През повечето време аз дори не знам целта на онова, което правя. Дойдох в този дом, защото бях амбициозна и исках да стана доверена прислужница на едно уважавано богоизбрано момиче. Проявих се напълно егоистично, а Цинджао ме взе от чисто милосърдие. А сега помагам на господаря Хан да извърши измяна — каква е целта ми сега? Аз дори не знам защо върша това, което върша. Как мога да знам какви са истинските цели на другите хора? Няма никакъв начин да разгранича добро от зло.“

Тя седна в поза лотос на постелката си и долепи длани към лицето си. Чувстваше се, сякаш се е опряла на стената, но всъщност самата тя създаваше тази преграда и само да можеше да я изблъска (както можеше да отдръпне ръце от лицето си когато си поиска), лесно щеше да достигне до истината.

Тя свали ръце. Отвори очи. От другата страна на стаята се виждаше компютърът на господаря Хан. Днес на него тя бе видяла лицата на Еланора Рибейра фон Хесе и Андрю Уигин. И на Джейн.

Тя си спомни думите на Уигин за това, какви би трябвало да бъдат боговете. Истинските богове щели да те научат как да станеш като тях. Защо ще говори такива неща? Как можеше да знае какви трябва да са истинските богове?

Някой, който да иска да те научи на всичко, което знае и може — та той всъщност описваше родителите, не боговете.

Само дето имаше много родители, които не го правеха. Много родители се стараеха да потискат децата си, за да имат власт над тях, да ги направят свои роби. Сиванму бе виждала предостатъчно такива случаи. Значи Уигин не описваше родителите изобщо. Описваше добрите родители. Не й казваше какво са боговете, казваше й какво е доброта. Да искаш останалите хора да се развиват. Да искаш да им дадеш всички добри неща, които имаш. И да им спестиш лошите, ако можеш. Това беше доброта.

Какво бяха боговете тогава? Те би трябвало да искат просвещение и добро за всички. Те биха учили, обяснявали, споделяли, но никога нямаше да насилват.

„Като моите родители — помисли Сиванму. — Недодялани и глупави понякога като всички хора, но добри. Те наистина се грижеха за мен. Дори понякога, когато са ме карали да полагам големи усилия, те са знаели, че е за мое добро. Даже когато са грешали, пак са вършили добро. Значи тях мога да съдя според намеренията им. Всеки определя намеренията си като добри, но намеренията на родителите ми наистина са били добри, защото са правили всичко, за да стана по-умна, по-силна и по-добра. Дори когато са ми давали трудни задачи, те са знаели, че това е, за да се науча.“

Това беше. Такива би трябвало да са боговете. Да искат всички други да получат най-доброто в живота, също като родителите. За разлика от родителите и от всеки друг човек обаче боговете би трябвало да знаят кое е добро и да имат власт да предизвикват добри събития, дори никой да не разбира, че са добри. Както казваше Уигин, истинските богове би трябвало да са по-умни и по-силни от всеки друг.

Ала такова същество… коя беше Сиванму да съди един бог? Тя не би могла да разбере намеренията им дори сами да й ги кажат, така че откъде да разбере, че са добри? Другият подход обаче, да им се доверяваш сляпо и да вярваш безрезервно… не правеше ли точно това Цинджао?

Не. Ако наистина имаше богове, те никога нямаше да постъпят, както си мислеше Цинджао: да заробват хората, да ги измъчват и унижават.

Освен ако мъченията и униженията не бяха полезни за тях…

Не!, прииска й се да изкрещи, но побърза да притисне длани до лицето си, за да се сдържи.

„Аз мога да съдя само по това, което разбирам. Ако, доколкото мога да преценя, боговете, в които вярва Цинджао, вършат само зло, тогава да, може би греша, може би не мога да оценя великата цел, която постигат, като превръщат богоизбраните в безпомощни роби или като унищожават цели видове, В сърцето си обаче аз нямам друг избор, освен да отхвърля такива богове, защото не виждам нищо добро в онова, което правят. Може би съм толкова глупава, че винаги ще бъда враг на боговете, ще заставам срещу възвишените им и неразбираеми цели. Трябва обаче да живея според това, което разбирам, а сега разбирам, че такива богове като онези, за които говорят богоизбраните, не може да съществуват. Ако ги има, те получават удоволствие, като потискат и мамят хората, като ги унижават и им се присмиват. Това не може да са богове, дори да съществуват. Това трябва да са дяволи.

Същото важи и за съществата, които са създали Десколадата. Да, те трябва да са били изключително способни, за да измислят такова нещо. Но освен това са безсърдечни, самолюбиви, надменни създания, щом могат да си помислят, че всичко живо във вселената е тяхна собственост и могат да си правят с него каквото си поискат. Да изпратят Десколадата в космоса, без да ги е грижа какво ще унищожи — не, това не може да са били богове.“

Сега за Джейн. Джейн можеше да е бог. Джейн знаеше огромни количества информация и освен това бе изключително мъдра. И винаги работеше за благото на другите, дори това да й струва живота. И Андрю Уигин, и той можеше да е бог. Толкова мъдър и мил, и винаги желаещ доброто на пекениносите. И Валънтайн, която се наричаше Демостен, тя бе работила, за да помогне на другите хора да видят истината и да вземат правилни решения. И господарят Хан, който винаги вършеше най-правилното, дори това да го разделяше от дъщеря му. Може би дори Ела, ученият, макар че не знаеше онова, което би трябвало да знае, защото не се срамуваше да научи истината от едно бедно момиче.

Разбира се, те не бяха като онези богове, които живееха в Безкрайния Запад, в двореца на Майката — Повелителка. Нито пък сами се виждаха като такива — щяха да й се изсмеят, че си е помислила такова нещо. В сравнение с нея обаче те наистина бяха богове. Бяха толкова по-мъдри от Сиванму и толкова по-силни и доколкото можеше да разбере целите им, през цялото време опитваха да помогнат на другите хора да станат колкото се може по-умни и силни. Дори повече от тях самите. Затова, дори Сиванму да се лъже, дори да не разбира нищо, тя бе сигурна, че взима правилното решение, като подкрепя тези хора.

Тя можеше да прави добро само според собствените си представи за добрина. А й се струваше, че тези хора вършат добро, докато Конгресът — зло. Затова, дори в крайна сметка това да доведе до гибелта й (защото господарят Хан сега беше враг на Конгреса и можеше да бъде арестуван и убит, а тя — заедно с него), тя пак щеше да ги подкрепя. Можеше никога да не види истински богове, но щеше да помага на хората, които най-много се доближават до тях.

„И ако на боговете не им харесва, да ме убият в съня ми или да ме поразят с гръм, или да направят така, че ръцете и краката, и главата ми да се отделят от тялото ми и то да се разпадне на прах. Ако не могат да спрат една проста малка слугиня като мен, значи и бездруго за нищо не ги бива.“