Орсън Скот Кард
Ксеноцид (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА
МЪЧЕНИК

— Ендър казва, че ние сме лостът на историята, тук, на Лузитания. Че през следващите няколко месеци или години тук ще се решава дали между различните разумни същества ще се възцари разбиране, или терор.

— Колко далновидно от негова страна, да ни доведе точно навреме за вероятната ни гибел.

— Ти се шегуваш, разбира се.

— Ако знаехме как да се шегуваме, вероятно щяхме да го направим.

— Лузитания е лост на историята отчасти защото ти си тук. Ти носиш лоста, където и да отидеш.

— Ще го хвърлим. Ще ви го дадем. Ваш е.

— Лостът е там, където се срещат непознати същества.

— Да се опознаем тогава.

— Човеците настояват да останем непознати за тях; това им е вродено. Ние обаче можем да сме приятели.

— Тази дума е прекалено силна. Да кажем просто, че сме добри съседи.

— Поне докато интересите ни съвпадат.

— Докато има звезди, интересите ни ще съвпадат.

— Може би не чак толкова дълго, може би само докато човеците са по-силни и по-многобройни от нас.

— Засега това е достатъчно.

Куим дойде на срещата, без да възрази, макар че тя забавяше с цял ден пътуването му. Независимо за колко спешна смяташе мисията си сред еретиците, той нямаше да постигне много, ако не спечели подкрепата на цялата човешка колония. Затова, щом епископ Перегрино го молеше да участва в събрание заедно с Ковано Зелжезо, кмет и губернатор на Лузитания, Куим не можеше да не отиде.

Той с изненада установи, че на събранието присъстват също така Уанда Сааведра, Андрю Уигин и половината от семейството на Куим. Майка му и Ела — тяхното присъствие имаше смисъл, ако на събранието щеше да се обсъжда политиката към пекениносите-еретици. Какво обаче правеха Грего и Куара тук? Нямаше причина да се включват в каквото и да било обсъждане. Бяха твърде млади, твърде зле информирани, твърде буйни. Доколкото ги познаваше, те още се караха като малки деца. Не бяха толкова зрели, колкото Ела, която бе способна да загърби личните чувства в интерес на науката. Разбира се, понякога Куим се тревожеше, че Ела е твърде отдадена на заниманията си. Това обаче надали можеше да се каже за Грего и Куара.

Особено за Куара. Според наученото от Рутър целият проблем с тези еретици идваше, откакто Куара разкрила пред пекениносите различните планове за справяне с вируса на Десколадата. Еретиците нямаше да намерят поддръжници в толкова много гори, ако не беше страхът, че човеците ще пуснат някакъв вирус или ще отровят Лузитания с някакъв химикал, който да унищожи Десколадата, а с него и самите пекениноси. Самият факт, че човеците обсъждат непрякото унищожение на пекениносите, служеше като повод прасенцата да обмислят унищожението на човеците.

И само защото Куара не можеше да си държи устата затворена. А сега тя присъстваше на събранието, на което щяха да се обсъждат по-нататъшните действия. Защо? Каква прослойка от обществото представяше тя? Нима хората наистина смятаха, че политиката на правителството или църквата вече са само в ръцете на семейство Рибейра? Разбира се, Олядо и Миро не присъстваха, но това не означаваше нищо — тъй като и двамата бяха инвалиди, останалите членове на семейството ги третираха несъзнателно като деца, макар Куим да знаеше, че никой от двамата не заслужава да бъде игнориран толкова грубо.

Е, Куим беше търпелив. Можеше да чака. Щеше да слуша. Щеше да изслуша всички. Сетне щеше да предприеме нещо, с което да угоди както на Бог, така и на епископа. Разбира се, ако не можеше и на двамата, поне на Господ.

— Това събрание не беше моя идея — заяви кмет Ковано. Той бе добър човек, Куим го знаеше. По-добър управник, отколкото подозираха повечето жители на Лузитания. Преизбираха го заради достолепния му вид и защото винаги помагаше на онези, които имаха нужда от подкрепа. Никой не се интересуваше дали освен всичко води и добра политика — това бе прекалено абстрактно понятие за тях. Оказваше се обаче, че той е надарен не само с мъдрост, а и с добър политически нюх. Рядка комбинация и Куим се радваше, че е така. Може би Господ знаеше, че това са времена на изпитания, и им бе дал водач, който да ги преведе през тях без прекалено много страдания.

— Радвам се обаче, че сме се събрали всички — продължи кметът. — Напоследък в отношенията между хора и прасенца има повече напрежение от когато и да било, или поне откакто Говорителя от името на мъртвите дойде, за да ни помогне да постигнем мир.

Уигин поклати глава, но всички знаеха ролята му в тези събития и нямаше никакъв смисъл да я отрича. Дори Куим бе принуден да признае, че този безбожен хуманист върши добра работа на Лузитания. Куим отдавна бе загърбил омразата си към Говорителя; всъщност понякога той подозираше, че единствен в цялото семейство оценява какво е постигнал Уигин. Един евангелист може да бъде разбран най-добре от друг.

— Разбира се, ние дължим немалка част от страховете си; на своеволията на двама много пакостливи млади, които поканихме на тази среща, за да видят някои от опасните последствия от глупавото им, самонадеяно поведение.

Куим едва се сдържа да не се разсмее. Разбира се, Ковано изрече всичко това с такъв мек, любезен тон, че на Грего и Куара им бяха нужни няколко минути, за да схванат упрека към тях. Куим обаче разбра веднага.

„Не биваше да се съмнявам в теб, Ковано. Ти никога не би повикал случайни хора на каквото и да било събрание.“

— Както научих, сред прасенцата се издигат гласове за изпращане на космически кораб с цел умишлено да се зарази останалата част от човечеството с Десколада. И благодарение на действията на нашата млада папагалка, присъстваща тук, много други гори са прегърнали тази идея.

— Ако очаквате да се извинявам… — скочи Куара.

— Очаквам да си затваряш устата; или десет минути са прекалено много?

В думите на Ковано прозвуча истинска ярост. Куара се ококори и седна обратно.

— Другата половина от проблемите ни се дължат на един млад физик, който, за нещастие, е запазил връзките си с обикновените хора. — Ковано вдигна вежди към Грего. — Де да беше се превърнал в надут интелектуалец. Вместо това ти явно си се сближил с най-простите, най-жестоки лузитанци.

— С хора, които не споделят вашето мнение, имате предвид — контрира Грего.

— С хора, които забравят, че този свят принадлежи на пекениносите — сряза го Куара.

— Световете принадлежат на тези, които имат нужда от тях и знаят как да ги култивират — възрази Грего.

— Затваряйте си устата, деца, или ще бъдете изгонени от събранието, докато възрастните обсъждат какво да правят.

Грего погледна свирепо Ковано.

— Не смей да ми говориш по такъв начин!

— Ще ти говоря както си искам. Доколкото ми е известно, и двамата сте нарушили законите за поверителност на информацията и имам пълно право да ви арестувам.

— С какви обвинения?

— Имам власт за действие в извънредни ситуации, ако си забравил. Няма нужда от никакви обвинения, докато извънредното положение не бъде отменено. Ясно ли е?

— Няма да го направиш. Имате нужда от мен. Аз съм единственият свестен физик на Лузитания.

— физиците не ни вършат никаква работа, ако се стигне до стълкновение с пекениносите.

— Десколадата е това, срещу което трябва да се борим.

— Само губим време — прекъсна ги Новиня.

Куим погледна майка си за пръв път от началото на заседанието. Изглеждаше много нервна. Уплашена. Не я беше виждал така от години.

— Събрали сме се заради тази безумна мисия на Куим — добави Новиня.

— Отец Ещевао — поправи я епископ Перегрино.

Той държеше хората да се отнасят към църковните неща със съответното уважение.

— Той е мой син, ще го наричам както си искам.

— Какви инати съм събрал днес — въздъхна кмет Ковано. Нещата вървяха на зле. Куим нарочно не беше казал на майка си подробности за мисията си при еретиците, защото знаеше, че тя веднага ще се противопостави на идеята да ходи при прасенца, които се страхуват от хората и ги мразят. Куим много добре разбираше причината за страха й от прекия си контакт с пекениносите. Родителите й бяха умрели от Десколадата. Ксенологът Пипо се беше превърнал в неин настойник — и след това бе станал първият човек, измъчван и убит от пекениносите. Новиня се беше опитвала в продължение на двайсет години да спаси любимия си, Либо — син на Пипо и наследил баща си като ксенолог, — от същата участ. Тя дори се омъжи за друг, за да не позволи на Либо да упражни съпружеското си право и да проникне в компютърните й файлове, където смяташе, че се пази тайната за причината, накарала прасенцата да убият Пипо. В края на краищата усилията й бяха отишли напразно — Либо бе убит също както баща си.

Въпреки че вече знаеше причината за убийствата, въпреки че пекениносите бяха дали тържествена клетва да не прилагат насилие към нито едно човешко същество, нямаше начин майка му да се отнесе разумно към възможността някой от любимите й хора да отиде сам сред прасенцата. И ето ги сега на това събрание, свикано без съмнение по нейно настояване, за да се реши дали Куим да бъде пуснат на тази мисия. Предстоеше неприятна сутрин. Майка му бе свикнала да постига своето. Андрю Уигин я беше моделирал и опитомил по много начини, но когато сметнеше, че някое от децата й е в опасност, тя изваждаше ноктите си и никой не можеше да я усмири.

Защо кметът Ковано и епископ Перегрино бяха допуснали това събиране?

Сякаш чул неизказания въпрос на Куим, кметът започна да обяснява:

— Андрю Уигин ми съобщи някои нови сведения. Отначало помислих да ги запазя в тайна, да изпратя отец Ещевао на мисията му и да оставя епископ Перегрино да се моли. Андрю обаче ме убеди, че колкото повече се увеличава опасността, надвиснала над нас, толкова по-пълно трябва да използваме информацията, която имаме. Говорителите на мъртвите явно притежават почти патологична привързаност към идеята, че колкото повече знае човек, толкова по-правилно може да действа. Аз съм политик от прекалено дълго време, за да споделя убеждението му; но той е по-възрастен от мен, както твърди, така че отстъпих пред мъдростта.

Куим знаеше, разбира се, че Ковано не отстъпва пред ничия мъдрост. Андрю Уигин просто го беше убедил.

— Докато отношенията между пекениноси и хора стават все по-… ъ… проблемни и докато нашата невидима съседка, Царицата на кошера, се доближава до изпращането на кораби в космоса, събитията извън планетата явно също започват да текат с по-голяма скорост. Говорителя ме информира, че според извънпланетните му източници някой на една планета, наречена Път, е много близко до разкриването на нашите съюзници, които успяха да попречат на Конгреса да предаде заповеди за унищожение на Лузитания на военната си флотилия.

Куим отбеляза с изненада, че Андрю очевидно не е разкрил съществуването на Джейн пред Ковано. Епископ Перегрино също не знаеше. А Грего и Куара? Ами Ела? Майка му със сигурност знаеше.

„Защо каза на мен, след като е скрил от толкова други?“

— Има много голяма вероятност през следващите няколко седмици (или дни) Конгресът да възстанови връзката си с флотилията. В този случай последната ни защита ще изчезне. Само чудо може да ни спаси от унищожение.

— Глупости — изръмжа Грего. — Ако онова… нещо в степта може да построи кораб за прасенцата, значи може да направи няколко и за нас. Да ни измъкне от тази планета, преди да е станала на пух и прах.

— Може би — съгласи се Ковано. — Аз предложих нещо такова, макар и не толкова образно. Бихте ли обяснили, сеньор Уигин, защо остроумният малък план на Грего не може да успее?

— Царицата на кошера не размишлява по начина, по който мислим ние. Колкото и да се старае, тя не може да приеме един отделен живот насериозно. Ако Лузитания бъде унищожена, тя и пекениносите ще са най-застрашени…

— „Докторчето“ ще отнесе цялата планета — изтъкна Грего.

— Най-застрашени от унищожение на целия вид — продължи Уигин, без да обръща внимание на репликата на Грего. — Тя няма да си губи времето за строеж на кораб, който да изкара човеците от Лузитания, защото из вселената има трилиони човешки същества. Ние не сме заплашени от ксеноцид.

— Заплашени сме, ако тези прасенца-еретици се измъкнат — възрази Грего.

— Това е другият проблем. Ако нямаме ефективно средство за неутрализиране на Десколадата, ние не можем да преместим с чиста съвест човешката популация от Лузитания на друга планета. Така ще направим точно онова, което искат еретиците — да изложим другите човеци на опасността от Десколадата и вероятно дори да причиним гибелта им.

— Значи няма изход — обади се Ела. — Да стоим и да чакаме смъртта си.

— Не съвсем — отвърна кметът Ковано. — Възможно е, може би дори вероятно, нашето селище, Милагре, да е обречено. Но можем поне да се погрижим заселническите кораби на пекениносите да не пренесат Десколадата в човешките светове. Има, изглежда, два подхода — биологичен и теологичен.

— Почти сме успели — обясни Новиня. — Въпрос на седмици е, дори на дни ние с Ела да създадем заместител на Десколадата.

— Така смяташ ти. — Ковано се обърна към Ела. — А ти какво ще кажеш?

Куим едва не изръмжа.

„Ела ще каже, че мама греши, че няма биологично решение, после мама ще каже, че тя се опитва да ме убие, като ме изпраща на мисията ми. Само това му липсва на това семейство — мама и Ела в открита война. Благодарение на Ковано Зелжезо, хуманиста.“

Отговорът на Ела обаче не беше този, от който се опасяваше Куим:

— Вече сме почти готови. Това е единственият метод, който не бяхме пробвали досега. На път сме да създадем разновидност на Десколадата, който притежава всички необходими качества, за да поддържа жизнения цикъл на местните организми, но е неспособен да се адаптира и да унищожава други видове.

— Говорите за лоботомия на един цял вид — намеси се мрачно Куара. — Какво ще кажете, ако някой открие начин да остави всички човеци живи, но да им изреже мозъците?

Разбира се, Грего веднага прие предизвикателството й:

— Ще приема тези глупости за разумността на вирусите и за това, че трябва да ги запазим живи, само ако започнат да пишат епически поеми и да решават теореми.

— Това, че не могат да четат, не означава, че не съчиняват епически поеми!

— Млъквайте! — изкрещя Ковано. Те моментално млъкнаха.

— Nossa Senhora — възкликна той. — Може би Бог иска да унищожи Лузитания, защото това е единственият начин да затвори устата на тези двамата.

Епископ Перегрино се изкашля.

— А може би не — побърза да се поправи кметът. — Кой съм аз, че да гадая какви са били мотивите на Господ.

Епископът се разсмя, с което позволи и на останалите да се засмеят. Напрежението се разсея — като океанска вълна, отминала за момент, но следвана от друга.

— Значи антивирусът е почти готов, така ли? — обърна се Ковано към Ела.

— Не… и да, вирусът заместител е почти готов. Остават обаче два проблема. Първият е заразяването. Трябва да намеря начин новият вирус да нападне и измести стария. Това все още е далечна перспектива.

— Далечна перспектива или искаш да кажеш, че нямаш никаква идея как да го постигнеш?

Ковано не беше никак глупав.

— Някъде между двете — призна Ела.

Майка им се премести, отдръпна се от дъщеря си. „Горката Ела — помисли си Куим. — Рискува да не й говорят няколко години.“

— А другият проблем? — поинтересува се Ковано.

— Едно е да създадеш вируса заместител. Друго е да го накараш да се възпроизвежда.

— Това са само подробности — възрази Новиня.

— Не е така, мамо, и го знаеш. Аз мога да направя списък на качествата, които искаме да притежава новият вирус, но дори при десет градуса над абсолютната нула не е възможно да срежем и рекомбинираме Десколадата с необходимата точност. Щом го върнем на нормална температура, той или ще умре, защото сме изрязали прекалено много, или ще се възстанови, защото не сме изрязали достатъчно.

— Технически проблем.

— Технически проблем! — сряза я Ела. — Като да създадеш ансибал без филотични връзки.

— Значи решаваме…

— Не решаваме нищо — тросна се Новиня.

— Решаваме — продължи Ковано, — че ксенобиолозите ни са в остро разногласие по отношение на възможностите за създаване на безопасен вариант на Десколадата. Това ни довежда до втория подход — да убедим пекениносите да изпратят заселническите си кораби само на необитавани светове, където могат да установят странната си, смъртоносна екосистема, без да убиват човешки същества.

— Да ги убедим! — намеси се Грего. — Сякаш можем да им имаме доверие, че ще спазят обещанието си.

— Досега са спазили повече обещания от теб — възрази Ковано. — На твое място не бих държал такъв поучителен тон.

Накрая Куим почувства, че може да се намеси:

— Цялата тази дискусия е много интересна. Чудесно би било, ако мисията ми сред еретиците беше начинът да ги убедя да не вредят на човешкия род. Дори обаче всички да решим единодушно, че това е невъзможно, аз пак ще отида. Дори да решим, че мисията ми ще влоши нещата, пак ще я предприема.

— Какво успокоение, че си готов за пълно сътрудничество — изръмжа иронично Ковано.

— Смятам да сътруднича на Господ и на Църквата. Мисията ми сред еретиците няма за цел да спасява човешкия вид от Десколадата или да запази мира между човеци и пекениноси тук, на Лузитания. С нея аз целя да върна еретиците към вярата в Христа. Да спася душите им.

— О, разбира се. Разбира се, това е твоята цел.

— И причината да отида, и единственият стандарт, по който ще съдя дали мисията ми е успяла, или не.

Ковано погледна отчаяно епископ Перегрино:

— Казахте, че отец Ещевао щял да съдейства.

— Казах, че се подчинява безпрекословно на Господ и Църквата.

— Приех го като уверение, че можете да го убедите да отложи мисията си, докато не научим нещо повече.

— Наистина мога да го убедя. А мога и да му забраня да ходи.

— Ами направете го тогава — обади се Новиня.

— Няма.

— Мислех, че сте загрижен за доброто на колонията — отбеляза кметът Ковано.

— Загрижен съм за доброто на всички християни под моята опека. Преди трийсет години това означаваше, че съм загрижен само за човеците на Лузитания. Сега обаче аз нося също толкова голяма отговорност за душевното спасение на християнизираните пекениноси. Изпращам отец Ещевао на тази мисия по същия начин, както в древността мисионерът на име Патрик е бил изпратен на остров Ейре. Той бил постигнал изключителни успехи в покръстването на царе и народи. За нещастие ирландската църква не постъпила, както се надявал папата. Между тях имало много… да ги наречем разногласия. На пръв поглед те били свързани с датата, на която да се отбелязва Великден, но в дълбочина засягали самото подчинение към папата. Дори от време на време се стигало до кръвопролития. Въпреки това обаче никой не си е представял, че ще е по-добре свети Патрик никога да не стъпва на Ейре. Никой дори не си е помислял да каже, че е по-добре ирландците да останат езичници.

Грего се изправи:

— Ние открихме филотите, истинските, невидими атоми. Завзехме звездите. Изпращаме послания по-бързо от светлината. Но въпреки това още живеем в епохата на мрака.

И се запъти към вратата.

— Само посмей да излезеш без мое разрешение, и няма да видиш слънцето с години — заплаши кметът Ковано.

Грего стигна до вратата, но вместо да излезе, се облегна на касата и се усмихна саркастично:

— Вижте колко съм послушен.

— Няма да ви задържам дълго — продължи Ковано, сякаш нищо не се е случило. — Епископ Перегрино и отец Ещевао говорят, сякаш могат да вземат решението си независимо, но, разбира се, знаят, че не могат. Ако аз реша, че мисията на отец Ещевао сред прасенцата не може да се осъществи, тя няма да се осъществи. Нека на всички да е ясно. Аз не се боя да арестувам епископа на Лузитания, ако това ще е за доброто на планетата, колкото до мисионера, ти ще отидеш сред пекениносите само с мое позволение.

— Не се съмнявам, че можете да възпрепятствате Божиите дела на Лузитания — изрече хладно епископът. — Бъдете сигурен, че мога да изпратя душата ви в ада за това.

— Не се съмнявам. Няма да съм първият политически водач, изпратен в ада заради разногласията си с Църквата. За щастие в случая няма да се стигне дотам. Аз изслушах всички ви и взех решението си. Да чакаме новия антивирус, е прекалено рисковано. И дори да знаех с абсолютна сигурност, че вирусът заместител ще е готов и използваем до шест седмици, аз пак щях да разреша тази мисия. Точно в момента най-добрият ни шанс да спасим нещо в тази бъркотия е мисията на отец Ещевао. Андрю ми разказа, че пекениносите изпитват огромно уважение и обич към този човек, дори нерелигиозни-те. Ако той успее да убеди еретиците да се откажат от плана за унищожение на човечеството в името на религията си, това ще свали едно тежко бреме от плещите ни.

Куим кимна сериозно. Кметът Ковано бе изключително мъдър мъж. Добре че не се налагаше да му се противопостави, поне засега.

— Междувременно нека ксенобиолозите продължат работата си по антивируса с удвоени сили. Ще решаваме дали да го използваме, или не, когато бъде създаден.

— Ще го използваме — извика Грего.

— Само през трупа ми — възрази Куара.

— Ще съм ви благодарен, ако изчакате да получим повече сведения, преди да предприемете каквито и да било действия. Което ме връща към теб, Грего. Андрю Уигин ме уверява, че съществуват причини да вярваме, че пренасянето на материя със свръхсветлинна скорост е възможно.

Грего изгледа хладно Говорителя:

— Откъде научихте толкова физика, сеньор Многознайко?

— Надявам се да науча от теб — отвърна Уигин. — Докато не изслушаш доводите ми, не мога да съм сигурен, че такава възможност съществува.

Куим се усмихна на лекотата, с която Андрю отклони спора. Грего не беше глупак. Усети, че го манипулират. Уигин обаче не му остави никаква възможност да си покаже рогата. Това бе едно от най-вбесяващите умения на Говорителя на мъртвите.

— Ако има начин да се прехвърляме между световете със скоростта на ансибалите — каза Ковано, — ще имаме нужда само от един кораб, който да пренесе хората от Лузитания на друга планета. Възможността е малка…

— Това е глупава мечта — прекъсна го Грего.

— …но ние ще я изпробваме. Ще я изучим, нали? Или ще поработим в каменоломната?

— Не ме е страх от физическия труд — изсъска Грего. — Не си мислете, че със заплахи можете да ме накарате да работя за вас.

— Приемам упрека. Моля само за съдействието ти, Грего. Ако не го получа обаче, ще направя всичко, за да те накарам да се подчиниш.

Очевидно Куара се почувства пренебрегната. Рязко скочи.

— Не можем да седим тук и да обсъждаме унищожаването на един разумен вид — дори да мислим, че не можем да общуваме с него. Всички сте масови убийци!

И се втурна към вратата.

— Куара — извика я Ковано. Тя спря.

— Ти ще потърсиш начин за общуване с Десколадата. Да видим дали можем да комуникираме с тези вируси.

— Само ме залъгвате. Какво ще стане, ако ви кажа, че ни молят да не ги избиваме? Така и така няма да ми повярвате.

— Напротив. Аз знам, че си честна жена, дори да си ужасно недискретна. Има обаче и друга причина да искам да разбереш молекулния език на Десколадата. Виждаш ли, Андрю Уигин ми изложи една възможност, за която никога досега не се бях замислял. Всички знаем, че разумът на пекениносите датира от времето, когато Десколадата за пръв път се е появила на тази планета. Възможно ли е обаче да сме объркали причина и следствие?

Новиня се обърна с насмешливо изражение към Андрю:

— Мислиш, че пекениносите са създали Десколадата?

— Не — отвърна Андрю. — Но не е ли възможно пекениносите да са Десколадата?

Куара затаи дъх. Грего се изсмя:

— Ти бъкаш от умни идеи, а, Уигин?

— Не разбирам — призна Куим.

— Просто се чудех — обясни Андрю. — Куара твърди, че Десколадата е достатъчно сложно същество, за да има интелект. Не е ли възможно вирусите на Десколадата да използват телата на прасенцата, за да покажат характера си? Не може ли интелектът на прасенцата да идва изцяло от вирусите в телата им?

Уанда, ксенологът, заговори за пръв път от началото на събранието:

— Вие сте толкова незапознат с ксенологията, колкото и с физиката, господин Уигин.

— О, дори повече. Просто ми хрумна, че досега никога не сме се замисляли за друг начин за запазване на спомените и разума на един умиращ пекенинос в третия му живот. Дърветата не запазват мозъка в себе си. Ако обаче волята и паметта се носят от Десколадата, смъртта на мозъка няма никакво значение за предаването на самоличността на дървото-баща.

— Дори да има възможност това да е така, не съществува експеримент, с който да го докажем — възрази Уанда.

Андрю Уигин кимна смирено:

— Знам, че аз не мога да изнамеря такъв. Надявах се ти да измислиш.

Ковано отново се намеси:

— Уанда, нуждаем се от уменията ти, за да изследваш тази възможност. Ако не вярваш, че може да стане, добре — открий начин да докажеш, че е невъзможно, и задачата ти ще е изпълнена. — Ковано се изправи, обърна се към всички: — Разбрахте ли какво искам от всеки от вас? Изправени сме пред един от най-жестоките морални избори, поставяни пред човечеството. Рискуваме да извършим ксеноцид или да позволим извършването му срещу нас, ако не предприемем нищо. Всеки доказано и предполагаемо интелигентен вид живее в сянката на тази опасност. И почти всички решения зависят от нас. Последния път, когато се е случило нещо подобно, предците ни са избрали да извършат ксеноцид, за да спасят вида си, както тогава са предполагали. Сега ви моля да преценим всяка възможност, колкото и невероятна да изглежда, която носи поне частичка надежда, че ще ни доведе до правилното решение. Ще помогнете ли?

Дори Грего, Куара и Уанда кимнаха в съгласие, макар и неохотно. Поне за момент Ковано бе успял да превърне всички инатливи кавгаджии в стаята в задружен екип. Колко дълго щеше да остане така, след като излязат, не можеше да се предскаже. Куим предполагаше, че духът на сътрудничество ще се запази вероятно до следващата криза — и може би дотогава нямаше много време.

Само един спор оставаше неразрешен. След като заседанието беше разпуснато и участниците в него си взеха довиждане или започнаха да обсъждат как да си сътрудничат, майка му се приближи до него и го погледна настоятелно в очите.

— Не отивай.

Куим затвори очи. Нямаше как да отговори на такова заповедно изказване.

— Ако ме обичаш — добави тя.

Куим си спомни онази част от Новия Завет, в която се разказваше как майката и братята на Исус го посетили и поискали да прекъсне проповедта си, за да ги приеме.

— Те са моята майка и моите братя — промълви Куим.

Тя явно разбра цитата, защото, когато той отвори очи, вече я нямаше.

След по-малко от час Куим пътуваше с един от скъпоценните товарни камиони на колонията. Нуждаеше се от малко провизии и за нормална мисия щеше да отиде пеша, но гората, за която бе тръгнал, се намираше много далеч и без кола щяха да са му нужни седмици, за да я стигне; пък нямаше как да си набавя достатъчно храна. Това все още си оставаше една враждебна планета — на нея не растеше нищо ядивно за човека, а дори да растеше, пак щеше да му се наложи да вземе храна, съдържаща антивирусни медикаменти. Без тях щеше да умре от Десколада дълго преди да го покоси гладът.

Докато градчето Милагре се смаляваше зад него, докато навлизаше все по-дълбоко в безкрайната степ, Куим — или отец Ещевао — се чудеше какво решение щеше да вземе кметът Ковано, ако беше научил, че предводителят на еретиците бе дърво-баща, спечелило си името Уормейкър (Войнотворец), и че Уормейкър беше казал, че единствената надежда за пекениносите била Светият Дух (или Десколадата) да унищожи всички човеци на Лузитания.

Нямаше значение. Господ бе избрал Куим да разпространява словото Божие сред всеки вид, нация, език и народ. Дори най-войнствените, кръвожадни, изпълнени с омраза същества можеха да прегърнат любовта към Господ и да приемат християнството. Беше се случвало много пъти в историята. Защо не и сега?

„О, Господи, стори чудо на този свят. Децата ти никога не са се нуждаели толкова от помощта ти, колкото ние сега.“

* * *

Новиня отказваше да говори на Ендър и той се тревожеше. Това не беше сприхавост — Ендър никога не беше виждал жена си сърдита. Струваше му се, че това мълчание не е, за да го накаже, а за да си попречи да го накаже. Защото, ако заговореше, думите щяха да бъдат толкова жестоки, че никога нямаше да може да й прости за тях.

Затова отначало той не направи опит да я накара да проговори. Остави я да се движи като сянка из къщата, да се промъква покрай него, без да го погледне в очите; опитваше да не й се пречка пред очите и си лягаше едва когато се увереше, че е заспала.

Очевидно всичко беше заради Куим. Заради мисията му сред еретиците — лесно бе да се разбере от какво се опасява и въпреки че Ендър не споделяше страховете й, той знаеше, че пътуването на Куим не е лишено от опасности. Новиня не действаше разумно. Как можеше Ендър да спре Куим? Той бе единственото от децата на Новиня, върху което нямаше почти никакво влияние. Преди няколко години се бяха сближили, но това бе обявяване на примирие между равни, не полубащинството, което останалите деца бяха приели от Ендър. Ако Новиня не можеше да убеди Куим да се откаже от мисията, как можеше Ендър да го постигне?

Новиня вероятно го осъзнаваше с разума си. Както всички хора обаче, тя не винаги действаше под диктовката на разума. Беше изгубила прекалено много от хората, които обичаше, и когато чувстваше, че още един може да й бъде отнет, реакцията й бе продиктувана от сърцето, не от разума. Ендър беше влязъл в живота й като лечител, защитник. Негова работа бе да я пази от страхове, а сега тя се страхуваше и му беше сърдита, че е излъгал надеждите й.

След два дена мълчание обаче на Ендър му писна. Времето не беше подходящо да се отчуждава от Новиня. Той съзнаваше (а и тя също), че идването на Валънтайн може да донесе трудности за тях. Той имаше прекалено много навици в общуването с Валънтайн, прекалено много връзки с нея, прекалено много врати към душата й, така че нямаше как да не се превърне отново в онзи човек, който е бил през годините — хилядолетията, — прекарани с нея. Живееше с Новиня едва от трийсет години. Това всъщност бе по-дълго (в субективно време) от времето, прекарано с Валънтайн, но на него му беше изключително лесно да се върне към ролята на по-голям брат на Валънтайн, на Говорителя за нейния Демостен.

Ендър бе очаквал Новиня да прояви ревност към Валънтайн и се беше приготвил. Бе предупредил Валънтайн, че вероятно няма да имат много възможности да бъдат заедно. Тя го разбираше — Якт също имаше своите подозрения. Половинките и на двамата трябваше да бъдат успокоени. Глупаво бе Якт и Новиня да ревнуват заради връзките между брат и сестра. В отношенията между Ендър и Валънтайн никога не беше имало ни най-малка следа от сексуалност (всеки, който ги познаваше, щеше да се изсмее на такова предположение), но не сексуалната изневяра тревожеше Новиня и Якт. Нито емоционалната връзка. Новиня нямаше никаква причина да се съмнява в любовта и привързаността на Ендър, а Якт не можеше да иска повече от това, което му даваше Валънтайн.

Причините бяха много по-дълбоки. Кореняха се в това, че дори сега, след толкова много години, веднага щом се събраха, те започнаха да действат като една личност, да си помагат, без дори да се налага да си обясняват един на друг какво се стремят да постигнат. Якт го беше забелязал и дори за Ендър, който никога преди не го бе виждал, стана ясно, че съпругът на сестра му се чувства изоставен. Сякаш виждайки съпругата си в компанията на брат й, си мислеше: „Ето това е близост. Това означава двама души да се слеят в една душа.“ Беше си мислил, че те с Валънтайн са постигнали най-голямата близост, която могат да постигнат един мъж и една жена, и може би не грешеше. И все пак сега виждаше, че двама души могат да бъдат и по-близки. Да бъдат, в известен смисъл, едно цяло.

Ендър се възхищаваше на Валънтайн как успява да успокои съпруга си — и така да се дистанцира от брат си, че мъжът й да започне да свиква с отношенията помежду им постепенно.

Това, което Ендър не беше могъл да предвиди, бе реакцията на Новиня. Той я беше опознал преди всичко като майка на децата й; бе опознал само енергичната, безумна привързаност към тях. Беше предполагал, че ако се почувства застрашена, тя ще започне да се държи властно и заповедно, както към тях. Изобщо не бе подготвен за отдръпването й от него. Беше се отчуждила дори преди тази мълчалива заплаха заради мисията на Куим. Всъщност, като се замислеше сега, той установяваше, че това е започнало още преди пристигането на Валънтайн. Сякаш Новиня бе предчувствала идването на новата съперница.

Имаше логика, разбира се — тя нямаше как да не предусети идването й. Новиня беше загубила прекалено много силни личности в живота, хора, от които бе зависила. Родителите си. Пипо. Либо. Дори Миро. Можеше да се държи покровителствено и собственически към децата си, за които мислеше, че имат нужда от нея, но към хората, от които тя имаше нужда, се отнасяше съвсем различно. Ако се страхуваше, че ще й бъдат отнети, тя се отдръпваше от тях; забраняваше си да изпитва нужда от тях.

Не от „тях“. От него. От Ендър. Тя се опитваше да спре да изпитва нужда от него. И това мълчание, ако го продължи, щеше да изкопае такава пропаст между тях, че бракът им никога нямаше да се възстанови.

Ако това се случеше, Ендър не знаеше какво ще прави. Никога не му беше минавало през ума, че нещо може да застраши брака му. Не го беше изградил лесно; и възнамеряваше да умре като съпруг на Новиня. Всичките тези години с нея бяха изпълнени с радостта, идваща от пълното доверие в някого. Сега Новиня бе загубила доверието си в него. Само че не беше права. Той си оставаше неин съпруг, верен както никой друг в живота й. Не заслужаваше да я загуби заради едно смешно недоразумение. И ако остави нещата да се развиват, както тя бе решила, макар и несъзнателно, тя щеше да се убеди с абсолютна сигурност, че не може да зависи от другиго. Това щеше да е трагично, защото нямаше да е истина.

Така че Ендър вече планираше да влезе в пряк спор с Новиня, когато Ела, без да иска, го започна.

— Андрю.

Ела стоеше на прага. Ако беше плеснала с ръце отвън, за да поиска разрешение да влезе, той не я бе чул. Все пак тя надали щеше да иска разрешение, за да влезе в майчиния си дом.

— Новиня е в стаята си — каза той.

— Искам да говоря с теб.

— Съжалявам, всички часове са заети.

Ела се засмя на шегата му и се приближи, но смехът й бързо заглъхна. Нещо я тревожеше.

— Куара — каза кратко.

Ендър въздъхна и се усмихна. Куара бе родена със задника напред и нищо на света не можеше да промени характера й. Въпреки това Ела все още успяваше да се разбира с нея по-добре от когото и да било.

— Не се държи нормално — обясни Ела. — Всъщност създава по-малко неприятности от обичайното. Не се кара с никого.

— Това опасен знак ли е?

— Знаеш, че опитва да установи контакт с Десколадата.

— Молекулен език.

— Е, това, което прави, е опасно и няма да й помогне да установи контакт, дори да успее. Особено ако успее, защото тогава най-вероятно да сме мъртви.

— Какво прави?

— Прониквала е без позволение във файловете ми — което не е трудно, защото не съм мислила, че ще се наложи да ги пазя от други ксенобиолози. Опитва да синтезира инхибиторите, които исках да вкарам в растенията — това не е никак трудно, защото съм записала целия протокол за създаването им. Само че вместо да ги вкарва в каквото и да било, тя ги дава направо на Десколадата.

— Как така „дава“?

— Това са нейните послания. Това им изпраща в техните драгоценни малки носители на информация. Та така, дали тези носители на информация са език, не може да се установи с псевдо-експеримент като този. Но разумна или не, знаем, че Десколадата се адаптира дяволски добре — и тя й помага да се адаптира към някои от моите най-сполучливи средства за защита срещу нея.

— Измяна.

— Именно. Тя издава военните ни тайни на врага.

— Говори ли с нея?

— Шегуваш ли се? Разбира се, че говорих. Тя едва не ме уби.

— Успяла ли е да обучи някой от вирусите?

— Тя дори не опитва да установи това. Все едно да излезе на прозореца и да се провикне: „Те идват да ви убият!“ Това, което прави, не е наука, това е междувидова политика, само дето не знаем дали от другата страна имат политика; известно ни е само, че благодарение на нея можем да се простим с живота много по-бързо, отколкото подозираме.

— Nossa Senhora! Прекалено е опасно. Не бива да си играе с такива неща.

— Може вече да е твърде късно; нямам представа каква вреда е причинила.

— Значи трябва да я спрем.

— Как, да й счупим ръцете ли?

— Аз ще говоря с нея, но тя е прекалено голяма (или прекалено малка), за да се вслуша в здравия разум. Страхувам се, че ще се наложи кметът да вземе мерки, не ние.

Не бе забелязал кога Новиня е влязла в стаята.

— С други думи, затвор — заговори тя. — Планираш да тикнеш дъщеря ми в килия. Кога смяташе да ме информираш?

— Не съм мислил за затвор — оправда се Ендър. — Смятах да прекъснем достъпа й до…

— Това не е работа на кмета. Това е мое задължение. Аз съм главният ксенобиолог. Защо не дойде при мен, Еланора? Защо при него?

Ела запази мълчание, без да сваля поглед от Новиня.

Така подхождаше при всеки конфликт с майка си — с пасивно упорство.

— Куара е излязла от всякакъв контрол, Новиня — започна Ендър. — Издаването на тайните ни на дърветата-бащи беше достатъчно лошо провинение. Да ги издава на Десколадата, е истинска лудост.

— На психолог ли се правиш сега?

— Не съм смятал да я затварям.

— Нищо не можеш да смяташ. Не и срещу моите деца.

— Точно така. Не смятам да правя нищо с деца. Нося обаче отговорност да предприема нещо към един възрастен гражданин на Милагре, който излага на опасност оцеляването на всяко човешко същество на тази планета, а може би дори на цялото човечество.

— И откъде си получил тази благородна отговорност, Андрю? Господ ли слезе от небето, за да издяла върху камък закон, с който ти дава право да управляваш човечеството?

— Чудесно — отстъпи Ендър. — Ти какво предлагаш?

— Предлагам да не се месиш в неща, които не те засягат. И честно казано, Андрю, това включва почти всичко. Ти не си ксенобиолог. Не си физик. Не си ксенолог. Всъщност не си нищо освен професионален навлек в чужди животи!

— Мамо! — възкликна Ела.

— Единственото, което ти дава някаква власт, е този проклет кристал в ухото ти. Тя ти шепне тайни, тя ти говори в леглото, когато си с жена си, и щом ти поиска нещо, ти цъфваш на някое събрание, на което нямаш работа, за да повториш каквото ти е казала тя. Говориш, че Куара е извършила измяна. Доколкото ми е известно, ти си този, който предава истинските хора заради една самозабравила се компютърна програма!

— Новиня! — извика Ендър.

Това трябваше да е началото на опита му да я успокои. Тя обаче не търсеше диалог:

— Не смей да се разправяш с мен, Андрю. През всичките тези години съм си мислила, че ме обичаш…

— Обичам те.

— Мислех, че наистина си станал един от нас, част от живота ни…

— Станал съм.

— Мислех, че всичко е истинско…

— Истинско е.

— Ти обаче си точно какъв, какъвто ни предупреди, че си, епископ Перегрино от самото начало. Манипулатор. Навремето брат ти е управлявал цялото човечество, нали? Ти обаче нямаш чак такива амбиции. Ще се задоволиш и с една малка планета.

— За Бога, майко, полудя ли? Не познаваш ли този човек?

— Мислех, че го познавам! — Новиня заплака. — Но никой, който ме обича, не би позволил синът ми да отиде сам при онези кръвожадни малки свине…

— Той не можеше да спре Куим, майко! Никой не можеше!

— Той дори не се опита! Той одобряваше!

— Да — отвърна Ендър. — Мисля, че синът ти действа благородно и храбро, и одобрявам това. Той си даваше сметка, че макар и малка, опасност съществува, но въпреки това избра да отиде; и аз одобрявам това. Точно така би постъпила ти и се надявам и аз да можех да постъпя така на негово място. Куим е зрял мъж, добър мъж и може би велик. Той няма нужда от твоята закрила и не я иска. Той сам е избрал призванието си. Уважавам го заради това, ти също трябва да го уважаваш. Как си позволяваш да говориш, че някой от двама ни е трябвало да застане на пътя му?

Новиня най-после млъкна, поне за малко. Дали бе осъзнала думите на Ендър? Даваше ли си най-после сметка колко безполезно и жестоко бе да изпраща Куим с гняв, вместо с благословия? По време на това мълчание Ендър все още таеше някаква надежда.

Мълчанието бе прекъснато:

— Ако още веднъж се набъркаш в живота на някое от децата ми, край на връзката ни. Ако с Куим се случи нещо, каквото и да било, ще те мразя до края на живота ти и ще се моля той да дойде по-скоро. Ти нищо не разбираш, мръсник такъв, и е крайно време да престанеш да се държиш така, сякаш знаеш всичко.

Тя се насочи към вратата, но изведнъж й хрумна нещо по-добро от демонстративното напускане на стаята. Обърна се и заговори спокойно на Ела:

— Еланора, ще предприема незабавни мерки, за да прекъсна достъпа на Куара до информация и екипировка, която може да използва, за да помага на Десколадата. И в бъдеще, скъпа, ако разбера, че обсъждаш лабораторни проблеми с някого, особено с този човек, ще прекъсна завинаги достъпа ти до лабораторията. Ясно ли е? Ела отново запази мълчание.

— А — въздъхна Новиня. — Виждам, че е откраднал повече от децата ми, отколкото предполагах.

И излезе.

Ендър и Ела останаха като вцепенени. Накрая Ела се изправи.

— Наистина трябва да направя нещо — каза тя, — но изобщо не ми идва на ум какво.

— Може би трябва да отидеш при майка си и да й покажеш, че още си на нейна страна.

— Обаче не съм. Всъщност мислех да отида при кмета Зелжезо и да му предложа да я свали от длъжността главен ксенобиолог, защото очевидно си е загубила ума.

— Не, не е. И ако някога сториш нещо такова, ще я убиеш.

— Мама ли? Тя е прекалено корава, за да умре.

— Не. Точно сега е толкова крехка, че и най-малкият удар ще я довърши. Не тялото й. Доверието й. Надеждата й. Не й давай повод да смята, че не си с нея, независимо какво прави.

Ела го изгледа раздразнено:

— Това решение ли е, или само идея?

— Какво имаш предвид?

— Мама току-що изрече неща, които трябваше да те ядосат или наранят, или… да те накарат да реагираш някак, а ти седиш и се мъчиш да измислиш начин да й помогнеш. Не чувстваш ли понякога, че искаш да се нахвърлиш срещу някого? Тъй де, не губиш ли понякога самообладание?

— Ела, след като по невнимание убиеш със собствените си ръце, или се научаваш да владееш чувствата си, или губиш човешкото в себе си.

— Това ли си направил? — Да.

За момент му се стори, че я е шокирал с тази новина.

— Мислиш ли, че можеш отново да го направиш?

— Вероятно.

— Добре. Може да се окаже полезно, когато всичко излезе от релси.

Тя се засмя. Беше шега. Ендър си отдъхна. Дори се засмя, сдържано, заедно с нея.

— Отивам при мама — заяви тя, — но не защото ти ми каза или заради причините, които изтъкна.

— Чудесно, просто така отиваш.

— Не искаш ли да узнаеш защо?

— Вече знам.

— Разбира се. Тя не беше права, нали? Ти наистина знаеш всичко, нали?

— Отиваш при майка си, защото това е най-тежката задача, която можеш да изпълниш в момента.

— Звучи, сякаш съм извратена.

— Най-тежкото добро дело, което можеш да извършиш. Това е най-неприятната работа, която се намира в момента. Най-тежкото бреме.

— Ела мъченицата, а? Така ли ще говориш за смъртта ми? — Няма да говоря за смъртта ти, ще се наложи да запиша словото си предварително. Възнамерявам да умра много преди теб.

— Значи няма да напуснеш Лузитания?

— Разбира се, че не.

— Дори мама да те изгони?

— Не може да го направи. Няма повод да се разведе с мен, а епископ Перегрино ни познава достатъчно добре, за да се изсмее на всяко искане за развод за неконсумация на брака.

— Знаеш какво имам предвид.

— Ще остана за голямата битка. Стига толкова фалшиво безсмъртие, чрез удължаване на времето. Писна ми да се лутам из космоса. Никога няма да напусна Лузитания.

— Дори това да ти струва живота? Дори флотилията да дойде?

— Ако всички могат да напуснат планетата, ще тръгна и аз. Аз обаче ще съм този, който ще провери дали лампите са изгасени и вратите — заключени.

Тя изтича до него, целуна го по страната и го прегърна, само за миг. След това бързо излезе и той отново остана сам.

„Сбърках за Новиня — помисли си. — Не ме е ревнувала от Валънтайн, а от Джейн. През всичките тези години тя ме е наблюдавала как разговарям безмълвно с нея, как й казвам неща, които тя никога няма да чуе, как чувам неща, които тя никога няма да изрече. Аз загубих доверието й в мен, без дори да го осъзная.“

Дори сега той явно бе раздвижил устни, дори сега беше проговорил по навик на Джейн, без дори да го осъзнае. Защото тя му отговори:

— Предупреждавах те. „Щом казваш“ — отвърна той.

— Никога не си предполагал, че мога да разбирам нещо от човешката психика.

„Явно си се научила.“

— Тя е права, знаеш ли? Ти наистина си моя марионетка. Манипулирам те постоянно. От години не си мислил самостоятелно.

— Млъквай — изсъска той. — Не съм в настроение.

— Ендър, ако мислиш, че това ще помогне да не загубиш Новиня, извади кристала от ухото си. Няма да имам нищо против.

— Аз ще имам.

— Излъгах — аз също. Но ако се налага, за да я задържиш, направи го.

— Благодаря, но няма нужда да се старая да задържа някого, когото вече съм загубил.

— Когато Куим се върне, всичко ще се оправи.

„Дано — помисли си Ендър. — Дано. Моля те, Господи, грижи се за отец Ещевао.“

* * *

Те знаеха, че отец Ещевао идва. Пекениносите винаги разбираха. Дърветата-бащи си казваха всичко едни на други. Нямаха тайни. Не че искаха да имат. На някое дърво-баща можеше да му се прииска да скрие нещо или да излъже. Само че не можеха. Нямаха личен живот, тайни емоции. Така че, ако някое дърво-баща пожелаеше да скрие нещо, винаги някое друго до него започваше да се чувства по същия начин. Горите се държаха като едно цяло, но въпреки това бяха съставени от отделни индивиди, така че информацията винаги преминаваше в други гори, независимо колко малко дървета го желаеха.

Това бе защитата на Куим, той го знаеше. Защото колкото и кръвожадно копеле (дума без особено значение, щом се отнасяше за пекенинос) да беше Уормейкър, той не можеше да направи нищо на отец Ещевао, преди да убеди всички дървета в гората си да действат, както той иска. А ако му стори нещо, някое от съседните му дървета щеше да разбере и да свидетелства. Ако Уормейкър наруши клетвата, дадена от всички дървета-бащи преди трийсет години пред Андрю Уигин, това нямаше да остане в тайна. Целият свят щеше да разбере и Уормейкър щеше да бъде обявен за клетвопрестъпник. Това беше голям срам. Коя съпруга щеше да разреши на братята да му занесат малка майка? Как щеше да създава деца отсега нататък?

Куим беше в безопасност. Можеше да не му обърнат внимание, но нямаше и да му навредят.

Когато пристигна в гората на Уормейкър обаче, никой не си направи труда да го слуша. Братята го хванаха, хвърлиха го на земята и го завлякоха пред Уормейкър.

— Това не беше необходимо — каза той. — И без това щях да дойда при теб.

Един брат удряше по дървото с пръчки. Куим заслуша променливия тон от кънтенето на дънера: Ти дойде, защото аз така наредих.

— Ти си наредил. Аз дойдох. Ако искаш да мислиш, че ти си причинил идването ми, така да бъде. Аз обаче се подчинявам доброволно само на нарежданията на Господ.

Ти си тук, за да чуеш волята на Господ — каза Уормейкър.

— Тук съм, за да изкажа волята на Господ. Десколадата е вирус, създаден от Господ, за да направи пекениносите свои достойни чеда. Светият Дух обаче няма въплъщения. Светият Дух е вечно безплътен, за да може да живее в сърцата ни.

Десколадата живее в нашите сърца и ни дава живот. Когато влезе във вашите, какво ви дава?

— Един Господ. Една вяра. Едно кръщение. Господ не дава едно нещо на човеците, а друго на пекениносите.

Ние не сме „дребосъци“. Сега ще видиш кой е велик и кой — нищожен.

Те го принудиха да се изправи и да допре гръб до ствола на Уормейкър. Той почувства как кората се движи. Притиснаха го по-силно. Много малки ръчички, много зурлички, пръхтящи около него. През всичките тези години той нито за миг не си беше помислял, че тези ръчички и тези зурлички могат да принадлежат на врагове. Дори сега с облекчение установи, че не мисли за тях като за свои собствени врагове. Те бяха врагове на Господ и той ги съжаляваше. Това бе огромно откритие за него — че макар да го завираха в търбуха на това чудовищно дърво-баща, той не чувстваше и следа от страх или омраза.

„Аз наистина не съм се страхувал от смъртта. Никога не съм си давал сметка за това.“

Братята продължаваха да удрят с пръчките от другата страна на дървото. Уормейкър оформяше звука в думите на бащиния език, но сега Куим бе вътре в звука, вътре в думите.

Мислиш, че ще наруша клетвата — каза Уормейкър.

— Мина ми през ума.

Куим беше вече напълно погълнат от ствола, макар че той оставаше отворен пред него. Позволяваше му да вижда, да диша нормално — затворът му дори не му създаваше чувство, че е ограничен. Дървесината обаче се беше наместила толкова плътно около него, че той не можеше да мръдне нито ръка, нито крак, не можеше да се извърти или да се измъкне. Тесен е пътят на спасението.

Ще те подложим на изпитание — продължи Уормейкър.

Сега, след като ги чуваше отвътре, Куим по-трудно разбираше думите му. По-трудно му беше да мисли.

Нека Господ да отсъди между двама ни. Ще ти даваме колкото искаш вода от потока ни. Храна обаче няма да получиш никаква.

— Като ме уморите от глад…

Да те уморим от глад ли? Твоята храна е при нас. Ще започнем да те храним след десет дена. Ако Светият Дух позволи да оцелееш в продължение на десет дена, ще те нахраним и ще те освободим. Тогава ще повярваме в думите ти. Ще признаем грешката си.

— Вирусът ще ме убие по-рано.

Светият Дух ще отсъди дали си достоен да живееш.

— Тук наистина се извършва едно изпитание, но не такова, каквото си мислиш.

— О?

— Това е изпитанието на Страшния съд. Ще застанете пред Христос и той ще каже на онези от дясната си страна: „Аз бях чужд за вас и вие ме приехте в дома си. Бях гладен и ме нахранихте. Включете се в радостта на Господ.“ След това ще каже на онези отляво: „Бях гладен и вие не ми дадохте нищо. Бях странник и вие ме прокудихте.“ И когато всички те попитат: „Господи, кога сме сторили това с теб?“, той ще им отговори: „Ако сте го сторили на най-малкия от моите братя, значи сте го сторили на мен.“ Всички вие, братя, събрани тук, аз съм най-малкият от вашите братя. Всички ще отговаряте пред Христос за онова, което вършите сега.

Глупак — изкънтя Уормейкър. — Ние не правим нищо друго, освен да те държим на едно място. Съдбата ти зависи само от Господ. Не е ли казал самият Христос: „Аз не правя друго, освен онова, което съм видял да прави моят Отец“? Не е ли казал: „Аз съм пътят, следвайте ме“? Е, ние те оставяме да правиш онова, което е направил Христос. Той стоя четирийсет дена в пустинята без хляб. Ние ти даваме възможност да изтърпиш една четвърт от неговото изпитание. Ако Господ иска да повярваме в теорията ти, ще изпрати ангел небесен да те нахрани. Ще превърне камъните в хляб.

— Допускаш грешка.

Ти допусна грешка, като дойде.

— Искам да кажа, че правиш грешка в тълкуването. Запомнил си правилно стиховете: гладуването в пустинята, превръщането на камъни в хляб и така нататък. Само че не е ли прекалено нескромно от твоя страна да се вживяваш в ролята на Сатаната?

Това разгневи Уормейкър. Той започна да променя кухините в ствола си толкова бързо и толкова да притиска Куим, та той се уплаши, че ще бъде смачкан сред дървесината.

Ти си Сатаната! Опитваш се да ни накараш да повярваме на лъжите ти, докато другите човеци измислят начин да убият Десколадата и да лишат завинаги всички братя от надеждата за трети живот! Мислиш ли, че не виждаме замислите ти? Знаем всичките ви планове, всички! Нямате никакви тайни! И Господ не крие нищо от нас! Ние сме дарени с трети живот, не вие! Ако Господ ви обичаше, той нямаше да ви остави да заравяте мъртвите си в земята и да позволи от вас да излязат само червеи!

Братята седяха пред отвора в ствола, захласнати в спора.

Така продължи шест дена, религиозни спорове, достойни за най-мъдри пророци. Не че след събора в Никея са били обсъждани такива фундаментални въпроси.

Думите им се предаваха от брат на брат, от дърво на дърво, от гора на гора. Резюметата от споровете между Уормейкър и отец Ещевао винаги достигаха до Рутър и Човек за около един ден. Информацията обаче не беше пълна. Едва на четвъртия ден те си дадоха сметка, че Уормейкър държи Куим като затворник, без да му дава от храната, съдържаща средството против Десколадата. Веднага бе изпратена експедиция за спасяването му: Ендър и Уанда, Якт, Ларс и Варсам. Кметът Ковано изпрати Ендър и Уанда, защото бяха известни и уважавани сред прасенцата, а Якт, сина му и зет му, защото не бяха родени в Лузитания. Ковано не смееше да прати някой от местните — ако всичко това се разчуеше, никой не знаеше какво може да се случи. Петимата взеха най-бързата кола и тръгнаха по описанието, което им бе дал Рутър. Пътуването им отне три дена.

На шестия ден спорът приключи, защото Десколадата бе завладяла тялото на Куим така, че той нямаше сили да говори, често имаше треска и бълнуваше.

На седмия ден той погледна през отвора на дънера над главите на братята, които още го наблюдаваха.

— Виждам Спасителя, седнал отдясно на Господ — прошепна той и се усмихна.

След час бе мъртъв. Уормейкър го усети и обяви победоносно пред братята:

Светият Дух отсъди и отец Ещевао беше отстранен!

Някои от братята заликуваха. Но не толкова, колкото беше очаквал Уормейкър.

* * *

На смрачаване групата на Ендър пристигна. Сега и дума не можеше да става за залавянето им и поставянето им на изпитание от братята. Бяха прекалено много, а и братята не бяха единодушни. Скоро те спряха пред разтворения ствол на Уормейкър и видяха изпитото, разядено от болестта лице на отец Ещевао, едва видимо в тъмнината.

— Отвори се и остави сина ми да дойде с мен — нареди Ендър.

Отворът в ствола се разшири. Ендър се пресегна и издърпа трупа на отец Ещевао. Беше толкова лек, че за момент на Ендър му се стори, че крепи сам част от тежестта си, че ходи. Не, не ходеше. Ендър го положи на земята под дървото.

Един брат заудря с пръчките ствола на Уормейкър.

Той вече принадлежи на теб, Говорителю от името на мъртвите, защото е мъртъв. Светият Дух го изгори във второто кръщение.

— Ти наруши клетвата си — упрекна го Ендър. — Ти измени на думата на дърветата-бащи.

Никой не е свалил и косъм от главата му.

— Нима си въобразяваш, че някой вярва на лъжите ти? Всички знаят, че да отнемеш лекарството от един умиращ е също толкова тежко престъпление като да го прободеш с нож. Ето лекарството му. И ти можеше да му го дадеш по всяко време.

— Уормейкър е виновен — каза един от братята, стоящи наоколо.

Ендър се обърна към тях:

— Вие помогнахте на Уормейкър. Не си мислете, че цялата вина ще падне само върху него. Дано никой от вас не мине в третия живот. Колкото до теб, Уормейкър, дано никоя майка не пропълзи по кората ти.

Никой човек не може да решава такива неща — възрази Уормейкър.

— Ти го реши, когато си въобрази, че можеш да извършиш убийство, за да спечелиш спора. И вие, братя, когато му помагахте.

— Ти не можеш да ни съдиш! — изквича един от братята.

— Напротив, мога. Както и всеки друг жител на Лузитания, човек, дърво-баща, брат или съпруга.

Те качиха тялото на Куим в колата и Якт, Уанда и Ендър тръгнаха с нея. Ларс и Варсам взеха камиона, използван от Куим. Ендър се забави няколко минути, за да предаде чрез Джейн съобщение до Миро в колонията. Нямаше смисъл Новиня да чака три дена, за да разбере, че синът й е загинал от ръцете на пекениносите. А и нямаше да иска да го чуе от устата на Ендър. Дали още ще има съпруга, след като се върне в колонията, той не можеше да предвиди. Едно бе сигурно — че Новиня нямаше вече син Ещевао.

— Ще говориш ли от негово име? — попита Якт, докато колата се плъзгаше над капима.

Беше чувал веднъж Ендър да говори от името на един мъртвец на Трондхайм.

— Не, не мисля — отвърна Ендър.

— Защото е свещеник ли?

— Говорил съм и от името на свещеници. Не, няма да говоря от негово име, защото няма нужда. Куим винаги се е държал като такъв, какъвто беше, и умря така, както си беше избрал. Нямам какво да допълня към историята на живота му. Той показа цялата си същност.