Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Displaced Person, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead(2016-2017)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2017 г.

За корицата е използвана оригиналната корица от изданието от 1992 г.

История

  1. —Добавяне

Да му отдадем дължимото.

Той изплува от сгъстяващия се мрак, седна в другия край на пейката и зарея поглед отвъд езерото. Залезът беше оцветил небето в кърваво червено. Оранжеви патици плуваха сред пурпурни водни струи. Над парка се беше установило обичайното вечерно затишие. Единствените доловими звуци бяха шумоленето на листата, шепотът на усамотените любовни двойки и далечните приглушени автомобилни клаксони.

Когато усетих, че вече не съм сам на пейката, погледнах кой е новият ми съсед, като очаквах да е някой нещастен скитник, търсещ евтино легло. Разликата между това, което очаквах, и това, което видях, беше толкова рязка, че не се сдържах да погледна отново, макар и ко̀со, така че да не забележи как съм се вторачил.

Независимо от сивкавите отсенки на спускащата се вечер, новодошлият беше сякаш изрисуван в черно и бяло. Лицето му, с фини чувствителни черти, беше бяло като ръкавиците и ризата му. Извитите му вежди и великолепната коса бяха по-наситено черни от костюма и обувките му. Но нищо не можеше да се сравнява със свръхестествено дълбоката чернота на очите му, които при все това сякаш излъчваха свое вътрешно сияние.

Не носеше шапка. Елегантен абаносов бастун беше подпрян небрежно в краката му. От раменете му се спускаше черна копринена пелерина. Даже и в киното не бихте открили по-автентично изобразена фигура на благороден чужденец.

През ума ми преминаха различни предположения, което обичайно се случва, когато нечий ум е временно неангажиран. Реших, че трябва да е европейски бежанец. Вероятно някой знаменит хирург или скулптор, а може би писател или художник.

Позволих си пак да го погледна. В светлината на угасващия ден бледият му профил изглеждаше ястребов. С настъпването на мрака сиянието в очите му се засилваше, а пелерината му придаваше особена величавост. Сякаш самите клони на дърветата наоколо се протягаха надолу към него, за да го приласкаят през дългата нощ.

Лицето му не издаваше никакви признаци на страдание и по нищо не приличаше на изтерзаните, сбръчкани изражения, запечатали завинаги мъчителните спомени за окови, бич и затвор. Тъкмо напротив, лицето на непознатия изразяваше дързост и спокойствие, сякаш беше убеден, че някой ден нещата ще се обърнат. Инстинктивно реших, че все пак е музикант. Можех съвсем ясно да си го представя как дирижира хор от петдесет хиляди гласа.

— Музиката ми допада — проговори той с нисък, мелодичен глас.

Извърна се към мен и аз забелязах, че линията на косата му с острия си връх в средата на челото, придава на лицето му сърцевидна форма.

— Така ли? — Неочакваната му забележка ме хвана неподготвен. Трябва да съм размишлявал на глас без да съм усетил. С треперлив глас успях да добавя: — Какъв вид?

— Този вид. — Той вдигна абаносовия си бастун и с широк жест посочи всичко наоколо. — Въздишката на приключващия ден.

— Да, много е приятно — съгласих се аз.

— Това е моето време — продължи той. — Времето, когато на деня, като на всяко нещо, му идва краят.

— Вярно е — отвърнах аз, като не намерих какво друго да кажа.

За момент се възцари тишина. Хоризонтът бавно попиваше кървавата окраска на небето. Светлините на града постепенно оживяваха, а над покривите се издигна бледа луна.

— Вие не сте местен жител? — попитах непознатия.

— Не. — Отпуснал издължените си деликатни ръце върху бастуна, той беше зареял поглед пред себе си. — Аз нямам родина. Бежанец съм.

— Съжалявам.

— Благодаря.

Не можех да го оставя така да тъне в собствената си нищета. Или трябваше да продължа разговора, или да си тръгна. Нямах причина да си ходя, затова продължих.

— Имате ли желание да разговаряте на тази тема?

Той извърна глава към мен и ме огледа, сякаш едва сега забеляза присъствието ми. Странното сияние в очите му беше почти осезателно. Лицето му се разтегна в колеблива усмивка, която разкри великолепни зъби.

— Необходимо ли е?

— Не, не е нужно да говорите, ако не искате, но понякога помага, ако човек си каже какво го мъчи.

— Съмнявам се, само ще ви изгубя времето.

— Никак даже, аз така или иначе сам го пилея.

Той отново се усмихна и зачерта кръгове по земята с върха на бастуна си.

— В наше време моята история е съвсем обичайна. Върховен лидер, заслепен от собствената си слава и убеден, че не е способен да допуска грешки; отхвърлящ всякакви съвети и не търпящ никаква критика. Индивид, който тъне в заблуди за собственото си величие и вярва, че собственото му мнение е единствено меродавно по всякакви въпроси от раждането до смъртта, с което неминуемо провокира съпротивително движение, чиято цел е да му отнеме властта. Тиранин, който сам засява семената на собственото си унищожение. Предвид обстоятелствата това беше абсолютно неизбежно.

— И съвсем правилно! — изказах съгласието си аз. — Диктаторите да вървят по дяволите.

При това бастунът се изплъзна от ръката му, той го вдигна, размаха го и отново почна да чертае кръгове с върха му.

— Обаче съпротивата не е постигнала успех? — предположих аз.

— Не — потвърди той, загледа се в кръговете и прекара черта през тях. — Беше прибързана и твърде вяла. И беше смазана безмилостно. А след това дойде чистката. — Сияещите му очи шареха по дърветата, изправени като часовои. — Аз лично предвождах опозицията и все още вярвам, че бях прав да го направя. Но сега не смея да се върна там. Поне все още не.

— Изобщо не го мислете. Ето че сте се озовал в добра страна, където можете да живеете спокойно.

— Не мисля. Аз не съм добре дошъл тук — гласът му сякаш потъна. — Никъде не съм желан.

— О, това не е вярно! Всеки човек си намира мястото. Горе главата, не бъдете толкова мрачен. Ако не друго, тук поне сте напълно свободен.

— Никой не е напълно свободен, докато не стане недосегаем за враговете си. — Изражението му издаваше някаква дразнеща самомнителност, сякаш смяташе, че аз тепърва имам уча за нещата от живота. — При положение, че противникът ми владее всички източници на информация и пропаганда и ги използва, за да тръби навсякъде своето мнение и напълно да заглушава моето, че разпространява добре премерени лъжи вместо истината и обявява истината за лъжа, тогава за мен почти няма надежда.

— Това си е ваше мнение. Разбирам горчивината, с която си припомняте миналите преживелици, но е време да ги оставите в миналото. Тук сте попаднал в съвсем различен свят. Ние имаме свобода на словото. Всеки от нас може да каже и пише каквото мисли.

— Де да беше вярно.

— Вярно е! — уверих го аз леко раздразнен. — Тук, ако щете можете да наречете някой индийски раджа надменен, паразитен хрантутник и никой не може да ви попречи, даже полицията. Нали ви казвам, ние сме свободни хора.

Той се изправи. Фигурата му сякаш се извисяваше сред околните дървета. Застанал над мен ми се стори същински исполин. На лунната светлина лицето му изглеждаше призрачно бледо.

— Вашата увереност е успокояваща, но безпочвена.

— Не е вярно!

Той се извърна. Пелерината му се развя след него от нощния бриз и заприлича на могъщи крила.

— Моето име — едва дочуто промълви странникът, — е Луцифер.

След това остана да се чува само въздишката на вятъра.

Край