Шона Делакорте
Нежен залог (7)

Седма глава

Въпросът сякаш остана да виси във въздуха. Катрин трепереше. Скот я притисна по-силно.

— Не знам. Дори да намериш подходящите думи, не се знае дали ще те разбере. Може би най-добре е да изчакаш.

Тя се протегна и стисна ръката му, с която я бе прегърнал.

Опитваше се да си спомни как й бяха съобщили на времето, че майка й няма да се върне повече.

Е, тя беше по-голяма от Джени, десетгодишна.

За тригодишно дете смъртта е абстрактно понятие. Може би Скот имаше право. Трябваше да почака известно време.

Той я погледна тревожно, а тя се усмихна притеснено.

— Съжалявам, че те събудих по никое време. Благодаря ти, че дойде с мен. Наистина имах нужда от теб. Не мисля, че бих се справила сама.

— Радвам се, че ми се обади. — Той я целуна и удължи прегръдката с няколко мига. — Да идем да хапнем нещо, искаш ли? Не знам за теб, но аз дори и кафе не съм пил.

— Мога да приготвя нещо и тук. — Катрин се изправи.

— Умна, красива и умее да готви? Е, доктор Феърчайлд, кой ли ще бъде щастливецът, който ще те отвлече? — погледна я предизвикателно Скот и се засмя. В този миг забеляза странния израз на лицето й. — Катрин? Пак ли сбърках нещо?

Тя протегна ръце към него. Веднъж вече я бяха „отвличали“… Един мъж, който не я обичаше, и се възползва само от парите й.

С мъка прогони неприятния спомен и се усмихна насила.

— Нищо не си сбъркал. Просто си помислих, че би трябвало да видиш резултата от готварските ми умения и тогава да отсъждаш.

Кет се обърна и слезе към кухнята.

Скот я последва. Беше се случило отново. Мъчеше се да скрие някаква тайна. Но каква точно?

След като се нахраниха, се оттеглиха в кабинета да пият кафе. Катрин пусна музика, а Скот се приближи до камината. Навън бе задухал студен вятър.

— Струва ми се, че ще завали. Няма нищо по-хубаво от топлината на огъня в такова време. — Скот се загледа в играта на пламъците.

Катрин го прегърна нежно и приближи устни до неговите.

— Охо, доктор Феърчайлд, не съм сигурен, но ми се струва, че се опитвате да ме прелъстите! — В очите му заблестяха весели искрици.

Катрин промуши ръка под ризата му. Дишането и на двамата ускори ритъма си. Тя прокара пръсти през косата му и отново го целуна.

— Какво, господин Блейк, ви кара да кажете подобно нещо?

Очите им бяха приковани едни в други. Той я притисна силно.

— Не започвай игра, която не знаеш дали ще можеш да завършиш! — Гласът му бе дрезгав.

— Бях готова да я завърша още в петък — прошепна тя. — И сега съм готова. — Усещаше ръцете му, които я обгръщаха все по-силно и по-силно.

— Катрин, копнея да се любим! — Скот притвори очи и опря буза в косата й, след това я погледна и я зацелува страстно.

Повече от всичко на света желаеше да се люби със Скот. Разтапяше се в прегръдките му, примираше от удоволствие от допира на езика му до нейния, трепереше от желание като усещаше движението на ръцете му по тялото си.

След миг той я взе на ръце и я понесе нагоре по стълбите. С треперещи пръсти разкопча ризата му. Когато стигнаха горния етаж и влязоха в стаята, Скот я отпусна на пода до леглото, милвайки нежно лицето й.

Дали да се предаде на надеждата, че може да е любов, питаше се Катрин?

Устните му отново настоятелно я приканваха и топлината им я възбуждаше.

Като в забавен каданс, сякаш на сън, се съблякоха. Той я постави на леглото и легна до нея. Ръцете му се плъзгаха и спряха върху гърдите й.

— Прекрасна си! Изключителна! Искам да ти доставя удоволствие…

Катрин усещаше как желанието й се възпламенява при докосването на ръцете и на устните му. Целуваше я по шията, по раменете…

Тя се изви, за да се притисне към тялото му.

С език Скот нежно докосваше нежната извивка между гърдите й и ги целуваше. Галеше зърната й и усещаше нарастващата й възбуда.

Радостна тръпка премина през тялото й и тя простена от удоволствие. Протегна крак и го обви около ханша му. Задъхваше се от ласките му. Бе опитен любовник. Инстинктивно откриваше как да я възбужда все повече и повече.

Катрин сякаш пропадаше в мъгла. Не съществуваше нищо друго, освен Скот…

Той галеше хълбоците й. Плъзна ръка по бедрата й.

Кет стенеше задъхано. Страстта им се развихряше. Струваше й се, че е горещо като в пустиня.

Той я прегърна и я премести върху себе си. Тялото й бе топло и нежно.

— Трябваше да те попитам по-рано. — Гласът му бе плътен. Трудно намираше думите, за да формулира въпросите. — Всичко наред ли е? Взела ли си някакви предпазни мерки?

— Да…

Усещаше възбудата му по допира в стомаха й. Внезапно я повали и отново легна върху нея. Потрепери, усещайки как ръката му прониква в нея.

— Скот…

Той постави коляното си между бедрата й и ги раздели. Тя извика от удоволствие в мига, в който той се сля с нея.

Телата им се движеха бавно, в синхрон. Имаха усещането за пълна хармония, като едновременно се приближаваха към върха. Конвулсии обхванаха тялото на Катрин. Тя викаше, изпаднала в екстаз.

Скот не можеше да се сдържа повече. Със силен тласък той се освободи и зарови лице в косите й.

Прегърна я силно. Дишаше тежко.

Телата им лъщяха от пот. Скот я целуна нежно и заигра с къдриците й. Дишането им бавно успокояваше ритъма си.

Катрин се чувстваше преизпълнена от щастие, лежейки до Скот. Бе задоволена, както никога не й се бе случвало преди. Обичаше го, наистина го обичаше!

Същите чувства изпълваха и Скот. Докосваха се игриво.

— Да отидем някъде заедно в края на седмицата. — Предложението на Скот я изпълни с вълнение и радост. — Ще се скрием на някое романтично местенце по брега.

— Забрави ли за търга?! С наближаването му се увеличава и работата ми.

— Но не е тази седмица нали? — Той се намръщи в опит да си спомни датата.

— Не, след три седмици е, но напрежението е страхотно. В петък вечер ще има пресконференция, а след това ще бъда непрестанно заета с подготовката.

— Значи ще имаш нужда от почивка — да отидеш някъде в събота и неделя и да възстановиш силите си. — Скот я целува и се усмихна закачливо.

— Тази събота и неделя не влизат в сметката. — Тя се възхищаваше на честното и открито лице, на наситения сив цвят на очите му. — Нима имам друг избор?!

— А какво ще кажеш за следващата седмица, седмицата между пресконференцията и… — Той я целуна.

— Ще се радвам… Много. — Катрин прошепна отговора си и докосна нежно устните му.

Изпитваше колебание, защото съзнаваше, че по това време имаше да върши много „отговорни“ неща.

 

 

Цялата сутрин Скот бе в офиса си, готов да посрещне изненадите на деня.

Бе останал при Катрин до сутринта, бе отскочил до дома си и се бе отправил веднага на работа.

Замисли се за прекараната любовна нощ. Бе нещо изключително! Тя бе топла, желаеща, отзивчива жена със страстна чувственост, която би могла да покори всеки мъж.

Унеса му бе прекъснат от телефонен звън. Той вдигна машинално слушалката и отговори:

— Да, Амелия.

— Лиз Торънс е на телефона. Иска да поговорите за търга.

Лиз и Скот говориха около час. Той й разказа какво е намислил да предложи за наддаването. Обсъдиха кое би било най-подходящото време за интервюта и рекламни снимки.

След като завършиха разговора, Скот насочи вниманието си към разработването на един нов проект, който бе още в етап на подготовка. Ставаше дума за изграждането на двадесететажна сграда, което налагаше използването на специални технологии. Запитването бе от Джордж Уелингтън, архитект и близък приятел на баща му, който продължаваше да работи и за Скот. Той бе архитектът, направил проектите за всички търговски центрове, построени за „Колгрейв Корпорейшън“, както и на проекта за Сан Рафаел.

Той се помъчи да пропъди мислите за Кет и се съсредоточи върху работата.

 

 

Катрин също бе заета през целия ден.

Сутринта имаше среща с организационния комитет и обсъждане на предстоящия благотворителен търг.

Често се сещаше за Скот и се потапяше в спомена за чудесната нощ. Тялото й трептеше от радост. За първи път намери сили да погледне към бъдещето си като към нещо вълнуващо.

Взе от бюрото си три папки и ги постави в шкафа. Прибра всички документи в едно от чекмеджетата и излезе.

Щом пристигна в „Хаят“, Лиз й представи списъка с всички ергени, петнадесет на брой, които щяха да участват в търга и техните предложения.

За първи път разбра какво си е наумил Скот. С интерес прочете предложението му за залог.

За наддаване предлагаше двудневна почивка в края на седмицата в Националния парк „Джоуземит“, разположен на около четири часа път с автомобил от Сан Франциско. Беше резервирал две луксозни стаи в един хотел за първата седмица на ноември.

Господи, какъв залог! Залог за двама… Нежен залог…

— Лин, ела насам!

Катрин махна с ръка на майката на Скот, която тъкмо влизаше. Беше я помолила да й помогне за приема, който възнамеряваше да даде у дома на дядо си след…

— Надявам се, че не съм закъсняла. — Лин бързо прекоси фоайето.

— Съвсем не. — Катрин се обърна към Джим. — Джим Далтън, представям ти Лин Блейк. Лин е учителка в пенсия. Отказа се да седи у дома и дойде да ни помага в Центъра. Освен това е майка на един от ергените.

— Джим е член на финансовия комитет и на Управителния съвет. Работи с нас от самото начало. Без него сме за никъде.

— Да — прекъсна я Джим. — Ще ме канонизирате за светец — пошегува се той и протегна ръка на Лин. — Радвам се да се запознаем, Лин. Кет е във възторг от теб.

— И аз се радвам — на свой ред протегна ръка Лин.

Катрин бе доволна от себе си. В продължение на много години бе страдала от липсата на разбиране между приятелите и служителите си.

Този ден обаче имаше усещането, че Джим и Лин ще намерят общ език. Когато бе предложено да се потърси още някой, който да вземе участие в подготовката на търга, тя веднага предложи Лин.

Оказа се, че Лин е приятен и забавен човек. Двамата с Джим си допаднаха. Той ги заля със смешни истории и анекдоти от времето, което наричаше „безразсъдната ми младост“.

Следобедът бе изцяло уплътнен — не им остана дори една свободна минута.

По време на съвещанието Лин направи няколко изключително ценни предложения, които комитетът одобри.

 

 

Веднага след това Катрин се върна в Центъра.

Щом прекрачи прага, Джени изтича към нея и се хвърли в прегръдките й. Кет я вдигна на ръце и забеляза, че малката се озърта неспокойно.

— Какво има, Джени? — Тя я целуна с обич.

— Къде е Скот?

— Има работа.

Джени се извиваше в ръцете й, така че се наложи да я пусне.

— Джени ни разказа за пикника. — Черил я изгледа одобрително.

— Те се целуваха, те се целуваха… — не преставаше да повтаря Джени.

Катрин смени няколко нюанса на червеното. Всички присъстващи искрено се забавляваха.

— Знаеш какво стана вчера, нали? — Кет погледна сериозно Черил, веднага щом детето излезе от стаята.

— Да, Лин ми каза. А днес се обади и сержант Касуел. — Тя замълча. — Какво ще стане сега?

— Смятам, че… — Катрин говореше едва-едва. — Смятам, че трябва да й намерим дом, някое семейство, което да я осинови. Няма да я оставя да се скита по сиропиталища. Искам да има истински дом и истински родители.

— А ти? — Черил я изгледа изпитателно.

Катрин не отговори.

Джени се нуждаеше от нещо повече от място, където да живее. Трябваха й родители, къща с двор, където да може да играе на въже, на топка…

 

 

След бурния работен ден, Скот излезе от офиса и се отправи на север през моста Голдън Гейт.

Мислите му пак се въртяха около Катрин. Искаше му се да измисли нещо изключително за предстоящия уикенд.

Спря колата и видя Били, застанал на верандата.

— Били, какво правиш тук?! — Скот излезе от колата.

— Ами… Виж… Има нещо… — Били беше смутен.

Скот застана нащрек. Нещо се бе случило.

— Да влезем вътре. — Скот отключи вратата.

— Добре… Имам неприятности на обекта. — Били седна, а очите му блуждаеха.

— За какви неприятности може да става дума? Та ти си само от два дни там! Какво може да има, което да не знам?

— Слушай, човече! — Били подскочи обиден. — Знам това, което съм видял. — Забеляза критичния поглед на Скот и замря, като се двоумеше дали да продължи.

— Добре, кажи ми какво си видял?

— Хубава гледка имаш оттук… — Били закрачи напред-назад пред прозореца. — Като у майка ти.

— Благодаря. А сега да се върнем на проблема.

— Ами… Виж, има няколко момчета, които продават наркотици там.

— Сигурен ли си?

Скот изпадна в ужас. Не бе и предполагал подобно нещо. Винаги бе казвал, че ако залови някого в подобно провинение, моментално ще го уволни. И всичките му служители и работници знаеха това.

— Сигурен съм! — ядоса се Били. — И не само това, те крадат от материалите.

— Кой друг знае?

— Не съм казал на никого, само на теб.

— Защо не уведоми Джон Баркли? Той през цялото време е на площадката.

— Хей, та аз не познавам никого там. Може и той да е замесен. — Били млъкна, за да подреди мислите си. Разговорът явно му костваше много усилия. — Не искам да ме сметнеш за доносник, но… Те не ми пречат и аз няма да се меся в бизнеса им, но крадат от теб и могат да навредят на работата. Ти беше честен с мен и просто реших да ти върна услугата. Е, аз тръгвам…

— Почакай! Кажи ми имената им!

— Казах ти, всичко, което имах да ти казвам. Нали му вярваш на този Джон, попитай него. Не би се случило, ако си е държал очите отворени.

Били хлопна вратата зад себе си.

Скот остана неподвижен няколко минути…

След това се обади на Джон.

— И, Джон — каза накрая, — преди да уволним тези момчета, да направим всичко възможно, за да не пострада Били. Просто им кажи, че от известно време ги наблюдаваш. Знам, че не си в състояние да бъдеш навсякъде, но трябва да направим ревизия на липсващото от обекта. Още утре.

Изслуша внимателно отговора на Джон.

— Прав си. Така ще е по-добре. Ще накарам някой, необвързан с проекта, да направи опис, въз основа на годишния баланс.

След това Скот си приготви вечеря. Ама че неприятна история!

Докато ядеше, мислите му отново се завъртяха около Катрин и предстоящия уикенд.

Набра номера й.

Отговори му телефонният секретар.

 

 

Катрин наля по чаша вино за себе си и за дядо си.

— Сърцето ми се къса за нея, деденце. Само на три години е, а е преживяла толкова, колкото мнозина въобще не преживяват през целия си живот. Чувствам се толкова раздвоена и безпомощна… Така искам да има всичко!

— Ти се отъждествяваш с нея, нали?

— Може би. Не искам да повтаря моите грешки. Не бих желала да прекара половината си живот, измъчвайки се в какво се е провинила, за да не я обича майка й. Не искам де се обвинява за смъртта й — болезнена гримаса сгърчи лицето й. — Не искам да се хвърли в прегръдките на първия човек, който й заяви, че я обича. А след това да открие, че единственото, което е искал, е пай от наследството, че този човек спи с всяко същество, облечено в пола, дори и с най-добрите й приятелки, че прави изневерите си публично достояние и да се съгласи на развод, след като му обещае прилична сума…

Разтърсваха я глухи ридания.

Никога нямаше да го забрави и да му прости.

 

 

Катрин се прибра късно.

Провери записите на телефонния секретар и разпозна предизвикателния глас на Скот:

„Това е неприлично, но тъй като те няма, трябва да се задоволя с въздишки…“

Кет се засмя като го чу да въздиша.

„… Ако това ти доставя удоволствие, потърси ме утре сутрин в офиса, за да се уговорим, дали не бихме могли да се отдадем на неприлични деяния? — След кратка пауза продължи: — Лека нощ, Катрин! Аз…“ — Той никога не завършваше изреченията.

Тя изключи записващото устройство. Очите й щастливо блестяха: — Лека нощ, Скот. Обичам те, скъпи!

 

 

Катрин и Скот излязоха от италианския ресторант, където бяха вечеряли.

Той я прегърна и тръгнаха към колата. Наслаждаваха се на близостта си. Мълчаха, унесени в чувствата си.

— Ще влезеш ли за малко? Да изпием по едно кафе — покани го Кет, когато стигнаха до дома й.

— Мислиш ли, че се налага да питаш? — Скот погали лицето й и я притисна до себе си.

Първо се отбиха в кухнята.

— Всъщност не искам кафе. — Гласът му трептеше от вълнение.

— Нито пък аз — прошепна Кет.

Хванати за ръце, те се качиха в спалнята.

— Не съм срещал досега жена като теб. — Скот покри с целувки лицето й.

 

 

Катрин лежеше в прегръдките му. Отново се бяха любили до изнемогване. Струваше й се, че още се носи на вълните на една рапсодия от чувства, която той й бе посветил.

 

 

Катрин прекара срядата и четвъртъка, работейки по организирането на търга. Пресконференцията бе насрочена за петък.

В четвъртък сутринта Кет отиде в съда с Били и Боб Темпълтън.

Както беше предположил адвокатът, съдът взе предвид особените обстоятелства и издаде тримесечна условна присъда на Били.

В петък сутринта Скот бе на строителната площадка в Сан Рафаел. Прекара половин час в разговор с Джон Баркли.

През времето, последвало техния разговор, Джон бе наблюдавал внимателно всички работници. Бе забелязал, че две от момчетата взимат кокаин два или три пъти на ден. В сряда бе започнала ревизията.

Без предупреждение Скот уволни младежите. В съответствие с политиката на фирмата, в заповедите за уволнение посочи точно провинението им.

— Нашите адвокати ще уведомят полицията и ще й предоставят информацията — съобщиха на двамата наркомани, когато ги съпроводиха до изхода на обекта.

— Били работи добре — разказваше Джон на Скот, докато вървяха към изхода. — Разбира се с хората и никому не създава проблеми. Само едно нещо… Всеки ден по време на обедната почивка изчезва някъде. Връща се навреме, но нямам никаква престава къде ходи. И друго… Още първия ден разпитваше дали някой не може да го хвърли до Тибурон. Пътува дотам всяка вечер.